Решение по дело №5070/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

                                         гр.София, 11.08.2020  г.

 

                                В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на двадесет и девети юли

през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                Мл.с-я   ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА

и прокурора                                                                сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 5070 по описа за 2019  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника пред СРС – „БТК“ ЕАД, срещу решение № 30721/04.02.2019 г. по гр. д. № 75035/2016 г. по описа на СРС, ГО, 37 състав, в която се излагат доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение.

          Счита, че връчването на съобщението от 11.02.2014 г. за опис на движими вещи е действие, което прекъсва погасителната давност. Освен това били предприемани и действия по принудително изпълнение и през 2012 г. Налице били предпоставките на т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

          Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск по чл.439 ГПК да бъде отхвърлен. Разноски се претендират.

Ответникът по въззивната жалба – Р.Ц.Д., ищец пред СРС, е подала отговор, в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение.

Сочи, че ответникът не бил оспорил обстоятелството, че в периода от 24.03.2009 г.- 24.03.2011 г. по изп.дело не били извършвани изп.действия. Правилно СРС бил приел, че насроченият опис на движими вещи с дата 11.02.2014 г. е без правно значение, тъй като изп.дело било прекратено на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК на 25.03.2011 г. Претендира разноските по делото.

          По допустимостта на въззивната жалба:

За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 14.02.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 21.02.2019 г./по пощата.

          Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

          Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

          Тъй като с първоинстанционното решение е бил уважен предявеният срещу въззивника иск по чл.439 ГПК, то за ответника /в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.

          Следователно, въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Ищцата е поискала от съда да признае за установено, че не дължи на ответника сумата в размер на 148, 31 лв.- главница за телефонни такси за периода м-07.2001 г. до м.09.2001 г., за която е издаден на 10.03.2004 г. изп.лист по ч.гр.д.№ 1156 по описа за 2002 г. на РС, гр.Русе и представляваща задължение по изп.дело № 20098320400166 по описа за 2009 г. на ЧСИ И.Х., рег.№ 832 с район на действие Русенски окръжен съд, поради погасяването й по давност. Налице били предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК за прекратяване на изп.дело, тъй като последното действие било извършено на 24.03.2009 г. Оттогава започвала да тече и 5-годишната погасител давност. Последната била изтекла на 24.03.2014 г. Счита, че насроченият на 17.03.2014 г. опис представлявал невалидно предприето изп.действие.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

          Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност.

          За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че на 24.03.2009 г. е предприето от ЧСИ изпълнително действие – налагане на възбрана върху недвижим имот на ищцата. Между страните не било спорно, а и липсвали данни през следващите 2 години да са предприемани изпълнителни действия и затова перемпцията по чл.433, ал.1,т.8 ГПК била настъпила на 25.03.2011 г., от която дата изп.дело било прекратено по силата на закона. Всички предприети след прекратяването на изп.дело, изпълнителни действия били предприети без правно основание и не можели да породят правни последици, вкл. и прекъсване на давността. Според СРС новата 5 годишна давност била започнала да тече от 24.03.2009 г. и била изтекла на 24.03.2014 г. Без правно значение било предприемането на 17.03.2014 г. на изп.действия по прекратено изп.дело. Ответникът не твърдял, че е образувано ново дело въз основа на процесния изп.лист поради което срокът по чл.117, ал.2 ЗЗД бил изтекъл и вземането било погасено по давност. Затова и предявеният иск бил основателен и като такъв е уважен. 

          Не се спори по делото, че за периода от 24.03.2009 г. до 11.02.2014 г. не са били извършвани изп.действия по изп.дело № 20098320400166 по описа за 2009 г. на ЧСИ И.Х., рег.№ 832, с район на действие Русенски окръжен съд. Това обстоятелство е било обявено от СРС с доклада по чл.140 ГПК за безспорно между страните, виж определението от 11.05.2018 г./л.27 по делото пред СРС/.

Спорно по делото е прекъсва ли погасителната давност действието по насрочване на 17.03.2014 г. на опис на движими вещи с призовката за принудително изпълнение от 21.01.2014 г., за което длъжницата е била уведомена на 11.02.2014 г./л.25 от изп.дело/.

В хипотезата на висящ изпълнителен процес, какъвто е настоящия случай, предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение.

Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започнава да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

В случая за периода 25.03.2009 г. до 25.03.2011 г. не са били предприети никакви изп.действия.

При това положение правилно СРС е приел, че са налице предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК- изп.дело е прекратено по силата на закона, считано от 25.03.2011 г.

Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който законът свързва определени последици- преграждане на възможността за събиране на вземането по съдебен ред. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа и др., назначаване на експертиза, извършване на разпределение, плащане въз основа на влязло в сила разпределение и др.

Действително, взискателят може, докато давността не е изтекла, да започне нов изпълнителен процес за същото вземане, защото прекратяването на изпълнителното производство, нито погасява вземането, нито обезсилва изпълнителното основание или изпълнителния лист, но в случая такъв нов изп.процес не е бил предприет.

          Следователно, изпълняемото право, признато в полза на ответника /в производството пред СРС, въззивник в настоящето/, е престанало да съществува, поради погасяването си по давност.

          Правилно СРС е приел, че предприетите действия по насрочването на опис на движими вещи за 17.03.2014 г. не прекъсват погасителната давност, тъй като това е сторено след прекратяването на изп.дело по силата на закона – чл.433, ал.1,т.8 ГПК- на 25.03.2011 г.

          Противно на твърдяното от въззивника, не се констатира от данните по изп.дело, да са били извършвани изп.действия през 2012 г., които да прекъсват давността.

Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Наред с това, въззивният съд възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото производство не са представени и нови доказателства. Ето защо първоинстанционното решение следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

          По разноските:

С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват.

Относно процесуалното представителство на въззиваемата следва да бъдат присъдени на адв.Б. разноски – 100 лв.- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв., определен по реда на чл.7, ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждение, редакция в сила към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.

 

          Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

     Р  Е  Ш  И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 30721/04.02.2019 г. по гр. д. № 75035/2016 г. по описа на СРС, ГО, 37 състав, изцяло.

         

ОСЪЖДА „Б.т.к.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на К.И.Б., ЕГН **********, сумата в размер на 100 лв.- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

 

Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   ЧЛЕНОВЕ:1.   

 

                  

                                                                         2.