Решение по адм. дело №418/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от КСО.

Депозирана е жалба от В. А. Б. от [населено място], [община], [област], действащ чрез адв. Д. К., против Решение № 2153-08-211/05.06.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 083-00-10-11 от 22.04.2025 г. на ръководител на осигуряването по безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Въвежда доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно като издадено в противоречие с материалния закон, в несъответствие с целта на закона и необоснованост на изводите.

Сочи уредбата на Регламент (ЕО) 883/2004 и Регламент (ЕО) 987/2009. Излага съображения, че като лице с българско гражданство жалбоподателят попадал в персоналния обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване, съгласно чл. 2, § 1 от същия. В случая било установено по безспорен начин и времето на пребиваване на жалбоподателя във [държава] и [държава], поради трудова заетост на лицето, както и че след прекратяване на трудовото правоотношение се е завърнал в България, където живеело семейството му и притежавал недвижимо и движимо имущество, респ. трайно се е установил да живее в Република България.

Твърди, че спорът по делото бил свързан с тълкуването и прилагането на термина „пребиваване”.

Според легалната дефиниция, дадена в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, това било мястото, където лицето обичайно пребивава, а според определението на б. „к”, „престой” означавало временно пребиваване. Критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на лицето били посочени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 /Регламента по прилагането/. Съгласно посочената разпоредбата преценката се основавала най-вече с оглед интересите на съответното лице и цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Следвало да се има предвид: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

По преписката не било спорно, че жалбоподателят пребивавал за времето на трудовата си заетост през последните пет години в други държави, като след прекратяване на трудовото правоотношение се завърнал в България и се установил трайно в Република България, където живеело и семейството му през време на трудовата му заетост в чужбина. Сочи, че до настоящия момент не бил променял нито постоянния, нито настоящия си адрес. През релевантния период жалбоподателят плащал данъци единствено в Република България. Всичко това обосновавало извода, че той е пребивавал временно и инцидентно в чужбина, като трайния му статут е бил в България. Това било важно обстоятелство, което административния орган не отчел.

Преценката на доказателства, в съвкупност и поотделно, аргументирали извода, че местопребиваването на Б. е именно в България, поради което приложимото законодателство в настоящия казус било това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, правилно било било поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. От това следвало, че в оспореното решение и в потвърденото с него разпореждане, незаконосъобразно бил тълкуван чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Счита, че след като не е съобразил всички този обстоятелства и е потвърдил разпореждането на долустоящия орган, директорът на ТП на НОИ - Кърджали е издал акта си в противоречие с материалния закон.

Моли съда да отмени Решение № 2153-08-211/05.06.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 083-00-10-11 от 22.04.2025 г. на ръководител на осигуряването по безработица в ТП на НОИ – Кърджали, след което върне преписката на административния орган за ново произнасяне. Претендира деловодни разноски.

В съдебно заседание, чрез адв. Д. К. поддържа жалбата си по изложените в нея доводи.

Ответникът по жалбата – директор на ТП на НОИ – Кърджали, не се явява. Представлява се от пълномощника главен юрисконсулт З. Б., която оспорва изцяло депозираната жалба, като излага съображения за неоснователност на оспорването. Релевира доводи, че петгодишен период е достатъчно продължително време, за да се приеме наличието на стабилна връзка между лицето и съответната държава, която за лицето се явява държава по пребиваване по смисъла на Европейските регламенти за координация за социална сигурност, в какъвто смисъл било и становището, изразено по дело С-30/22 на СЕС. Моли за отхвърляне на жалбата и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 02.01.2024 г. В. А. Б. от [населено място], [община], в качеството си на безработно лице, е подал до ТП на НОИ - Кърджали, чрез дирекция „Бюра по труда“ – [община], заявление с вх. № 906-10/ с вх. № 083-00-10 на ТП на НОИ -Кърджали - л. 153 от делото/ за отпускане на парично обезщетение за безработица, в което е декларирал, че е упражнявал трудова дейност във [държава] за периода от 10.11.2023 г. до 08.12.2023 г.

На 05.01.2024 г. жалбоподателят е депозирал заявление, с което е поискал осигурителните му периоди във [държава] да бъдат удостоверени/л. 130/, като на същата дата от лицето е попълнена и представена декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на член 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. /л. 131 – л. 132/. Според декларираните обстоятелства, през последните 5 години, преди прекратяване на последната заетост във [държава], В. Б. е работил във [държава] като [професия] (04.03.2019 г. – 20.11.2019 г.; 02.03.2020 г. – 22.10.2020 г.; 18.03.2021 г. – 11.11.2021 г.; 04.03.2022 г. – 15.10.2022 г.; 20.03.2023 г. – 27.10.2023 г.). По отношение на последната си трудова заетост във [държава] е декларирал, че семейството му, както и преобладаващата част от неговите роднини, са живеели в Република България. Декларирано е също постоянно жилище в Република България и жилище под наем за трудовата заетост в чужбина.

На 09.01.2024 г., с оглед необходимостта от удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от трудовата заетост във [държава], служещи за преценка на правото на парично обезщетение за безработица, ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали е издал Разпореждане № 083-00-10-1/09.01.2024 г./л. 124/ за спиране на производството по отпускане на заявеното парично обезщетение, до получаване на съответните документи от компетентната институция.

С Разпореждане № 083-00-10-2/09.09.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали /л. 112/, предвид получените на 06.09.2024 г. структурирани електронни документи /СЕД/ U017 и U004 от [държава] /л. 114 - л. 118/, производството по отпускане обезщетение за безработица е било възобновено.

С Разпореждане № 083-00-10-3/20.09.2024 г. /л. 94/, издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8 и чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на В. А. Б. е било отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 09.12.2023 г. до 08.12.2024 г. в размер на *** лв. дневно.

В. А. Б. е обжалвал така постановеното разпореждане в срока по чл. 117, ал. 2, т. 2 във вр. с ал, 1, т. 2, б. „б“ от КСО, при което с Решение № 2153-08-352/29.11.2024 г./л. 79 - л. 80/, издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, е било отменено Разпореждане № 083-00-10-3/20.09.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали и е било постановено връщане на административната преписка на долустоящия административен орган за ново разглеждане, при което да се направи преценка за държавата по пребиваване на жалбоподателя по следна заетост, а оттам и за компетентната институция по отпускане и изплащане на паричното обезщетение за безработица.

На 05.02.2025 г., поради изискана информация за периодите на пребиваване във [държава], производството по отпускане на парично обезщетение за безработица отново е било спряно/ Разпореждане № 083-00-10-9 от 05.02.2025 г. – л. 51/, до получаване на съответния документ от компетентната институция.

С Разпореждане № 083-00-10-11/22.04.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали /л. 47/, предвид получен преносим документ H006, издаден от компетентната институция на [държава] /л. 49 - л. 50/, производството по отпускане на обезщетение за безработица е било възобновено.

С Разпореждане № 083-00-10-11/22.04.2025 г. /л. 44/, издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, на основание чл. 54ж, ал. 1 и във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на В. А. Б.. В административния акт са изложени мотиви, че Европейската комисия e възприела позиция, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване. Изложени са доводи, че лицето има удостоверената заетост във [държава], обхващаща периода 2014 г. - 2023 г. с прекъсвания и е със „статут на уседналост“, посочен в СЕД Н006. Посочено е, че Б. не е преустановявал заетостта си във [държава] за повече от 6 месеца, поради което не можело да се приеме, че той е прекъсвал и пребиваването си там, като временните му отсъствия от [държава], ненадвишаващи 6 месеца на година, не нарушавали непрекъснатостта на пребиваването му в тази държава. Изложени са съображения, че за Б. няма данни за осигурена заетост в България за периода 2014 - 2025 г., освен получаването на парично обезщетение за безработица при основна заетост в друга държава - [държава]. Предвид изложеното е прието, че България не е държава по пребиваване на лицето по смисъла на относимия за случая регламент.

Жалбоподателят е обжалвал така постановеното разпореждане в срока по чл. 117, ал. 2, т. 1 във вр. с ал, 1, т. 2, б. „б“ от КСО, при което с Решение № 2153-08-211/05.06.2025 г./л. 8 - л. 12/, издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, жалбата е отхвърлена като неоснователна. Административният орган е изложил мотиви, въз основа на които е направил извод, аналогичен с този, в оспорения акт на ръководителя на осигуряването за безработица, а именно че е Република България не е държава по пребиваване на В. Б. по отношение на последната му трудова заетост във [държава]. В тази връзка административния орган е посочил, че В. А. Б. е български гражданин и попада в персоналния обхват на чл. 2, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, било формулирано в чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламента, според което спрямо лице, осъществявало дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Изключение от това правило била разпоредбата на чл. 65, § 2 от същия регламент, но тази норма следвало да се тълкува и прилага във връзка с чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Е. П. и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност.

Съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави - членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват различни критерии. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2 на чл. 11). В настоящият случай намерението на лицето не се явявало водещо за определяне на държавата по пребиваване, тъй като липсвало разногласие между английската и българската институция – компетентната институция на [държава] потвърждавала в СЕД Н006, че Б. е със статут на уседналост в страната.

В решението е прието, че В. Б. на практика не е бил икономически обвързан с Република България, като това обстоятелство е аргументирано с отразеното в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, че лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея.

Развити са и доводи относно това, че В. Б. нямал принос към системата на социалното осигуряване в Република България, респ. същия е следвало да поиска отпускане па парично обезщетение за безработица от [държава], за което да се постави на разположение на службите по заетостта на тази страна, тъй като имал принос към осигурителната система на *** осигурителен институт над [години].

В заключение е посочено, че са налице достатъчно данни, въз основа на които да се приеме, че пребиваването на В. Б. е във [държава], респ. пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България. В тази връзка е прието, че липсва основание за отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство в хипотезата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

По делото са разпитани в качеството им на свидетели А. Ю. Б. и Ю. О. Ч.. Свидетелите твърдят, че от дълги години се познават с Б., който преди повече от [години] работил в страната ни в сферата на строителството, но след това започнал да работи във [държава]. Там трудовата му дейност била сезонна, в областта на земеделието, поради това всяка година заминавал за [държава] за по няколко месеца, след което се прибирал от чужбина в [населено място] при съпругата си, която тук работела [професия]. Б. имал и син, който живеел в [населено място]. Според свидетелите, Б. нямал никакво намерение да се установява трайно във [държава], като причината за ежегодните му пътувания и престоя му там е от финансово естество.

При така установената по делото фактическа обстановка, след преценка на допустимостта на жалбата и при извършената на основание чл. 168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът намира, че процесната жалба е допустима като подадена в законоустановения 14 – дневен срок от съобщаването на решението на директора на ТП на НОИ - Кърджали, от лице, имащо правен интерес от обжалването, като разгледана по същество се явява неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен по място, материя и степен орган, съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО и в предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО писмена форма, съдържащ фактическите и правни основания за постановяването му. Потвърденото с него разпореждане, постановено на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, също е издадено от компетентен орган – длъжностно лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения процесуалните правила. Процесното решение, съдържа фактическите и правни основания за постановяването му, като не се констатираха в хода на административното производство да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Разгледан по същество обаче, оспореният акт, с който е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 083-00-10-11/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, се явява издаден в противоречие с материалния закон и следва да бъде отменен като незаконосъобразен на основание чл. 146, т. 4 от АПК, по следните съображения.

Нормата на чл. 45 от ДФЕС регламентира свободното движение на работници в рамките на Съюза, предвиждайки премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд.

Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Разпоредбите на посочените регламенти определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Основното правило при определяне на приложимото право визирано в чл. 11, т. 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. С други думи, по отношение на обезщетенията за безработица, лицата осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава-членка принадлежат към схемата на социална сигурност на тази държава. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 65, § 2 от горецитирания регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се завърне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Нормата на чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, въвежда регламентацията, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетение в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Тези обезщетение се предоставят от институцията по пребиваване.

С оглед мотивите, с които на В. Б. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, спорът в настоящото производство се свежда до това, коя следва да е компетентната държава по изплащане на парично обезщетение за безработица, след като последната трудова заетост на жалбоподателя е била в държавата-членка на ЕС - [държава], различна от държавата-членка България, пред която лицето е депозирало искане за изплащане на парично обезщетение за безработица. В тази връзка релевантно за спора е определянето на мястото на обичайното пребиваване на В. Б. по време на трудовото му правоотношение с *** работодател.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. За изясняване на последното, в съответствие с разпоредбата на чл. 11 от регламента, съдържаща елементите за определяне на пребиваването, се определя център на интересите на лицето като се вземат предвид конкретни релевантни факти, изброени по целесъобразност, както следва: продължителност и непрекъснатост на пребиваване на територията на съответните държави-членки; естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария е посочено, че посочените критерии или елементи не са изчерпателно изброени, като същите невинаги имат еднаква тежест и значимост, но от друга, между тях няма установена йерархия. Всеки отделен случай трябва да се разгледа според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства.

Анализът на релевантните по делото доказателства и относимата нормативна уредба, включително горепосочените разпоредби, обоснова извода за материална незаконосъобразност на оспореното решение, потвърждаващо разпореждането, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Преценката за определяне на мястото на обичайно пребиваване на В. Б., извършена с оглед наличните данни за продължителност и непрекъснатост на пребиваване му на територията на релевантните за случая държави, мястото, където обичайно е упражнявана дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднинските връзки на жалбоподателя, притежаваното от него имущество, аргументира необоснованост на изводите на административния орган, с които е прието, че в конкретния случай не е установено Република България да се явява държава-членка по пребиваване за В. Б. по смисъла на регламентите в областта на социалната осигуреност, поради което и НОИ не е компетентна институция по отношение на заявеното от жалбоподателя искане за отпускане на парично обезщетение за безработица.

По делото не е спорно, че жалбоподателя в качеството си на безработно лице е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство, по прекратено трудово правоотношение (считано от 08.12.2023 г.) с работодател в друга държава-членка на ЕС - [държава]. Не е спорно също така, че преди това Б. е осъществявал трудова дейност с прекъсвания на територията на [държава], както следва: от 20.06.2010 г. до 17.11.2010 г.; от 25.05.2011 г. до 04.11.2011 г.; от 01.04.2012 г. до 10.12.2012 г.; от 01.04.2014 г. до 03.01.2015 г.; от 01.04.2015 г. до 01.01.2016 г.; от 29.02.2016 г. до 13.12.2016 г.; от 03.02.2017 г. до 25.10.2017 г.; от 06.03.2018 г. до 18.12.2018 г.; от 04.03.2019 г. до 20.11.2019 г.; от 02.03.2020 г. до 22.10.2020 г.; от 18.03.2021 г. до 11.11.2021 г.; от 04.03.2022 г. до 15.10.2022 г.; от 20.03.2023 г. до 27.10.2023 г.

Основният довод в Разпореждане № 083-00-10-11/22.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което е отказано заявеното от В. Б. парично обезщетение за безработица, за неприемане на Република България като държава на пребиваване за жалбоподателя по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004, е свързан с продължителността на трудовата заетост на лицето във [държава], като от издателя на разпореждането е изведен извод, че след като повече от 5 години лицето полага труд по трудово правоотношение в дадена държава, то за него е възникнало право да придобие статут на постоянно пребиваващо лице в тази държава, респ. последната се явява и държава по пребиваване за него, защото този период е достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и тази страна. Настоящият съдебен състав не възприема този извод, тъй като центърът на жизнените интереси не може да се определя само по презумпция от продължителността на периодите на полагане на труд в друга държава-членка, респ. продължителността на трудовата заетост не следва да се разглежда като единствен критерий при определянето на центъра на интересите. При тази преценката релевантни са причините, обусловили промяната на пребиваване от една държава-членка в друга и намерението на лицето за установяване в съответната държава, които следва да бъдат изведени от обективни факти.

В представената пред административния орган декларация относно определяне на пребиваването, В. Б. е посочил, че през периода на последната му трудова заетост във [държава] съпругата и детето му, както и преобладаващата част от неговите роднини, са живеели в Република България, като в страната ни разполага с постоянно жилище, което пък е подкрепено и с писмени доказателства, представени с жалбата срещу оспорененото решение. Така посочените от жалбоподателя обстоятелства, ведно с останалите писмени и гласни доказателства по делото, без съмнение сочат за необоснованост на извода на административния орган, че обичайното пребиваване на жалбоподателя по време на трудовата му заетост във [държава] и съответно преди това във [държава], не е в Република България. С други думи, по делото са налице данни, обосноваващи извода, че обичайния център на интересите на В. Б. е именно в Република България.

Във връзка с горното следва да се отбележи, че по делото липсват каквито и да са данни или твърдения жалбоподателя да притежава някакво недвижимо имущество в чужбина. От показанията на разпитаните по делото свидетели, относно местоживеенето на жалбоподателя за релевантния период, както и постоянните му връщания в страната след приключване на работата в чужбина, която очевидно е имала сезонен характер, навеждат на извод, че докато е работил в чужбина([държава] и [държава]) Б. е пребивавал в държавата-членка по произход (Република България), респ. за липса на намерение на жалбоподателя трайно да се установи да живее в държавата по трудова заетост, както той сам е декларирал в декларацията относно определяне на пребиваването във връзка с прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Обстоятелство, от което може да се направи извод, че Б. не е прекъснал връзката си с държавата по месторождение, е факта, че винаги след приключване на трудовата си заетост се е завръщал при съпругата и роднините си. Това налага извод, че престоя на жалбоподателя във [държава] през процесния период на осигурена заетост и съответно преди това във [държава], е било наложено от естеството на работата му и не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване. Следователно единствената връзка на Б. с [държава] и [държава] е обоснована от изпълнение на трудовата си дейност.

На следващо място, крайно необосновано в оспореното решение е направен извод, че с оглед данните в справочната система на НОИ, В. Б. нямал принос към системата на социалното осигуряване в Република България, като това обстоятелство е прието за подкрепящо тезата на органа, че държава по пребиваване за жалбоподателя не е Република България. Към административната преписка са приложени справки от Регистъра на осигурените лица за периода 01.01.2000 г. – 31.12.2024 г. за В. А. Б. /л. 96 – л. 98/, видно от които за жалбоподателя са налице данни за проведено осигуряване до месец 11.2010 г., респ. наличните данни сочат, че преди да замине да работи в чужбина Б. е упражнявал трудова дейност на територията на Република България, като същият до края на 2010 г. е имал стабилна трудовоправна връзка с Република България. Също така фактът, че жалбоподателя не е имал валидни трудови/осигурителни правоотношения с Република България след 2010 г. /каквито доводи са изложени в оспореното решение/, което е съвсем логично, при положение че след това е заминал за чужбина, за да полага там трудова дейност, не обоснова извод, че обичайния център на интересите му е бил в държавата по заетост. Там не са били нито неговите роднини, нито неговото семейство, не е притежавал постоянно жилище, а е ползвал такова под наем. Всичко това взето съвкупно сочи, че за жалбоподателя държава по пребиваване за времето му на заетост в чужбина не е [държава], а Република България. Несъмнено упражняваната от жалбоподателя трудова дейност като наето лице във [държава], е налагало жалбоподателят да пребивава на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“ в държавата по последната трудова заетост.

Във връзка с горното следва да се посочи, че необоснован се явява и извода на административния орган за държава на пребиваване – [държава], аргументиран с обстоятелството за придобит от жалбоподателя статут на уседналост в тази страна. В предоставения от компетентната институция на [държава] СЕД Н006/л. 49 – л. 50/, на който се позовава и административния орган за отказ за отпускане на заявеното обезщетение, изрично е посочено, че [държава] е „държава по престой“, а не „държава по пребиваване“, като от това може да бъде изведен извод, че тази институция не приема [държава] за държава на пребиваване по отношение на В. Б.. Освен това, в този преносим документ компетентната институция на [държава] не е дала абсолютно никаква информация за факти, даваща при съвкупната й преценка отговор на въпроса за държавата на пребиваване. Действително в предоставения обмен на информация /СЕД Н006/ е посочено, че Б. има статут на уседналост, но с оглед по-горе изложеното, така посоченият придобит статут в никакъв случай не сочи [държава] като държава на пребиваване по смисъла на приложимите разпоредби на регламентите за социална сигурност, а същия е следствие от престой на жалбоподателя във [държава] при определени условия и със съответна продължителност, който престой от своя страна е бил икономически обоснован от трудова заетост със сезонен характер.

Отделно от горното следва да се отбележи, че в оспореното решение директорът на ТП на НОИ – Кърджали е посочил, че по отношение на Б. е установено упражняването на трудова дейност на територията на [държава] за времето 2014 г. – 2023 г., като всеки един от периодите му заетост е бил с продължителност над 6 месеца през годината, поради което е приел, че с изтичането на 5 години от горния период от време за жалбоподателя е било породено правото му на постоянно пребиваване във [държава]. С оглед така изложеното е неясно, защо на Б. е било отпуснато парично обезщетение за безработица в края на 2020 г. с последен осигурена заетост във [държава] (според посоченото в оспореното решение на 20.11.2020 г. е било подадено заявление за отпускане на парично обезщетение и такова е получавано съгласно справката от Регистъра на осигурените лица), т.е. прието е, че в края на 2020 г. Република България е била държава по пребиваване за жалбоподателя, при положение, че съгласно мотивите на административния орган през 2020 г. престоят на жалбоподателя във [държава] е бил вече над 5 години.

Предвид всичко гореизложено, съдът намира, че Република България е обичайна страна по пребиваване за В. А. Б. по смисъла на релевантните разпоредби на регламентите за социална сигурност, както през периода на трудова заетост във [държава], така и преди това във [държава], поради което същия има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Достигайки до обратния извод, директора на ТП на НОИ – Кърджали и ръководителят на осигуряването за безработица са постановили своите административни актове в противоречие с релевантните разпоредби на регламентите за социална сигурност.

До друг извод не води и визираното в оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали Решение от 30.09.2021 г. по дело С-285/20 на СЕС, т. 2 от което гласи, че член 65, параграфи 2 и 5 от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 465/2012, трябва да се тълкува в смисъл, че причините, по-специално от семеен характер, поради които съответното лице е преместило пребиваването си в държава членка, различна от компетентната държава членка, не следва да се вземат предвид за целите на прилагането на тази разпоредба. Освен че случаят, по който е постановено цитираното решението на СЕС, от фактическа страна съществено се различава от процесния такъв, самото решението не е свързано с тълкуване на определянето на държавата по пребиваване, поради което е неотносимо към настоящия спор и позоваването му от ответната страна е неоснователно. В разгледаното от СЕС дело не е имало спор относно това коя е държавата по пребиваване за съответното лице, а спорът е бил свързан с това, дали промяната на местопребиваването на лицето, след завършен период на заетост в държавата по пребиваване, попада в приложното поле на чл. 65, § 2 и 5 от Регламент № 883/2004, и в тази смисъл е тълкуването на СЕС.

Също така, неприложимо към настоящия казус е и цитираното в оспореното решение на директора на ТП на НОИ - Кърджали Определение от 24.03.2023 г. по Дело C-30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. И тук не е имало спор относно определяне на държавата по пребиваване за съответното лице, тъй като от запитващата юрисдукция (АС – Велико Търново) е било прието за безспорно обстоятелството, че пребиваването през посочения период на заетост е бил в Обединеното кралство и това е било възприето изцяло от СЕС в своето определението, поради което е дал и цитирано по-горе тълкуване. Неприложимостта на това тълкуване се определя от различно решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по настоящото дело и случая, по който е постановено посоченото определение на СЕС.

По изложените съображения, съдът намира, че оспореното Решение № 2153-08-211/05.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него Разпореждане № 083-00-10-11 от 22.04.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, следва да бъдат отменени като незаконосъобразни.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК следва административната преписка да бъде върната на компетентния орган при ТП на НОИ - Кърджали за ново произнасяне, при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на делото и предвид надлежно въведеното искане в жалбата за присъждането на разноски, то на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на В. А. Б. следва да бъдат присъдени деловодни разноски за настоящето производство в размер на 510 лв., от които 500 лв., произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат и 10 лв., внесена държавна такса. В тази връзка по делото са налични доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., което възнаграждение видно от представения по делото Договор за правна защита и съдействие № [номер]/[дата]/л. 5/ е заплатено в брой от жалбоподателя. Заплатеното адвокатско възнаграждение е съразмерно с фактическата и правна сложност на делото и съответства на осъществените процесуални действия от страна на пълномощника, поради което следва да бъде присъдено в пълен размер.

С други думи, с оглед фактическата и правна сложност на производство и осъществените процесуални действия от пълномощника на жалбоподателя, заплатеното възнаграждение не надхвърля обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по дела с подобен характер. В този смисъл е и указанието на СЕС по дело С-438/22, че съдът да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както икономическия и правен контекст, в който той се вписва.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-08-211/05.06.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него Разпореждане № 083-00-10-11 от 22.04.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, с което на В. А. Б. от [населено място], [улица], [община], [област], [ЕГН], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, като незаконосъобразни.

ИЗПРАЩА административната преписка на компетентния орган при ТП на НОИ – Кърджали, за ново произнасяне по Заявление с № 083-00-10/02.01.2024 г. на ТП на НОИ - Кърджали, подадено от В. А. Б. от [населено място], [улица], [община], [област], [ЕГН], при спазване на въведените в мотивите на настоящето решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – Кърджали, с административен адрес: [населено място], [улица], да заплати на В. А. Б. от [населено място], [улица], [община], [област], [ЕГН], деловодни разноски в размер на 510 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване

/ чл. 119 от КСО, изм. ДВ, бр. 94 от 2019 г./.