ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№260299
09.11.2020 г., град Добрич
Окръжен
съд Добрич, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на девети ноември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУГА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ
като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно
частно гражданско дело № 864 по описа на Окръжен съд Добрич за 2020 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХI от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Теленор България“ ЕАД срещу Заповед за
изпълнение на парично задължение № 547/02.07.2020 г. по ч.гр.д. № 1123/2020 г.
по описа на Районен съд Добрич, в частта за разноските.
Жалбоподателят не е доволен от размера
на присъденото със заповедта адвокатско възнаграждение. Счита, че съдът
неправилно е намалил размер на претендираното възнаграждение под минимума по
Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Изтъква, че съдът
не може служебно да присъжда адвокатско възнаграждение в по-нисък размер без
направено искане от насрещната страна по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Иска заповедта за изпълнение да бъде
отменена в обжалваната част и на дружеството да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение съобразно уважената част от претенцията
Съдът,
като прецени доводите, изложени в жалбата и като взе предвид събраните по
делото доказателства, приема следното:
Жалбата е подадена в законоустановения
срок от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество се явява неоснователна.
По заявление на „Теленор България“ ЕАД Районен
съд Добрич е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 547/02.07.2020 г. по ч.гр.д. № 1123/2020 г. Разпоредил е длъжникът М.Г.
да заплати на кредитора следните суми:
- 30, 48 лв., представляваща неплатено
задължение за начислени такси и ползвани услуги за отчетен период 18.02.2018 г.
– 17.03.2018 г. по фактура № **********/18.03.2018 г. по договор за мобилни
услуги № *********/08.12.2012 г., изменен с допълнително споразумение № *********
от 28.12.2016 г., с които се предоставя мобилен номер **********;
- 28, 63 лв., представляваща неплатено
задължение за начислени такси и ползвани услуги за отчетен период 15.01.2018г.
– 14.02.2018 г.; 15.02.2018 г. – 14.03.2018 г.; 15.03.2018 г. – 14.04.2018 г.
по фактури № **********/15.02.2018 г.; № **********/15.03.2018 г. и № **********/15.04.2018
г. по договор за мобилни услуги № *********/31.10.2013 г., изменен с
допълнително споразумение № ********* от 11.08.2017 г.;
- 99, 78 лв., представляваща неплатено задължение за
начислени такси и ползвани услуги за отчетен период 20.12.2017 г. – 19.01.2018 г.;
20.01.2018 г. – 19.02.2018 г.; 20.02.2018 г. – 19.03.2018 г.; 20.03.2018 г. –
19.04.2018 г. по фактури № **********/20.01.2018 г.; № **********/20.02.2018 г.;
№ **********/20.03.2018 г. и № **********/20.04.2018 г. по договор за мобилни
услуги № *********/15.11.2016 г.;
- 165, 90 лв., представляваща лизингови
вноски за отчетен период 20.12.2017 г. – 15.10.2018 г. по договор за лизинг от
15.11.2016 г. за временно и възмездно ползване на устройство SONY Xperia E5
Black;
- 59, 31 лв., представляваща лизингови
вноски за отчетен период 18.02.2018 г. – 28.11.2018 г. по договор за лизинг от
28.12.2016 г. за временно и възмездно ползване на устройство Telenor Smart 4G
Black;
- 143, 82 лв., представляваща лизингови
вноски за отчетен период 15.01.2018 г. – 11.07.2019 г. по договор за лизинг от
11.08.2017 г. за временно и възмездно ползване на устройство Telenor Smart 4G
Black, ведно със законната лихва за забава върху паричните задължения от датата на подаване на
заявлението в съда – 04.06.2020 г. до окончателното й изплащане.
Отхвърлил е заявлението за следните
суми:
- 193, 65 лв. – неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/08.12.2012 г., изменен с
допълнително споразумение № ********* от 28.12.2016 г., с които се предоставя
мобилен номер **********;
- 92, 03 лв. – неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/31.10.2013 г., изменен с
допълнително споразумение № ********* от 11.08.2017 г.;
- 150, 26 лв. – неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/15.11.2016 г.
Заявителят своевременно е направил
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 360, 00 лева с
ДДС. В производството се е представлявал от пълномощника адвокат З.Ц..
Представен е и договор за правна защита и съдействие, от който се установява,
че дружеството е платило на адвокат Ц. сумата от 360 лева с ДДС за
представителство в производството по чл. 410 от ГПК. Съдът обаче е присъдил по-нисък
размер от претендираното възнаграждение – 100 лева.
По въпроса за разноските в заповедното
производство се прилагат общите правила по чл. 78 от ГПК. При това положение в
полза на заявителя се поражда правото да му бъдат присъдени сторените в
производството такси, разноски и възнаграждение за един адвокат.
В настоящия случай претенцията на
заявителя е уважена частично, поради което приложима е разпоредбата на чл. 78,
ал. 1 от ГПК. Въззивният съд се е съобразил с правилото, но и служебно намалил
претендираното адвокатско възнаграждение поради прекомерността му. На тази
основа възниква въпросът дали съдът може да присъди адвокатско възнаграждение в
по-нисък размер при липса на възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът счита,
че следва да бъде отговорено положително. Този извод произтича от възприетото
становище в Решение на СЕС от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004.
Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на
частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във
връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими
минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата
за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като
насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи
свободната конкуренция.
Съдът е
достигнал до идентичен извод и в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С –
427/2016 и С- 428/2016. В съдебния акт е аргументирана тезата, че национална
правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да
договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава
конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1
ДФЕС.
Задължение
на националния съд е да гарантира пълното действие
на нормите на правото на ЕС и при необходимост да остави неприложена, по
собствена инициатива, всяка разпоредба на националното законодателство, която
им противоречи.
Оттук се
извежда, че съдът правилно е присъдил адвокатско възнаграждение в по-нисък
размер, без направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК от насрещната страна.
Производството по издаване на заповед за изпълнение не се отличава с фактическа
и правна сложност, поради което съдът законосъобразно е редуцирал дължимото
възнаграждение до 100 лева.
При тези съображения Заповед за изпълнение на парично
задължение № 547/02.07.2020 г. по ч.гр.д. № 1123/2020 г. по описа на Районен
съд Добрич, следва да бъде потвърдена в частта за разноските.
С оглед на горното, въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Заповед за изпълнение на парично задължение № 547/02.07.2020 г. по ч.гр.д. №
1123/2020 г. по описа на Районен съд Добрич, в частта за разноските.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.
Особено
мнение на младши съдия Георги Пашалиев към Определение от 09.11.2020 г.,
постановено от Окръжен съд Добрич по в.ч.гр.д. № 864/2020 г.
Считам, че частна жалба с вх. № 12793/23.07.2020
г. срещу Заповед за изпълнение на парично задължение № 547/02.07.2020 г. по
ч.гр.д. № 1123/2020 г. по описа на Районен съд Добрич, в частта за разноските,
е основателна.
В полза на заявителя следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от претенцията. В
конкретната хипотеза съдът не може да преценява дали претендираното
възнаграждение е прекомерно, като съобрази фактическата и правна сложност на
делото, а е длъжен да присъди такова в пълния му претендиран размер. Това е
така, защото липсва възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Възможността по чл. 78, ал. 5 от ГПК е предвидена като право на насрещната
страна, а не като правомощие на съда, за което да следи служебно. В подкрепа на
този извод е и историческото тълкуване на нормата. В чл. 64, ал. 4 от ГПК (отм.
01.03.2008 г.) инициативата за намаляване на прекомерното адвокатско
възнаграждение не е предоставена изрично на страните, от което се извежда, че и
без искане в тази насока съдът може да намали размера на адвокатското
възнаграждение. Не е такова положението в чл. 78, ал. 5 от ГПК, където
законодателят е предвидил изрично, че преценката на съда за прекомерност на
възнаграждението се предпоставя от направено искане в този смисъл. Очевидно е,
че законодателят е преосмислил волята си и в действащия процесуален закон е
възприел противоположно становище по този
въпрос.
В тази връзка следва да бъде изтъкнато
също, че защитата на длъжника срещу прекомерността на адвокатското
възнаграждение, претендирано от заявителя, е гарантирана. Същият може да
релевира възражението си по чл. 78, ал. 5 от ГПК в частна жалба по чл. 413, ал.
1 от ГПК. Направено за първи път с жалбата, възражението няма да е
преклудирано, защото това е първият момент, в който длъжникът може да участва в
производството.
младши съдия Георги
Пашалиев: