№ 60
гр. София, 27.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно търговско дело №
20211001000764 по описа за 2021 година
С решение № 260881 от 02.06.2021г., постановено по т.д.№726/2020г. по описа на
СГС е отхвърлен предявеният от „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД против ЗАД
„Алианц България“АД иск за заплащане на сумата 71596,64лв., представляваща
застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отговорност на
работодателя“, сключена със застрахователна полица № 13300141500000011, между ЗАД
„Алианц България“ АД и „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД за настъпило
застрахователно събитие, представляваща ангажиране на отговорността на застрахования в
качеството му на работодател за обезщетение на вредите, претърпени от наследниците на
работника Б. Б. Т., които са причинени в резултат на настъпилата с това лице на
25.02.2015г. трудова злополука, довела до неговата смърт.
Недоволно от така постановеното решение е останало „АИТ Интернешънъл транспорт“
ЕООД и в законоустановения срок е подало въззивна жалба против същото. Моли се
първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде постановен друг, с
която предявеният иск да бъде уважен изцяло. Оплакванията в жалбата са за неправилно
приложение на материалния закон. Въззивникът счита, че градският съд неправилно е приел
за основателно възражението на застрахователя, че е налице изключен риск предвид
клаузата на чл. II,т.3.1.3 от ОУ за сключвани от ЗАД „Алианц България“ застраховки
„Отговорност на работодателя“, която предвижда като изключение от обхвата на
застраховките случаите на „груба небрежност на пострадалия, ако такава е установена.
Поддържа, че направеният извод за действителност на тази разпоредба е неправилен и
1
противоречащ на правната логика.
Жалбоподателят изтъква, че застраховката „Отговорност на работодателя“ по своята
природа е вид гражданска, обективна и безвиновна отговорност и застрахователното
покритие включва „всички суми, които по силата на нормативен акт застрахованият бъде
задължен да заплати на основание трудова злополука, настъпила през срока на действие на
застраховката и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност над
50 на сто или смърт на работника или служителя независимо дали застрахованият, негов
орган или друг работник или служител има вина за злополуката или тя е причинена от
непреодолима сила. Този смисъл клаузата на т.3.1.3 от ОУ се явявала недействителна
доколкото същата предвижда като изключение от обхвата на застраховката „груба
небрежност на пострадалия, ако такава е установена“. Счита, че тази клауза е в пряко
противоречие със съдържанието на процесния застрахователен договор, с повелителните
норми на закона и добрите нрави. Отговорността на работодателя била определена по вид
обем в закона и страните по договорното правоотношение не можели да изличат извън тези
рамки пострадалият е имал пряк иск против застрахователя и в този случая застрахователя
не би могъл да противопостави на увреденото лице, респ. неговите наследници
разпоредбите на ОУ.
При условията на алтернативност, ако съдът приеме, че клаузата на т.3.1.3 не е
нищожна, са моли да бъде прието, че същата следва да се тълкува не като стесняване на
застрахователния риск, а като съобразяване на размера на застрахователното обезщетение.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК въззиваемата страна ЗАД „Алианц България“ е подала
писмен отговор, с който оспорва жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно и моли да бъде потвърдено. При условията на алтернативност, ако
решаващият състав счете, че изводът на СГС е неправилен, се поддържат всички заявени
възражения, заявени в първоинстанционното производство, включително и това за изтекла в
полза на ответника погасителна давност.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба оплаквания , намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При проверката на
правилността на първоинстанционното решение същият е обвързан от посоченото от
страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери само спазването
на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на същото настоящата инстанция
намира следното:
По делото не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че между
страните е сключен валиден договор за застраховка по риска „Отговорност на
2
работодателя“ при застрахователно покритие съгласно приложените Общи условия.
Срокът на застраховка е от 13.12.2014г. до 12.12.2015г. при застрахователен лимит 150 000
евро за едно събитие и 250 000 евро в агрегат за периода на застраховката.
В застрахователната полица е включен текст, съгласно който, застрахованият с
подписа удостоверява, че е съгласен и приема ОУ към полицата и че същите са му
предадени към момента на подписване на полицата.
По делото са налични платежни нареждания за заплатената на вноски застрахователна
премия.
От представеното съдебно решение №3992 от 22.11.2018г. по гр.д.№6533/2017г. по
описа на Районен съд-Пловдив, изменено с решение № 135 от 31.01.2020г по в.гр.д.
№397/2019г. на ПОС се установява, че на 25.02.2015г. е настъпила трудова злополука с
работник на застрахованото дружество, който е починал. На основание чл.200 от КТ
работодателят е осъден да заплати на двамата наследници суми от по 15 000лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на злополуката до окончателното им изплащане, както и
направените разноски съобразно уважената част от исковете. В мотивите на двете решения
е прието, че работникът е проявил груба небрежност при настъпване на злополуката и е
налице съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 90%.
В съдебното производство ЗАД „Алианц България“ АД е било привлечено като трето
лице помагач на страната на работодателя.
Представени са платежни документи за заплатени обезщетения на двамата наследници
в размер на по 15 838,26лв. / общо 31 676,52лв. / и 3000лв. възнаграждение на адв.Р. М. на
22.11.2018г.. Освен това са приложени две изявления за прихващане, отправени до тези
лица, с които „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД е прихванало свои вземания за
присъдени разноски в размер на по 6897,91 лв. за всяка една от наследниците. Същите са
получени на 21.02.2020г. Така са погасени общо 48472,34лв., дължими на наследниците на
работника.
В хода на първоинстанционното производство е допусната и приета съдебно-
счетоводна експертиза. От заключението по същата се установява, че ищцовото дружество е
заплатило общо 26 288,30лв. разноски по гр.д.№ 6533/2017г. по описа на РС Пловдив, по
в.гр.д.№397 по описа на ПОС и по адм.дело № 714 на Адм.съд-Пловдив и адм.д.
№4684/2019г. на ВАС. Разноските, заплатени само по посочените административни дела са
в общ размер на 305,50лв.
Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства.
От правна страна : Предявеният иск е с правно основание чл.229 от КЗ/отм./
Ищцовото дружество основа претенцията си на твърдението, че между него и ЗАД
„Алианц България“АД е бил сключен застрахователен договор под формата на
застрахователна полица № 13300141500000011 по риска „Отговорност на работодателя“.
Твърди, че на 25.02.2015г. е настъпило застрахователно събитие по покрития риск -трудова
злополука, при която е загинал работник на дружеството. Заявява, че след проведено
3
съдебно производство е Бил осъден да заплати на наследниците на пострадалото лице
обезщетение на основание чл.200 от КТ и че е изплатил дължимите суми. С оглед на това
обстоятелство счита, че са налице предпоставките застрахователят да му възстанови
заплатените суми, както и направените разноски в съдебните производства по повод на
злополуката.
Ответното дружество е оспорило иска. На първо място е въведено възражение,че не са
представени доказателства за заплащане на дължимите суми от страна на работодателя. На
следващо място се твърди, че решенията,с които ищцовото дружество е осъдено да заплати
застрахователно обезщетение не са влезли в сила.
Освен това се прави възражение,че не е налице покрит риск, тъй като съгласно
клаузата на раздел II, т.3.1.3 от ОУ при проявена от пострадалия груба небрежност при
настъпване на злополуката, а в случая била установена такава, е налице изрично изключен
риск.
На последно място е направено възражение за изтекла в полза на застрахователя
погасителна давност, която съгласно чл.197 от КЗ/отм./ е тригодишна. Дори обаче да се
приемело, че давността е петгодишна, то тя също била изтекла.
Изрично са оспорени и претенциите за разноски и лихва.
С подадената допълнителна искова молба ищецът е оспорил твърденията в отговора на
исковата молба. По отношение на клаузата на раздел II, т.3.1.3 от ОУ е посочено, че същата
е в пряко противоречие с процесния застрахователен договор и по-конкретно с т.1т.1 от ОУ.
Направено е възражение за нищожност на същата поради противоречие със закона – с
императивната норма на чл.55,а.1 от КСО, която дава легална дефиниция на понятието
„трудова злополука.“
По отношение на възражението за изтекла в полза на застрахователя погасителна
давност, ищцовата дружество се позовава на §31 от КЗ съгласно който за давността, която е
започнала да тече при действието на отменения КЗ, се прилагат чл.378,ал.1-6 и 8 и чл.279. .
Освен това са развити доводи, че давността започва да тече от момента на плащането на
обезщетението на работника, респ.неговите наследници от страна на работодателя.
С подадения допълнителен отговор направените от ЗАД „Алианц България“ АД
възражения се поддържат.
С обжалваното решение е прието, че макар да са налице всички предпоставки за
уважаване на иск с правно основание чл.229 от КЗ/отм./ с оглед клаузата на раздел II, т.3.1.3
от ОУ е налице изключен риск и поради това не може да бъде ангажирана отговорността на
застрахователя. Прието, че тази клауза не е нищожна и поради това съдът следва да
съобрази постигнатото между страните съгласие застрахователят да не отговаря ако
пострадалият е проявил груба небрежност при настъпване на злополуката. С оглед
обстоятелството, че такава небрежност е установена, то и е направен извод,че предявеният
иск следва да бъде отхвърлен.
4
Въззивният съд намира следното :
Видно от приложените ОУ за застраховане на ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ,
при спазване на установените в същите лимити, предмет на обезщетение по сключената
застраховка са: 1.1. всички суми, които по силата на нормативен акт Застрахованият бъде
задължен да заплати на основание трудова злополука настъпила през срока на действие на
застраховката и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност над
50 на сто или смърт на работника или служителя, независимо дали застрахованият, негов
орган или друг негов работник или служител има вина за злополуката, или тя е причинена от
непреодолима сила. В т.3 от ОУ са уредени изключенията, при което не се обезщетяват
вреди и разходи. Това са: 1.Злоумишлени действия, освен в случаите по чл.226,ал.3 от КЗ,
извършване или опит за извършване на престъпление от общ характер или административно
нарушение от страна на застрахования, негов ръководител, служител,работник или друг
изпълнител, включително ако същите са пострадали; 3.1.2. умишлено самоувреждане на
пострадалия, включително самоубийство, освен при опит за спасяване на човешки живот;
3.1.3. груба небрежност на пострадалия, ако такава е установена. В последната точка е
дадена и дефиниция на това понятие, а именно: “ Груба небрежност по смисъла на
настоящите условия е всяко действие или бездействие, при което лицето е могло да
предвиди и предотврати настъпването на застрахователното събитие и/или да намали
вредите в следствие на застрахователното събитие , но не е положило дължимата грижа за
това.
Ищцовото дружество поддържа, че клаузата на т.3.1.3 е в противоречие със
съдържанието на процесния договор и по-конкретно с т.1.1 ,от ОУ, която предвижда, че
застрахователят покрива случаите на отговорност на застрахователя от трудова злополука,
което понятие е дефинирано в чл.55,ал.1 от КСО. Прави се тезата, че с договарянето на
процесното изключение се нарушава посочената норма, която е императивна и съответно,
това водело до нищожност на уговорката.
Настоящият състав намира, че разпоредбата на чл.55,ал.1 от КСО е дефинитивна. Тя
определя едно понятие, а не въвежда правило от императивен порядък, поради което
възражението за недействителност на посочената по-горе клауза от общите условия поради
противоречие със закона е неоснователно.
Във връзка с възражението за противоречие на уговореното изключение с останалите
клаузи на договора, съдът намира, че следва да извърши тълкуване на същия.
Съгласно постоянната практика на ВКС( решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. №
558/2012 г. на ІІ т. о , решение № 4/04.02.2014г. по т. д. № 23/2013 г. на ІІ т.о.,решение
№102/01.08.2017г. по гр.д.№50254/2016г., ІV г.о.) прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД
изисква съдът да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който
произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. На тълкуване
подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и
външно са ясни, са породили спор между страните относно действителното им съдържание.
5
Извършвайки такова тълкуване апелативният съд счита, че с оглед целта на договора за
застраховка „Работодателска отговорност“, а именно – да покрива отговорността на
работодателя за настъпила трудова злополука с негов работник или служител, както и
смисъла, който произтича от постигнатото съгласие да бъде обезпечена обективната
отговорност на работодателя при настъпване на трудова злополука с негов работник или
служител, уговорката в клаузата на т.3.1.3 от договора е в смисъл, че застрахователят не
отговаря при наличие на груба небрежност само за вредите, които са настъпили в следствие
на тази груба небрежност. Противното би обезмислило интереса на работодателя да бъде
издирена обективната истина при настъпила злополука и съмнение, че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника и би било в противоречие с
принципа на добросъвестността в гражданскоправните отношения.
Видно от представеното по делото решение, с което застрахователят е осъден да
заплати обезщетение на наследниците на починалия работник на основание чл.200 от КТ,
при определяне на същото е взета предвид проявената от пострадалия груба небрежност и
поради това дължимото обезщетение е намалено с 90% в съответствие със степента на
съпричиняване на вредоносния резултат, т.е. работодателят е заплатил обезщетение за
вредите, които са настъпили от други обстоятелства, а не от проявената груба небрежност.
Следователно ако застрахователят заплати на основание застрахователния договор
изплатената от работодателя сума, тя ще е за вредите, които са настъпили от други
обстоятелства, но не и от проявената от самия работник груба небрежност. Това от своя
страна е в съответствие с уговорките в договора,така като бяха разтълкувани по-горе.
С оглед на изложеното въззивният съд намира, че са налице предпоставките за
уважаване на иска с правно основание чл.229,ал.1 от КЗ /отм./, а именно сключен валиден
застрахователен договор по риска „гражданска отговорност“ между страните по делото,
настъпване на събитие, което представлява покрит риск по този договор и заплащане от
страна на застрахования на дължимото обезщетение.
Фактът на настъпване на събитието е установен с влязлото в сила решение по иска по
чл.200 от КТ, което има обвързваща сила на мотивите между страните в настоящото
производство. Също от решението с е установява, че е присъдено обезщетение в размер,
който е съобразен с установения процент съпричиняване от страна на пострадалия поради
причинена от същия груба небрежност, поради което и при направеното по-горе тълкуване
на договора, съдът приема, че е налице покрит риск по смисъла на същия. Размерът на
заплатената на наследниците на работника чрез парични преводи и прихващане сума е
45472,34лв.
На обезщетяване подлежи и сумата, която е заплатена от работодателя на адв. Р. М. за
осъществена безплатна правна помощ на наследниците на пострадалото лице, тъй като ако
правната помощ беше осъществена при заплащане на възнаграждение от страна на
доверителите, на същите щеше да се дължи репариране на разноските.
По отношение на претендираната сума от 26 324,30лв., представляваща разноски във
6
връзка с водените по повод на злополуката дела съдът намира следното: Принципно тези
разноски подлежат на обезщетяване, но само до толкова, доколкото вече не е направено.
Видно от приложените решение на Пловдивския районен съд и Пловдивския окръжен
съд, ищците по тези дела са осъдени да заплатят на „АИТ Интернешънъл транспорт“
ЕООД общо 13795,82лв. разноски като именно за тази сума са извършени прихващания с
представените по делото изявления от 12.02.2020г.,получени на 21.02.2020г. ,т.е
работодателят вече е обезщетен за тяхното плащане. С оглед на това обстоятелство
посочената сума ще следва да бъде приспадната от общия размер на направените от
работодателя разноски.
Освен това, съдът намира, че в настоящия процес не беше установено адм.дело № 714
на Адм.съд-Пловдив и адм.д.№4684/2019г. на ВАС да имат връзка с настоящия казус.
Заплащането на разноски по тези дела се установява от приетото по делото заключение по
допусната съдебно-счетоводна експертиза, но не бяха ангажирани доказателства какъв е
бил предметът на същите и поради това липсва основание направените във връзка с тях
разноски да бъдат включени към сумата,дължима от застрахователя. Ето защо те също
следва да бъдат извадени от общия размер на разноските изчислен от вещото лице по
приетата съдебно- счетоводна експертиза. Така дължимата сума за разноски става
12222,98лв.
Предвид на изложеното съдът приема,че на обезщетяване от застрахователя подлежи
сумата,заплатените от „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД на основание чл.200 от КТ в
размер на 45472,34лв. и посочената по-горе сума за разноски или 57 695,32лв. общо. За този
размер искът се явява основателен и доказан. За разликата до пълния размер от
71 596,64лв. претенцията следва да бъде отхвърлена.
Предвид извода за частична основателност на предявения иск е необходимо да бъде
обсъдено възражението за погасяване на претенцията по давност.
В тази връзка апелативният съд излага следните съображения: Застрахователното
правоотношение между страните е възникнало при действието на отменения Кодекс за
застраховането от 2005г. В §31 от КЗ от 2016г. е предвидено,че за давността, която е
започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат чл.
378, ал. 1 – 6 и 8 и чл. 379.
Ал.5 на чл. 378, ал. 5 от КЗ предвижда регресните и суброгационни искове и исковете
на причинителя на вредата по чл.435 срещу застрахователя по застраховки "Гражданска
отговорност" по т. 10 - 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 да се погасяват в срок 5
години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по
имуществена застраховка или от страна на причинителя на вредата. Това означава, че
правото на платилия застрахован спрямо застрахователя му по застраховка "Отговорност на
работодателя“, която е вид застраховка по риска „Гражданска отговорност" се погасява с
общата 5-годишна давност. Същата тече от датата на извършеното плащане, когато
възниква регресното право, а не от датата на настъпване на застрахователното събитие,
7
както твърди ответникът по иска. Ето защо, при извършено в полза на увреденото лице
плащане на 22.11.2018 г., към датата на предявяването на исковата молба – 22.04.2020 г -. не
е изтекъл 5-годишен период от време, който да е произвел погасителен ефект по отношение
правото на ищеца да потърси съдебна защита за своето вземане .
С оглед направените изводи обжалваното решение ще следва да бъде отменено в
частта му, с която искът по чл.229 от КЗ/отм./ е отхвърлен за сумата от 57695,32лв. и ще
следва да бъде постановено ново такова, с което искът да бъде уважен. В останалата му част
първоинстанционният съдебен акт като правилен и законосъобразен ще следва да бъде
отменен.
Предвид променения изход от спора ще е необходимо решението да бъде отменено и
в частта,с която на ЗАД „Алианц България“ АД са присъдени разноски над сумата от
748,05лв. или – за 3103,94лв.
На „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД ще следва да бъдат присъдени 4788,10лв.
разноски за първоинстанционното производство и 1395,64лв. разноски пред настоящата
инстанция съобразно изхода на делото.
Водим от гореизложеното,Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260881 от 02.06.2021г., постановено по т.д.№726/2020г. по
описа на СГС в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „АИТ Интернешънъл
транспорт“ ЕООД против ЗАД „Алианц България“АД иск за заплащане на сумата
57695.32лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за
застраховка „Отговорност на работодателя“, сключена със застрахователна полица №
13300141500000011, между ЗАД „Алианц България“ АД и „АИТ Интернешънъл транспорт“
ЕООД за настъпило застрахователно събитие, представляващо ангажиране на отговорността
на застрахования в качеството му на работодател за обезщетение на вредите, претърпени от
наследниците на работника Б. Б. Т., които са причинени в резултат на настъпилата с това
лице на 25.02.2015г. трудова злополука, довела до неговата смърт, както в частта му, с
която „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД е осъдено за заплати на ЗАД „Алианц
България“ АД сумата от 3103,94лв. разноски ,направени в първоинстанционното
производство като остават дължими 748,05лв. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“ АД , ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ №59 да заплати на „АИТ
Интернешънъл транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.Пловдив, бул.“Източен“ №48, ет.3, офис 1 сумата от 57695.32лв., представляваща
застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отговорност на
работодателя“, сключена със застрахователна полица № 13300141500000011, между ЗАД
8
„Алианц България“ АД и „АИТ Интернешънъл транспорт“ ЕООД за настъпило
застрахователно събитие, представляващо ангажиране на отговорността на застрахования в
качеството му на работодател за обезщетение на вредите, претърпени от наследниците на
работника Б. Б. Т., които са причинени в резултат на настъпилата с това лице на
25.02.2015г. трудова злополука, довела до неговата смърт.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“ АД , ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ №59 да заплати на „АИТ
Интернешънъл транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.Пловдив, бул.“Източен“ №48, ет.3, офис 1 сумата 4788,10лв. разноски, направени в
първоинстанционното производство и 1395,64лв. разноски пред въззивната инстанция
съобразно уважената част от претенцията.
Решението подлежи на касационно обжалване при наличие основанията по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9