Р Е Ш Е Н И Е
Номер:
89 27 юли 2020
година Град Разград
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Разградският административен съд, в
публичното заседание на двадесет и първи юли
през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВА КОВАЛАКОВА-СТОЕВА
МАРИН МАРИНОВ
при секретаря Ралица Вълчева, с участието на прокурора
Веселин Якимов разгледа докладваното от
съдията Таня Дамянова касационно административно дело № 121 по
описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.208 и сл. от Административно
процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
С Решение № 16
от 05.02.2020г., постановено по АД № 226/2019г. Административен съд Разград е
осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието да заплати на Г. А. Ч. от гр. Р. обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от незаконно бездействие на администрацията да осигури
благоприятни условия за изтърпяване на мярката за неотклонение задържане под
стража в Арест – Русе през времето от 25.10.2010 г. до 27.10.2010 г. и от
10.11.2010 г. до 12.11.2010 г., в размер на 60 лв., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 15.10.2015 г. до окончателното изплащане, както и
10 лева за разноски по делото. В останалата му част- до първоначално предявения
размер искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
С постановеното по делото допълнително решение
от 12.05.2020г., Административен съд- Разград е отхвърлил молбата на Г. А. Ч.
за поправка на фактически грешки и за допълване на решение № 16, описано
по-горе.
Против решение № 16 в частта му, с която е
уважен искът на Г. Ч., е подадена касационна жалба от Главна дирекция "Изпълнение
на наказанията" (ГДИН). В жалбата се твърди, че обжалваното решение е
неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поради това
жалбоподателят моли съда да отмени решението в атакуваната му част и да
постанови друго по съществото на делото, с което да отхвърли изцяло предявения
от Ч. иск. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Против
решението, с което Административен съд- Разград е отхвърлил молбата за поправка на фактически грешки и за допълване
на решението, е постъпила касационна жалба от Г. А. Ч. от град Р. Същият
твърди, че първоинстанционния съд е
допуснал грешка при постановяването на решението, а освен това не се е
произнесъл по цялото искане, като е осъдил само един от ответниците да му заплати обезщетение. Поради това счита, че
молбата му за поправка и допълване на решение № 16 е била неоснователно
отхвърлена. Моли касационната инстанция да отмени решението от 12.05.2020г. и
да реши спора по същество. Процесуалният
представител на жалбоподателя поддържа предявената жалба и моли съда да я
уважи. В с.з. заявява, че оспорва подадената от ГДИН касационна жалба и счита,
че в обжалваната му част решението е правилно и законосъобразно.
ГДИН счита
касационната жалба на Г. Ч. против
решението от 12.05.2020г. за неоснователна, поради което моли съда да я
отхвърли.
След преценка на направените в касационните
жалби оплаквания във връзка със заявените от страните становища и във връзка
със събраните по делото доказателства, касационният състав на Разградския
административен съд намира следното:
Касационните
жалби са процесуално допустими като подадени срещу решения на съда, които
подлежат на касационна проверка, от активнолегитимирани за това лица и в
законоустановения срок. Разгледани по същество, и двете жалби са неоснователни.
В съответствие със събраните по делото
писмени доказателства Административен съд- Разград е приел за установено, че в
периода 21.01.2010г. до 12.11.2010г. ищецът Г. Ч. е бил задържан под стража в
изпълнение на постановена мярка за неотклонение по НОХД № 2422/2009г. по описа
на Районен съд-Русе. Ищецът е пребивавал в Ареста Русе през следните периоди:
21 януари-01 март; 08-22 март; 25-31 март; 12-14 април; 19-22 април; 27-30
април; 21 май-15 юни; 21-23 юни; 28-30 юни; 07-09 юли; 02-07 септември; 11-13
октомври; 25-27 октомври и 10-12 ноември.
При пребиваването си в Ареста Русе Ч. е бил настаняван в различни
килии и с различни лица. Първоинстанционният съд е
описал конкретно номерата на килиите, както и имената на лицата, с които Ч. е бил настаняван в ареста. Установил е площта на всяка една от
килиите, както и битовите условия в нея,
наличието на общи санитарни възли на етажа и начина на използването им от
задържаните лица. Установено е как се е осъществявало изхранването на
задържаните лица, достъпът и оказването
на медицинска помощ, разходката им на
открито и осъществяването на телефонни разговори.
От правна страна Административен съд-Разград е
приел, че тъй като искът за обезщетение е предявен на 15.10.2015г., по
отношение на периодите на пребиваване на Ч. в Ареста-Русе до 15.10.2010г. е
изтекла погасителната давност. Изложил е
съображения относно основателността на иска относно периодите 25-27 октомври и
10-12 ноември.
По същество съдът
е приел за недоказани твърденията на Ч., че в ареста не му е бил осигуряван
свободен достъп до телефон без надзирател; че не му е бил осигурен достъп до
лавка за снабдяване с храна, плодове и зеленчуци, а получаваната храна била с
лошо качество и без топла напитка; че в килиите не е имало достатъчно
осветление, постоянна температура от 24 градуса и вентилация със свеж въздух,
което е довело до задух, усилен от пушенето в килията; че не са му били
предоставяни изправни легла със спално бельо, одеяло и възглавници, поради
което е бил принуден да спи направо на пружината. Съдът е приел, че ответникът
е изпълнявал задължението си по чл. 53, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1 от
Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в
местата за лишаване от свобода, като всеки път при постъпването на ищеца в
ареста той е бил подлаган на първичен медицински преглед за оценка на общото му
здравословно състояние.
За доказани са приети само твърденията относно
липсата на: достатъчна жилищна площ за периода 25-27.10.2010г., постоянен
достъп до санитарен възел и престой на открито в ареста. Съдът е приел, че така
Ч. е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на задържането по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, които уронват човешкото достойнство и пораждат
чувство на малоценност. За претърпените несгоди и при съобразяване на
чл. 52 ЗЗД съдът е присъдил на Ч. обезщетение от 60 лв., ведно с текущата
законна лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.
Тази част от решението е атакувана с
касационна жалба от ГДИН. Поддържаните в касационната жалба оплаквания са
най-вече за неправилно приложение на материалния закон и несъобразяване от
страна на решаващия съд на действащата към момента на задържането правна уредба
на реда за изпълнение на мярката задържане под стража.
Касационната
инстанция намира, че административният съд не е допуснал нарушения на
съдопроизводствените правила. Събрал е достатъчно писмени и гласни
доказателства относно предмета на делото. Фактическата обстановка по спора е
установена след цялостен анализ на събраните доказателства и изложени подробни
мотиви в тази връзка.
Според нормата
на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени
от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от Закона. Вземането за
обезщетение за вреди възниква при кумулативното наличие на следните предпоставки:
незаконосъобразни действия или бездействия на орган или длъжностни лица по
изпълнение на наказанията по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС, наличие на вреди и пряка причинно-следствена
връзка между вредите и незаконосъобразната административна дейност.
Настъпването на неимуществени вреди при констатиране на нарушения по чл.3 се
предполага до доказване на противното /чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС/.
В случая основният въпрос, който следва да намери отговор, е дали е налице нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС спрямо Ч. за периода октомври- ноември 2010 година.
Според чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС в редакцията му от ДВ бр. 25/2009, в сила от 01.06.2009г., относима към посочения по-горе период, осъдените лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. Съобразно алинея 2, т.2 и 3 на разпоредбата, за изтезания и жестоко или нечовешко отношение се считат умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето, както и унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В конкретната хипотеза исковата претенция на Ч. се
основава на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ответника.
Първоинстанционният съд е приел за
доказани част от тези оплаквания,
а именно неосигуряване на достатъчно жилищна площ за периода 10-12
ноември 2010 година; неосигуряване на
постоянен достъп до санитарен възел с течаща вода и неосигуряване на
двигателна активност на задържания.
Редът на
изпълнение на мярката за неотклонение "задържане под стража" е
регламентиран в чл. 240 и сл. от ЗИНЗС- част ІV от Закона. При липсата на
изрични разпоредби в тази част, ЗИНЗС препраща към реда на изпълнение
наказанието лишаване от свобода.
Едно от
оплакванията на касационния жалбоподател е, че в процесния период- 2010 година,
не е имало изискване на задържаните/ лишените от свобода да се осигури 4 кв.м минимална жилищна площ, тъй като нормата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС е нова,
въведена със ЗИД ЗИНЗС ДВ бр.13/2017г. Действително сочената норма,
предвиждаща, че минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да
бъде по-малка от 4 кв. м, не е била действащо право към исковия период, тъй
като с §
13 от ПЗР на ЗИНЗС влизането й в сила е било отложено за срок от три години
след приемане на програма за подобряване
на условията в местата за лишаване от свобода.
Минимална жилищна площ, която следва да се осигури на
задържания за конкретния период следва
да се определи при спазване на
изискванията на ЕКПЧ
и утвърдената практика на ЕСПЧ. Актовете на ЕСПЧ, постановени във връзка с
приложението на Конвенцията са задължителни за българските съдилища, доколкото
същата е действащо право- тя е ратифицирана и е влязла в сила за Република
България на 7 септември 1992 г.
Според тази
практика минималната жилищна площ възлиза на 4 кв.м. От приобщените по делото
доказателства се установява, че в периода 25-27 октомври 2010г. Ч. е бил
настанен в килия с приблизителна площ 14 кв.м, но с още 3 лица. Така на
задържания се е полагала жилищна площ около 3,5
кв.м, което е под установената от ЕСПЧ минимална жилищна площ от 4 кв.м. Ето
защо правилно първоинстанционния съд е приел, че за този период на ищеца не е
била осигурена необходимата минимална жилищна площ.
Другото оплакване на касационния жалбоподател
е, че към 2010 година нормата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС не е изисквала килиите
в ареста да са снабдени със самостоятелни тоалетни и бани. От показанията на
разпитания в хода на първоинстанционното съдебно производство свидетел Л.-
мл.инструктор по охраната в Ареста-Русе, се установява не само липсата на санитарен
възел в килията но и невъзможност за постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода през част от процесния период. Това е в разрез с императивната
норма на чл. 20, ал. 3
от Правилника за прилагане на ЗИНЗС и също представлява нарушение на чл.
3 от ЗИНЗС. Поддържаното в касационната жалба оплакване, че през 2010 година
чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС е поставял изискване за наличие на санитарен възел само
в килиите на заведенията от закрит тип, не обосновава различен от горния извод.
Тук отново следва да намерят приложение изискванията на Конвенцията и
практиката на ЕСПЧ. Според практиката на ЕСПЧ по тълкуване на чл. 3 от Конвенцията,
възможността за използване на тоалетна в уединение и в съответствие с основни
санитарни и хигиенни изисквания следва да е налице по всяко време.
Свидетелските показания установяват, че
ползването на тоалетна от затворниците и арестантите в ареста се е
осъществявало по график три пъти на ден, а в останалите случаи- при повикване
от лицето в случай на нужда. Свидетелят сочи обаче, че се е случвало молбите за
ползване на тоалетна да не бъдат удовлетворени веднага по една или друга
причина. Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че за посочените два периода ищецът не е имал
постоянен достъп до тоалетна и течаща вода.
Събраните по делото доказателства установяват
и нарушение на чл.3 във връзка с чл. 86, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС.
Свидетелят Л. сочи, че арестът не разполагал с помещение за престой на открито.
За разходка на арестантите е използвано
закрито помещение, намиращо се на третия етаж в сградата. Престоят на
задържаните лица в такова закрито помещение не е престой на открито по смисъла
на цитираната норма.
Предвид
установеното, следва да се приеме за обоснован и правилен извода на
първоинстанционния съд за доказаност на иска по основание за периода 25-27.10 и
10-12.11.2010г. Налице са всички елементи от състава на обективната и
безвиновна отговорност по чл. 284 ЗИНЗС.
Размерът
на обезщетението е определен от съда в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Присъденото
обезщетение е справедливо, тъй като съответства на интензитета и
продължителността на претърпените негативни изживявания.
По
изложените съображения касационният състав намира, че в частта, против която е
подадена касационна жалба от страна на ГДИН, решението на съда е валидно,
допустимо и правилно както по отношение на изводите за частична основателност
на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на
обезщетението. Предвид изводите на касационния състав за неоснователност на
касационното оспорване неоснователна се явява и претенцията за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Подадената
от Г. Ч. жалба против решението на съда от 12.05.2020, с което е отхвърлено
искането му за допускане на поправка на явна фактическа грешка и за допълване
на решението, е неоснователна. Действително не са били налице предпоставките
за поправка на фактическа грешка, както
и за допълване на решението. Съдът е изложил подробни съображения относно
изтичането на погасителната давност по
отношение на претенцията за периодите до 15.10.2010г. Липсват основания да се приеме, че е налице
разминаване между действително формираната от съда воля и волята, изложена в
мотивите и диспозитива на решението. Липсват и основания за допълване на
постановеното решение с произнасяне относно иск, предявен от Г. Ч. срещу
Прокуратурата на Република България. С молба от 28.05.2019г. ищецът е поискал
конституирането на Прокуратурата като ответник по делото, но с изрично
определение, постановено в съдебното заседание на 30.05.2019г. съдът е
отхвърлил тази молба. След като прокуратурата не е била конституирана като
страна по делото по предвидения от ГПК ред, липсва и възможност за съда да се
произнесе по иск срещу нея. Ето защо правилно първоинстанционния съд е отказал
да поправи и допълни решението си. Касационната жалба на Ч. е неоснователна.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2,
предл. първо от АПК, Административен съд Разград, касационен състав
Р Е Ш
И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 16/05.02.2020г. и
Решение от 12.05.2020г., постановени по административно дело № 226/2019г. по
описа на Административен съд-Разград.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Членове:1./п/
2./п/