№ 437
гр. Плевен, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. Г.А
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА
като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно
гражданско дело № 20254400500686 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, депозирана от "АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *** срещу решение №67/13.06.2025г., постановено
по гр.д.№860/2024г. по описа на РС-Кнежа.
Със съдебно решение №67/13.06.2025г., постановено по гр.д.
№860/2024г. по описа на РС-Кнежа състав на същия съд е оставил без
уважение предявените от „АПС Бета България”ЕООД, ЕИК:*** обективно
кумулативно съединени искове с правно осн.чл.422,aл.1,вр.с чл.415,ал.1 от
ГПК с цена на исковете 1289.89лв.(общ размер), от които 500лв. - главница по
Договор за паричен заем; 75,78лв.- договорна лихва върху главница по
Договор за паричен заем; 285,62лв.- представляваща неплатени такси,
дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш“
ООД; 342,22лв. - дължима неустойка, съгласно чл.6.2 от Договора за
потребителски кредит и 86,27лв. - законна лихва за забава върху главница по
Договор за паричен заем, като неоснователни и недоказани.
С решението съдът е оставил без уважение искането на „АПС Бета
България”ЕООД, ЕИК:*** да бъде осъден В. Г. Д.,с ЕГН**********, с
адрес:*** да заплати направените разноски в общ размер на
95,80лв./деветдесет ипет лева и осемдесет ст./,от които 25,00лв./двадесет и пет
лева/ д.т., съгласно чл.1 от Тарифа за държавните такси, което се събират от
съдилищата по ГПК и 70,00лв./седемдесет лева/юрисконсултско
възнаграждение,съгласно чл.26 от Наредба за заплащането на правна помощ,
1
като неоснователно и недоказано.
С решението съдът е оставил без уважение искането на „АПС Бета
България”ЕООД,с ЕИК:*** да бъде осъден В. Г. Д., ЕГН**********, да
заплати направените в настоящото производство разноски - в общ размер на
580,00лв./петстотин и осемдесет лева/,от които 50,00лв./петдесет лева/д.т.
съгласно чл.1 от Тарифа за държавните такси,които се събират от съдилищата
по ГПК за завеждане на делото, 430,00лв./четиристотин и тридесет лева/
възнаграждание за особен представител на ответника,претендира се
100,00лв./юрисконсултско възнаграждение,съгласно чл.26 от Наредба за
заплащането на правна помощ, като неоснователно и недоказано.
В жалбата се излагат твърдения за неправилност и незаконосъобразност
на съдебното решение. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че няма данни
ищецът да е уведомил ответника за настъпилата цесия. Твърди се, че в случая
ответникът е бил надлежно уведомен включително и с депозиране на
настоящата искова молба. Въззивникът твърди, че законът не въздига като
изискване уведомлението за цесията да е фактически достигнало до знанието
на длъжника, напр. в случай, че е изпратено уведомление до длъжника, но
последният не е намерен на посочения адрес, уведомлението ще бъде
надлежно изпратено. Прави се искане съдът да отмени обжалвания съдебен
акт и да постанови нов, с който да уважи исковите претенции.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба, депозиран от назначения за особен представител на ответника адв.С.
Ч., която отпорва въззивната жалба като неоснователна. Сочи, че съдът
правилно е приел, че ответникът не е надлежно уведомен за извършената
цесия на вземания, като за това е уведомена тя в качеството й на назначен от
съда особен представител, но не и ответника по делото. Прави искане съдът да
потвърди обжалвания съдебен акт.
В откритото по делото съдебно заседание въззивната страна не се явява
и не се представлява. В постъпила по делото молба въззивната страна заявява,
че поддържа въззивната жалба и моли съдът да отмени обжалваното съдебно
решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове. Прави се
искане за присъждане на разноски.
Въззиваемата страна В. Г. Д. се представлява от назначения за особен
представител адв. С. Ч., която оспорва въззивната жалба. Прави се искане
съдът да потвърди обжалвания съдебен акт, като правилен и законосъобразен.
Прави се искане за присъждане на разноски.
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
2
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Разгледана по същество, ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА е частично
ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:
За да отхвърли исковете, предявени от ищеца, първоинстанционният съд
е приел, че ищцовото дружество не е представило доказателства да е
извършено надлежно уведомяване на длъжника за цесията преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Съдът е
посочил, че от значение за уведомяването по чл.99 ал.3 от ЗЗД е достигането
до знанието на длъжника на данни за сключения договор за цесия, с оглед
обстоятелството на „замяна“ на страна в заемното правоотношение. Въпреки
положените от съда усилия, ответникът не е открит на регистрираните
постоянен и настоящ адрес, което е наложило да бъде назначен и да се
представлява в процеса от особен представител, на когото е връчен препис от
исковата молба и доказателствата към нея, вкл. и всички книжа, касаещи
сключения договор за цесия. Съдът е приел, че връчването на особен
представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника,
поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на
особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията,
нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически
действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Волеизявлението на
цесионера, извършено в изпълнение на упълномощителна сделка с цедента не
е достигнало до длъжника, което е пречка цесията да породи действие спрямо
него.
Тези изводи на първоинстанционния съд не се споделят от настоящата
въззивна инстанция.
Пред първоинстанционния съд е предявен установителен иск по реда на
чл.422 вр. с чл.415 от ГПК. Предмет на установителния иск по чл.422 от ГПК
е съществуване на вземане по издадената заповед за изпълнение и успешното
му повеждане предполага установяване на дължимостта на сумите по същата
на посоченото в нея основание. Ищецът следва по реда на пълното и главно
доказване да установи процесуалните предпоставки на иска по чл.422 ал.1 от
ГПК и наличие на изискуемо и ликвидно задължение, като в негова тежест е
да докаже изложените в исковата молба твърдения, а именно: да установи
съществуването на оспореното вземане, наличие на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит,
изпълнение на своите задължения по него, а именно предоставяне на сумата
по договора според начина, уговорен в него, настъпване на предсрочната
изискуемост на вземането по договора, за която ответникът е уведомен, преди
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, размера на претенцията.
От приложения Договор за потребителски кредит № 654517/28.03.2022
г., сключен между „Сити кеш“ ООД, ЕИК *** и В. Г. Д., ЕГН: ********** е
3
видно, че на В. Г. Д., в качеството му на потребител, е предоставен кредит под
формата на паричен заем в размер на 500,00 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент на кредита – 40,05%, ГПР – 47,79%, срок на погасяване – 6
месеца. В сключения Договор за потребителски кредит е посочен Погасителен
план, в който са отразени месечните вноски като дата /падеж/, вноска
/главница/, месечна лихва, вноска фиксирана.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.04.2023 г.,
сключен между „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** в качеството му на
цесионер и „Сити кеш“ ООД, ЕИК ***, в качеството му на цедент, „Сити кеш“
ООД, ЕИК *** прехвърля и продава на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
портфолио с вземания и акцесорни права, описани в Анекс № 1 към Договора.
Вземането на цедента по Договора за кредит е включено в Приложение № 1
към Договора за цесия. Приложено е Уведомление за извършената цесия на
основание чл.99 ал.3 от ЗЗД до Владилслав Г. Д., подписано от името на
цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***.
По отношение на доводите на първоинстанционния съд, с които е
отхвърлен предявеният иск, а именно, че волеизявлението на цесионера,
извършено в изпълнение на упълномощителна сделка с цедента не е
достигнало до длъжника, което е пречка цесията да породи действие спрямо
него, настоящата съдебна инстанция намира същите за неоснователни, по
следните съображения:
В трайната съдебна практика е прието, че действието по уведомяване на
длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого да
плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва уведомяването тогава,
когато е платил на ненадлежен кредитор, което в случая, не се установява.
Съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а е от значение само
за надлежното изпълнение на легитимирания кредитор и длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване само, ако твърди, че е изпълнил
на стария кредитор до момента на уведомлението. В този смисъл, съдът
съобрази трайната съдебна практика, обективирана в Решение №
198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС/, Определение №
987/18.07.2011 г. по гр.д. № 867/2011 г. на ВКС, Решение № 123/24.06.2009 г.
на ВКС по т.д. № 12/2009 г., Решение № 3/16.04.2014 г. на ВКС по т.д. №
1711/2013 г., Решение № 78/09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г. и
Решение № 137/03.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014 г.
По отношение на въпроса за основателност и доказаност на исковата
претенция на длъжника, съдът намира следното:
Изхождайки от предмета на представения по делото Договор за
потребителски кредит № 654517/28.03.2022 г., сключен между „Сити кеш“
ООД, ЕИК *** и В. Г. Д., ЕГН: ********** и страните по него – физическо
лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3
ал.1 от ЗКИ, предоставящ кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за
4
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в Глава III, чл.10 и чл.11.
Съдът на Европейския съюз многократно е подчертавал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне. Когато страна-потребител се позовава на договор, съдът
е длъжен да провери неговата действителност, респективно, нищожност,
пряко изводима от вида и съдържанието на договора и без да има позоваване
за нищожност.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, които изисквания са
императивно посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК. Разпоредбата
на чл.22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
По отношение на разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК, регламентираща
формата на договора, предвид спецификата на договора, като такъв, сключен
от разстояние, съдът намира, че изискванията за форма на договора са
спазени. Информацията по договора е предоставена на потребителя по ясен и
разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с
необходимите реквизити. От приложените Договор за потребителски кредит,
погасителен план към него, както и Общи условия е видно, че същите са
изготвени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12,
поради което не е налице нарушение на тази императивна норма на закона.
Съдът, в изпълнение на задълженията си за служебна преценка относно
наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, стигна до извод за
наличие на основания за нищожност на договора за кредит, поради следните
съображения:
В чл.19 ал.4 от ЗПК е регламентирано, че ГПР на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
процесния договор – 28.03.2022 г. са приложими разпоредбите на чл.19 ал.4 и
ал.5 от ЗПК и те ясно и точно определят предела на оскъпяване на кредита.
Уговорената в чл.6.2 от Договора неустойка, която кредитодателят има
право да начисли при непредставяне на обезпечение по реда на чл.6.1 от
Договора, представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1
ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и същата следва да бъде
включена в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от
5
потребителя.
Съдът счита, че уговорената неустойка, която заемодателят начислява на
заемателя при непредставяна не обезпечение, няма присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а
преследва друга цел, като същата санкционира неизпълнението на едно
акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на кредитора
обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не
произтича пряка вреда за кредитора.
В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано
поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването на сумата, в който
потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се
замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е загубил
интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят
не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък
срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен
кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да
гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката.
Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че
процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава
цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Според съда процесната клауза на договора, обективирана в чл. 6.2 от
договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Така въведените
изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова
гаранция или поръчители) и срока за предоставянето му (тридневен), създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то
изцяло да се възпрепятства, като непредставянето на обезпечение не води до
6
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможността за предоставяне обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора.
В настоящия случай, което нарушава изискването на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК и води до извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл.22 ЗЗП.
Поради тази причина съдът приема, че действителният размер на ГПР за
процесния потребителски кредит се явява различен от посочения в договора, в
който смисъл процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея
води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал.1 пр.1 от ЗЗД.
С оглед изложеното, съдът намира, че основателна се явява исковата
претенция за сумата от 500лв., представляваща дължима незаплатена главница
по Договора за паричен заем, както и за лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното
плащане на задължението.
Претенцията за заплащане на уговорената в Договора за потребителски
кредит главница се явява основателна, доколкото ответникът не е ангажирал
доказателства за погасяване на задължението.
В останалата част исковата претенция за заплащане на сумата от
75,78лв., представляваща договорна лихва върху главница по Договор за
паричен заем; сумата от 86,27лв., представляваща законна лихва за забава
върху главница по Договор за паричен заем за периода от 28.09.2022г. до
28.08.2024г.; на сумата от 285,62лв., представляваща неплатени такси,
дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш“
ООД, както и сумата от 342,22лв., дължима неустойка, съгласно чл.6.2 от
Договора за потребителски кредит е неоснователна, поради наличието на
основание за нищожност на процесния договор.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която съдът е отхвърлил исковата претенция за
заплащане на сума в размер на 500лв., представляваща дължима незаплатена
главница по Договора за паричен заем, както и за лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до
окончателното плащане на задължението.
В останалата част решението следва да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на делото въззиваемият В. Г. Д. следва да заплати на
„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** направените деловодни разноски
съразмерно на уважената част от исковете общо в размер на 477.09 лв., както
7
следва: в заповедното производство в размер на 37.13 лв. /държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение/; в първоинстанционното производство в
размер на 224.83лв. /за държавна такса, възнаграждение за особен
представител и юрк. възнаграждение по чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.23 от ЗПП/ и
във въззивното производство в размер на 215.13 лв. /за държавна такса,
възнаграждение за особен представител и юрк. възнаграждение по чл.78, ал.8
от ГПК вр. чл.23 от ЗПП/.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
По изложените съображения и на осн. чл.271, ал.1 от ГПК, Плевенски
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 ал.1 от ГПК Решение
№67/13.06.2025г., постановено по гр.д.№860/2024г. по описа на РС-Кнежа в
частта, в която съдът е отхвърлил иска по чл.422 от ГПК за признаване на
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № 654517/28.03.2022 г.,
сключен между „Сити кеш“ ООД, ЕИК *** и В. Г. Д., ЕГН: **********, както
и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 от ГПК вр.
чл.415 от ГПК по отношение на В. Г. Д., ЕГН**********, с адрес: ***
съществуването на вземане на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, гр.
София, *** в размер на 500лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 654517/28.03.2022 г., сключен между „Сити кеш“
ООД, ЕИК *** и В. Г. Д., ЕГН: **********, както и лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно
изплащане на вземанията, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение №495/11.09.2024 г. по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№693/2024 г. по описа на РС – Кнежа.
ОСЪЖДА В. Г. Д., ЕГН**********, с адрес: г*** ДА ЗАПЛАТИ на
„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** направените деловодни разноски
общо в размер на 477.09лв., както следва: в заповедното производство в
размер на 37,13лв., в първоинстанционното производство в размер на
224,83лв. и във въззивното производство в размер на 215,13 лв., съразмерно на
уважената част от иска.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9