Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Катя Велисеева | |
За да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл . ГПК. Образувано е по подадена от „П. И. Б.” , гр. С. – клон Велико Търново въззивна жалба срещу решение № от 21.06.2016 г. по гр.д. № /2015 по описа на РС Велико Търново, с което е прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че „Ю. – ЮЛИЯ С.”, гр. П. не дължи на „П. И. Б.” , гр. С. – клон Велико Търново сума в размер на 9671.27 лева, представляваща допълнително начислена сума по договор за кредит по програма за микрокредитиране № /02.06.2008 г. и са отхвърлени предявените от „П. И. Б.” , гр. С. – клон Велико Търново против „Ю. – ЮЛИЯ С.”, гр. П. насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 8966.89 лева – просрочена главница и сумата 287.62 лева- просрочена лихва по договор за кредит по програма за микрокредитиране № 096LD-M/02.06.2008 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни и недоказани, като „П. И. Б.” , гр. С. – клон Велико Търново е осъдена да заплати на „Ю.– ЮЛИЯ С.”, гр. П. сторените по делото разноски. В жалбата се излагат оплаквания, че атакуваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, тъй като съдът неправилно е възприел тезата, че клаузата на т. 5 от Общите условия към договора за кредит представлява нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 1 и 3 ЗЗД, поради неспазване на текста на чл. 58, ал. 1, т. 2 и чл. 59, ал. 2 ЗКИ и накърняване на добрите нрави. Твърди се, че разсъжденията на решаващия съд изцяло кореспондират с разпоредбите на ЗЗП, които са неприложими в настоящия случай, но са прикрити като нарушения на ЗКИ. Твърди се, че промените в базовия лихвен процент, които са довели до увеличаване на дължимата по договора лихва, са доказани, както и че стойността на базовия лихвен процент е била правилно изчислена съобразно представените по делото методики за определяне на базовия лихвен процент на банката. Моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено, като вместо него съдът да постанови друго, с което да отхвърли предявеният от „Ю. – ЮЛИЯ С.”, гр. П. отрицателен установителен иск като неоснователен и уважи предявените от „П. И. Б.” , гр. С. против „Ю. – ЮЛИЯ С.”, гр. П. осъдителни искове за заплащане на сумите 8966.89 лева – просрочена главница и 287.62 лева просрочена лихва. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Ю. – ЮЛИЯ С.”, гр. П. чрез процесуалния му представител – адв. Росен Т. от АК – гр. Монтана, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за въззивната инстанция. Пред втората съдебна инстанция не са събрани нови доказателства. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоначално е предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на недължимост на сумата 9671.27 лева от страна на „Ю. – ЮЛИЯ С.”, гр. П. в отношенията й с „П. И. Б.” , гр. С. – клон Велико Търново, която сума представлява допълнително начислена изравнителна вноска по сключен между тях договор за кредит. Предявени са и насрещни искове от „П. И. Б.” , гр. С. с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на „Ю – ЮЛИЯ С.”, гр. П. да й заплати сумите 8966.89 лева – просрочена главница и 287.62 лева просрочена лихва по сключения между тях договор за кредит. За да уважи предявеният от „Ю – ЮЛИЯ С.”, гр. П. отрицателен установителен иск за недължимост на процесната сума първоинстанционният съд е приел, че клаузата на т. 5 от Общите условия по договорите за кредит по програма за микрокредитиране на „П. И. Б.” , гр. С., представляващи неразделна част от сключения между „Ю – ЮЛИЯ С.”, гр. П. и „П. И. Б.” , гр. С. – клон Велико Търново договор за кредит по програма за микрокредитиране №096LD-M-/02.06.2008 г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, а именно поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, поради което не е породила действие в отношенията между страните, респективно не е задължила кредитополучателя със сумата от 9671.27 лева. Позовавайки се на преюдициалния характер на първоначалния отрицателен установителен иск по отношение на предявените насрещни осъдителни искове, съдът ги е отхвърлил като е изложил аргументи, че изводът за несъществуване на паричното вземане на банката по сключения договор за кредит, обуславя неоснователността и недоказаността на насрещните искове. Настоящият състав намира формираната и изложена в мотивите на решението на първоинстанционния съд фактическа обстановка за пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му в тази част. Против разпределената по делото доказателствена тежест няма въззивни доводи. По наведените с жалбата оплаквания за неправилно приложение нÓ материалния закон, следва да се отбележи следното: Страните по делото не спорят, че се намират в договорни отношения, породени от договор за кредит по програма за микрокредитиране №096LD-M/0206.2008 г., двустранно подписан на 02.06.2008 г. Съгласно договора банката е предоставила на „Ю – ЮЛИЯ С.”, гр. П. като кредитополучател кредит в размер на 50000 лева за инвестиции. Не се спори, че кредитът е усвоен. Кредитополучателят е поел задължение да върне кредита чрез заплащане на месечни анюитетни вноски в размер на 923.60 лева в срок до 26.06.2015 г. Между страните не се спори, че ищецът е заплатил на ответника всяка от вноските, посочени в погасителен план – Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора. С разпоредбата на т. 4 от договора страните са постигнали съгласие, че за периода на ползване на кредита кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на Банката за лева, който към датата на сключване на договора е бил 6.1407 % годишно, увеличен с надбавка от 7 пункта или общо договореният лихвен процент по договора е бил в размер на 13.1407 % годишно. Договорът е подписан при общи условия, които съгласно т. 9 от договора стават неразделна част от него с подписването му. В оспорената т. 5 от общите условия е посочено, че „размерът на лихвените плащания посочени в договорения погасителен план е изчислен върху главницата на кредита на основа на базаовия лихвен процент на Банката за лева към дата на сключване на договора и не отразява точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен период, а има ориентировъчен характер. /Базовият лихвен процент” е лихвен индекс, утвърждаван от Управителния съвет на Банката и изчисляван за всеки отделен вид валута на база съотношението между планираната стойност на пасива на банката и пазарните лихви за същата валута, приложим към кредити в национална и чуждестранна валута/. Точният размер на дължимата от кредитополучателя лихва се изчислява от банката за всеки лихвен период на падежа на съответното лихвено плащане, посочен в погасителния план – Приложение № 1 към договора за кредит. При промяна на БЛП на банката, договореният лихвен процент се променя съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне. В този случай банката има право да променя размера на месечните погасителни вноски, посочени в погасителния план - Приложение № 1, за което уведомява кредитополучателя писмено”. От представените по делото препис-извлечения от протоколи от заседание на Управителния съвет на „П. И. Б.” , гр. С., както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, базовият лихвен процент на банката за лева се е увеличил няколко пъти през срока на договора, достигайки 8.7907 % годишно към 01.05.2010 г., поради което и договореният лихвен процент се е увеличил постепенно на 15.7907 % годишно. Вещото лице дава заключение, че увеличението на базовия лихвен процент на Банката по време на действие на договора за кредит е довело до промяна на съотношението между лихвата и главницата, погасявани месечно с дължимата анюитетна вноска в размер на 923.60 лева съгласно погасителния план – Приложение № 1 към договора. Това е дало отражение в погасяване на по-малка вноска главница от посочената в погасителния план и по- голяма лихва, поради което към 26.06.2015 г. е останала непогасена главница в размер на 8966.98 лева. Процесният договор за банков кредит не попада под приложното поле на Закона за защита на потребителите, както е приел и първоинстанционният съд, тъй като страна по договора в качеството на кредитополучател е юридическо лице – търговец, което е сключило договора за отпускане на средства по програма за микрокредитиране за инвестиции. Кредитирането на търговец – юридическо лице е изключено от специалната императивна закрила срещу неравноправно договаряне с потребители. Търговското кредитиране се осъществява между равнопоставени страни, действащи с повишен стандарт на грижа /чл. 302 ТЗ/, поради което насрещните страни са обвързани с всяка от постигнатите помежду им уговорки без право да се позовават на потребителска закрила. Регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в Търговския закон /ТЗ/ и в Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с този договор банката се зад·лжава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. При сключването на договора автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието му е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. С оглед служебното правомощие на въззивния съд да следи за приложението на императивните норми, законосъобразността на спорната клауза на т. 5 от ОУ следва да бъде преценена според чл. 58 и чл. 59 ЗКИ в релевантната към сключването на договора редакция, обнародвана в ДВ, бр. 109 от 20.12.2007 г. в сила от 01.01.2008 г. Отпускането на банков кредит става винаги срещу лихва, която по своето естество представлява възнаграждение на заемодателя за предоставената на заемателите сума и представлява стойността на заетия капитал през определени периоди от време. Съгласно чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ се предвижда възможност Банката - кредитодател да договори промяна на лихвения процент по съответния предоставен кредит, както е направено и в процесния случай. Тази възможност е икономически обоснована и законодателно рационална, тъй като е уредена в обществен интерес. Тя обаче търпи ограничения, които законодателят е въвел, както със специалните разпоредби на ЗКИ ,така и с общото правило на чл.26, ал.1 ЗЗД. С чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ е въведено изискване при отпускане на кредит банката да предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите своите условия по кредитите, които съдържат лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Следователно по силата на сочената законова разпоредба изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на кредитополучателя конкретния банков продукт, да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договора като съгласно чл. 59, ал. ЗКИ тези условия следва да бъдат ясни и изчерпателно разписани в договора за кредит. Съдебната практика и правната доктрина приемат, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти. По този начин банката има възможност едностранно да измени лихвените проценти по кредитните договори само ако основанието за промяната е изрично предвидено в методиката за това и същата е приета от страните още при подписване на договора. В процесния случай от съдържанието на т. 5 от ОУ към договора, които по силата на чл. 9 от същия са неразделна негова част, е видно, че е договорена възможност кредиторът едностранно да промени договорения лихвен процент при промяна на базовия лихвен процент на банката. Според дадената от банката дефиниция на БЛП в т. 5 от общите условия той представлява лихвен индекс, който се изчислява за всеки отделен вид валута на база съотношението между планираната стойност на пасива на банката и пазарните лихви за същата валута. Начинът, по който се изчислява базовия лихвен процент на банката, е посочен в Методиките на „П. И. Б.” за определяне на базовия лихвен процент. Последните съдържат конкретна формула за неговото изчисляване на базата на изброени в тях променливи показатели – планирани разходи по пасива на банката, пазарните лихвени нива, валутен, бизнес и остатъчен риск, както и от цената на привлечените средства на ПИБ. В подписания между страните договор, както и в общите условия към него е видно, че липсва описание на метода за изчисляване на лихвата по договора, каквото е изискването на чл. 58, ал.1, т. 2 ЗКИ, нито има препращане към приетите от банката метоõики за определяне на базовия лихвен процент. Никъде в договора не са посочени правилата за определяне на базовия лихвен процент, макар същият да е променян, респективно утвърждаван от Управителния съвет на банката. Предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е необходимостта от постигнато между страните по договора съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. В настоящия случай се установява, че кредитополучателят изрично не се е съгласил с механизма, по който се е изчислявала и променяла лихвата през срока на договора, тъй като приетите от банката методики за определяне на базовия лихвен процент са факти извън договорното съдържание на договора за банков кредит и като такива невключени в постигнатото между страните съгласие. Представените по делото методики за определяне на базовия лихвен процент представляват част от вътрешните правила на банката. Липсата на конкретна методика в договора и/или в общите условия към него дава възможност на Банката – кредитор да променя размера на лихвите по кредита при съобразяването на различни компоненти, както е и в настоящия случай. Предвид това твърденията на въззивника, че стойността на базовия лихвен процент е била правилно изчислена съобразно представените по делото методики за определяне на базовия лихвен процент на банката са ирелевантини, щом последните не са част от договора, респективно приложение към него, обвързващо кредитополучателя. В този смисъл доколкото определянето на базовия лихвен процент, в хипотезите на т.5 от ОУ на договора е въз основа на методика на банката, която е част от вътрешните й правила, които не са публично известни и достъпни, нито са станали достояние на кредитополучателя по конкретния договор при сключването му, води до противоречие с императивната разпоредба на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ. Липсата на изрично и изчерпателно информиране на кредитополучателя за механизма, по който се изчислява изменената лихва, влече след себе нищожност на спорната клауза на основание чл. 26. ал. 1 пр. 1 ЗЗД до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. Изложените от решаващия съд агрументи, че в клаузата на т. 5 от ОУ не се съдържа ясно и разбираемо описание на начина, по който се определя базовия лихвен процент на банката като съотношение между планираната стойност на пасива на банката и пазарните лихви, настоящият състав счита за обосновани и правилни. Съобразно изискването на чл. 59, ал. 2 ЗКИ условията по влоговете и кредитите се формулират ясно и по разбираем за клиентите начин. В настоящия случай обаче посочените в оспорената клауза от ОУ на договора условия по кредита, не са формулирани по начин, от който да става ясно каква е тежестта на всеки от компонентите при изчисляването на базовия лихвен процент. Така приетите условия за изчисляване на базовия лихвен процент само насочват кредитополучателя, че размерът на лихвените плащания има ориентировъчен характер, но не му дават възможност да направи самостоятелни изчисления за това каква би била дължимата лихва за всеки отделен лихвен период. Предвид това оспорената т. 5 от ОУ следва да се определи като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, тъй като е налице такава неяснота, която да обоснове противоречие с императивната разпоредба на чл. 59, ал. 2 ЗКИ. Оплакванията в жалбата, че съдът неправилно е определил оспорената клауза на т. 5 от ОУ като накърняваща добрите нрави, настоящият състав намира за неоснователни. Както и първоинстанционният съд е посочил накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. В този смисъл наличието на променлив компонент от възнаградителната лихва по кредита, чиито размер се определя по методика, стояща вън от договорното съдържание, открива възможност за злоупотреба от страна на кредитора чрез едностранно изменение на договорните параметри и създава непредвидимост по отношение на задължението на кредитополучателя за лихва, поради което оспорената клауза се явява несъвместима с принципа на справедливост и равнопоставеност на страните по договора. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е, че доколкото базовия лихвен процент се формира от различни променливи показатели, специфични за конкретната Б. и определяни от нея, но публично недостъпни, то субективният елемент не може да бъде изключен. При неговото наличие за стойността на базовия лихвен процент не може да се направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления от страна на кредитополучателя, което само по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика. Въпреки че кредитополучателят е търговско дружество и би следвало да е наясно с поетите рискове не може да се приеме, че оспорената клауза е съвместима с добрите търговски нрави. В този смисъл т. 5 от ОУ следва да се определи като нищожна поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 , пр. 3 ЗЗД С оглед всичко гореизложено въззивната инстанция се съгласява с приетото от първоинстанционния съд, че процесната клауза на т. 5 от ОУ на договора за кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и като такава не поражда правни последици и следователно не обвързва страните по сделката. Предвид това извършеното изменение на лихвата по процесния договор за кредит по програма за микрокредитиране, не може да произведе действие, поради което процесната сума от 9671.27 лева се явява недължима от кредитополучателя на банката – кредитор. Относно предявените против кредитополучателя насрещни осъдителни искове от страна на банката за заплащане на сумите 8966.89 лева просрочена главница и 287.62 лева просрочена лихва въззивният съд намира, че същите са доказани по размер предвид приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, но не и по основание, доколкото клаузата на т. 5 от ОУ на договора, послужила като основание за тяхното начисляване е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 и 3 ЗЗД. Горното обуславя потвърждаване на обжалваното решение. При този изход на делото, претенцията на въззивника за присъждане на разноски се явява изцяло неоснователна, за което обаче съдът не дължи нарочен отхвърлителен диспозитив, тъй като претенцията за разноски е акцесорно вземане, което подлежи на присъждане при уважаване, респ. отхвърляне на иска, но не и на отхвърляне. Претендираните от въззиваемата страна разноски в размер на 1360 лева съгласно своевременно представен списък по чл. 80 ГПК ведно със договор за правна защита и съдействие следва да се възложат в тежест на жалбоподателя. При извършване на преценка относно обжалваемостта на настоящото решение, въззивната инстанция съобрази обективния критерий посочен в чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, съгласно който не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела. Отчитайки, че процесните вземания произтичат от договор за банков кредит, който е абсолютна търговска сделка, сключена между търговци, то настоящото дело е търговско, поради което, решението е окончателно и не подлежи на обжалване. /определение № /27.06.2013 г. по ч.т.д.№/2013 г. на ВКС, първо ТО/. Водим от горното и на основание чл.271,ал.1 ГПК, съдът Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № от 21.06.2016 г., постановено по гр.д. № по описа на РС Велико Търново за 2015 г. ОСЪЖДА „П. И. Б.” , ЕИК: , със седалище и адрес на управление гр. С., район Изгрев, бул. „Д. Ц.” №37, да заплати на „Ю. – ЮЛИЯ С.”, ЕИК, със седалище и адрес на управление гр. П., ул. „А. С.” №15 сума в размер на 1360 /хиляда триста и шестдесет/ лева - разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |