№ 56
гр. Свиленград, 20.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20215620100678 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени установителни с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Юробанк
България” АД срещу Д. ИВ. Д. за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца следните суми: 15 883,93 лв. – главница по договор за
потребителски паричен кредит № FL 1004485/16.07.2019 г., 1762,23 лв. – договорна
лихва за периода от 16.12.2019 г. до 27.07.2020 г., 28,91 лв. – мораторна лихва за
периода 16.01.2020 г. – 12.03.2020 г., 328,46 лв. – мораторна лихва за периода
14.05.2020 г. – 21.02.2021 г., 108 лв. – такси за периода 18.12.2019 г. – 21.02.2021 г., и
60 лв. – разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост, ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
01.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед № 260096/02.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 168/2021 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът „Юробанк България” АД твърди, че на 16.07.2019 г. сключил с
ответника Д. ИВ. Д. договор за потребителски кредит № FL 1004485 с разрешен размер
от 16 512 лв. със срок на погасяване до 16.07.2026 г. Посочено е още, че на 16.12.2019
г. кредитополучателят преустановил плащането на дължимите вноски за главница и
лихва, като изпаднал в забава. Поддържа се, че с оглед допуснатото просрочие на
вноските и на основание чл. 14 от договора банката направила кредита предсрочно
изискуем на 27.07.2020 г. – след изтичане на 14 дни от връчване на поканата по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК. Твърди се, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 168/2021 г.
по описа на РС Свиленград. Тъй като заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът
предявил иск за установяване на вземането си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
1
назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника – адв.
Коларова, с който оспорва исковите претенции. Поддържа, че кредитът не бил станал
предсрочно изискуем, тъй като до ответника не било достигнало волеизявление в този
смисъл преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Счита, че договорът
за потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че
размерът на шрифта бил по-малък от 12. Изразява становище, че клаузите на чл. 3, чл.
7 и чл. 20 от договора били неправноправни, тъй като не съдържали ясно описание на
начина, по който при настъпване на някое от предвидените условия ще се формира нов
базов лихвен процент, а оттук – лихвата по кредита и размера на погасителните
вноски. Възразява, че била нищожна клаузата за заплащане на застраховка по
застрахователна програма, както и клаузата на чл. 5, т. 1, предвиждаща такса за
разглеждане на искането. Поддържа, че договорът не отговарял и на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не били посочени компонентите на ГПР, как е формиран и
по каква методика е изчислен. Счита, че доколкото при сключване на процесния
договор били нарушени императивни изисквания на ЗПК, то същият бил
недействителен на основание чл. 23 ЗПК и потребителят дължал връщане на чистата
стойност по кредита. Намира за недължима платената от ответника застраховка в
размер на 1512 лв., като прави възражение за прихващане на главницата с недължимо
платената сума от 1512 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 168/2021 г. по описа на РС Свиленград в
полза на ищеца е издадена Заповед № 260096 от 02.03.2021 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу ответника Д. ИВ. Д.
за заплащане на следните суми: 15 883,93 лв. – главница по договор за потребителски
паричен кредит № FL 1004485/16.07.2019 г. за периода 16.12.2019 г. – 21.02.2021 г.,
1762,23 лв. – договорна лихва за периода от 16.12.2019 г. до 27.07.2020 г., 28,91 лв. –
мораторна лихва за периода 16.01.2020 г. – 12.03.2020 г., 328,46 лв. – мораторна лихва
за периода 14.05.2020 г. – 21.02.2021 г., 108 лв. – такси за периода 18.12.2019 г. –
21.02.2021 г., и 60 лв. – разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417
ГПК – 01.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни
разноски в размер на 363,43 лв. за държавна такса и 941,15 лв. за адвокатско
възнаграждение. Тъй като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47,
ал. 5 ГПК, съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя да предяви
иск за установяване на вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения
едномесечен срок ищецът е депозирал настоящата искова молба.
От Договор за потребителски кредит № FL1004485/16.07.2019 г. се установява,
че между „Юробанк България” АД от една страна, и кредитополучателя Д. ИВ. Д., от
друга страна, е сключен договор за кредит, по силата на който банката се е задължила
да предостави на кредитополучателя сумата от 16 512 лв. Съгласно чл. 1, ал. 2, в
случай че във връзка с договора за кредит кредитополучателят е сключил застраховка
по застрахователна програма „Защита на плащанията“ на кредитополучатели по
потребителски кредити, чиято премия е платима еднократно, страните се съгласявали,
че необходимата сума за заплащане на застрахователната премия е за сметка на
отпуснатия кредит, като се удържа служебно от банката при усвояване на кредита.
Според чл. 3 за усвоения кредит кредитополучателят дължал на банката лихва,
2
изчислена при прилагане на променлив годишен лихвен процент, който се определял
като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер
на 5,350 %. За референтен лихвен процент по настоящия договор се ползвал
референтният лихвен процент ПРАЙМ за необезпечени кредити, приложим за
съответния период за начисляване на лихвата. Към датата на първоначално определяне
на годишния лихвен процент се използвала последно публикуваната на интернет
страницата на банката стойност на ПРАЙМ за необезпечени кредити в лева в размер на
1,150 %. Годишния процент на разходите е 8,23 %. Посочено е, че общата сума,
дължима от кредитополучателя, е 21 483,21 лв. Съгласно чл. 5, т. 1 кредитополучателят
заплащал на банката такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 300 лв.
Според чл. 6 крайният срок за погасяване на кредита била последната падежна дата,
посочена в погасителния план, неразделна част от договора за кредит, а според чл. 7
кредитополучателят погасявал кредита на анюитетни месечни вноски, посочени като
брой, размер и падеж в погасителния план. В чл. 9 е предвидено, че при просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
кредитополучателят дължал обезщетение за времето на забавата върху просрочените
суми в размер на законната лихва за забава. При непогасяване в уговорения срок на
една или повече вноски по кредита банката имала право да обяви кредита за
предсрочно изискуем (чл. 14). От погасителния план се изяснява, че
кредитополучателят е следвало да погаси главницата и лихвата по кредита на 84
месечни вноски, от които 83 в размер на 245,19 лв. и една в размер на 245,64 лв.,
считано от 16.08.2019 г. до 16.07.2026 г., като дължимата лихва е в размер на 4084,41
лв. Общо дължимата сума, включваща и застраховка в размер на 1512 лв., възлиза на
22 108,41 лв.
Приложена е декларация от 16.07.2019 г., с която ответникът е дал съгласието
си за присъединяване като застраховано лице към Групов застрахователен договор за
застрахователна програма „Защита на плащанията“ на кредитополучателите по
потребителски кредити, предоставени от „Юробанк България“ АД. Ответникът е
застрахован за следните рискове: смърт в резултат на злополука или заболяване,
инвалидизация над 70 % в резултат на злополука или заболяване, продължителни
болнични над 60 дни в резултат на злополука или заболяване, нежелана безработица в
резултат на уволнение над 60 дни. Дадено е съгласие със средствата по обслужващата
потребителския кредит разплащателна сметка първо да бъде погасена общата сума по
застрахователния пакет. Застрахователи по груповия застрахователен договор са
„Кардиф Животозастраховане, Клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо застраховане,
Клон България“ КЧТ, а застраховащ е „Юробанк България“ АД. Застраховката се
предлага чрез „Юробанк България“ АД в качеството на застрахователен посредник.
Застрахователната премия се заплащала еднократно и била в размер на 0,116 % от
размера на разрешената за ползване сума по кредита, умножена по продължителността
на кредита в месеци. Общата дължима сума заедно с допълнителната услуга „Второ
медицинско мнение“ била в размер на 0,120 % от размера на разрешената за ползване
сума, умножена по продължителността на кредита в месеци. Дължимата еднократно
сума се финансирала от банката и била за сметка на отпуснатия потребителски кредит,
като се удържала от банката при усвояването му.
С покана за доброволно изпълнение, връчена на ответника по постоянния му и
настоящ адрес: гр. Свиленград, ул. „Гергана“ № 2, по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК чрез
ЧСИ Самуил Пеев на 24.07.2020 г., ищецът е обявил кредита за предсрочно изискуем.
На адреса са извършени три посещения на 10.06.2020 г., 27.06.2020 г. и 10.07.2020 г.
3
Връчителят е събрал сведения от бившата тъща на ответника, че не живее на адреса.
Залепено е уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК на 10.07.2020 г.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото бе изслушана съдебно-
счетоводна експертиза, чието заключение, съдът кредитира като компетентно и
обосновано изготвено. Вещото лице е установило, че ищецът е предоставил
потребителски кредит на ответника в размер на 16 512 лв. С част от отпуснатия заем
били погасени задължения на кредитополучателя към други банкови институции –
3335 лв. към „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, и 1700 лв. към „Банка ДСК“ АД.
Общата дължима от кредитополучателя сума възлизала на 21 483,21 лв. Установена е
разлика между записаната общо дължима сума по чл. 3, ал. 9 от договора за кредит (21
483,21 лв.) и общо дължимата сума по приложения погасителен план (22 108,41 лв.).
При проверката било установено, че е допусната техническа грешка. Вярната сума
била тази по погасителния план – 22 108,41 лв. Застрахователната премия в размер на
1512 лв. била платена още на 16.07.2019 г. Тази сума била включена при определяне на
ГПР. Установена била разлика и в изпълнението на сумата по чл. 5, т. 1 от договора.
Видно от движението по банковата сметка вместо сумата от 300 лв. била удържана
сумата от 290 лв. Дължимата главница била в размер на 15 883,93 лв., а договорната
лихва за периода 16.12.2019 г. – 27.07.2020 г. възлизала на 663,91 лв. При извършеното
от вещото лице запитване от банката отговорили, че при изчисляването й е допусната
грешка, като посочената от вещото лице сума е действително дължимата договорна
лихва. Начислени били още 108 лв. – разноски, без да е упоменато в представените
извлечения за какво са сторени тези разходи, както и 60 лв. – за изпращане на
нотариална покана. Последното плащане било извършено на 21.11.2019 г. Сумите,
отнесени за погасяване на главницата и лихвата, възлизали на 980,76 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
За основателността на предявените искове следва да се установи от ищеца, че
по силата на процесния договор за банков кредит е предоставил на кредитополучателя
кредит в посочения в исковата молба размер, който е усвоен, и за ответника е
възникнало задължението за връщане на получената сума съгласно уговореното, ведно
с възнаградителната лихва. В тежест на ответника е при доказване на горните факти да
установи, че е погасил задълженията си.
От наличните по делото доказателства може да се направи извод, че ищецът и
ответникът са сключили договор за кредит, съгласно който кредиторът е поел
задължение да предостави на ответника сумата от 16 512 лв., която последният се е
задължил да върне на 84 месечни вноски до 16.07.2026 г. В случая договорът е сключен
в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, съдържа
информация за общия размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения
процент по кредита, годишният процент на разходите, условията за промяна на
лихвения процент и за издължаване на кредита, вкл. погасителен план, съдържащ
данни за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
поради което съдът намира, че са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т.
7-12 ЗПК. Неоснователно е възражението на особения представител на ответника за
неспазване на изискването договорът да бъде изготвен при минимално допустим
шрифт 12. В случая при извършеното визуално сравнение, за което не са необходими
специални знания, може да се направи категоричен извод, че шрифтът не е по-малък от
12. Допуснатата техническа грешка при посочване в чл. 3, ал. 9 на общата сума,
дължима от кредитополучателя към момента на сключване на договора, не може да
4
обоснове нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото погасителният план съдържа
подробна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Неоснователно е и възражението, че договорът за кредит не
съдържал информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по
срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания. При внимателен прочит
на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и ал. 4 от договора е видно, че и това изискване е
спазено. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в лева или валута, определена с
постановление на МС на Република България. В тази връзка не съществува задължение
да се посочват конкретните разходи, които се включват в ГПР.
Съдът счита, че единствено клаузата на чл. 5, т. 1 от договора, предвиждаща
такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 300 лв., противоречи на
разпоредбите на ЗПК. Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността
на договорения размер на кредита е регламентирана в чл. 10а ЗПК и е предвидена за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична
забрана съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК да се изискват такси и комисиони за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Следователно целта на таксите по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора
при предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но те трябва да са различни от основната услуга по предоставянето, респ.
усвояването на кредита, и да не са действия по управление на кредита. В случая
разглеждането на искането за кредит, респ. проверката на платежоспособността на
длъжника, е част от процедурата по усвояване на кредита. Отделно от това, липсва
предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове
начисляването на претендираната от него такса. В този смисъл съдът приема, че е
налице противоречие с императивна законова норма, поради което клаузата е нищожна
и като такава не поражда правни последици на основание чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД,
респективно задължение за заемателя и ищецът няма основание да търси тази сума.
Що се отнася до клаузата на чл. 3, ал. 1, уреждаща годишния лихвен процент,
съдът счита, че породила действие, тъй като е съответна по размер на
възнаградителната лихва, определяна обичайно при този вид договори. Последната
касае основния предмет на договора – цената му, чрез определяне размера на
възнаградителната лихва, като може да се приеме за неравноправна само ако е
неразбираема, а тя не е такава, поради което същата не е нищожна. Съдът намира за
безпредметни въведените от особения представител на ответника възражения, касаещи
възможността на кредитора едностранно да променя годишния лихвен процент,
доколкото видно от заключението на вещото лице подобна промяна не е извършвана.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не са налице и предпоставките по
чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, водещи до неравноправност на клаузите, с които е предвидена
възможността на банката едностранно да променя лихвения процент. В този смисъл
следва да се съобрази разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, която предвижда
изключение от правилата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. Според посоченото изключение,
разпоредбите на чл. 143, ал. 2, т. 7, 11 и 13 ЗЗП не се прилагат по отношение на
сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена
е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
5
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимостта на
изключението е изменението да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавен регулатор, поради което не зависят от неговата
воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от
общия принцип, те трябва да са формулирани по ясен и недвусмислен начин, като в тях
следва да са посочени външни причини, независещи от банката, които биха могли да
доведат до въведената едностранна промяна. В конкретният случай това е така предвид
уговорките, съдържащи се в чл. 3 от договора и Методологията на банката, в които са
предвидени условията за олихвяване и изменение на възнаградителната лихва при
настъпването на съответните условия, като стойността й се формира от два компонента
– референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка. Следователно
клаузите от договора, определящи методиката за формиране на ГЛП, не са
неравноправни по смисъла на визираните от ответника основания по ЗЗП.
Също така съдът намира, че е възникнало валидно застрахователно
правоотношение за обезпечаване задълженията на ответника по договора за кредит на
основание чл. 382 КЗ. Налице е изрично писмено съгласие на длъжника по смисъла на
чл. 382, ал. 2 КЗ, предоставена му е предварително цялата информация във връзка със
сключването и изпълнението на застрахователния договор и е издаден сертификат,
съдържащ информация за застрахователя, предмета на застраховката,
застрахователната сума, срока на застраховката и лица, които имат право да получат
застрахователното обезщетение или застрахователната сума съгласно чл. 382, ал. 5 и
ал. 6 КЗ. Посредством уговорката за заплащане на застраховка не се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вещото лице е изяснило, че сумата за
застраховка е включена при определяне на ГПР. Поради това съдът приема, че за
ответника е възникнало валидно задължение да заплати застрахователна премия в
размер на 1512 лв. По отношение тази сума също е възникнало заемно
правоотношение, по силата на което заемодателят е поел задължението да заплати на
застрахователя дължимата от ответника застрахователна премия, която последният се е
задължил да върне на кредитора.
Предвид всичко изложено, съдът намира, че е налице валидно сключен
договор за кредит, като за длъжника е възникнало задължение да върне на кредитора
главницата ведно с уговорената възнаградителна лихва. Във връзка с претенцията за
главница следва да се уточни, че е отпусната сума в размер на 16 512 лв., от която са
удържани служебно при усвояване на кредита съгласно чл. 1, ал. 2 и 3 от договора
сумата от 290 лв. – такса за разглеждане на искането за кредит, и 1512 лв. –
застрахователна премия. По изложените по-горе съображения за нищожност на
клаузата на чл. 5, т. 1 от договора съдът приема, че удържаната такса следва да се
приспадне от общо дължимата главница, от което следва, че подлежи на връщане
сумата от 16 222 лв.
С оглед установяване дължимостта на главницата, следва да се установи дали
банката е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Предсрочната изискуемост съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита
6
за предсрочно изискуем. Вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника
на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били
налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. В случая е безспорно,
че последното плащане е извършено на 21.11.2019 г. и в този смисъл се налага извода,
че за ищеца са били налице обективните предпоставки да упражни правомощието си да
обяви кредита за предсрочно изискуем. От представените писмени доказателства се
установява, че същият е упражнил надлежно това право преди депозиране на
заявлението на чл. 417 ГПК, като при връчване на поканата от ЧСИ е спазена
визираната в чл. 18, ал. 5 , вр. чл. 43 ЗЧСИ, вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК процедура. След
като длъжникът не е бил открит в продължение на един месец на регистрирания
постоянен и настоящ адрес: гр. Свиленград, ул. „Гергана“ № 2, връчителят е залепил
уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК на адреса. Тъй като в двуседмичния срок длъжникът
не се явил да получи книжата, на основание чл. 47, ал. 5 ГПК поканата се счита за
редовно връчена на 24.07.2020 г., от която дата е настъпила предсрочната изискуемост.
Видно от заключението на вещото лице по назначената ССчЕ ответникът е
изплатил общо 4 месечни вноски по 245,19 лв. всяка или по договора за кредит е
извършил плащания в размер на общо 980,76 лв. Предвид всичко изложено и
съобразявайки недължимостта на сумата от 290 лв. за такса за разглеждане на искането
за кредит, след извършване на необходимите изчисления, съдът намира, че
непогасената главница възлиза на 15 593,93 лв. (16 222 лв. – погасената главница от
628,07 лв.). Поради това искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1
ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК следва да бъде уважен до сумата от 15 593,93 лв., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
01.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, като за разликата до пълния
предявен размер от 15 883,93 лв. подлежи на отхвърляне.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС при настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред
действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се
връща на вноски. Уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и
ползването на паричната сума за срока на договора. Предсрочната изискуемост има
гаранционно-обезпечителна функция съгласно чл. 71 ЗЗД, независимо че съдържа и
елемент на санкция. Изменението на договора поради неизправност на
заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване
на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да
иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за
него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника,
поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след
настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Поради това и предвид
настъпилата предсрочна изискуемост следва, че са дължими единствено непогасените
договорни лихви за периода до обявяване на предсрочната изискуемост на 24.07.2022 г.
В тази връзка от заключението на вещото лице се изяснява, че непогасените договорни
лихви за периода 16.12.2019 г. – 24.07.2020 г. възлизат на 663,91 лв. Поради това за
разликата до пълния предявен размер от 1762,23 лв. и за периода 25.07.2020 г. –
27.07.2020 г. искът подлежи на отхвърляне.
7
С оглед обстоятелството, че длъжникът е изпаднал в забава, следва да се
определи дължимата мораторна лихва. Съдът, отчитайки определения от БНБ основен
лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка от 10
пункта, установи, че мораторната лихва за периода 16.01.2020 г. – 12.03.2020 г. възлиза
на 6,13 лв., а за периода 14.05.2020 г. – 21.02.2021 г. – на 939,63 лв. От това следва, че
до пълния предявен размер от 28,91 лв. искът за периода 16.01.2020 г. – 12.03.2020 г.
следва да се отхвърли, а с оглед принципа на диспозитивното начало претенцията за
периода 14.05.2020 г. – 21.02.2021 г. трябва да се уважи до сумата от 328,46 лв.
Що се отнася до претенцията за заплащане на такси в размер на 108 лв., от
устното заключение на вещото лице стана ясно, че това всъщност са разноски за
събиране на вземането. Доколкото не са представени доказателства за реалното им
извършване, съдът намира, че искът подлежи на отхвърляне. Съдът счита, че
ответникът дължи и заплащането на сторените разноски във връзка с връчването на
поканата за предсрочна изискуемост от частен съдебен изпълнител, които видно от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза са в размер на 60 лв.
Предвид изложеното по-горе за дължимост на застрахователната премия,
заявеното от особения представител на ответника възражение за прихващане се явява
неоснователно. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. №
2/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът не се произнася по неоснователното възражение за
прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на
защитно средство срещу предявения иск.
По разноските:
Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в
заповедното производство, следва да се присъдят с решението по исковото
производство, като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на
заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер на 363,43 лв. за
държавна такса и 941,15 лв. за адвокатско възнаграждение. В исковото производство е
извършил разноски в общ размер на 1457,17 лв. за държавна такса, възнаграждения за
особен представител и вещо лице. С оглед уважената част от исковете, в полза на
ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното производство разноски в размер
на 1195,52 лв., както и тези, направени в хода на настоящото производство, които
възлизат на 1335,35 лв.
Отчитайки фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че
възнаграждението за особен представител трябва да се определи съобразно минимума,
предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, който е в размер на 1075 лв. Поради това ищецът
следва да бъде задължен да внесе по сметка на РС Свиленград сумата от 375 лв., а след
заплащането й ще има право да поиска допълване на решението в частта за разноските.
Така мотивиран, РС Свиленград
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на Д.
ИВ. Д., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Свиленград, ул. „Гергана“
№ 2, че дължи на „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, следните суми: 15 593,93 лв. –
8
главница по договор за потребителски паричен кредит № FL 1004485/16.07.2019 г.,
663,91 лв. – договорна лихва за периода от 16.12.2019 г. до 24.07.2020 г., 6,13 лв. –
мораторна лихва за периода 16.01.2020 г. – 12.03.2020 г., 328,46 лв. – мораторна лихва
за периода 14.05.2020 г. – 21.02.2021 г., и 60 лв. – разноски за връчване на покана за
предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 01.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземането,
като исковете за разликата над сумата от 15 593,93 лв. до пълния предявен размер от 15
883,93 лв. за главница, над сумата от 663,91 лв. до пълния предявен размер от 1762,23
лв. и за периода 25.07.2020 г. – 27.07.2020 г. за договорна лихва, над сумата от 6,13 лв.
до пълния предявен размер от 28,91 лв. за мораторна лихва и за сумата от 108 лв. –
такси за периода 18.12.2019 г. – 21.02.2021 г. ОТХВЪРЛЯ, за които суми е Заповед №
260096/02.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 168/2021 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА Д. ИВ. Д., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
Свиленград, ул. „Гергана“ № 2, да заплати на „Юробанк България” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ №
260, сумата от 1195,52 лв., представляваща разноски в заповедното производство, и
сумата от 1335,35 лв. – разноски в исковото производство.
УВЕЛИЧАВА определеното на особения представител адв. Таня Коларова
възнаграждение от 700 лв. на 1075 лв., като ЗАДЪЛЖАВА ищеца „Юробанк
България“ АД да внесе в едноседмичен срок от получаване на решението по сметка на
РС Свиленград сумата от 375 лв.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
9