Р Е
Ш Е Н И Е
№ 260491
гр.Русе,
30.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Русенски районен съд ІV граждански състав
в публично заседание на тридесет
и първи май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Виржиния Караджова
при секретаря Красимира Стоянова
в присъствието на прокурора ……………………………..
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 5569 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.422 от ГПК.
Изложени
са твърдения, че ищецът се е снабдил срещу ответника със заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.дело № 4162/20 г. по описа на РРС за сумата от 1 450
лв., представляваща главница по Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 245906/ 18.03.2019 г., със законната
лихва върху нея от 21.09.2020 г., 454,55 лв.–възнаградителна лихва за периода
18.03.2019 г.-08.09.2020 г. и
неустойка от 895,30 лв.Актът бил връчен на длъжника
в хипотезата на чл.47 ал.5 от ГПК.
Твърдят, че вземанията
им се основават на Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 245906, сключен с тях по инициатива на ответника
по реда на чл.6 от ЗПФУР на 18.03.2019 г.Сочат,
че заемателят попълнил
заявка за кредитиране, намираща се на уеб-сайта на ищеца.На
същия електронен адрес били публикувани и Общите условия на дружеството за
предоставяне на кредит от разстояние.Според последните, сключването на
контракта става след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник,
както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия“.
Твърдят, че в процесния случай ответникът попълнил
зададените в сайта полета, вписал исканата сума за усвояване-1 450 лв. и се
съгласил с Общите условия.Сочат, че те, като кредитодател, са изпълнили законовото си задължение и са предоставили на клиента
преддоговорна информация за
съществените условия на контракта.
Ищецът твърди, че след одобряване на кандидата за финансовата услуга,
на посочения от него електронен адрес-*** му било изпратено
съобщение за активиращ код-4509.Сочат, че ответникът
предприел всички необходими стъпки, за да се счита, че е подписал процесния
договор, след което изисканата от него сума била преведена по заявена банкова
сметка *** “Алианц Банк България“ АД.С това ищецът изпълнил задължението си да
предостави заемните средства на кредитополучателя.
Според чл.4 ал.3 т.2 от
контракта, заемът следвало да бъде върнат на 17 месечни вноски от по 80,56 лв.
и една вноска от 80,48 лв. за времето от 17.04.2019 г. до 08.09.2020 г., ведно
с договорна лихва, уговорена в чл.2 ал.1 т.3 при ГЛП от 40,15 % .
Твърдят, че към датата на подаване на заявлението по ч.гр.дело № 4162/2020
г. по описа на РРС, ответникът им дължи сумите, за които в тяхна полза е била издадена заповед
по чл.410 от ГПК.В
хода на настоящото производство нямат претенции за неустойка.Искат да се признае за установено по отношение
на насрещната страна, че им дължи присъдените със
заповедта за изпълнение главница и договорна лихва. Търсят се разноски за двете
производства.
Ответникът И.Д.С. не се явява в съдебно заседание.Назначеният му процесуален
представител оспорва факта на сключване на процесния договор,
предаването на сумата,
размера на исковете.Наведени са доводи за допуснати нарушения
на правата на потребителя.
След
преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното:
Видно от
приложеното ч.гр.дело № 4162/2020 г. по описа на РРС, в полза на
ищеца в настоящото производство била издадена заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу И.Д.С. за сумата от 1 450 лв.-главница, 895,30
лв.-неустойка, 454,55 лв.-договорна лихва за периода 18.03.2019 г.-08.09.2020
г., съставляващи вземания по Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 245906/ 18.03.2019 г., със
законната лихва върху първата стойност, считано от 21.09.2020 г., както и 109 лв.–разноски.Актът бил връчен на длъжника в хипотезата на чл.47 ал.5 от ГПК. Съдът
указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да предяви иск
за установяване на вземанията си.Разпореждането е връчено на страната на 19.11.2020 г.Исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е
постъпила на 08.12.2020 г. Предмет на този спор не е неустойката, присъдена от заповедния съд.
Приложен е Договор за
предоставяне на кредит № 245906 от 18.03.2019 г., без положени подписи, за който се твърди, че
е сключен по реда на ЗПФУР.Според контракта, “Изи Финанс“ ЕООД предоставили на същата дата
на И.Д.С., по посочена от него банкова сметка, ***., която той се задължил да върне в срок от 540 дни-до
08.09.2020 г. на 17 вноски
от по 80,56 лева и една вноска от 80,48 лв., съгласно погасителен план, с
възнаградителна лихва от 454,55 лв., при ГЛП от 40,15
% и ГПР
от 48,30 %. Представени са СЕФ и Общи условия на
дружеството към договорите за предоставяне на кредит.В чл.1 от контракта е казано,
че клиентът е бил предварително запознат с тях и ги приема.Правата и
задълженията на страните фигурират както в процесния договор, така и в ОУ към
него.Вписана е и възможността заемателят да се откаже от
контракта, чрез отправяне на писмено предизвестие в срок от 14 дни от
подписването.
В раздел ІІ
т.1 от ОУ е посочена процедурата за кандидатстване за кредит от
разстояние.Назначената по делото техническа експертиза е потвърдила, че
ответникът има регистриран профил с предоставени лични данни.В хода на
процедурата по кандидатстване за кредит на клиента са били изпратени два имейла
на посочената в договора електронна поща.Вещото лице е пояснило, че за да се
активира контракта, е било необходимо потребителят да въведе изпратения му от
кредитодателя код (в случая 4509) чрез SMS, в противен случай няма да
се премине към следващите стъпки по одобрение за отпускане на заема.Експертът е
потвърдил, че на същата електронна поща е било изпратено писмо, уведомяващо
лицето, че договорът му се намира в създадения личен профил (л.25).Вещото лице
е докладвало, че след въвеждане на кода от потребителя, заемната сума била
преведена по заявената от клиента банкова сметка.
***а експертиза, след
запознаване с доказателствата по делото, извършена проверка в
счетоводството на ищеца и в ТБ “Алианц България“ АД (л.117-л.124), се е произнесла, че на
18.03.2019 г. от страна на дружеството има извършен
превод към тази
банка от 1 450 лв. с
основание “Договор за заем № 245906“, като сумата е постъпила по сметка, чийто титуляр
е И.Д.С..Експертът е докладвал, че ответникът не е погасил нито една вноска по
кредита и е изпаднал в просрочие от 18.04.2019 г.До датата на последното
заседание няма установени плащания към кредитодателя. Вещото лице е определило,
че ГПР, при условие, че в него се включва само уговорената между страните
договорна лихва, възлиза на 48,30 %, така, както е посочено по договора.
При тази фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Исковете по чл.422 от ГПК са подадени в
предвидения в закона преклузивен срок, предвид което се явяват допустими.
Изхождайки
от предмета на сделката-предоставяне на кредит под формата на заем, както и от
страните по нея-юридическо лице, което е небанкова финансова институция, даваща
заем в рамките на своята търговска дейност, и ответникът-физическо лице, което
при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компететност, то същата има белезите на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9 ал.1 от Закон за потребителския кредит.Същевременно към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП
вр. чл.143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно
право-Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.В тази връзка, съдът има задължение да следи служебно и при незаявено основание
за нищожност на договора, когато е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране
на доказателства,
когато е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, когато е налице противоречие с добрите нрави.
Съдът намира,
че събраните по делото доказателства сочат на безспорен извод, че на 18.03.2019
г. между ответника и ”Изи Финанс” ЕООД е бил сключен договор за паричен заем по
реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, със срок на действие от 540 дни, по силата на който дружеството предоставило на И.Д.С. сумата от 1 450 лв., която той се
задължил да върне заедно с договорна лихва за времето до 08.09.2020 г. на 17 равни
месечни вноски от по 80,56 лв. и една
вноска от 80,48 лв., включващи и договорна лихва от общо 454,55 лв., при
фиксиран ГЛП от 40,15 % и ГПР от 48,30 %.
Данните по
делото сочат, че представеният върху хартиен носител
договор обективира електронен документ, тъй като той съдържа електронно изявление, запазено в архивните файлове в базата данни на
съответния сървър на доставчика, с
възможност за неговото възпроизвеждане, т.е. визуализира електронен документ. Доколкото същият не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по
смисъла на чл.13 ал.2 и ал.3 от ЗЕДЕУУ, следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен
електронен подпис–част от електронните изявления са свързани и с установяване
на авторството на документа, като съдържат информация за самоличността на
лицето, от което изхождат изявленията-съгласно чл.3
т.10 от Р/ЕС № 910/2014г.-три имена
на ответника, адрес, телефон, ЕГН, сметка, допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си
да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен, което е закрепено изрично в чл. 13 ал.4 от ЗЕДЕУУ.Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът
признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ /какъвто е процесният/, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението, според чл.180 ГПК, а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване
истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл.193 ГПК.Съдът намира, че в процесния случай безспорно се
установява, че ответникът е страна по договора от 18.03.2019 г.Приетата в
производството техническа експертиза, по
която страните са нямали възражения, е
потвърдила спазването на процедурата по раздел ІІ от ОУ на доставчика.Видно е,
че ответникът е предоставил на насрещната страна всички изискуеми данни–три
имена, ЕГН, адрес, телефон, имейл и банкова сметка.***.18 ал.1 от ЗПФУР и при наличието на предпоставките на чл.13 ал.4 от ЗЕДЕУУ следва да се приеме, че представеният по делото електронен
документ–договор за кредит, възпроизведен на хартиен носител, е саморъчно подписан документ и се ползва с формална
доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК.
Ищецът е доказал, че е изправна страна по това
правоотношение.На 18.03.2019 г. кредитодателят е превел по банкова сметка ***.Не
се установява, нито се твърди дългът да е погасен към датата на падежа.Искът за
главницата следва да се уважи така, както е предявен.Сумата се дължи със
законната лихва от 21.09.2020 г.
Ответната страна има възражения относно уговорения размер
на договорната лихва.Максималната стойност на този вид вземане е ограничена
от нормата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.Според разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика,
но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и
субектите на правото следва да се ръководят от тях.Въпреки тяхната абстрактност
законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26
ал.1 от ЗЗД).За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установената съдебна практика, противно на добрите
нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва.
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява
добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на
чл.26 ал. 1 предл.3 от ЗЗД.Договорът за
потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица
изначална недействителност на кредитната сделка.
Неоснователно е възражението на ищеца, че доколкото процесният
договор за кредит е високорисков, тъй като е от категорията на т.нар. „бързи
кредити“, то е нормално възнаградителната лихва да е в уговорения по-висок размер.Независимо от принципа на
свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл.9 от ЗЗД, противоречаща
на добрите нрави е сделка, в която са уговорени икономически неизгодни условия
за участващата по-слаба в икономическо отношение страна по нея.Разпоредбата на
чл.24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се прилагат и
разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. По аргумент от чл.6 параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправните клаузи не обвързват потребителя.При констатираната
нищожност на договора в посочената част, според чл.23 от ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по контракта.Акцесорният
иск трябва да се отхвърли.
При съобразяване на
т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съдът в исковото производство разпределя отговорността за разходите, направени в заповедното производство.С оглед
изхода на спора в полза на ищеца се следват разноски за двете производства съразмерно
с уважената част от исковете.
По изложените
съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.Д.С.,
ЕГН **********,***, че дължи на “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, ж.к.“Иван
Вазов“, ул.“Балша“ № 17,ап.1, сумата
от 1 450 лв.-главница по Договор за предоставяне на кредит
№ 245906/ 18.03.2019 г., със законната лихва върху нея, считано
от 21.09.2020 г. до окончателното плащане, за което е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК под № 260054 от 23.09.2020 г. по ч.гр.дело № 4162/ 2020 г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ иска на “ИЗ ИФИНАНС” ЕООД-София, ЕИК *********, да бъде признато за установено по отношение на
И.Д.С., ЕГН **********,***, че им дължи по Договор
за предоставяне на кредит № 245906/ 18.03.2019 г. сумата от 454,55 лв.-договорна
лихва за периода 18.03.2019 г.-08.09.2020 г., присъдена им със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК под № 260054 от
23.09.2020 г. по ч.гр.дело № 4162/ 2020 г. по описа на РРС, като неоснователен.
ОСЪЖДА И.Д.С., ЕГН **********,***, да заплати на “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, ж.к.“Иван
Вазов“, ул.“Балша“ № 17,ап.1, по банкова сметка ***: ***, BIC: *** “ЦКБ“, сумата
от 814,01 лв.-разноски по настоящото
дело и 56,45 лв.-разноски за заповедното производство.
Решението
може да се обжалва пред Русенски окръжен съд в 2– седмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :