РЕШЕНИЕ
гр.София, 08.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Велизар Костадинов
при
секретаря Валентина Илиева и в присъствието на прокурора …………….., като разгледа
докладваното от съдията в.гр.дело N: 7 600 по описа за 2017 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № I-33-18 от 20.03.2014
г., постановено по гр.д.№ 22 360/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 33 състав,
са отхвърлени предявените от С.Н.М., ЕГН ********** и Н.Д.М., ЕГН **********
срещу Д.Т.Г., ЕГН ********** и И.З.Н., ЕГН ********** искове с правно основание
чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 и чл.26, ал.2, пр.4 и пр.5 ЗЗД за прогласяване на
нищожност на договор, склю-чен с нотариален акт № 151, том 6, рег.№
21 450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б., като неоснователни и недоказани.
Срещу така постановеното решение
е депозирана въззивна жалба вх.№ 1015493/09. 04.2014 г. от ищците С.Н.М. и Н.Д.М.,***.
В съ-щата се съдържат оплаквания, че първоинстанционният съд не се е произнесъл
по цялото им искане и в частност – по предявения от тях иск за прогласяване на
нищожност на процесния договор поради противоречие с добрите нрави. В тази
връзка са изложени доводи, че догово-рът е в противоречие с добрите нрави, тъй
като е сключен като покупко-продажба на недви-жим имот, но действителната
уговорка между страните е била Д.Т.Г. да го прехвърли на И.З.Н. като
обезпечение по повод отпуснат заем; че обстоя-телствата относно действителните
им уговорки са безспорно установени от разследващите органи във връзка с
образувано наказателно производство срещу Д.Т.Г. и са обективирани в резолюция
от 23.05.2011 г. по пр.пр.№ 8192/11 г. на СРП, представена по делото. От
изложените съображения се прави извод, че договорът е нищожен освен поради накърняване
на добрите нрави и поради заобикаляне на закона. Твърди се, че продавачът се е
легитимирал като собственик на имота с невалиден нотариален акт, а купувачът не
е имал намерение да го придобива, а го е приел като обезпечение на вземането си
по отпуснат заем, като индиция за посоченото е и обстоятелството, че имотът е
бил възбранен още през 2005 г., като възбраната е била вписана в Служба по
вписванията по партидата на Д.Т.Г. – обстоятелство, което е било известно на И.З.Н..
С определение от 13.10.2014 г.,
постановено по гр.д.№ 11 401/2014 г. по описа на СГС, ГО, IV-Д въззивен
състав, образуваното пред СГС производство е прекратено, като делото е върнато
на СРС за произнасяне по съдържащото се във въззивната жалба искане на ищците С.Н.М.
и Н.Д.М. за допълване на първоинстанцион-ното решение.
С допълнително решение от
22.10.2014 г., постановено по гр.д.№ 22 360/2012 г. по описа на СРС, I ГО,
33 състав по реда на чл.250 ГПК, е отхвърлен предявеният от С.Н.М., ЕГН **********
и Н.Д.М., ЕГН ********** срещу Д.Т.Г., ЕГН ********** и И.З.Н., ЕГН **********
иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за прогласяване на нищожност
поради противоречие с добрите нрави на договор, сключен с нотариален акт № 151,
том 6, рег. № 21 450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б..
С
въззивна жалба с вх.№ 1046865/19.11.2014 г. ищците С.Н.М. и Н.Д.М.,*** са
изложили съображения, че поддържат оплакванията, наведени в депозираната
въззивна жалба от 09.04.2014 г., като считат за неправилно – като постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон, и необосновано и постано-веното
от СРС допълнително решение от 22.10.2014 г.
С
решение № 5143 от 20.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 1 132/2015 г. по
описа на СГС, ГО, IV-Д въззивен състав, е обезсилено решение № I-33-18 от 20.03.2014
г., постановено по гр.д.№ 22 360/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 33 състав
– в частта, с която са отхвърлени предявените от С.Н.М. и Н.Д.М. срещу Д. Т.Г.
и И.З.Н. искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.4 и пр.5 ЗЗД за прогласяване
на нищожност на договор, сключен с нотариален акт № 151, том 6, рег.№
21 450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б., и делото е върнато на СРС за
произ-насяне по предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с
чл.152 ЗЗД. Реше-ние № I-33-18 от 20.03.2014 г., постановено по гр.д.№
22 360/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 33 състав, в останалата му част,
както и допълнителното решение от 22.10.2014 г., постановено по реда на чл.250 ГПК, са потвърдени.
С
решение № 1551 от 05.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 22 360/2012 г. по
описа на СРС, I ГО, 33 състав, са отхвърлени предявените от С.Н.М. и Н.Д.М.
срещу Д.Т.Г. и И.З.Н. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 във връзка с
чл.152 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор, оформен с нотариален акт №
151, том 6, рег.№ 21 450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б., като
неоснователни и недоказани.
Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба с вх.№ 5025991/22.02.2017 г. от ищците С.Н.М. и Н.Д.М.,***. В
жалбата са изложени съображения, че атакуваното решение е неправилно, тъй като
е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано.
Поддър-жат се доводи за неправилност на изводите на СРС, че в хода на
първоинстанционното про-изводство не са събрани никакви годни доказателства
относно твърдението на ищците, че от-ветницата Д.Т.Г. е прехвърлила на втория ответник
И.З.Н. процесния недвижим имот като обезпечение на вземане на купувача по
сключен между стра-ните договор за заем. В тази връзка се твърди, че данни
относно недействителността на пос-ледващата продажба на апартамента,
обективирана в нотариален акт № 151, том 6, рег.№ 21 450, дело № 0988/2010 г.
на нотариус В.Б., тъй като покупко-продажбата е извършена като вид гаранция
срещу взет заем, се съдържат в материалите по образуваното до-съдебно
производство срещу Д.Г., както и по образуваното н.а.х.д.№ 13 202/2013 г. по
описа на СРС, НО, 15 състав; че действителните уговорки между двамата ответници
са безспорно установени от разследващите органи и се съдържат в резолюция от
23.05.2011 г. по пр.пр.№ 8192/2011 г. на СРП, представена по делото. Сочи се и
че И.Н. е дал обяснения по повод образуваната прокурорска преписка, от които се
установява, че е предоставил заем на Г. и че прехвърлянето на имота през 2010
г. е било като гаранция за предоставения от него заем и че в обясненията си Н.
е заявил, че няма претенция към другия ответник, тъй като са уредили
финансовите си отношения. Твърди се и че обясненията на И.Н., че: през
м.12.2010 г. се е срещнал с Д.Г., която му е заявила, че спешно й трябват 20
000,00 лева; че той се е съгласил да й даде посочената сума, а като гаранция Г.
е следвало да му прехвърли апартамент, за който тя е твърдяла, че е нейна
собственост, са обсъ-дени в мотивите на решение от 10.12.2013 г., постановено
по н.а.х.д.№ 13 202/2013 г. по описа на СРС, НО, 15 състав, представено по
делото. Поддържат се доводи за неправилност на изво-да на СРС, че актовете на
прокурора и обясненията в досъдебното производство не са годни доказателства по
смисъла на ГПК и се навеждат съображения, че извънсъдебните признания на
ответниците, установяващи, че продажбата на имота на ищците е извършена именно
във връзка с получен заем, като при сключването на неформалния договор за заем Г.
и Н. предварително са уговорили начин на обезпечаването му, различен от
предвидения в закона, е следвало да бъдат ценени от съда при постановяване на
крайния съдебен акт, тъй ка-то имат доказателствена стойност. Посочено е и че извънсъдебните
признания на ответника И.Н. се установяват със свидетелските му показания на от
досъдебното производство, обективирани в резолюция от 23.05.2011 г. по пр.пр.№
8 192/2011 г. на СРП, както и в реше-ние от 10.12.2013 г., постановено по н.а.х.д.№
13 202/2013 г. по описа на СРС, НО, 15 състав; че макар резолюцията на
прокурора да представлява правораздавателен акт, както първоинс-танционният съд
е посочил в своето решение, в същата са обективирани направени от ответ-ниците
признания на неблагоприятни за тях факти, а всяко изявление на страните,
направено извън настоящия процес, може да се приеме като извънсъдебно
признание, още повече – нап-равено пред държавен орган. Доколкото в досъдебното
производство се съдържат такива из-вънсъдебни признания на неблагоприятни за
ответниците обстоятелства, съдът следва да ги обсъди, заедно с всички събрани
по делото доказателства; че направените пред държавен ор-ган признания, че е
била налице предварителна уговорка между ответниците, че ако заемът не бъде
върнат, Г. ще прехвърли на Н. процесния имот, представлява годно доказа-телство,
че покупко-продажбата противоречи на закона, а именно: на разпоредбата на
чл.152 ЗЗД, поради което сделката е нищожна. В тази връзка първоинстанционният
съд в нарушение на процесуалните правила не е обсъдил доказателствата по делото
в тяхната цялост.
Молят съда да постанови
решение, с което да отмени обжалваното решение, като вместо това постанови
друго, с което да уважи предявения иск, като им присъди и направе-ните по
делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответ-ницата Д.Т.Г.,***, в
който са изложени съображения, че обжалва-ното решение е правилно, тъй като е
постановено в съответствие с материалния и процесуал-ния закон и е обосновано. Инвокирани
са доводи, че по делото не са ангажирани категорични доказателства, че е налице
предварителна уговорка между ответниците за удовлетворяване на И.Н. в
качеството му на кредитор по договор за заем по начин, различен от предвидения
в закона, както и че извънсъдебните признания се ценят в съвкупност с
останалите доказа-телства по делото, в какъвто смисъл са и изводите на
първоинстанционния съд. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да
постанови решение, с което да потвърди обжал-вания съдебен акт. Претендира присъждането
на разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника И.З.Н.,***.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирани страни в про-цеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което
следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателите относно неговата
правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1,
пр.1 ЗЗД във връзка с чл.152 ЗЗД.
В подадената искова молба с уточненията към нея ищците С.Н.М. и Н.Д.М.,***
твърдят, че на 13.12.1996 г. с нотариален акт за покуп-ко-продажба на недвижим
имот № 173, том LLXXXVI, дело № 27008/1996 г. на I-ви нотариус при СН при СРС, са
закупили от Д.Т.Г. следния недвижим имот: апарта-мент № 76, находящ се в гр.София,
ул.„Васил Д.Стоянов“, в жилищен блок № *****“, със застроена площ от 43,71
кв.м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помещения, при съседи: север
– улица, юг – улица, изток – ап.75, запад – тревна площ, отгоре – таван, отдолу
– ап.74, заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при съседи:
север – коридор, юг – коридор, изток – мазе № 57, запад – мазе № 17, заедно с
0,442 % ид.части от общите части на сградата и толкова ид.части от правото на
строеж върху мястото – държавна земя. След придо-биване на собствеността от
тяхна страна Д.Т.Г. е продала имота втори път – на лицето И.З.Н. с нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 151, том 6, рег.№ 21 450, дело
№ 0988/2010 г. от 08.12.2010 г. на нотариус В.Б.. Поддържа се и че между
двамата ответници Д.Т.Г. и И.З.Н. е съществувало заемно правоотношение от
м.12.2010 г., по силата на което Н. е предоставил на Г. в заем сумата 20 000,00
лева, като вземането на заемодателя е било обезпечено с прехвърляне на
процесния имот, които обстоятелства се установявали от твър-денията на самите
ответници, видно от резолюция от 23.05.2011 г. по пр.пр.№ 8192/11 г. на СРП,
представена по делото. Молят съда да постанови решение, с което да признае за
устано-вено спрямо ответниците, че договорът за покупко-продажба на недвижим
имот, сключен с нотариален акт № 151, том 6, рег.№ 21 450, дело №
0988/2010 г. от 08.12.2010 г. на нотариус В.Б., е нищожен. Заявено е и искане
за присъждането на разноски по делото.
В подадения в срока по чл.131, ал.1 ГПК писмен отговор ответницата Д. Т.Г.,***,
чрез особения представител адв.К.Г., е оспорила из-цяло предявения иск. С молба
от 27.06.2013 г., подадена след срока за отговор на исковата молба, ответницата
Г. чрез упълномощен представител – адв.С.И. е взела становище по предявените
искове, които с наведени доводи за тяхната неоснователност.
Ответникът И.З.Н. в срока по чл.131,
ал.1 ГПК не е депозирал писмен отговор и не е взел становище по иска.
С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 83, том LLIII, дело №
20 383/96 г. от 02.10.1996 г. А.К.Е., собственик на 1/8 ид.части лично за
себе си и като пълномощник на В.И.М., собственик на 5/8 ид.части, В.К.А.,
собственик на 1/8 ид.части и Л.К.А., собственик на 1/8 ид.части, са продали на Д.Т.Г.
следния техен съсобствен недвижим имот: апартамент № 76, находящ се в гр.София,
жилищен блок № 7, на ул.„Васил Д.Стоянов“, ет.****”, със застроена площ от 43,71
кв.м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помеще-ния, при съседи: север
– улица, юг – улица, изток – ап.75, запад – тревна площ, отгоре – таван, отдолу
– ап.74, заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при съседи:
север – коридор, юг – коридор, изток – мазе № 57, запад – мазе № 17, заедно с
0,442 % ид.части от общите части на сградата и толкова ид.части от правото на
строеж върху мястото – държавна земя.
От ангажирания по делото на СРС нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 173, том LLXXXVI, дело № 27 008/1996 г. на I-ви нотариус при СН
при СРС от 13.12. 1996 г., е видно, че на
посочената дата Д.Т.Г. и съпругът й С.С.Г.са продали на С.Н.М. следния свой
собствен недвижим имот, представляващ тяхна имуществена общност, а именно:
апартамент № 76, на ет.14, във вх.”Б”, находящ се в жилищна сграда – бл.7,
ул.„Васил Д.Стоянов“ в гр.София, състоящ се от: една стая, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 43,71 кв.м., при съседи: изток – ап. 75, запад
– тревна площ, север – улица, юг – улица, отгоре – таван, отдолу – ап.74,
заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при съседи: изток – мазе
№ 57, запад – мазе № 17, север – коридор, юг – коридор, заедно с 0,442 %
ид.части от общите части на сградата и толкова ид.части от правото на строеж
върху мястото – държавна земя. Съгласно данните от обсъжданото доказателство,
за установяване правото на собственост при съставянето на този акт пред
нотариуса е представен нотариален акт № 83, том 103, дело № 20 383/96 г.
от 02.10. 1996 г.
За обезпечаване вземания на „ОББ“ АД към Д.Т.Г. по изп.дело № 10192/05
г., по искане на банката е наложена възбрана върху имота, вписана в Служба по
вписванията с акт № 81, том III, вх. рег.№ 370664, дв.вх.рег.№ 34736 от
12.07.2005 г.
В първоинстанционното производство е приет и нотариален акт за продажба
на недви-жим имот № 151, том 6, рег.№ 21 450, дело № 0988/2010 г. от
08.12.2010 г. на нотариус В.Б., в който е отразено, че Д.Т.Г. и С.С.Г.продават
на И.З.Н. собствения им недвижим имот: апартамент № 76, находящ се в гр.София,
жилищен блок № 7, на ул.„Васил Д.Стоянов“, ет.******”, със заст-роена площ от
43,71 кв.м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помещения, при съседи:
север – улица, юг – улица, изток – ап.75, запад – тревна площ, отгоре – таван,
отдолу – ап.74, заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при
съседи: север – коридор, юг – коридор, изток – мазе № 57, запад – мазе № 17,
заедно с 0,442 % ид.части от общите части на сградата и толкова ид.части от
правото на строеж върху мястото – държавна земя. При съста-вянето на акта за
установяване правото на собственост пред нотариуса е представен същият
нотариален акт, приложен и при предходната продажба, а именно: нотариален акт №
83, том LLIII, дело № 20 383/96 г. на нотариус при СНС към СРС, гр.София.
С исковата молба е ангажирана и резолюция от 23.05.2011 г. на прокурор
при СРП Пл.Рашков, с която на основание чл.1, т.3, чл.4, т.1 и чл.8 от ИППП е
била прекратена по пр.пр.№ 8192/2011 г. по описа на СРП, поради това, че при
установената фактическа обстановка липсват данни за осъществен престъпен
състав, съотв., че деянието на Д. Т.Г. –
изготвяне на декларация по чл.14 ЗМДТ, в която твърди, че към 23.11.2010 г. е
собственичка на апартамент № 76 в гр.София, ж.к.”Красна поляна”, ул.„В.Д. Стоянов“,
бл.7, е малозначителен случай за деяние по чл.309 НК.
В резолюцията е посочено, че прокурорът
при СРП като се е запознал с материалите по пр.пр.№ 8192/2011 г. на СРП е
установил, че в СРП са постъпили материали по гореци-тираната преписка,
образувана по жалба от Н.Д.М. за това, че в края на 2010 г. в жилище, закупено
през 1996 г. от съпругата на тъжителя С.М. – купувач, от Д.Г. ***, обитавано от
сина им, са дошли лица от мъжки пол, съпровождани от Д.Г. с твърдение от
последната, че жилището е нейно, че не го е продавала през 1996 г. и е дошла да
види кой се е настанил в същото, доколкото по повод свой заем в размер на 20 000,00
лева от И.Н., Г. по тяхна уговорка и като обезпечение за заема му е прехвърлила
нотариално този апартамент с нотариален акт № 151/08.12.2010 г., използвайки
при изповядване на сделката екземпляр от нотариалния акт за собственост преди
продажбата през 1996 г. Посочено е, че проверката е установява, че Г. действително е продала на М. това жилище през
1996 г., както и че Н. е предоставил заем на Г. и че прехвърлянето с нотариален
акт № 151/08.12.2010 г. на този имот е било като гаранция за предоставения от Н.
на Г. заем, като Н. в свои обяснения заявява, че няма пре-тенции към нея, тъй като
са уредили финансовите си отношения.
С постановление от 22.07.2011 г. на прокурор при СРП резолюцията от
23.05.2011 г. е отменена с указания за образуване на досъдебно производство за
търсене на наказателна отго-ворност на виновните лица.
От постановление на прокурор при СРП от 19.07.2013 г. по ДП № ЗМ
15285/2011 г. по описа на РУП-СДВР, пр.пр.№ 8192/2011 г. по описа на СРП, се
констатира, че срещу Д.Т.Г. е образувано и водено досъдебно производство за
престъпление по чл. 313, ал.1 НК, като мнението на разследващия орган е, че с
действията си същата е осъщест-вила от обективна и субективна страна състава на
същото, а именно: на 23.11.2010 г. в гр.Со-фия, в сградата на Столична община, район „Красна. поляна“,
пред орган на властта – В.В.Г., младши инспектор в СО, Дирекция „ПАМДТ“, е
потвърдила неистина в писмена декларация по чл.14 ЗМДТ за облагане с данък върху
недвижимите имоти, която е подала за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства, а именно: декларирала е собст-веност върху недвижим имот:
апартамент № 76, находящ се в гр.София, ж.к.”Красна поляна“, ул.„Васил
Д.Стоянов“, бл.*****, поради което досъдебното производство е внесено в СРС с
предложение обвиняемата Д.Т.Г. да бъде освободена от наказател-на отговорност с
налагане на административно наказание на основание чл.78а НК за извърше-но
престъпление по чл.313, ал.1 НК.
С решение от 10.12.2013 г., постановено по н.а.х.д.№ 13 202/2013 г.
по описа на СРС, НО, 15 състав, Д.Т.Г. е призната за виновна в това, че на
23.11.2010 г. в гр.София, в сградата на Столична община, район „Красна поляна“,
пред орган на властта – В.В.Г., младши инспектор в СО, Дирекция „ПАМДТ“, е
потвърдила неистина в писмена декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък
върху недвижимите имоти, която е подала за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства, а именно: дек-ларирала е собственост върху недвижим имот:
апартамент № 76, находящ се в гр.София, ж.к. ”Красна поляна“, ул.„Васил
Д.Стоянов“, бл.7, вх.”** – престъпление по чл.313, ал.1 НК. На стр.2 от
мотивите към решението в частта, касаеща фактическата обстановка, се съдържа отразяване:
„През м.12.2010 г. св.И.Н. се срещнал в квартала, в който живеел, с майката на
свой приятел /св.П.С./ - Д.Г.. Обвиняемата заявила, че спешно й трябват
20 000 лева. Св.Начев се съгласил да й даде посочената сума, а като
гаранция Г.следвало да му прехвърли апартамент, за който твърдяла, че е нейна
собственост. Св.Н. извършил проверка в Агенция по вписвания и след като се e убедил
в достовер-ността на заявеното от Г., с нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 151, том VI, рег.№ 21450, дело № 0988/08.12.2010 г. му била прехвърлена
собствеността върху апарта-мент № 76, находящ се в гр.София, ж.к.„Красна
поляна“, ул.„Васил Д.Стоянов“, бл.****”, ет.14.”.
При така приетата фактическа
обстановка, установена от събрания по делото доказа-телствен материал, съдът
намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.152 ЗЗД
съглашение, с което се уговаря предварително, че
ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта,
както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за
удовлетворение на креди-тора, различен от този, който е предвиден в закона, е
недействително.
Последователно в практиката на ВКС е застъпено становището, че сделка,
сключена в хипотезата на чл.152 ЗЗД, е абсолютно нищожна и не поражда целените
с нея правни после-дици. Тази сделка е резултат на конкретно съглашение между
страните /кредитор и длъжник/ по друго облигационно правоотношение и цели
удовлетворяването на вземането на кредитора по начин, различен от установения
със закона, като тази уговорка по сделката противоречи на императивен правен
регламент – решение № 711/04.01.2011 г. по гр.д.№ 1741/2011 г. на ВКС, І ГО;
решение № 62/20.07.2017 г. по гр.д.№ 4283/2016 г. на ВКС, ІІ ГО. Практиката на
съдили-щата по приложението на чл.152 ЗЗД е уеднаквена с решение №
92/06.04.2012 г. по гр.д.№ 761/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО относно времето на
сключване на двете сделки – за заем и за прех-върляне на имот, като начин на
удовлетворение на кредитора по заемното правоотношение. Прието е, че ако
съгласието за продажба не предхожда, нито съвпада по време със сключва-нето на
заема, а е постигнато по-късно и след настъпване на падежа на задължението и
неиз-пълнението, прехвърлителната сделка не представлява съглашение по чл.152 ЗЗД, а уговорка за даване вместо изпълнение, която е валидна /в посочения
смисъл и решение № 145/01.12. 2017 г. по т.д.№ 2587/2016 г. на ВКС, I ТО,
постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Ищецът по иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.152 ЗЗД след-ва да установи факта на съществуващо съглашение, в което е уговорен
начин за удовлетво-рение на кредитора, различен от предвидения в закона. Когато
се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху имот е извършена в
обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното заемно
правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти следва
да бъде изведен от съвкупната преценка на представените по делото доказателства,
в какъвто смисъл е и решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/ 2010 г. на ВКС, IV ГО, постановено
по реда на чл.290 ГПК.
Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера
на съгла-шението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи
забраната на чл.152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в
нарушение на чл.26, ал.1 ЗЗД са до-пустими всички доказателствени средства /решение
№ 461/16.01.2012 по гр.д.№ 1206/2010 г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК/.
Представената по делото резолюция от 23.05.2011 г. на прокурор при СРП, въпреки
характера си на официални документи по смисъла на чл.179 ГПК, отразява мнението
на разс-ледващия орган относно наличието или липсата на предпоставки за
наказателно преследване на определено лице. Същата обаче няма задължителна сила
за гражданския съд, който разг-лежда гражданските последици от деянието –
предмет на проверката /в т.см. е и практиката на ВКС, обективирана в решение №
29/14.05.2016 г. по т.д.№ 94/2015 г. на ВКС, I ТО/. В резо-люцията се
споменават обяснения на Н., в които последният е заявил, че няма претенции към Г.,
тъй като са уредили финансовите си отношения, но от текста на резолюцията не
може да се направи извод, а още по-малко еднозначен и обоснован, че останалите изложени
в нея фактически констатации на прокурора – за предоставен заем и уговорка за
прехвърляне на имота като обезпечение за връщането на заема, се основават на
същите тези обяснения на И.Н..
В тази връзка следва да се има предвид, че приобщените по гражданските
дела проку-рорски преписки, респ. водени досъдебни производства, следва да се
ценят в гражданското производство, ведно с всички доказателства по делото с
оглед вида и естеството на съдържа-щите се в тях документи. Писмените
доказателства по приложени към делото други дела и преписки се считат
представени и събрани от съда с прилагането на делото. По този начин съдът
събира и извънсъдебните признания на факти, които някоя от страните е правила
пред други органи. Съставените протоколи от други органи са надлежно
доказателство за извърш-ването на съответните признания, в който смисъл е и практиката
на ВКС, обективирана в решение № 265/10.09.2012 г. по гр.д.№ 703/2011 г. на
ВКС, ІV ГО, решение № 170/12.10.2016 г. по гр.д.№ 1 952/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО,
постановени по реда на чл.290 ГПК и др. В настоя-щото производство обаче не е
представен протокол от проведен разпит на И.Н. в качест-вото му на свидетел в
досъдебното производство или друг акт, в който последният е инкорпо-рирал
обясненията си по преписката, от които принципно е допустимо да се извличат
извънсъ-дебни признания на неизгодни за него обстоятелства в качеството му на
ответник в настоя-щото производство. Едва с въззивната жалба е направено
доказателствено искане да бъдат изискани материалите по ДП № ЗМ 15285/2011 г.
по описа на 03 РУП на СДВР, пр.пр.№ 8192/ 2011 г. по описа на СРП, находящи се
в н.а.х.д.№ 13 202/2013 г. на СРС, НО 15 състав, което е оставено без уважение
от въззивния съд с определение от 29.09.2017 г. по съображения, че двата
документа, във връзка с които е заявено искането, са приети от СРС като
доказателства по делото в заверени преписи и не е налице необходимост от
прилагането им в оригинал, а възможността за събиране на други документи,
находящи се в прокурорската преписка, като доказателства по делото, в т.ч. и съставеният
протокол за разпит на И.Н., е преклудира-на на основание чл.266, ал.1 ГПК.
Твърденията на жалбоподателите-ищци относно наличието на извънсъдебно
призна-ние на ответника И.Н. във връзка с визираните от тях обстоятелства, не
се установяват и от отразеното в мотивите на постановеното по н.а.х.д.№
13 202/ 2013 г. по описа на СРС, НО, 15 състав решение от 10.12.2013 г. От
използвания начин на изписване на текста на послед-ните е видно, че
наказателният съд е изградил фактическите си констатации, отразени в посо-чения
по-горе в решението абзац, позовавайки се на показанията поне на двама
свидетели: И.Н., който е ответник в настоящото производство, и П.С., който не
участва в това производство и чийто показания не биха могли да послужат за
изграждане изводите на настоящия състав, без обаче да разграничи кое от
сочените обстоятелства от кой от тях два-мата се твърди. От друга страна: следва
да се вземе предвид и фактът, че тези фактически констатации са логическа
последица на извършения от наказателния съд доказателствен ана-лиз, който не
може да замести самото обсъждано доказателствено средство, от което настоя-щият
съдебен състав би могъл да установи наличието или липсата на определен правноре-левентен
за конкретния казус факт. Поотделно и в своята съвкупност горните обстоятелства
изключват възможността въззивният съд да приеме, че в мотивите на решението от 10.12.2013
г. е възпроизведено извънсъдебно признание на страна в настоящото производство
– ответни-кът Н., на конкретни неизгодни за него факти.
С оглед изложеното решаващият състав
на СГС намира, че ищците не са установили в съответствие с изискването на чл.154 ГПК – при условията на пълно и главно доказване, обс-тоятелствата относно
сключването на твърдяното заемно правоотношение и релевираното предварително уговаряне
на съконтрагентите по него на начин за удовлетворение на креди-тора, различен
от този, който е предвиден в закона, предвид което не може да се приеме, че договорът
за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба
на недвижим имот № 151, том 6, рег.№ 21 450, дело № 0988/2010 г. от
08.12.2010 г. на нота-риус В.Б., е нищожен като сключен в противоречие на
закона – на нормата на чл.152 ЗЗД, съобразно което предявеният иск по реда на
чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.152 ЗЗД се явява неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, макар и по
частично различни мотиви, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед приетия изход на спора на жалбоподателите не се дължат разноски
по реда на чл.78, ал.1 ГПК, а на основание чл.78, ал.3 ГПК същите следва да
заплатят на ответницата по жалбата Д.Г. направените от нея разноски по делото в
размер на 300,00 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Воден от горното,
Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1 551/05.01.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 22 360/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА С.Н.М., ЕГН ********** и Н.Д.М., ЕГН
**********, и двамата с адрес: ***, да ЗАПЛАТЯТ
на Д.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300,00 /триста/ лева – разноски за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалване
пред Върховния касационен съд с касационна жалба при наличието на предпоставките
на чл.280, ал.1 и 2 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.