Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 13 07.08.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XXII граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 24 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 72 ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).
Образувано е по жалба на П.Д.У., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Е.Н., срещу Заповед за полицейско задържане на лице рег. № *****от 09.07.2020 г. на полицейски орган при **** РУ- Пловдив на ОД на МВР- Пловдив- **** С.Т.А., с която е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок от 24 часа“.
В жалбата се твърди, че задържането било незаконосъобразно, като на първо място липсвало обосновавано предположение за извършено престъпление. Не били посочени фактически основания на задържането, а в заповедта било изписано само правното основание. Превантивната цел, с която трябвало да се налага мярката, също в случая не била налице, защото жалбоподателят бил публична личност, нямало данни да се укрива или да не участва доброволно в досъдебното производство. Задържането било непропорционално и съставлявало акт на необоснована принуда. Освен това, то било и недопустимо, защото вече имало образуваното досъдебно производство и единствено прокурорът можел да извършва действия по разследването. моли за отмяна на заповедта. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа жалбата по съображения, които подробно развива в хода по същество на делото. Претендира и разноски.
Ответникът лично и чрез пълномощника си е подал отговор, като в своя отговор описва обстановката около съставянето на заповедта за задържане, а в този на пълномощника му се излагат твърдения за неоснователност на жалбата. Посочва се, че същата отговаряла на формалните изисквания на закона, като към момента на издаването й били налице данни за извършено от жалбоподателя престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК. В случая било достатъчно само да има предположение за извършено престъпление, а не същото да бъде доказано, доколкото мярката не била такава за процесуална принуда по реда на НПК. Заповедта съответствала на целта на закона- да се предотврати и разкрие евентуално извършено престъпление от лице, на което да се ограничат временно правата му за свободно предвижване. Моли за отхвърляне на жалбата. Също претендира разноски. В съдебно заседание се явява лично и чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя допълнително и писмена защита.
Като контролираща страна в процеса е взела участие и Районна прокуратура- Пловдив. Чрез представителя си в с.з. взема становище за неоснователност на жалбата и за законосъобразност на издадената заповед за задържане от фактическа и правна страна.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Със Заповед за полицейско задържане на лице рег. № *****от 09.07.2020 г., издадена от полицейски орган при *** РУ- Пловдив на ОД на МВР- Пловдив- *** С.Т.А., жалбоподателят е задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на **** РУ- Пловдив, след което на същия ден жалбоподателят е бил конвоиран до *** РУ СДВР- С..
В заповедта за задържане е посочено, че лицето е задържано на основание чл. 72 ал. 1 т. 7 от ЗМВР, във връзка с образувано ДП № 97/ 2020 г. на Специализираната прокуратура за престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК.
Изготвени са декларация на лицето и протокол за обиск на същото от 09.07.2020 г., като от него са иззети лична карта, пари и вещи- мобилен телефон и сак с дрехи.
Представен е протокол за претърсване и изземване от 09.07.2020 г. от имот, собственост на родителите на жалбоподателя, разрешено по съдебен ред, находящ се в село П., ул. „*****“ № ***.
Приети са документи относно здравословното състояние на лицето- карта от ЦСМП, амбулаторен лист и болничен лист.
Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на един свидетел, ангажиран от жалбоподателя (протокол от с.з. от 21.07.2020 г.). Св. А. Д.У.- *** на жалбоподателя, посочва, че рано сутринта на 09.07.2020 г. се обадил на майка си, която му казала, че в двора им в селската къща има полицаи. Веднага отишъл на място, там заварил и жалбоподателя, като имало много хора- както униформени, така и цивилни, дори улицата към тях била блокирана. Извършило се претърсване и изземване, съставили се документи, като брат му бил отведен с полицейски автомобил в *** РУ- Пловдив. По- късно през деня бил транспортиран до гр. С.. Той съдействал на разследващите, винаги се явявал доброволно, когато бил призоваван за разпит.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата се явява и основателна, предвид следните съображения.
Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- полицейски орган по смисъла на чл. 57 ал. 1 от ЗМВР и в кръга на предоставените му от закона правомощия. При постановяването на заповедта съдът не констатира допуснати нарушения на административно- производствените правила от гледна точка на процедурата при издаване на акта, доколкото формално са спазени законово установените процесуални изисквания, като на задържаното лице са разяснени правата му на жалба и на адвокатска защита.
Към момента на задържането чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР изрично изисква като елемент от съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания за задържането. Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило на чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, като посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК и издаден в нарушение на чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР. Това е така, защото при осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко те могат да се свържат с посочените от издателя правни норми.
Макар и формално реквизитите на заповедта съгласно разпоредбата на чл. 74 ал. 2 от ЗМВР да са налице, оспорената заповед е постановена в нарушение на нормативните изисквания за съдържанието на акта, тъй като не са посочени конкретни данни, обосноваващи прилагането на принудителната административна мярка по чл. 72 ал. 1 т. 7 от ЗМВР, който текст е посочен като правно основание за постановяване на задържането. Съгласно цитираната разпоредба, полицейските органи могат да задържат лице и в други случаи, предвидени в закон /извън изрично посочените в т. 1- 6 на чл. 72 ал. 1 от ЗМВР случаи/. Тази нормата има бланкетен характер и същата следва да бъде свързана с друг закон, в който да е предвидено конкретното условие за задържане на лице. Такова препращане обаче не е неправено, като органът, издал заповедта, се е задоволил да посочи за основание само бланкетната норма на ЗМВР, без никаква последваща конкретизация.
Отделно от това, липсва каквото и да е фактическо основание за задържане на лицето, защото не са описани никакви обстоятелства, които да го налагат. Посочено е единствено, че вече имало образувано досъдебно производство за установяване на извършено престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК. В случай обаче, че именно това е била причината за задържане на лицето, то тогава от една страна е следвало да се опишат конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо което се постановява задържането, е съпричастно по някакъв начин към въпросното деяние, а от друга- тогава правното основание за задържането би било чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР. Изложената в хода по съществото на делото теза от представителя на прокуратурата и доразвита в писмената защита от пълномощника на ответника за евентуално допусната техническа грешка при изписването на текста- т. 1 вместо т. 7, което нарушение било от категорията на несъществените и не влечало порок на акт, не може да бъде споделена. Хипотезите по чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР и по чл. 72 ал. 1 т. 7 от ЗМВР са съвсем различни, защото в първия случай задържането е обосновано от това, че за лицето има данни, че е извършило престъпление, а във втория- задържането му е предвидено в други случаи, определени със закон. Приемането на тезата на административния орган, респективно прокуратурата в процеса за допусната техническа грешка, би довело до противоречие между основанията за издаване на заповедта- от една страна цитиране на нормата на чл. 72 ал. 1 т. 7 от ЗМВР, която предполага условието за задържане да е предвидено в друг закон, какъвто обаче не е споменат, а от друга- посочването на конкретно ДП, сочещо по- скоро за данни за извършено престъпление, визирани в друга норма като възможност за задържане на лице- чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР, която не е отразена в заповедта.
В производството по издаване на един административен акт излагането на мотиви в акта дава възможност на адресата му да узнае какви са фактите, мотивирали административния орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност и на по- горестоящия административен орган и съда да извършат проверката за законосъобразност на акта, като изключение от този принцип е предвидено единствено в случаите, когато с акта се удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права или законни интереси на други граждани, както и когато въпросът е свързан със защита на класифицирана информация, представляваща държавна или служебна тайна. В тези случаи се посочва само правното основание за издаването на акта, но настоящата хипотеза не е такава. По изложените причини липсата на мотиви /до което се достига и при противоречиви такива, при което не може да се разбере каква е била действителната воля на органа, издал заповедта/ във всички случаи е основание за отмяната на издадения административен акт.
На следващо място, заповедта трябва да е издадена и в съответствие с целта на закона- да се предотвратят и разкрият престъпления, чрез временно ограничаване на правата (като правото на свободно придвижване например) на лица, за които има данни, че са извършили престъпления. От една страна, в атакуваната заповед въобще не е отбелязано, че по отношение на задържаното лице има данни да е извършило престъпление, а само е записано, че образуваното ДП е за установено престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК, без обаче по какъвто и да е начин жалбоподателят да е посочен като съпричастен към това деяние. От друга страна, дори и да се приеме, че към момента на издаване на заповедта е имало данни лицето да е било свързано с въпросното престъпление, е било необходимо да се мотивира в акта защо се налага неговото задържане, за да се прецени именно съразмерността на мярката с ограничаването на правата. Такава обосновка отново липсва, като тезата на прокуратурата за задържане в името на обществения интерес, която се развива едва в хода на делото по същество, не може да замести отсъствието на мотивировка в заповедта. Още повече, че се установи от свидетелските показания, че жалбоподателят нито се е укривал, нито се е отклонявал от задълженията си към разследващите, напротив винаги им е указвал съдействие, като доброволно се е явил и в момента на задържането си, макар и да е бил в болнични. При тези обстоятелства- липса на мотиви за задържането и добросъвестно поведение на лицето, съдът намира, че задържането му не е било оправдано с оглед целта на закона в нито една от неговите хипотези, посочени в чл. 72 ал. 1 от ЗМВР. Не са били и други основания, които да оправдават неговото задържане и които да са предвидени в друг закон, защото такива нито са посочени, нито пък се установиха по делото. Според принципа на законността, административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона- чл. 4 ал. 2 от АПК, а съгласно принципа на съразмерността- чл. 6 ал. 2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая оспорената мярка не се явява приложена по отношение на жалбоподателя при спазване на принципа за съразмерност, защото задържането не може да е самоцел, а следва да е съобразно с целта на ограничението и да се явява пропорционално на засягането правото на свобода в съответствие с чл. 6 ал. 1 от АПК. Като не е спазено това изискване, задържането става акт на неоснователна принуда, който противоречи на предназначението на съответната ПАМ и по този начин заповедта се явява издадена в несъответствие с целта на закона.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че заповедта за задържане е незаконосъобразна и неоснователна, поради което тя следва да бъде отменена и без да е необходимо да се излагат повече допълнителни съображения в тази насока, доколкото горното е напълно достатъчно, за да формира категоричния извод на съда в този смисъл.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 143 ал. 1 от АПК, ответникът дължи на жалбоподателя направените разноски в процеса, които обаче се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Такива се претендират и са налице доказателства, че са реално платени- внесена държавна такса от 10 лева (л. 24- 25) и заплатен адвокатски хонорар в размер на 360 лева с ДДС (л. 34). По отношение на направеното възражение за прекомерност на това адвокатско възнаграждение, следва да се отбележи, че същото е неоснователно. Не е налице прекомерност на възнаграждението на пълномощника на жалбоподателя, защото то е в размер под минималния такъв от 400 лева, предвиден в чл. 8 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., поради което и въобще не следва да се обсъжда въпросът за фактическата или правната сложност на производството, защото законодателят не е предоставил възможност за съда да намаля размер на възнаграждението, когато то е в рамките на минимума, а в случая същото е дори под него.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на П.Д.У., ЕГН: **********,***, Заповед за полицейско задържане на лице рег. № *****от 09.07.2020 г., издадена от полицейски орган при *** РУ- Пловдив на ОД на МВР- Пловдив- *** С.Т.А., с която е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок от 24 часа“.
ОСЪЖДА ОД на МВР- Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ № 7, представлявано от **** Й.Р., да заплати на П.Д.У., ЕГН: **********,***, разноските по делото, както следва: сумата от 10 (десет) лева- държавна такса и сумата от 360 (триста и шестдесет) лева с ДДС- адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд- Пловдив в 14- дневен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД