МОТИВИ
към Присъда № 13 на С.ския районен съд от
12 април 2021 година
по НОХД № 29/2019 г. по описа на същия съд
С обвинителен акт на С.ската
районна прокуратура Р.И. *** е обвинена в това, че на 14.08.2017 г. в гр. С. по
хулигански подбуди е причинила на Л.Л.Ш. лека телесна повреда, изразяваща се в
причиняване на болки и страдание без разстройство на здравето - престъпление по
чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 от НК.
С протоколно определение от 13.05.2019
г. Л.Ш. е конституирана като частен обвинител и граждански ищец по делото и е
приет за разглеждане в наказателния процес предявения от нея срещу подсъдимата Р.И.С.
граждански иск за заплащане на сумата 8000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на
телесните увреждания, причинени й от подсъдимата при извършване на описаното в
обвинителния акт престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 14.08.2018 г. до окончателното й изплащане.
В хода на съдебните прения
прокурорът заявява, че обвинението е доказано по несъмнен начин и отправя
искане подсъдимата да бъде призната за виновна в извършване на престъпление по
чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Счита, че целите на
генералната и специалната превенция биха били постигнати с налагане на минималното
предвидено в закона наказание за това престъпление, а гражданският иск – да
бъде уважен в справедлив размер.
Частният обвинител и граждански
ищец Л.Ш. се представлява от повереника си адв. И.С., която също изразява
становище за несъмнена доказаност на обвинението и отправя искания на
подсъдимата да бъде наложено справедливо наказание за извършеното от нея
престъпление, а гражданският иск да бъде уважен в пълния му размер.
Защитникът на подсъдимата – адв. Б.М.
излага обстойни съображения, че обвинението не е доказано от фактическа страна
и освен това изтъква, че от събраните доказателства не се установява вмененото
на подсъдимата деяние да е извършено от нея по хулигански подбуди. Отправя
искане подсъдимата да бъде призната за невинна и оправдана по повдигнатото й
обвинение, а предявеният срещу нея граждански иск да бъде изцяло отхвърлен.
В хода на съдебните прения
подсъдимата изцяло се солидаризира с речта на защитника си.
При упражняване на правото си на
последна дума подсъдимата заявява, че иска да бъде оправдана, тъй като не е
извършила вмененото й деяние.
По делото се установява следната фактическа обстановка:
През 2017 г. свидетелите Л.Ш. (тогава
16-годишна) и Р.А. се запознали с подсъдимата Р.С. по повод мероприятия на формираща
се в гр. С. организация за защита на животните. С. предлагала за отглеждане
куче и Ш. го взела, но впоследствие й го върнала, тъй като твърдяла, че кучето
проявявало агресия и ухапало баща й. По този повод отношенията между С. и Ш. се
влошили, което било съпроводено и с размяна на враждебни съобщения в социалните
мрежи между С. и майката на Ш. – свидетелката Н.Ф..
На 14.08.2017 г. около 23,00 ч.
свидетелите Л.Ш., Р.А., А.Т. и Е.Е. се намирали при стъпалата на площадката
пред вход „Г“ на блок 35 в ж. к. „С.о“ в гр. С. и разговаряли. Т. и Е. стояли
прави, а Ш. и А. седели на стъпалата, като вляво от Ш. бил парапетът на
стълбите. Тогава край площадката преминали подсъдимата Р.С. и приятелят й – св.
И.Б.. Подсъдимата поздравила свидетелката А., но като видяла свидетелката Ш., тя
внезапно се насочила към нея с обидни думи и започнала да я удря по главата и
раменете с юмруци и
шамари. Ш. прикривала главата си с ръце, за да се предпази от ударите и опитвайки
се да се изправи, ударила лявата окосмена част на главата си (над ухото) в
парапета вляво от нея. А. молела С. да спре в името на познанството между тях,
но последната продължавала да удря Ш. и да скубе косата й. Тогава се намесили Е.
и Т., които разтървали С. и Ш.. С. казала на Ш., че щяла да я убие ако не е
присъствала А. и се отдалечила от мястото заедно с Б..
Още същата вечер Ш. съобщила по
телефона на майка си (св. Ф.) какво се е случило. По това време Ф. била в
Италия и по неин съвет Ш. се обадила по телефона в полицията, като подала
сигнал за инцидента. Около 15-20 минути след това на място пристигнали
служители на РУ – С., пред които тя им описала случилото се, а те я насочили да
подаде на следващия ден жалба в полицията.
На 15.08.2017 г. св. Ш. била
прегледана от д-р К.В., семеен лекар, който установил подкожен хематом в дясна
ябълчна област и одраскване в областта на шията вляво, като отразил
констатациите си в медицинско свидетелство амб. № 979/15.08.2017 г., изготвено
на бланка на „медицинско свидетелство за пред съда“.
Според приетото в хода на
съдебното следствие заключение на д-р Т.К. по назначената в досъдебното
производство (ДП) съдебномедицинска експертиза, от изследваните от експертизата
материали се установява, че на Л.Ш. са причинени следните травматични
увреждания – подкожен хематом (кръвонасядане) на дясната скулна област и
охлузване на шията вляво. Описаните увреждания са повърхностни и са причинили
на Ш. болка и страдание. Подкожният хематом на дясната скулна област е получен
в резултат от действието на твърд тъп предмет, по механизма на удар с или върху
такъв, като такива характеристики в своята конфигурация притежава и свитата в
юмрук човешка ръка. Охлузването на шията вляво е получено от тангенциалното
(косо) действие на твърд тъп или тъпоръбест предмет, като такива характеристики
притежават и човешките нокти. Посочено е също така в заключението, че описаните
увреждания могат да се получат по време и начин, описани от пострадалата Ш..
При изслушването й пред съда след
прочитане на заключението й в с. з. на 15.06.2020 г. вещото лице д-р К.
разяснява, че следи по лявата част на главата на св. Ш. от удар в парапет не са
описани в изследваното от експертизата медицинско свидетелство от 15.08.2017
г., както и че времето на получаване на описаните в това свидетелство увреждания
на Ш. не може да се определи от самото им описание, а само от снетата от лекаря
анамнеза според сведенията, получени от прегледаното лице, тъй като това
свидетелство е издадено без на Ш. да е извършен преглед от съдебен лекар.
След инцидента св. Ш. станала
неспокойна, затворила се в себе си, изпитвала страх от подс. С. и избягвала да
се движи сама извън къщи.
Според приетите в хода на
съдебното следствие заключения на д-р Б.П. по назначените в ДП
съдебно-психиатрични експертизи както св. Ш., така и подс. С. са психично
здрави; психическото състояние на всяка от тях позволява да възприема правилно
фактите от обективната действителност и да дава показания, респ. обяснения,
които да отразяват правилно и вярно обективната действителност; всяка от тях е
могла да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките
си към 14.08.2017 г.
По искане на повереника на
частния обвинител и граждански ищец Ш. в хода на съдебното следствие в с. з. на
10.06.2019 г. е назначена допълнителна комплексна съдебномедицинска експертиза.
Макар и отговорите на поставените въпроси на експертизата да са инкорпорирани в
отделни заключения на включените в състава й психиатър д-р Б.П. и съдебен лекар
д-р Т.К., които са приети отделно (съответно в с. з. на 27.01.2020 г. и в с. з.
на 15.06.2020 г.), това не компрометира тяхното единство и от тях се
установява, че състоянието на св. Ш., описано в представеното Експертно решение
№ 1642 от 30.10.2017 г. на ТЕЛК при „МБАЛ С.“ ЕООД, свързано с основното й
заболяване (вроден двустранен везико-утеро-ренален рефлукс) е резултат от
прогресиране на заболяването поради наблюдавани при нея чести инфекции на
пикочните пътища; установените в медицинско свидетелство за пред съда амб. №
910/26.10.2018 г. (представено по делото, л. 30 от съдебното производство) психични
проблеми на Ш. не биха могли да обострят основното й заболяване; така
установените психопатологични симптоми с нарушена адаптация и социална
вградимост при Ш. могат да са следствие на продължаващ хроничен стрес,
произтичащ от заплахи, обидни думи и действия от страна на подс. С..
При изслушването й пред съда след
прочитане на заключението й по допълнителната комплексна съдебномедицинска
експертиза в с. з. на 15.06.2020 г. вещото лице д-р К. посочва, че теоретично е
възможна т. нар. „стрес инконтиненция“ (изпускане по малка нужда като резултат
от стресова реакция), но такава в конкретния случай не може да се обоснове при
наличните данни, тъй като от изследваната медицинска документация не може да се
определи с каква давност е (от кога датира) инконтиненцията при Ш., а и тя е
обусловена главно от честите инфекции на пикочните пътища, които на свой ред са
резултат от основното й заболяване, посочено по-горе – хронично, без съществена
благоприятна прогноза, с възможност единствено за спиране на развитието му до
определено положение.
Подсъдимата Р.И.С., с ЕГН **********,
е родена на ** ноември **** г. в гр. С., българска гражданка, с постоянен и
настоящ адрес ***, неомъжена, неосъждана, с висше образование, работи в База за
отдих „К.“ – МВР в к. к. „Б.“, Община С..
Съдът приема така изложената
фактическа обстановка за безспорно установена от събраните в хода на съдебното
следствие доказателства:
- гласни доказателствени средства: от показанията на свидетелите Л.Ш.,
А.Т., Р.А. и Н.Ф., дадени пред съда; частично от показанията на св. Е.Е.,
дадени пред съда; частично от показанията на свидетеля И.Б., дадени на 18.12.2017
г. по ДП № 550/2017 г. по описа на РУ – С. пред орган на досъдебното производство
(л. 60-61 от ДП) и прочетени в с. з. на 10.06.2019 г. на основание чл. 281, ал.
4, вр. ал. 1, т. 2, предл. второ от НПК и частично от показанията на същия
свидетел пред съда;
- експертни заключения: заключение на д-р Т.К. по
назначената в ДП съдебномедицинска експертиза (л. 107-117 от ДП), прието в с.
з. на 15.06.2020 г., ведно с разясненията на вещото лице след прочитане на
заключението му в това съдебно заседание; заключения на д-р Б.П. по назначените
в ДП съдебно-психиатрични експертизи (л. 77-78 и л. 81-82 от ДП), приети в с.
з. на 10.06.2019 г.; заключения на д-р Б.П. и д-р Т.К. по назначената в
съдебното производство допълнителна съдебномедицинска експертиза, приети
съответно в с. з. на 27.01.2020 г. и в с. з. на 15.06.2020 г., ведно с
разясненията на всяко от вещите лица след прочитане на заключението му в
съответното съдебно заседание;
- писмени доказателства, събрани в хода на ДП № 550/2017
г. по описа на РУ – С. и приобщени като доказателства по реда на чл. 283 от НПК: жалба от Л.Л.Ш. ***. (л. 8 от ДП); медицинско свидетелство за пред съда от
15.08.2017 г., издадено от д-р К.С.В. (л. 9 от ДП); протокол от 22.12.2017 г.
за доброволно предаване на копие от експертно решение № 1642/30.10.2017 г. на
ТЕЛК – Общи заболявания при „МБАЛ С.“ ЕООД (л. 64 от ДП), ведно с копие от
посоченото решение (л. 69 от ДП); характеристична справка на подсъдимата (л. 94
от ДП); справка за съдимост на подсъдимата (л. 96 от ДП); декларация за семейно
и материално положение и имотно състояние на подсъдимата (л. 124 от ДП);
- писмени доказателства, събрани в хода на съдебното
следствие и приобщени по реда на чл. 283 от НПК: амбулаторен лист и медицинско
свидетелство за пред съда с амб. № 910/26.10.2018 г., издадени от д-р Б.П.; епикриза
по ИЗ № 4425/2017 г., издадена от „МБАЛ С.“ ЕООД, Хирургично отделение относно
лечението на Л.К.Ш.; писмо рег. № 338000-3545/11.07.2019 г. от Началника на РУ
– С.; писмо рег. № 338000-472/24.01.2020 г. от Началника на РУ – С., с
приложени към него копия от информационна карта на наряда и на дневник за
получени сигнали в РУ – С. за 14.08.2017 г.; писма рег. № № 338000-5763/12.10.2020
г., 338000-6108/27.10.2020 г. и 338000-241/13.01.2021 г., всички от Началника
на РУ – С. до РС - С..
Изводите на съда, че на
инкриминираните дата и място подс. Р.С. е нанесла удари с ръце – с юмруци и с
шамари – по главата и тялото на св. Л.Ш. и по този начин й е причинила подкожен
хематом (кръвонасядане) на дясната скулна област и охлузване на шията вляво, се
основават на детайлната и съвкупната преценка на показанията на свидетелите Л.Ш.,
А.Т. и Р.А. и на заключението по първоначалната съдебномедицинска експертиза,
назначена в ДП. Обстоятелствата, че Ш. е реализирала в настоящото съдебно
производство процесуалните си права да се конституира като частен обвинител и
граждански ищец сами по себе си не могат да обосноват извод за недостоверност
на тези показания при оценката им. Обект на посегателство от страна на
подсъдимата е телесната неприкосновеност на Ш. и в конкретния случай – поради
това, че Ш. не е губила съзнание, а и свидетелската й годност е потвърдена от
съдебно-психиатрична експертиза, предвид непълнолетието й към инкриминираната
дата – именно нейните показания са от естество да бъдат един от най-съществените
източници на доказателства за деянието на подсъдимата и за механизма на
извършването му. За тези обстоятелства показанията на Ш. са логични и
безпротиворечиви, а и се подкрепят от цялостното съдържание на показанията на св.
Т. и св. А.. Показанията на тези трима свидетели са еднопосочни, макар и не
идентични, което е напълно разбираемо по съображения, които съдът ще изложи
по-долу, а освен това са последователни, като тяхната достоверност се подкрепя
и от заключението по първоначалната съдебномедицинска експертиза.
В частност, св. Т. сочи пред
съда, че е видял как подс. С. започва да удря св. Ш. с юмруци в главата, като в
резултат на един от тези удари главата на Ш. се ударила в парапета на
площадката пред входа на жилищния блок, а св. А. посочва, че е видяла, че С.
започва да удря Ш. с шамари и да я скубе, като продължила с тези свои действия
и след първоначалната намеса на св. Е., а ги преустановила едва след намесата
на св. Т.. Съвсем естествено е показанията на свидетелите Ш., Т. и А. да не
съвпадат напълно (напротив, обратното би било до известна степен съмнително),
като тези несъвпадения логично се коренят в различната степен на ангажираност и
участие на всеки от тях в инцидента, обуславящи и концентрация към различни
елементи и аспекти от него. Така например, когато С. поздравила А., Т. разговарял
по телефона и вниманието му е било слабо концентрирано към ставащото на
площадката, но то е било привлечено в момента, в който действията на С.
започнали да застрашават телесната неприкосновеност на Ш. (видял е удари с
юмруци, нанасяни от С. на Ш., както и удар на главата на последната в парапета)
и затова той се е намесил, за да ги разтърве. Логично обяснимо е от позицията
му той да не е възприел всички нанесени от С. на Ш. удари, конфигурацията на
ръцете на С. при всеки от тях, както и конкретната последица от всеки от удар
(т. е. дали при част от тези удари или поради блъскане главата на Ш. се е
удряла в стъпалата), а и очевидно такива съприкосновения на главата й със
стъпалата не са били сериозни, тъй като следи от точно такива удари не са
описани в медицинската документация и в заключението по първоначалната съдебномедицинската
експертиза от ДП. От друга страна, св. Т. е възприел контакт (или удар) на
главата на Ш. с парапета на площадката вследствие на удар от С., който контакт (или
удар) в парапета също не е оставил следи, които да бъдат описани в медицинската
документация. Това обаче изобщо не означава, че такива удари, в резултат на
които главата на Ш. се е удряла в стъпалата на площадката пред жилищния блок
или в близкия парапет, не са нанасяни от С., нито пък дискредитира показанията
на Т., тъй като той е възприел лично как С. удря Ш. с юмрук в областта на
главата, а такъв удар (един или повече) е довел до кръвонасядане в областта на
дясната скула на Ш., което, видно от заключението по първоначалната
съдебномедицинска експертиза, може да се получи по този механизъм.
От своя страна, св. А. акцентира
пред съда, че С. е удряла Ш. с шамари и я е скубала. Макар че в житейски и
смислов план е налице разлика между шамар (т. е. удар с отворена длан) и удар с
юмрук (т. е. със свити пръсти към дланта), немалко части от човешката длан в
отворено положение също имат характеристиките на твърди тъпи предмети, т. е.
установеното кръвонасядане на дясната скула на Ш. може да се получи и по такъв
механизъм според заключението по първоначалната съдебномедицинска експертиза,
назначена в ДП. Съществено в случая е, че св. А. е жена и е станала очевидец на
нападение от жена срещу жена, което предопределя житейската й нагласа да
пресъздаде ударите на С. като удари с шамари, които са по-характерни за жените.
Далеч по-неправдоподобно би било в случая да се настои върху физиологическата и
смислова разлика между „шамар“ и „юмрук“ като основание за дискредитиране на
показанията й или за обосноваване на противоречие между нейните и на Т. показания.
При положение, че С. е нанесла на Ш. повече от един удар с ръце и то при едно
внезапно и до голяма степен емоционално-агресивно нападение, от житейска гледна
точка е напълно логично част от тези удари да са били нанесени с юмруци, за
каквито свидетелства Т., а друга – с шамари, каквито свои непосредствени
възприятия пресъздава пред съда А.. Освен това, именно защото е жена и е била близка
приятелка на Ш., А. е била съсредоточена в усилията си да разубеди С. да
преустанови нападението (което е потвърдено и от Ш., и от Т.), а не върху
конфигурацията на дланните части на ръцете на С.. Все в тази връзка следва да
се посочи, че макар според показанията на А.С. не е стискала за врата Ш. (т. е.
не се е опитвала да я души), а я е скубела, при такава интензивна насоченост на
действията на С. към косата на Ш. (дълга коса, както се убеди непосредствено и
съдът в съдебно заседание) охлузване по шията на последната от нокти, каквото
сочи първоначалната съдебномедицинска експертиза от ДП, е напълно логично като
резултат и от такива именно действия, в това число опит за хващане за косата и
удари с шамари.
В обобщение, внимателно ценени
поотделно и в тяхната съвкупност, както и с медицинската документация и със
заключението по първоначалната съдебномедицинска експертиза от ДП, показанията
на свидетелите Л.Ш., А.Т. и Р.А. са логични, последователни, безпротиворечиви и
взаимнодопълващи се, поради което съдът ги кредитира за обстоятелствата относно
авторството и механизма на инкриминираното деяние.
Съдът не кредитира показанията на
св. Е.Е. за сочените от него пред съда обстоятелства, че между св. Ш. и подс. С.
имало единствено скарване във връзка с коментари във „фейсбук“, но не е имало
никакво физическо съприкосновение между тях и той не се е намесвал, за да ги
разтърве. Прави впечатление трудно прикритата тенденция в показанията на този
свидетел силно да омаловажи случая, да го отдаде на психически проблеми както у
подс. С., така и у св. Ш., и да демонстрира пълната си несъпричастност към
инцидента. Това, съпоставено с показанията на Ш., Т. и А., че Е. е бил първият,
който е застанал между Ш. и С., за да предотврати по-нататъшно съприкосновение
между последните (в самото начало на инцидента Т. е бил зает да говори по
телефона) обосновава извод, че показанията на Е. са изолирани от горепосочената
доказателствена съвкупност и поради това съдът не ги кредитира, а отдава това
им съдържание по-скоро на едно негово отегчение от заниманията и начина на
живот и на мислене на преките участнички в инцидента, пораждащо откровеното му
нежелание да взема страна в отношенията им.
Показанията пък на св. И.Б.
(както тези, депозирани пред съда, така и дадените от него показания на
досъдебното производство, приобщени към доказателствения материал чрез
прочитането им на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, предл. второ от
НПК) са изпъстрени предимно с оценки на поведението на св. Ш. и майка й св. Ф.,
съпроводени с декларативното лаконично изявление, че в деня на инцидента не е
имало бой между С. и Ш.. Тази емоционална наситеност на показанията на Б.,
съпоставена с обстоятелството, че към инкриминираната дата той е бил близък
приятел на С., а към датата на разпита му в хода на съдебното следствие той е
живеел с нея на съпружески начала, обосновава извода на съда за заинтересуваност
на показанията му в полза на С., а и във вреда на Ш., поради което съдът не
кредитира показанията на Б. в частите им, в които той сочи, че не е имало
физическо съприкосновение между тези две лица на инкриминираните дата и място.
Фактическият извод, че към
инкриминираната дата отношенията между св. Ш. и подс. С. са били влошени във
връзка с неосъщественото от Ш. отглеждане на куче, предоставено й от С., както
и по повод враждебни комуникации между майката на Ш. и подсъдимата в социалните
мрежи, се изгражда въз основа на показанията на св. Ш., които за тези
обстоятелства не са опровергани от други доказателства, а освен това, макар и
само косвено, те се подкрепят от данните в епикриза на Л.К.Ш. по ИЗ № 4425/2017
г., издадена от „МБАЛ С.“ ЕООД, Хирургично отделение, според която това лице -
баща на Ш. е било ухапано от куче в началото на м. юли 2017 г. Извод за лошите
отношения между подс. С. и св. Ш. към инкриминираната дата може да се направи и
от показанията на св. Е., който макар и да отрича физическо съприкосновение
между двете на тази дата (съдът посочи, че не кредитира показанията му в тази
им част), все пак сочи, че тогава те се карали във връзка с коментари във
„фейсбук“.
Една значителна част от
продължителността на съдебното следствие бе посветена на издирване на
конкретните полицейски служители, посетили мястото на инцидента по подадения от
Ш. сигнал – в отговор на уважени доказателствени искания на страните за
събиране на доказателства за личните впечатления на такива полицейски служители
от състоянието на Ш. непосредствено след инцидента. Писмата на Началника на РУ
– С. до съда (конкретно изброени по-горе), в съпоставката им със свидетелските
показания на К.И., В.П., И.Д., С.К., С.Г., Е.П., Я.Д. и С.А. (всички служители
на РУ – С.) не могат да обосноват еднозначен и напълно категоричен извод, че
именно някой от тези служители на РУ – С. е бил сред тези, които са посетили
мястото на произшествието, съобщено от Ш.. Това обаче изобщо не означава, че Ш.
не е подала такъв сигнал и че служители на РУ – С. не са реагирали на него.
Напротив, видно е от представеното извлечение от „Дневник за постъпили сигнали
в „Оперативно-дежурната част“ на РУ – С. от Националната система за спешни
повиквания с единен европейски номер 112“, че на 15.08.2017 г. в 01,10 ч. с
пореден номер 544 е регистриран сигнал от телефонен номер **********, получен
от Л.Л., която е съобщила, че в кв. „С.о“, бл. 35 жена я нападнала и започнала
да я души. От този дневник е видно също, че за реакция на сигнала е изпратен
екип на автопатрул 100 в състав В.П. и И.Д. (вж. информационната карта за
дейността на наряда) и като резултат в дневника е отбелязано „Не познава лично жената. Знае, че е от
съседния блок. Ще си помисли дали да подава жалба. Другата жена си е тръгнала
преди пристигане на екипа.“, а трите реда по-долу касаят следващия сигнал,
нямащ общо с настоящия случай. Периодът от време от инцидента (около 23,00 ч.
на 14.08.2017 г.) до регистриране на сигнала на Л.Л. (това са собственото и
бащиното име на св. Ш.), конкретно – 01,10 ч. на 15.08.2017 г., е обясним с
обстоятелството, че според свидетелите Ш. и Ф. (нейна майка), първо са
разговаряли те двете по телефона и в резултат на това майка й я е посъветвала
да се обади в полицията. Това, че В.П. и И.Д. заявяват пред съда, че не си
спомнят да са отреагирали на такъв сигнал от една страна е обяснимо с
естеството на служебните им функции (налагащи постоянно работа по такива
сигнали) и със значителната отдалеченост на разпита им във времето от датата на
инцидента (почти 3 години), а от друга – с посочената от самите тях фактическа възможност
други техни колеги да са посетили мястото, ако в конкретното време те са били
ангажирани на друго място.
Така или иначе обаче, установява
се от обсъдените по-горе писмени доказателства, че Ш. е подала сигнал за
инцидента и в съответния дневник в РУ – С. макар най-общо и лаконично са
вписани съобщените от нея данни за него, които в общи линии кореспондират с
установените от други доказателствени източници факти по делото. Съвсем отделен
е въпросът, че Ш. е познавала С., а сред резултатите от посещението на
полицейските служители в дневника е отразено тъкмо обратното, но това не е от
естество да опровергае кредитираните от съда нейни и на А. и Т. свидетелски
показания. Първо, такова отразяване е напълно производно и е извършено от
дежурния П. въз основа на сведения от неустановени полицейски служители и второ
– такъв начин на формулиране на резултата от посещението следва да се тълкува в
тясна връзка с посочването, че подателят на сигнала допълнително ще прецени
дали да подаде жалба в полицията, т. е. това предпоставя и непредоставяне на
данни за извършител на деяние, по което е възможно полицията и да не работи впоследствие.
Факт е обаче, че на 18.08.2017 г. Ш. ***, в която ясно е посочила С. като
извършител на това деяние. Така по делото остава неизяснено единствено
обстоятелството в какво състояние са заварили Ш. в нощта на инцидента
отзовалите се на сигнала й полицейски служители, но то се оказва крайно
несъществено и практически неутрално към предмета на доказване по делото
предвид останалите събрани доказателства за въздействието на подсъдимата спрямо
телесната неприкосновеност на Ш. и медико-биологическите характеристики на резултата
от това въздействие.
При така установеното от
фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:
Въпреки известната словесна
претрупаност и неподреденост на диспозитива на обвинителния акт е ясно,
включително и за подсъдимата Р.И.С. при спазване на гаранциите за правото й на
защита, че същата е обвинена в това, че на 14.08.2017 г. около 23,00 ч. в гр. С.
в ж. к. „С.о“, пред блок 35, вх. Г, по хулигански подбуди е причинила на Л.Л.Ш.
*** лека телесна повреда, изразяваща се в подкожен хематом (кръвонасядане) на
дясната скулна област и охлузване на шията вляво, които увреждания са причинили
на Л.Л.Ш. болка и страдание без разстройство на здравето, извън случаите по чл.
128 и чл. 129 от НК – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2
от НК.
От обективна страна по времето и
на мястото, посочени по-горе, подсъдимата С. е нанесла удари с юмруци и шамари в
областта на главата и тялото на св. Ш. и по този механизъм й е причинила
подкожен хематом (кръвонасядане) на дясната скулна област и охлузване на шията
вляво.
Според неоспореното и
неопровергано от други доказателства заключение по първоначалната съдебномедицинска
експертиза, назначена в ДП, посочените кръвонасядане и охлузване са
повърхностни и са причинили на Ш. болка и страдание. Поради това и в
съответствие със задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 15, изр.
последно от ППВС № 3/1979 г., съдът приема, че съставомерният противоправен
резултат на деянието на подсъдимата е причиняване на болка и страдание на Ш.
без разстройство на здравето й, включително и без такова разстройство на
здравето, което не е изрично
визирано в чл. 128 и чл. 129 от НК.
Ето защо извършеното от
подсъдимата деяние е обективно съставомерно като престъпление по чл. 130, ал. 2
от НК.
Подсъдимата е извършила деянието
умишлено, във форма на вината – пряк умисъл. Тя е съзнавала общественоопасния
характер на извършваното от нея деяние – че с него засяга телесната
неприкосновеност на друго лице; предвиждала е, че с това ще засегне
обществените отношения, свързани със защитата на тази неприкосновеност и е
искала настъпването на общественоопасния резултат на деянието, обективиран в причинените
на св. Ш. болка и страдание без разстройство на здравето. Изводът в тази насока
се подкрепя от обстоятелствата, че действията на подсъдимата не са ограничили
до едноактно физическо въздействие, а са представлявали последователно нанесени
удари, пряко насочени към св. Ш., която се предпазвала с вдигнати ръце от тях.
От събраните по делото
доказателства обаче не се установява подсъдимата да е извършила деянието по
хулигански подбуди.
Съгласно задължителните за
съдилища разяснения, дадени в т. 19 от неизгубилото актуалност ППВС № 2/1957
г., които са относими и към материята на телесните повреди, квалифицираният
състав по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК на причиняване на телесна повреда по
хулигански подбуди е приложим когато причиняването на телесната повреда е предшествано
или съпроводено от хулигански действия, подтикнали дееца да я извърши или когато деянието, което я е
причинило, е извършено по мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото,
пренебрежение към правилата на морала и към човешката личност.
Следователно извършването на
деянието на публично място пред повече хора не е достатъчно да обоснове този
квалифициращ признак, нито пък – обратно – наличието на мотив, основан на лични
отношения между извършителя и пострадалия, винаги изначално изключва
възможността деянието на извършителя да се квалифицира като извършено по
хулигански подбуди. Ето защо от съществено значение е дали причиняването на
телесната повреда е предшествано или съпроводено от непристойни действия (т. е.
такива, които са в разрез с установените в обществото разбирания за морал в
отношенията между хората и за благоприличие), грубо нарушаващи обществения ред
и изразяващи явното му неуважение към обществото, които са го подтикнали да причини
и телесна повреда другиму като тяхно продължение и кулминация, или алтернативно
– дали самото деяние е тази външна проява на хулигански мотиви на извършителя,
чрез която той изразява явно неуважение към обществото, пренебрежение към
правилата на морала и към човешката личност.
Тук следва да се има предвид, че
макар всяко противоправно посегателство върху телесната неприкосновеност на
друго лице да е от естество да накърни обществени отношения, установени за
нейната защита и в този смисъл да изразява пренебрежение не само към
обществото, а и към отделната личност, не всяко такова посегателство е
извършено по хулигански подбуди. За да се приеме във втората алтернатива, визирана
в т. 19 от ППВС № 2/1957 г., че деянието, причинило телесната повреда, е извършено
по хулигански подбуди, е необходимо по несъмнен начин да се установи, че
мотивите на дееца да извърши деянието, са израз на специфичната му цел да
изрази явно неуважение към обществото, открито да демонстрира пренебрежението
си към правилата на морала и към другите хора като цяло, а не само пренебрежението
си към нормалното общуване с конкретен човек.
В конкретния случай подсъдимата
не е извършила никакви непристойни действия, предхождащи или съпътстващи
изпълнителното деяние на престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК – тя е минавала
покрай площадката пред жилищния блок със свидетеля Б. и дори е поздравила св. А.,
а едва след като е видяла, че там е и св. Ш., се е насочила конкретно към нея,
за да осъществи нападението. Наред с това, подсъдимата е извършила
инкриминираното деяние, очевидно ръководена от личната си неприязън конкретно
към Ш., като е била мотивирана да го извърши основно от желанието си да се
саморазправи с нея, засягайки телесната й неприкосновеност, а не да изрази явно
неуважение към обществото или пренебрежение към общоприетите морални норми и
другите хора като цяло. Достатъчно е в тази връзка да се посочи, че показанията
на свидетелите Ш., А. и Т. са еднопосочни за обстоятелството, че непосредствено
след намесата на Т., с която нападението на подс. С. над св. Ш. било окончателно
преустановено, подсъдимата е заявила, че щяла да убие Ш. ако на мястото не е
била А.. Дали тази условна закана е била сериозна и реално осъществима е
ирелевантно към обвинението срещу С. – съществено е обаче, че макар и
словесно-декларативно, подсъдимата е очертала именно присъствието на друг човек
на мястото на инцидента като граница на своето поведение, а и смисловото
съдържание на тази закана ярко сочи конкретната насоченост на отрицателното й
отношение единствено спрямо Ш.. В този смисъл не се открива мотивация у
подсъдимата чрез причиняване на телесна повреда на това лице тя да изрази свое явно
неуважение към обществото.
По тези съображения съдът приема,
че подсъдимата не е извършила престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл.
130, ал. 2 от НК.
Същевременно обаче за съда
съществува процесуална пречка да приложи закон за по-леко наказуемо
престъпление като признае подсъдимата за виновна в извършване на престъпление
по чл. 130, ал. 2 от НК и да я признае за невинна и да я оправдае за
извършването му по хулигански подбуди, обосноваващо повдигнатото й обвинение с
правна квалификация по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Това е
така, защото съгласно чл. 161, ал. 1 от НК престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК е от частен характер и с оглед разпоредбата на чл. 287, ал. 5 от НПК
произнасянето в настоящото производство (образувано за престъпление от общ
характер) с присъдата и за престъплението от частен характер, е обусловено от изрично
такова искане на прокурора или на частния обвинител. В хода на цялото съдебно
производство пред настоящата инстанция такова искане не са направили нито
прокурорът, нито частният обвинител, респ. негов повереник. Затова съдът
упражни единствената си процесуална възможност в конкретния случай, като призна
подсъдимата за невинна и я оправда по обвинението, както й е повдигнато.
Независимо от гореизложеното,
гражданският иск на Л.Ш. срещу Р.С. е доказан по своето основание, въпреки че по
горните съображения С. е оправдана по обвинението деянието й да съставлява
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Съгласно чл.
45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму,
без оглед на това дали вредоносното деяние съставлява престъпление и дали
извършителят му е признат за виновен в извършването му. Деянието на
подсъдимата, изразяващо се в причиняване на Л.Ш. на подкожен хематом
(кръвонасядане) на дясната скулна област и охлузване на шията вляво е от
естество да ангажира гражданската й деликтна отговорност за непозволено
увреждане – то е противоправно, извършено е виновно и е в причинна връзка с
претърпени от Ш. болки и страдания, които представляват неимуществени вреди,
подлежащи на компенсация по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД. По смисъла на
посочената законова разпоредба справедливостта не е абстрактно понятие, а е
критерий, обусловен от редица конкретно съществуващи обстоятелства, подлежащи
на преценка от съда при определяне размера на обезщетението.
По настоящото дело съдът отчита
претърпените от ищцата Л.Ш. болки и страдания, причинени й от подсъдимата Р.С. с
извършеното от нея деяние, за което съществува процесуална пречка да бъде
квалифицирано с присъдата като престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК,
обосноваващо нейна наказателна отговорност за него. Това деяние на С.
представлява едно агресивно нападение спрямо 16-годишно момиче и освен
физическа болка е причинило на пострадалата психически и емоционален стрес. От
друга страна, причинените с деянието телесни увреждания на пострадалата са с
ограничена локализация и са повърхностни, а по делото не се установи стресовата
реакция при пострадалата да е допринесла за обостряне на коментираното по-горе
нейно друго заболяване или за влошаване на хода на неговото протичане.
При съвкупната преценка на тези
обстоятелства съдът счете, че един размер на обезщетение от 1000 лв. е справедлив
паричен еквивалент на неимуществените вреди на Л.Ш., които тя е претърпяла от деянието
на Р.С., описано в обвинителния акт и изразяващо се в причиняване на подкожен
хематом (кръвонасядане) на дясната скулна област и охлузване на шията вляво. Ето
защо съдът осъди подсъдимата Р.С. да заплати на Л.Ш. сумата 1000 лв. като
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания,
претърпени от това деяние, а за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 8000 лв. прие иска за недоказан по размер и го отхвърли.
В съответствие с диспозитивното
начало, субсидиарно приложимо при разглеждане на гражданския иск в
наказателното производство (чл. 88, ал. 1 от НПК), върху присъденото обезщетение
съдът присъди лихва за забава от посочената в молбата за предявяването му дата
14.08.2018 г. до окончателното изплащане на тази сума, независимо, че
вредоносното деяние е извършено на 14.08.2017 г.
С оглед изхода на делото по
наказателното обвинение срещу подсъдимата и съгласно чл. 190, ал. 1 от НПК
сторените разноски по делото в досъдебната и в съдебната фаза на производството
следва да останат в тежест на държавата.
Предвид частичната основателност
на гражданския иск на Л.Ш., съдът осъди подсъдимата да заплати в полза на РС – С.
сумата 50 лв. за дължимата държавна такса върху уважения размер на предявения
граждански иск съгласно чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК.
По изложените съображения съдът
постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: