№ 19580
гр. София, 28.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВАНКА П. БОЛГУРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. Т.
като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело
№ 20231110123512 по описа за 2023 година
Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1,пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Сити Кеш“ ООД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК срещу Д. Т. Орсова за заплащане на сумите, както следва: сумата от 500
лв., представляваща главница по договор за заем № 639760 от 25.02.2022г., ведно със
законна лихва от 30.01.2023г. до изплащане на вземането, сумата от 67,84 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 25.02.2022г. до 25.08.2022г., както и за
сумата от 49,49 лв., представляваща лихва за забава за периода от 01.05.2022г. до
01.01.2023г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№4694/2023г. по описа на СРС, 77-ми състав. След постъпило възражение по реда на
чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената
заповед за изпълнение.
Ищецът „Сити Кеш“ ООД твърди, че въз основа на сключен договор за заем №
639760 от 25.02.2022г. е предоставил на ответника Д. Т. Орсова сумата от 500 лв.,
която е била усвоена изцяло от кредитополучателя и е следвало да бъде върната, ведно
с договорната лихва на 6 месечни вноски. Излага доводи, че ответникът е извършил
едно плащане по договора в размер на 80 лв. преди депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК и същото е съобразено при завеждане на делото. Моли съда да установи
вземанията така, както са предявени в заповедното производство. Претендира
разноски.
Ответникът Д. Т. Орсова в срока по чл.131 ГПК е депозирала отговор на исковата
молба, в който не изразява становище по същество на предявените искове, а
единствено посочва, че никога не е носила фамилията „Такева“. С депозирана преди
първото по делото о.с.з. молба от 03.11.2023 г. същата оспорва исковата претенция,
като твърди, че е погасила изцяло задълженията си по договора. Релевира възражение
1
за нищожност на клаузата, определяща ГПР над 49 % като неравноправна. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По исковете по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1
ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД:
За основателността на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже
наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит между него и ответника в качеството му на кредитополучател с твърдяното
съдържание, в т.ч. възнаградителна лихва, получаване на паричната сума от
кредитополучателя и настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските
по кредита.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на дълга.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 25.02.2022г. страните са
сключили договор за потребителски кредит № 639760, по силата на който ищецът е
предоставил на ответника сумата в размер на 500 лв., като последният се е задължил да
върне същата ведно с лихвите на 6 месечни вноски. Съгласно чл. 4, ал. 1 договорът
представлява разписка за получаване на заемната сума – обстоятелство, удостоверено с
подписването му от Д. Т. Орсова като кредитополучател.
Един от уговорените параметри на договора е наличието на обезпечение
/чл.3,ал.1,т.9/ – поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя, което
същият следва да предостави в срок до 3 дни от сключването му съгласно клаузата на
чл. 5, ал. 2. Предвид непредоставянето на поне едно от предвидените като възможни
обезпечения, кредитополучателят се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя
неустойка в размер на 152 лв. на месец, включена в погасителния план като част от
дължимите месечни вноски. Уговореният размер ГЛП по договора е фиксиран на 40,05
%, а ГПР е фиксиран на 49,04 %.
Предвид задължението на съда да следи служебно за нищожност на клаузи,
създаващи неравноправност в случаите, когато страна по правоотношението е
потребител, както и с оглед наведеното от страна на ответника възражение в този
смисъл, то настоящият съдебен състав намира, че следва да обсъди валидността на
клаузите относно уговорения ГПР и дължимата неустойка.
Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит (по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита), представляват
общ разход по кредита. В този смисъл уговорената неустойка за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение представлява разход
по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – по
аргумент от чл.19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
2
Клаузата на чл. 5 възлага в тежест на кредитополучателя в срок до три дни от
сключване на договора да представи на заемодателя едно от следните обезпечения:
едно или две физически лица – поръчители, които да отговарят кумулативно на
посочените в договора условия за платежоспособност, или банкова гаранция в размер
на два пъти дължимата обща сума за плащане по кредита /в това число главница и
лихва/ със срок на действие – 6 месеца след крайния срок за плащане на задълженията
по договора. Видно от чл. 11, с подписването на договора кредитополучателят е
декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави уговореното
по чл. 5 обезпечение в предвидения срок или ако същото не отговаря на посочените
условия, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 344,16 лв. В тези случаи
съгласно ал. 2 на същия член дължимата неустойка следва да бъде заплатена
разсрочено съобразно посочения в Приложение № 1 към договора начин.
Анализирайки съдържанието на договора относно условията, на които следва да
отговаря обезпечението, макар и преценката относно неговия вид да е предоставена
привидно на кредитополучателя, но по същество да представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране, съдът намира, че сключването на
процесния договор и получаването от ответника на сумата по кредита е било
обвързано с очакване от страна на кредитора, че тези многобройни изисквания няма да
бъдат спазени предвид обективната невъзможност за тяхното изпълнение в краткия
тридневен срок. Индиция за изложеното представлява и изготвеният погасителен план
в един вариант, изначално включващ в погасителната вноска по кредита и неустойката
за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител/банкова гаранция. В
този смисъл съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 5 от договора има
характера на „скрита възнаградителна лихва“, доколкото още към момента на
предоставянето на кредита, кредиторът е със съзнанието, че освен уговорената
възнаградителна лихва, той ще получи и допълнително плащане под формата на
предвидената неустойка. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата е предвидена в размер,
който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима с
предоставената сума по кредита. Предвидена е да се кумулира към погасителните
вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с
изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и
води до скрито оскъпяване на кредита. Същата обаче не е включена в предвидения в
договора годишен процент на разходите – съгласно чл. 3, ал. 2 размерът на посочения
в ал. 1 ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК и включва
единствено договорената между страните възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Общото задължение на ответника е еквивалентно на вписаните в погасителния
план сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за неустойка в общ
размер на 912 лв. Така месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от
главница и договорна лихва, както и горница от 135,31 лв., представляваща дължимата
към първата вноска /с падеж 25.03.2022г./ част от неустойката, както и от по 41,77 лв.
за остатъка до датата на последното плащане, тоест неустойка към вноските с настъпил
падеж от 25.04.2022 г. до 25.08.2022 г. Плащането на посочената такса обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 49,04 %, въпреки че е
3
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите
не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на уговорената
неустойка за непредоставено обезпечение като несъмнен разход, действителният ГПР
би бил значително завишен /82,40 %/. Клаузите в договор, предвиждащи размер на ГПР
надвишаващ определените в чл. 19, ал. 4 ЗПК размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК,
поради което и с оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че
нищожна е и процесната уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар
формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя
и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В този смисъл, като не е оповестил взетите предвид допускания при изчисляването
на ГПР в договора за кредит, както и като не е посочил коректно неговата стойност,
невключвайки цената на дължимата неустойка, кредиторът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК. За пълнота следва да се
отбележи, че доколкото тази недействителност се установява в производството по чл.
422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита – Решение
№50174/26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021г., г.к., ІV г. о. на ВКС.
Ищецът с депозирана по делото молба от 06.11.2023 г. /л. 35/ признава
извършеното в негова полза от страна на ответника частично плащане на сумата от 80
лв., осъществено на 30.06.2022 г., с основание вноска по кредит, което плащане е
отразено от служител Милен Иванов Ничовски, видно от представена разпечатка от
базата данни на кредитната институция, обективирана в самата молба. Съдът намира
твърдението на ищеца, че това плащане като извършено преди подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК /30.01.2023 г./ е било съобразено с оглед претендираните
суми по издадената заповед за изпълнение, за необосновано, тъй като както издадената
заповед за изпълнение, така и образуваното производство по чл. 422 ГПК имат за
предмет пълния размер на уговорените главница /500 лв./ и възнаградителни лихви
/67,84 лв./ по договора за заем, ведно с начислени лихви за забава. В тази връзка съдът
приема, че посочената като изплатена сума от 80 лв. следва да бъде приспадната в
пълен размер от дължимата от ответника чиста стойност на кредита с оглед
4
установената недействителност на процесния договор.
Същевременно ответникът представя издадени от „Изипей“ АД разписка
извлечение от 16.07.2022 г. /л. 32 от делото/ за заплащане на сума в размер на 80 лв., с
получател лицето Милен Иванов Ничовски и основание на превода „ПП“, както и
разписка от 31.08.2023г. /л. 33/, отразяваща предоставена платежна услуга на клиента
Д. Т. Орсова – издаване на извлечение на платежни документи за периода от
01.06.2022г. до 16.07.2022г., с данни от справката: брой извлечения-разписки: 3, по
клиентски номера: ********** и **********. Съдът намира, че последните съвпадат с
предоставената от ответника информация за ЕГН на двама служители на „Сити Кеш“
ООД – Милен Иванов Ничовски с ЕГН ********** и Борислав Живков Янакиев с ЕГН
**********, с твърдения, че част от вноските по кредита са изплащани през „Изипей“,
по ЕГН-тата на посочените лица, по тяхно нареждане, в случаите, когато Д. Орсова не
е можела да посети офиса им на датата на вноската. По отношение на останалите
вноски твърди, че са заплатени в офиса им, където не издават бележки.
Съдът намира, че представените от ответника писмени документи не притежават в
достатъчна степен относима към настоящия спор информация, която да обуслови
извода за погасяване именно на задължения по процесния договор за заем. Безспорно
същите са индиция за наличието на взаимоотношения между страните по делото,
доколкото обстоятелството, че Милен Ничовски е служител в ищцовото дружество
действително се потвърждава от представените от тази страна доказателства. По
същество обаче в своите основания не препращат по никакъв начин към сключения
договор за потребителски заем, още повече предвид възможността между същите
страни да съществуват и други облигационни правоотношения, различни от процесния.
Фактът, че ответникът не е представил по делото останалите два броя извлечения –
разписки, с които се е снабдил, видно от извършената на 31.08.2023г. справка в
„Изипей” АД, навежда именно на този извод.
Изложените от ответника данни, че е било указано вноските по договора да
бъдат заплащани по ЕГН-та на служители на дружеството също не се подкрепят от
представения по делото доказателствен материал. Чл. 17 от договора изрично
регламентира уговорените начини на плащане на погасителните вноски, а именно в
брой в офис на оторизиран представител или по посочена банкова сметка на кредитора
в банка „Инвестбанк“ АД. Чл. 7, ал. 2, т. 1 също урежда правото на кредитополучателя
при погасяване на главницата или на част от нея по договора за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение от сметката под формата на погасителен план за извършените и предстоящи
плащания. Тази услуга се предоставя безплатно, видно и от приложената по делото
Тарифа на таксите за допълнителните услуги, предоставяни от „Сити Кеш” ООД /л.
13/. Отделно, в самия погасителен план към договора, с удебелен шрифт е указано на
кредитополучателя при всяка вноска да изисква касов ордер, който да бъде съхраняван,
доколкото той удостоверява извършеното плащане, като за всяка платена вноска
същият следва да получава и СМС потвърждение за внесената сума. С оглед
изложеното, съдът намира, че кредитополучателят е имал достатъчно регламентирани
по договора възможности да удостовери плащанията на дължимите вноски, в случай че
е извършил такива, но предвид липсата на ангажирани надлежни доказателства в този
смисъл, съдът намира, че същият не е положил дължимата грижа за своите работи,
поради което и като краен резултат не установява при условията на пълно и главно
доказване положителния факт на погасяване на целия дълг.
Ето защо на ищеца следва да се присъди сумата от 420 лв., представляваща
5
незаплатения остатък от чистата стойност на кредита, съобразявайки изрично
признатото от кредитодателя плащане. До посочения размер предявеният иск за
главница следва да бъде уважен, а в останалата част същият следва да бъде отхвърлен.
Предвид установената недействителност на процесния договор за кредит,
неоснователни са и претенциите на ищеца за възнаградителна лихва и за обезщетение
за забава, поради което същите следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът съобразно уважената част от исковете в размер от 159,71 лв. за настоящото
производство – за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение. Дължимите
разноски, направени в производството по чл.410 ГПК, са в размер на 31,15 лв.
съобразно уважената част от исковете, представляващи заплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Съобразно изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право
на разноски. Същият до приключване на устните състезания е заявил искане, но не е
представил доказателства действително да е сторил такива, поради което не му се
следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1,
т.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, че Д. Т. Орсова, ЕГН
**********, дължи на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, сумата от 420 лв.,
представляваща дължима главница по договор за заем № 639760 от 25.02.2022г., ведно
със законната лихва от 30.01.2023г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
иска до пълния предявен размер от 500 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, срещу Д. Т.
Орсова, ЕГН **********, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1,
т.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че Д. Т. Орсова, ЕГН **********, дължи на „Сити Кеш” ООД, ЕИК
*********, сумата от 67,84 лв., представляваща договорна лихва по договор за заем №
639760 от 25.02.2022г. за периода от 25.02.2022г. до 25.08.2022г. и сумата от 49,49 лв. –
лихва за забава за периода от 01.05.2022г. до 01.01.2023г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4694/2023г. по описа на СРС, 77-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. Т. Орсова, ЕГН **********, да
заплати на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, сумата от 31,15 лв., представляваща
разноски в заповедното производство по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4694/2023г. по
описа на СРС, 77-ми състав, както и сумата от 159,71 лв., представляваща разноски в
исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
6
връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7