Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……………. г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІII- В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия Коева въззивно гражданско № 16062 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 446842 от 09.07.2018 г., постановено по гр. дело № 56058/2017 г. по описа на СРС, 70-ти състав е отхвърлен предявеният от ЕТ “Ш.-М.Б.” срещу “Р.С.” ООД иск с правно основание чл. 1, т. 1 от Конвенцията за Договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ за заплащане на сумата от 3 060 лв., представляваща превозно възнаграждение за извършен международен автомобилен превоз на стоки съгласно заявка-договор № 17026 от 16.01.2017 г. по фактура № **********/26.01.2017 г. и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 26,40 лв. – обезщетение за занава за заплащането на същата главница за периода от 14.03.2017 г. до 12.04.2017 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца ЕТ “Ш.-М.Б.”, в която се твърди, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото е установено, че след изпълнението на заявката ищецът е поканил товародателя “БМТ Т.” ЕООД и встъпил с него в директни правоотношения по договор за превоз, поради което предвид клаузата за неустойка в договора, за ответника е възникнало правото да удържи уговореното навло. Поддържа, че е недоказано по делото, че е нарушена клаузата на договора. Поддържа се, че действително от приложените към отговора на ответника товарителници се установява, че за периода 20.02.2017 г. -08.03.2017 г. са извършени от ищеца превози с изпращач товародателя “БМТ” ООД, но това не доказва нарушение на неустоечната клауза. Излага съображения, че неправилно СРС е приел, че от разпита на св. Г. и св. Б.се установява, че през м. февруари 2017 г. между страните по делото се е състояла среща, на която ищецът бил уведомен, че навлото няма да му бъде платено, а в действителност срещата се е състояла през м. април 2017 г., два месеца след като ответникът е съставил протокол на основание неустойка и преди извършения първи превоз на 20.02.2017 г. с изпращач “БМТ” ООД. Твърди се, че съдът неправилно е кредитирал заключението на вещото лице по допуснатата Ссче, в частта относно това, че ответникът след осчетоводяване на фактурата, в деня на нейното издаване е съставил протокол с основание “неустойка по договор за транспорт” без същият да е приет по делото. Искането към съда е да отмени решението и предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Въззиваемият оспорва въззивната жалба. Твърди, че жалбата е недопустима, евентуално неоснователна. Поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са
допуснати нарушения на императивни материални норми.
СРС, 70-ти състав е бил сезиран с с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 1, т. 1 CMR и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От събраните по
делото доказателства – представена товарителница – заявка догвор № 17026 от
16.01.2017 г. се установява, че между страните в настоящото производство е
възникнало материално правоотношение по договор за международен превоз на
товари. Правното действие на тази сделка попада под приложното поле на чл. 372,
ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 379 ТЗ и чл. 49 и сл. от Закона за автомобилните
превози (ЗАвП). По силата на чл. 1, т. 1 ЗАвП този нормативен акт урежда
обществените отношения, възникнали по повод осъществяването на международни превози на товари с автомобили, извършвани от български
или чуждестранни превозвачи. За породените от този договор правни последици
следва да намери приложение Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с
Указ № 1143/1977 г. на Държавния съвет, обнародван в ДВ, бр. 61/1977 г. В този
смисъл тази конвенция е част от вътрешното право на Република България по
смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ.
Тълкувайки логически
и систематически правните норми, регламентирани в чл. 50, ал. 2 ЗАвП и чл. 61
ЗАвП, следва да се направи правният извод, че договорът за автомобилен превоз
по своята природа представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, тъй като неговата
действителност не зависи от издаването, редовността или изгубването на
товарителницата. Чрез съставянето на този удостоверителен документ се доказва
сключването на тази двустранна сделка – арг. чл. 61 ЗАвП. В този смисъл е и
даденото определение на договора за международен превоз на стоки в чл. 4 от
Конвенция СМR. Приложното поле на конвенцията е определено в нейния чл. 1, т.
1, съгласно който тя се прилага към всеки договор за превоз на шосе, когато
мястото за приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират
в две различни държави, от които поне една е договаряща страна. Международният
характер на договора се обуславя не от различната национална принадлежност или
седалището на страните, а единствено от разликата в мястото на приемането на
стоката за превоз и доставянето й на получателя. В този смисъл са и мотивите
към Решение № 226/2000 г. на ВКС по гр. д. № 1294/1999 г.
Правният спор,
предмет на настоящото производство, се съсредоточава върху въпросът нарушил ли
е ищецът клаузата на договора между страните да не осъществява директен контакт
с клиента и възникнало ли е право за ответното дружество да задържи дължимото
навло.
Основателността на спорната претенция за неустойка по
чл. 92 ЗЗД се обуславя от проявлението в обективната действителност на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително облигационно отношение, в което да
налице уговорена неустойка; 2)
неизпълнение на задължението на ответника, което е обезпечено с неустоечната
клауза.
Както беше посочено
между страните е налице действително облигационно отношение по договор за
международен превоз на товари, който се установява от представената по делото
товарителница.
Нормата на чл. 92 ЗЗД е с диспозитивен характер, което с оглед
възможността страните да уредят последиците при неизпълнение на договора
означава, че неустойка ще се дължи само ако е уговорена. При претенция за
заплащане на неустойка кредиторът доказва договора в който е уговорена неустойка
за конкретен вид неизпълнение и въвежда твърдение за наличието именно на
неизпълнение от вида, обуславящ отговорността на длъжника чрез заплащането на
неустойка.
В представената заявка договор, подписана
и неоспорена от страните се съдържа клауза “Защита на клиента”, съгласно която
при осъществяване на директен контакт с клиент на товародателя, последният си
запазва правото на регресиране на нанесени търговски щети и задържане размера
на навлото.
По делото е разпитан свидетелят Стефан Г.,
който работи в “БМТ Т.” ЕООД. От показанията му се установява, че през месец
януари дружеството е имало договор с ответника “Р.С.” ООД за превоз, а през
месец февруари за първи път сключили договор с ищеца ЕТ “Ш.М.Б.”. Свидетелят
изяснява, че са му се обадили от ЕТ “Ш.М.Б.” и го попитали имат ли желание да
работят съвместно. Свидетелят изяснява още, че провели среща през месец април
2017 г, на която присъствали управителят на “Р.С.” ООД, управителят на “БМТ Т.”
и собственика на ЕТ “Ш.М.Б.”, като на срещата се рабрало, че има клауза в
договора на “Р.С.”, която не позволява някой да вземе клиента на друг.
Свидетелят сочи, че на срещата М.Б.се разсърдил и си тръгнал, след като “Р.С.”
заявили, че съгласно клаузата на договора помежду им не трябва да му плащат.
Съдът кредитира
показанията на свидетеля Г. като пълни, логични, безпристрастни и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото.
По делото е
разпитана свидетелката Н.Б., съпруга на ищеца М.Б., която поддържа, че в
началото на м. април се провела среща, на която присъствали собственикът на
“БМТ – Т.” ООД и управителят на “Р.С.” ООД. На срещата “Р.С.” ООД търсили
отговорност от съпруга на свидетелката за това, че се е свързал с клиента и
заявили, че няма да им заплатят дължимото по договора за транспорт.
Съдът кредитира
показанията на свидетелката Б.а, в частта относно проведената среща и отказа на
ответника да заплати дължимото на съпруга и навло, тъй като показанията
кореспондират с останалите свидетелски показания и доказателства по делото.
Настоящият състав не кредитира показанията на свидетелката относно
осбтоятелството дали ищецът се е свързал директно с “БМТ – Т.”, доколкото
свидетелката е заинтересована от изхода на спора.
По делото е
разпитан и свидетеля Д.В., от чиито показания се установява, че свидетелят е
запознат с проведена среща между представители на “БМТ Т.” ООД, “Р.С.” и ЕТ “М.Б.”,
тъй като последният е се свързал директно с клиента на “Р.С.”. Свидетелят
поддържа, че са използвали услугите на Б., тъй като “Р.С. нямали свободни
камиони.
Съдът кредитира
показанията на свидетеля Вранчев като безпристрастни, последователни и
кореспондиращи с показанията на останалите свидетели.
По делото е
приета Ссче, от чието заключение се установява, че отвеното дружество след осчетоводяване
на издадената от ищеца фактура е съставил протокол № 58/16.02.2017 г. с основание “неустойка по заявка-договор за транспорт
№ 17026/16.01.2017 г., като протоколът е осчетоводен по сметка 411 и сметка
709. Съдът кредитира заключението на вещото лице на осн. чл. 202 ГПК, като
пълно и компетентно изготвено, а и същото не е оспорено от страните.
Настоящият съдебен състав при съвкупната
преценка на свидетелските показания, приетата Ссче и писмените доказателства по
делото, намира, че е установено неизпълнението на договорната клауза “Защита на
клиента” от страна на ищеца ЕТ “Ш.М.Б.”. От свидетелските показания
недвусмислено се установява, че последният се е свързал директно с
представители на “БМТ Т.” ООД след
сключване на договора с ответника, както и че са осъществени превози от негова
страна за посоченото дружество. Не могат да бъдат споделени доводи на
въззивника, че посочената клауза касае изпълнението на конкретния договор, а
извършените след повече от месец превози не следва да бъдат обхванати от
задължението да не бъде правена директна връзка с клиента на товародателя. Това
е така, тъй като посочената клауза обезпечава търговската дейност на спедитора,
който има интерес да защити контактите с
контрахентите си в дългосрочен план с оглед спецификата на договорите за
превоз. Да се приеме, че клаузата има действие само по отношение конкретния
договор за превоз, би ограничило до безпредметност действието й, като
спедиторът би рискувал трайно установените си контакти при всеки сключен
договор за превоз, като след осъществяването му превозвачите се свързват
директно с товародателите. В случая следващите превози осъществени директно с
товародателя от страна на превозвача са осъществени в изключително кратък срок
след изпълнение на процесния договор- заявка, а именно около месец по-късно, което не е спорно между страните, поради
което следва да се приеме, че интересът на спедиторът е бил накърнен, именно
поради нарушение на посочената клауза, с която ищецът се е съгласил.
Неоснователни се
явяват и доводите на въззивника за периода, в който била осъществена срещата
между ищеца и ответника, тъй като доколкото от свидетелските показания, в това
число и на свидетелката Б.а, се установява, че ищецът е бил уведомен, че няма
да му бъде заплатено, поради нарушение на сключения между страните договор. Ето
защо при проведената среща през април 2017 г., когато ищецът е бил уведомен, че
няма да му бъде заплатено, поради нарушение на клаузата в договора-заявка, са
били налице всички предпоставки от фактическия състав на уговорената между
страните неустоечна клауза.
Неоснователни се
явяват и оплакванията, че СРС се е позовал на протокол № 58/16.02.2017 г. с
основание “неустойка по заявка договор за транспорт № 17026/16.01.2017 г.,
който Ссче е обсъдила, но не бил приет като доказателство по делото. На първо
място следва да се отбележи, че в проведеното на 08.02.2018 г. , процесуалните
представители на страните не са оспорили заключението на вещото лице. Отделно
от това, както беше посочено, по делото е установено, че към месец април 2018
г. ищецът е бил уведомен от ответника, че няма да му бъде заплатено навлото,
поради нарушение на клаузата на договора- заявка, поради което соченият
протокол се явява неотносим към това обстоятелство, а има отношение единствено
относно осчетоводяването на сумите по договора.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до
който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни
съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание
чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК има въззиваемото дружество “Р.С.” ЕООД.
По делото е представен списък с разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна
защита и съдействие, от който е видно, че договореното възнаграждение за
процесуално предствителство пред въззивната инстанция е в размер на 1200 лв. платени
в брой при подписване на договора. Направеното от въззивника възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение е основателно. С оглед
извършените процесуални действия и липсата на висока правна и фактическа
сложност на делото, както и приключването му в рамките на едно открито съдебно
заседание, съдът намира, че размерът на възнаграждението следва да бъде намален
на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до размера от 446 лева, който е съобразен с
минималния размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2
НМРАВ.
С оглед цената на предявения иск и на основание чл.
280, ал. 3 ГПК решението е окончателно.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 446842 от 09.07.2018 г., постановено по гр.
дело № 56058/2017 г. по описа на СРС, 70-ти състав.
ОСЪЖДА ЕТ “Ш.-М.Б.”, ЕИК ******да заплати на “Р.С.” ООД, ЕИК ******сумата от 446
лв. - разноски по делото, направени пред въззивната инстанция, на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал.1 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.