№ 144
гр. Русе , 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на
осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Светла Пеева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20214500500237 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Б. Б. Г., ЕГН: **********, с адрес с.
К., общ. С., против Решение № 260188/25.02.2021 г. по гр.д. № 1628/2020 г. на
РС – Русе, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск за заплащане
на сумата в размер на 1 500 лв., представляваща неизплатено възнаграждение.
Жалбоподателят счита решението за неправилно, необосновано и
незаконосъобразно, като направените от първоинстанционния съд изводи от
правна страна не кореспондирали с приетата за установена според събраните
в хода на делото доказателства фактическа обстановка. Решението на
първоинстанционния съд се основавало единствено на изискуемата по чл. 62,
ал. 1 КТ писмена форма за валидност, без да са били взети под внимание
някои съществени за делото факти и обстоятелства, доказани със свидетелски
показания, тъй като липсвало възможност тези обстоятелства да бъдат
доказани с други доказателствени средства освен гласни такива. Счита за
доказано обстоятелството, че е работил в „Т“ ООД, ЕИК: ****, като работник,
предоставял работната си сила, без да има сключен трудов договор и без да
му е предоставен екземпляр от уведомление до ТД на НАП, което било
1
задължение на работодателя. В исковата молба било посочено и конкретното
място за работа – ПГ по механотехника „Ю“ – гр. Русе, уточнен бил и
характерът на работата – полагане на каменна вата в мазето на ***, спазвано
било конкретно работно време, работодателят запознал работника с
трудовите му задължения и голяма част от престирания труд бил заплатен.
Твърди, че е работил във въззиваемото дружество от септември до декември
2019 г., което се потвърждавало и от свидетелските показания, дадени пред
районния съд. Уговореното възнаграждение за положен труд било 35 лв. на
ден, за което му били изплатени 2 100 лв. След среща с управителя на
въззиваемото дружество и посещение на офиса му въззивникът твърди, че е
попълнил молба за постъпване на работа, която връчил лично на управителя.
Било му показано от управителя и св. В, след като и тримата отишли на
обекта, находящ се в ПГ по механотехника „Ю“ – гр. Русе, каква работа
следвало да извършва. В изплатената му сума не били включени уговорените
пътни транспортни разходи в размер на 20 лв. дневно за гориво, тъй като с
личния му автомобил пътували той и неговата съпруга, която също работила
на същия обект. За месец декември не му било изплатено възнаграждение за 9
дни положен труд, а транспортни разходи не му били заплащани за целия
период на работа – м. септември – м. декември 2019 г. Свидетелските
показания на св. П. и И. не били взети под внимание от районния съд, тъй
като те доказвали нарушението на работодателя, че е допуснал въззивника до
работа, без трудов договор. Липсата на писмен трудов договор се дължала на
недобросъвестността на работодателя, като това не означавало, че
престираният от въззивника труд не се е осъществил и нямал друг начин да го
докаже освен със свидетелски показания. Не било взето внимание
извършеното от работодателя нарушение на чл. 63, ал. 2 КТ, според което
работодателят нямал право да допуска работника или служителя до работа,
преди да му предостави екземпляр от подписания от двете страни трудов
договор и копие от уведомлението до НАП. Моли за отмяната на
първоинстанционното решение и за постановяване на ново, с което исковете
му да бъдат уважени.
Въззиваемата страна и ответник по първоинстанционното производство
"Т" ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление в гр. Р. в
законоустановения двуседмичен срок не е подала отговор на жалбата.
2
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява
НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че се
претендират права по устен трудов договор, който бил очевидно нищожен на
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради несключване в изискуемата съгласно чл.
62, ал. 1 КТ писмена форма за валидност. Обстоятелството, че не е сключван
писмен договор, било признато и от самия ищец. След изменението на чл. 62,
ал. 1 КТ от 29.12.2002 г. била налице забрана за установяване на трудовите
договори със свидетелски показания, тъй като писмената форма била форма
за действителност, която се обхваща от забраната за установяване на такъв
договор със свидетелски показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК. По
делото липсвали представени писмени доказателства, обективиращи
изявления на ищеца или индиции за наличието на трудов договор. Не били
установени елементите на трудовия договор, а именно мястото на работа,
наименованието на длъжността и характера на работата, размера на трудовото
възнаграждение.
Този извод на районния съд е принципно правилен, но това не пречи да
бъде изследван въпросът, след като между страните липсва сключен трудов
договор, дали не е налице някакво друго възмездно правоотношение, по
силата на което ищецът е могъл да престира труд срещу възнаграждение от
страна на възложителя на работата. Още повече, принципно е възможно
доказването на сключен трудов договор и без да бъде представян такъв в
писмена форма, стига работникът или служителят да е доказал, че е бил
добросъвестен. Съгласно Решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/2013
г., IV г. о. на ВКС, работникът е добросъвестен, ако е подал молба или
заявление за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е
приет на исканата работа, дори и ако не е видял копие от изявлението за
3
приемане или да е държал оригинал. В този случай отношенията между
страните се уреждат както при действителен трудов договор и трудово
възнаграждение се дължи, доколкото е доказано (по несъмнен начин)
количеството на положения труд, а работникът може да докаже както
съдържанието на договора, така и приемането му на работа с всички
доказателствени средства.
Настоящият случай обаче не е такъв. В подадената искова молба, както
и в уточнението от 14.07.2020 г., липсват твърдения за това, че въззивникът е
подписал молба или заявление за постъпване на работа, което е било прието
от работодателя, което обстоятелство би навело за недобросъвестност на
работодателя. Такова твърдение е въведено за пръв път едва с въззивната
жалба, което настоящият съд, предвид настъпилата процесуална преклузия,
не би могъл да изследва, а освен това липсват и представени доказателства за
това дали соченото обстоятелство действително се е осъществило, тъй като
същото не е доказано и от разпита на свидетелите пред първата инстанция. В
конкретния случай липсват дори и писмени доказателства, които биха
съдържали индиция за наличието на трудово правоотношение, при което
евентуално би могло да се приеме, че работникът или служителят е
извършвал дейност по трудов договор. Ако съществуването на трудово
правоотношение не е установено с писмени доказателства, съдържащи
съществените параметри на трудовия договор, като място на работа,
наименование на длъжността и характер на работата, както и определено
трудово възнаграждение, не може да се приеме, че има такъв договор. В този
смисъл е Решение № 907/02.05.2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г., I г. о. на ВКС.
Дори и да се приеме, че между страните е съществувало някакво
възмездно правоотношение, по силата на което ищецът е престирал труд, а
ответникът му е възлагал определена работа, същото е останало недоказано. В
хода на съдебното дирене в тежест на ищеца е било да докаже съществените
елементи на този договор, а именно уговореното възнаграждение,
постигнатото съгласие да бъдат възмездени и пътните разходи на ищеца за
гориво, полагането на труд от страна на ищеца в рамките на визираните от
него 9 дни през м. декември 2019 г. Остава недоказано обстоятелството през
кои дни на м. декември 2019 г. ищецът е полагал труд при ответното
дружество. От своя страна последното е представило заверено копие от книга
4
за инструктаж по безопасност и здраве при работа, в която никъде не
фигурира името на ищеца. От разпита на свидетелите в последното заседание
на районния съд, проведено на 28.01.2021 г. също не се установяват
съществените елементи на договора. Св. Й. П. сочи, че ищецът е работил
септември или октомври 2019 г., докато периодът, за който се претендира
неплатено възнаграждение, е 9 дни през м. декември 2019 г., за който
свидетелят не е заявил дали ищецът действително е работил. Казаното от св.
Г. И. също не е достатъчно, за да докаже наличието на възмездно
правоотношение, защото свидетелят е посочил само общо, че ищецът и
съпругата му са работили на обект – ПГ по механотехника за периода есента-
зимата на 2019 г., но не е посочил кой му е възлагал работа, срещу какво
възнаграждение и съществувала ли е въобще твърдяната от ищеца уговорка
да му се заплаща изразходваното гориво за придвижването му до работното
място и обратно. Това дали ищецът е полагал труд не се установява и от
показанията на св. В, който само го е видял да разговаря с един от
управителите на „Т“ ООД, но не помни да е извършвал работа.
По делото няма релевирани доказателства, които да установяват
наличието на правоотношение, по силата на което на въззивника да се дължи
възнаграждение в съответен размер, нито, че е полагал труд и съответно
наличие на уговорка да му бъдат заплащани пътните разходи по някакъв
начин.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци.
Същото е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед на това, че нито една от страните не е поискала присъждането
на разноски във въззивното производство и не е представила доказателства за
направата на такива, настоящият състав не дължи произнасяне по въпроса за
разноските.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260188/25.02.2021 г. по гр.д. №
1628/2020 г. на РС – Русе.
5
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6