О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260087
15.01.2021
г. гр.Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II-ри
състав
на петнадесети януари две
хиляди двадесет и първа година,
в закрито съдебно заседание, в
следния съдебен състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
при секретаря Катерина Маджова
като разгледа докладваното от
съдията- докладчик Златев
частно гражданско дело № 1010 по описа за 2021 г.,
за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е на осн. чл. 274-278
във вр. с чл.410 от ГПК.
Делото е образувано въз основа на постъпила в законния 1- седмичен срок
по чл.275 , ал.1 от ГПК частна жалба на заявителя “А.Т.”- ЕООД, ***против поставено в
закрито заседание Разпореждане № 262463/10.11.2020г. по ч.гр.д.№ 4602/2020г. по описа на Районен съд- Стара
Загора, с което е отхвърлено заявлението му против пълнолетната българска
гражданка Т.Н.М. *** за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, в
частта с която се претендира сумата 96,14 лв. законна лихва за забава по
договор за кредит за периода от 01.08.2019 г. до 09.10.2020 г. и сумата 56,42
лв. административни разноски, като неоснователни. Частният жалбоподател излага
подробни фактически и правни доводи за неправилност,незаконосъобразност и
необоснованост на атакувания от него първоинстанционен акт, и моли настоящия
въззивен съд да отмени обжалваното Разпореждане
и да издаде Заповед за изпълнение за отхвърлените суми. Претендира
разноски в настоящото производство в размер на 15 лв. за държавна такса.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба, мотивите
на атакуваното Определение, данните по първоинстанционното дело и приложимите
по казуса материалноправни и процесуални норми, намери за установено и доказано
следното :
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл.410 от ГПК от “А.Т.”- ЕООД, ***срещу Т.Н.М. *** за издаване на заповед за следните суми: 1 500 лв. главница; 56,42 лв. административни разноски; 176,24 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство; 213,18 лв. договорна възнаградителна лихва върху
главницата по договор за кредит за периода от 01.07.2019 г. до 31.01.2020 г.; 96,14 лв. законна лихва за забава по договор за кредит от
01.08.2019 г. до 09.10.2020 г.; 53,66 лв.-законна
лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство от 01.08.2019 г. до
09.10.2020 г. В текста на самото Заявление изрично е посочено, че вземането
произтича от договор за кредит от 01.07.2019г., обезпечен чрез сключен на
същата дата договор за поръчителство. Кредитополучателката се е задължила да
върне заемната сума, заедно с договорна
лихва, както и всички разноски свързани с неизпълнението на договора. Твърди,
че задължението станало изискуемо, тъй като на 31.01.2020г. падежирала последната вноска съгласно погасителния план, поради което е
молил РС да издаде Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за
горепосочените суми в левове. Отказано му е от РС издаването на Заповед само относно две искания- за процесните суми
от 56,42 лв. административни разноски и 96,14 лв. законна лихва за забава по
договора за кредит за съответния период. Първоинстанционният съд ги е счел за
изцяло неоснователни, като нищожни, поради основаването им на неравноправни
клаузи и е приел, че искането за присъждане на административни разноски
противоречи на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, а относно присъждането на
законна лихва за забава по договора за кредит поради противоречие с чл.6 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение.
При така установената безспорна фактическа обстановка, въззивният съд
приема от правна страна следното :
Частната жалба е подадена в законния 1- седмичен срок от легитимирано да
обжалва лице/заявител/, поради което тя е процесуално допустима и по нея настоящия въззивен съд
следва да се произнесе по същество на направеното искане.
Разгледана по същество жалбата се явява изцяло неоснователна, тъй като съгласно
разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искане за издаване на Заповед
за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от
външна страна и да отговаря на формалните законови изисквания по чл.127,ал.1 и
3 и чл.128,т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е
налице обоснована вероятност за това,длъжникът да има постоянен адрес или
седалище на територията на Република България и да е с обичайно
местопребиваване или седалище на територията на
РБ съгласно чл.411, ал.2 от ГПК. В конкретния случай въззивният съд приема, че са налице законовите пречки по
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, тъй като искането за присъждане на суми, съгласно
клаузите на договора за потребителски кредит относно административни разноски и
присъждането на законна лихва за забава по време на извънредното положение, обявено
в страната, очевидно противоречат на закона и добрите нрави. Според
разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, като автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят
неустойка обаче е ограничена в две посоки- съдържанието на договора не
може да противоречи на императивни норми на закона и на добрите нрави, като
ограничението се отнася, както за гражданските, така и за търговските сделки по
аргумента на чл.288 от ТЗ. Добрите нрави представляват морални норми,на които
законът е придал правно значение, като тяхното нарушение води до
недействителност на договореното и то в най-тежката му форма/нищожност/ по чл.26,ал.1 от ЗЗД. Самите
добри нрави не са писани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, и за спазването им съдът е длъжен да следи служебно, като
един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закрила и защитава всеки признат от
закона доказан правен интерес.
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, като
чл.10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява на кредиторът да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разпоредбата на
чл.10, ал.4 от ЗПК изисква видът, размерът и действието, за което се събират
тези такси и/или комисионни ,да бъдат ясно и
точно определени в текста на самия
договор за потребителски кредит, като в конкретния случай административните
разноски са определени твърде общо. Предвид противоречието им с императивни
правни норми, клаузите в договора се явяват изцяло нищожни на основание чл.211,
ал.3 от ЗПК.
И предвид разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя, кредиторът
има право само на законна лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата и всякакви други различни уговорки са нищожни. За съответния период, упоменат
в заявлението за присъждане на лихвата е налице противоречие със Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение. Съгласно разпоредбата
на чл.6 от този закон до два месеца след отмяната на извънредното положение при
забава за плащане на задължения не се начисляват лихви за забава и неустойки, задължението
не може да бъде обявено за предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде
развален поради неизпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл.411,ал.2 от ГПК /в последната му редакция/, съдът издава заповед за
изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите
нрави или искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Налице е трайна съдебна
практика, съгласно която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на
противоречие на искането със закона и при констатиране на такова отказва
издаването на заповед за изпълнение. В този смисъл, РС в заповедното производство
разполага с правомощия да извърши служебно проверка дали предявеното вземане не
произтича от неравноправна клауза,и ако констатира наличието на такава, заявлението
следва да бъде отхвърлено- както от първоинстанционния РС, така и от настоящия
въззивен ОС.
Предвид гореизложените съображения, въззивната инстанция счита, че
процесната частна жалба се явява изцяло неоснователна и недоказана, поради
което атакуваното първоинстанционно Разпореждане в обжалваната му част, в която
е частично отхвърлено Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, следва да бъде изцяло потвърдено, като правилно и
законосъобразно, със законните последици от това.
С оглед изхода на настоящото производство, на частният жалбоподател не следва
да се присъждат разноски.
Това въззивно Определение е окончателно и не подлежи на обжалване
пред по- горен съд.
Ето защо водим от горните мотиви и на основание чл.278, ал.1 и 2 във вр.
с чл.410 от ГПК, въззивният ОС-Стара Загора
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 262463/10.11.2020г.,поставено по ч.гр.д. № 4602/2020г. по описа на РС- Стара Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: