Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 20.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV - Д въззивен състав в
публично заседание на седми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Цветомира
Кордоловска
мл.с-я Боряна Петрова
при секретаря Таня Стоянова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Петрова в.гр.д.
№ 9328 по описа на СГС за
2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение от 09.02.2018г., постановено по
гр.д.№ 53400/2014г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 30 състав, са били уважени
предявените от ищеца П.Б.Е. искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК и е
признато за установено, че не дължи на ответника „Т.С.“ЕАД сумите от 1762,27 лева – главница за доставена
топлоенергия за периода от м.09.1996г. до м.12.1999г. и 317,08 лева – мораторна лихва до
01.03.2000г., за които суми е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 02722/2000г.
по описа на СРС, тъй като същите са били погасени по давност на 23.03.2003г.
Със същото решение е бил отхвърлен
предявеният от П.Б.Е. иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против „Т.С.“
ЕАД, за връщане като платена без правно основание на сумата от 770,60 лева,
събрана в изпълнително производство срещу ищеца № 20001110403317, водено от ДСИ
при СРС – В..
Ищецът П.Б.Е.
е осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответника сумата от 100 лева, представляваща съдебно –
деловодни разноски пред първа инстанция. В тежест на ответника „Т.С.“ ЕАД са
били възложени на основание чл.78, ал.1 от ГПК съдебно деловодни разноски в
размер на 620,49 лева.
Недоволнен от така постановеното решение,
ищецът П.Б.Е. го обжалва в срок с въззивна жалба в
частта, с която искът му с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е бил
отхвърлен. Жалбоподателят поддържа, че същото в обжалваната си част е
неправилно и необосновано, т.к. той не е собственик на процесния
отопляем имот и не дължи заплащане на доставената до него топлоенергия. Твърди
и че позоваването му на изтекла давност е евентуално заявена пред СРС претенция
и не е следвало тя да бъде разглеждана преди тази, касаеща
собствеността на имота. Ето защо моли въззивият съд
да постанови решение, с което да отмени първоинстанционен
съдебен акт в обжалваната от въззивника – ищец част,
а предявения иск – да уважи като основателен.
Решението в частта , с която са били
уважени предявените от ищеца П.Б.Е. искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК и е признато за установено, че не дължи на ответника „Т.С.“ЕАД сумите
от 1762,27 лева – главница за доставена
топлоенергия за периода от м.09.1996г. до м.12.1999г. и 317,08 лева – мораторна лихва до
01.03.2000г., за които суми е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 02722/2000г.
по описа на СРС, тъй като същите са били погасени по давност на 23.03.2003г.,
като необжалвано е влязло в сила.
Въззиваемата страна, „Т.С.“ ЕАД, в срока по чл.
263, ал.1 от ГПК не е депозирала отговор на въззивната
жалба и не е взела становище по нея.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от легитимирана
страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и като процесуално
допустима, следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира решението
в обжалваната му част за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми, за
правилното прилагане на които въззивният съд също
следи служебно. По отношение правилността му, по
наведените от въззивника – ищец доводи за
неправилност, настоящият състав приема
от фактическа страна следното:
На 11.07.2000г. по гр.д.
02722/2000г. по описа на СРС, 44 състав, е издаден изпълнителен, съгласно който
длъжникът П.Б.Е. е осъден да заплати на „Т.С.“ЕАД сумите от 1762,27 лева – главница за доставена
топлоенергия за периода от м.09.1996г. до м.12.1999г. и 317,08 лева – мораторна лихва до
01.03.2000г. и разноски в размер на 41,59 лева. Със сила на присъдено нещо,
която е задължителна за настоящата инстанция, СРС с необжалваната част на
решението е приел, че ищецът не дължи на ответника процесните
суми, защото са погасени по давност на 23.03.2003г.
По делото са приети платежни
нареждания и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, от която се установя,
че в периода от 30.12.2005г. до 31.08.2007г. от ДСИ при СРС в полза на взискателя „Т.С.“ЕАД са били събрани от ищеца
суми в общ размер на 767,13 лева. Настоящият състав напълно кредитира
експертизата, т.к. я намира за обектива и пълна, предвид което ще я ползва при
формиран на крайния си извод по спора.
Поради това, при така установените
факти, съдът намира следното от правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правно
основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Страните не спорят, че има издаден
изпълнителен лист срещу длъжника – ищец и че вземанията по него са събрани от
ДСИ при СРС в рамките на перемирано по смисъла на
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнително производство.
Спорно за страните се явява
обстоятелството, основателно ли е имущественото разместване, което се
установява между тях.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание.
От значение е моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този
момент трябва да е липсвало основание. Начална липса на основание за
преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, ще е
налице във всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за
получаване на определени имуществени блага.
Наведените
от въззивника възражения, че не е собственик на топлоснабдения имот не са относими
към настоящия процес, доколкото ищецът е следвало да реализира тази си защитата
в производство по гр.д. № 02722/2000г. по описа на СРС, 44 състав, в което е
бил издаден изпълнителният лист. Този въпрос не може да бъде пререшаван в
настоящото производство.
Що се
касае до довода на жалбоподателя, че сумата по изпълнението, която е била
събрана от длъжника и заплатена на взискателя, след
като изпълнителното производство е перимирано, съдът
намира следното:
Безспорно
се установява по делото, че цялата процесна сума от
767, 13 лева е събрана от ищеца принудително от ДСИ след настъпилото погасяване
на вземането по изпълнителния лист по давност – на 23.03.2003г.. Всяко
принудително действие по изпълнение на погасено по давност вземане е
незаконосъобразно. Ето защо длъжникът не следва да търпи в правната си сфера принудително
изпълнение от ДСИ на погасено по давност вземане в полза на кредитора си. Безспорно е, че последиците на давността за да
настъпят, тя следва да бъде заявена изрично като възражение от длъжника. За нея
не се следи служебно – по аргумент от чл.120 от ЗЗД. Но настоящият състав на въззивния съд не би могъл да се съгласи с извода на СРС, че
след като ищецът не е навел възражение за изтекла погасителна давността за
периода на изпълнението от 2005 до 2007г., а го е сторил едва с исковата си
молба от 03.10.2014г., е налице хипотезата на чл.118 от ЗЗД и съшият няма право
да иска обратно платената сума в размер на 767,13 лева. Нормата на чл.118 от ЗЗД касае доброволно изпълнено след настъпила погасителна давност вземане, но
не и такова, което е изпълнено по принудителен ред чрез налагане на запори
върху трудовото възнаграждение и то в перемирано
производство. В този именно смисъл и Решение № 170 от 14.01.2016г. по т.д.№
774/2012г. Т.К., I Т.О. на
ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, според което с чл.118 от ЗЗД не се отрича възможността длъжникът да
изпълни доброволно задължението си и след изтичане на давността, което обаче
изключва противното разрешение (за допустимост на предварителното изпълнение),
дори то да се основава на принципа на справедливостта, прогласен в чл.4, ал.1 in fine ГПК
(отм.).
Предвид несъвпадението в изводите на
двете съдебни инстанции, въззивната жалба на ищеца следва
да бъде уважена, а решението на Софийският районен съд, като неправилно в
обжалваната от въззивника част, следва да бъде отменено.
По разноските:
При този изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски – 25 лева за платена
държавна такса за въззивно обжалване има въззивника, който надлежно е направил искане в тази насока.
Представен е договор за процесуално
представителство в който е изрично уговорено между страните, че
възнаграждението адвокатска помощ пред въззивния съд се
определя по реда на чл.38 от ЗАдв. Ето защо адвокатския хонорар за
представителство пред настоящата инстанция на посоченото основание следва да се
присъди в размер на 300 лева в полза на адв.С. Л.Г. –
САК.
Решението в частта, с която на
основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът П.Б.Е.
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата
в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение
следва да се отмени, предвид основателността на ищцовата
претенция.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК
в полза на ищеца следва да бъде
присъдена сумата от още 500,51 лева – съдебно – деловодни разноски, сторени от
него пред първоинстанционния съд.
Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, IV - Д въззивен състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение от
09.02.2018г., постановено по гр.д.№ 53400/2014г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 30
състав, в частта с която е отхвърлен
като неоснователен иск с правно
основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против, за връщане като платена без правно
основание на сумата от 770,60 лева, събрана в изпълнително производство срещу
ищеца № 20001110403317, водено от ДСИ при СРС – В., и в частта с която на
основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът П.Б.Е. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ******на
основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да заплати на П.Б.Е. с ЕГН: ********** сумата от
770,60 лв (седемстотин и седемдесет лева и
шейсет стотинки), събрана без основание в изпълнително производство срещу ищеца
№ 20001110403317, водено от ДСИ при СРС – В..
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД,
с ЕИК: ******на основание чл. 273 във вр. с чл.78,
ал.1 да заплати на П.Б.Е. с ЕГН: **********
сумата от общо 525,51 лева (петстотин
двадесет и пет лева и педесет и една стотинка),
от които 500, 51 лева за съдебно
деловодни разноски, сторени от него пред първоинстанционния
съд и 25 лева, представляваща държавна
такса, заплатена пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
с ЕИК: ******на основание 38, ал.2 от ЗАдв. да
заплати сумата от 300 (триста) лева на адв.С. Л.Г. –
САК, за адвокатския хонорар за представителство пред настоящата инстанция.
Решението в частта с която, са били
уважени предявените от ищеца П.Б.Е. искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК и е признато за установено, че не дължи на ответника „Т.С.“ЕАД сумите
от 1762,27 лева – главница за доставена
топлоенергия за периода от м.09.1996г. до м.12.1999г. и 317,08 лева – мораторна лихва до
01.03.2000г., за които суми е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 02722/2000г.
по описа на СРС, тъй като същите са били погасени по давност на 23.03.2003г.,
като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл.
280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: