РЕШЕНИЕ
№ 11959
гр. София, 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110111763 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба от „Кредит Инс“ АД
срещу Н. Г. Г. след развило се заповедно производство по ч. гр. дело № 57938/2023 г.
по описа на СРС.
Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание по чл.
422, във чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 6
ЗПФУР за признаване на установено по отношение на ответника Н. Г. Г., че дължи на
ищцовото дружество част от сумите по Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 410 ГПК, издадена на 31.10.2023 г. по ч. гр. дело г. по
описа на СРС, а именно: сумата от 626,92 лева, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит на граждани без поръчителство ЕКСТРА №., ведно със
законна лихва за период от 23.10.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 54,88
лева, представляваща договорна лихва за период от 12.04.2023 г. до 12.09.2023 г.,
както и държавна такса в размер на 25,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер
на 400,00 лева.
Ищецът „Кредит Инс“ АД твърди, че на 12.09.2022 г. между страните бил
сключен договор за потребителски кредит Договорът бил сключен при предвидените
условия за договор от разстояние – използвани били средства за комуникация за
неговото сключване, като отговарял и на изискванията на ЗЕДЕУУ. На ответника била
отпусната сумата от 1500 лв., като същата била предоставена на кредитополучателя
чрез системата Е-pay и получена от същия на каса в офис на „Изипей“ АД. Твърди се,
че договорът е сключен в електронна форма след изпратена заявка от страна на
ответника. Намира, че електронното изявление следва да се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Твърди се, че на ответника е предоставена
преддоговорна информация, като същият се е запознал с общите условия на
предложения му кредит, като е потвърдил и получил на посочения от него електронен
адрес европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити. Кредитополучателят поел задължение да върне предоставения кредит заедно
1
с уговорена договорна лихва на равни месечни вноски, първата от които на 12.10.2022
г. и последна на 12.09.2023 г. По отношение на първите седем месечни вноски – до
12.04.2023 г., ищецът твърди, че ответникът извършил пълно погасяване. Сочи, че
кредитополучателят е направил плащане и след образуване на заповедното
производство, като е платил сумата от 200 лева, с която кредиторът сочи да е погасена
мораторната лихва и част от договорната лихва. Счита, че с извършените плащания е
налице извънсъдебно признание от страна на ответника за съществуващото
облигационно правоотношение. Сочи, че към 23.10.2023 г. не е налице погасяване на
шест месечни вноски с падежи в периода от 12.05.2023 г. до 12.09.2023 г. вкл. Поради
тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените установителни
искове да бъдат уважени. Претендира разноски в исковото и заповедното
производство.
Ответникът в законоустановения срок подава отговор, в който оспорва иска
изцяло като неоснователен. Оспорва валидното възникване на облигационно
отношение между страните поради липса на представена преддоговорна информация
на потребителя и липса на съгласие от страна на ответника за сключването на
договора. Счита, че не са спазени изискванията на ЗЕДЕП за подписване на договора.
Алтернативно, прави възражение за недействителност на сключения договор. Намира,
че посоченият в договора ГПР от 49,70 % не е в действителния размер, тъй като
ответникът следвало да заплати и допълнителна сума от 1080 лева – такса гарант.
Твърди, че преди образуване на заповедното производство ответникът е заплатил на
ищеца сума в общ размер от 1855 лева. Счита, че договорът е недействителен и поради
факта, че не съдържа погасителен план, нито задължителен лихвен процент на ден,
нито отговаря на изискванията на чл. 11, т. 12 ЗПК. Счита, че ГПР надхвърля
законоустановения максимален такъв в размер пет пъти размера на законната лихва.
Общата сума, която кредитополучателят следвало да върне се равнявала на 3210 лева,
при главница от 1500 лева. Намира, че ГПР надхвърля 100 %, като в обявения такъв не
са включени всички разходи по кредита. Счита, че обявената лихва от 36 % също не
отговаря на действителната такава, тъй като такса „гарант“ от 1080 лева се явявала и
скрита лихва. В случай че договорът не е изцяло недействителен, прави възражение за
недействителност на отделни негови клаузи, а именно клаузата за договорна лихва и
клаузата, предвиждаща заплащането на такса „гарант“. Поради недействителност на
договора за кредит, намира, че потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита в размер на 1500 лева, като понастоящем е заплатил на ищеца сума,
надхвърляща чистата стойност. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По делото е приета е неподписана заявка № съгласно която Н. Г. Г.
посредством интернет сайт на ищеца е подал искане за кредит от 1500 лева. Посочена е
сумата за връщане в общ размер от 3120 лева.
Приет е договор за потребителски кредит 2 г. без положени саморъчни подписи
за страните, сочещ, че е сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, Закона за електронния документ и електронния подпис, съгласно
който ищецът се е задължил да предоставени на ответника кредит от 1500 лв. за
покриване на разходи до заплата, платими в брой на каса на „Изипей” АД или по
посочена банкова сметка, която сума следва да се върне за 12 месеца на равни месечни
вноски, с краен срок на погасяване 12.09.2023 г. Предвидено е заплащането на
възнаградителна лихва от 36% годишно, равняваща се на 540 лв., ГПР от 49,70 %,
както и отделно и такса „Гарант“ в размер на 1080 лв., платима на вноски в срока на
вноските по договора. В договора се съдържа погасителен план, сочещ размер на всяка
2
вноска и падежа й – 12-то число на месеца, общ размер от по 260 лв., като е посочено
как е формирана всяка вноска – размер на главница, размер на възнаградителна лихва,
размер на таксата Гарант. В договора е посочено, че приложими са Общи условия.
Съгласно т. 4 от договора за гарантиране на задълженията по договора
кредитополучателят е избрал да обезпечи задълженията си по договора, като сключи
договор предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя юридическо
лице.
По делото са приети Общи условия, съгласно които кандидатът чрез обявената
на сайта на кредитодателя информация избира вида, сумата, периода на кредита,
информира се за размер на лихва, като чрез регистрационна карта от сайта подава
заявка за избрания вид услуга, въвежда личните си данни в заявката.
Приета е разписка, съгласно която на 12.09.2022 г. потребителят е получил
сумата от 1500 лева на каса на „Изипей“ АД. Приети по делото са и разписки за
частично погасяване на задължението.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 6 ЗПФУР:
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже, при условията
на пълно и главно доказване, че между ищцовото дружество и ответника е възникнало
облигационно отношение по процесния договор за кредит от разстояние, по силата на
което за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
С проекта за доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване са
отделени фактите: че на 12.09.2022 г. ответникът е получил от ищцовото дружество
сумата от 1500 лева; че ответникът е заплатил до образуване на заповедното
производство по ч. гр. дело № . по описа на СРС сумата от общо 1820 лева,
представляваща сбор от сумите по първите седем месечни вноски – до 12.04.2023 г.
включително, описани в Договор за потребителски кредит ЕКСТРА
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените за безспорни факти за
доказани.
Претендираното от ищеца вземане произтича от твърдения за сключен между
страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто,
съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР
на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и
изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние
и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния
договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
3
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и
т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293
от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Законът за електронния
документ и електронния подпис (в действащата редакция към м. 02.2016 г., като към
настоящия момент същият е с изменено заглавие – Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги). В настоящия случай, за доказване на
възникналото между страните правоотношение са представени неподписани документи
– договор за кредит от 12.09.2022 г. и разписка за платена сума в изпълнение на
задължението на кредитора за предоставяне на заемната сума, като за договора се
твърди, че е потвърдено от ответника с натискането на бутон на интернет страницата
на кредиторовото дружество.
Съгласно постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение № 70/19.02.2014 г.
по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г. о. електронното изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП). Електронно изявление е словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване,
разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП). Електронното
изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП – за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство, като законът въвежда
три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено подаването на електронна заявка за отпускане на кредит,
представлява електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП
носител с възможност да бъде възпроизведено, т.е. твърденият за попълнен електронен
формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният впоследствие договор,
представлява електронен документ. Характер на електронен документ има и
сключеният между страните договор за кредит, за който се твърди, че е генериран при
спазване на нормативната уредба в областта на електронните документи. Ищецът не
твърди електронната заявка, попълнена от ответника, нито приетият договор за кредит,
да съдържат усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на чл.
13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕП, който да е положен от ответната страна. Не са и представени
доказателства за това. Ето защо следва да се приеме, че електронната заявка, в случай
че действително е съставена, както и електронно генерираният договор за кредит, са
подписани с обикновен електронен подпис.
Законът придава значение на подписан саморъчно документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13,
ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен, каквато
уговорка е налице в случая /чл. 1, т. 3 от договора/. Неговата доказателствена сила е
такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, като ако се касае за
частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.
180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване
истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193
ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV
г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
По делото липсват данни за наличие на уговорка между страните, с която на
обикновения електронен подпис да е придадена стойността на саморъчен, доколкото се
явява спорно обстоятелството дали между тях изобщо е възникнало заемно
4
правоотношение. Следователно, при липсата на предпоставките на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП
следва да се приеме, че дори действително да е попълнена електронна заявка за кредит,
въз основа на която е съставен процесният договор за кредит, както и самият договор
за кредит, не представляват саморъчно подписани документи и не се ползват с
формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Въпреки това, приетият по
делото договор не е „правно нищо“ – налице е волеизявление, но при оспорване на
неговото авторство това обстоятелство следва да бъде установено с други
доказателствени средства (например техническа експертиза), като доказателствената
тежест е за страната, която представя документа и се ползва от него (както при
неподписан писмен документ). В настоящия случай ответникът изрично оспорва
сключването на договор за заем с кредитодателя. С доклада на делото съдът изрично е
указал на ищеца, че носи тежестта да докаже валидно възникнало правоотношение по
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние (договор за кредит),
сключен с ответника.
Съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, преддоговорната информация,
както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация
от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях. При наличието на изрично оспорване от насрещната страна обаче
и при аргументираната по-горе доказателствена тежест за установяване на факта на
постигнато между страните съгласие за сключване на договора, респ. за установяване
на авторството на приложения по делото електронен документ, уговорените в договора
условия не доказват пълно и главно обстоятелствата, касаещи възникване на
облигационно отношение между страните, при положение, че по делото не се
установява неговото авторство. Същевременно, по делото не са представени
извлечения от електронна поща или други електронни изявления, съхранявани на траен
носител, от които да се установяват други изявления на ответника, обективиращи
волята му да получи в заем претендираната сума. Приетите по делото доказателства не
са достатъчни, за да обосноват извод за постигнато между страните съгласие за
сключване на договора за кредит.
В същия смисъл, представената по делото разписка за извършено плащане,
съставена от трето по делото лице, не доказва възникнало между страните заемно
правоотношение. Дори и да се приеме, че сумата от 1500,00 лв. е била действително
предадена на ответника, което обстоятелство не е оспорено, платежният документ не
удостоверява съдържанието на облигационната връзка между страните, респ. не
доказва наличието на задължение за ответника да върне сумата при условията на
описания в исковата молба договор за кредит.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания по делото
доказателствен материал съдът намира, че ищецът не е провел пълно и главно
доказване на обстоятелството за сключен между страните валиден договор за заем
посредством средствата за комуникация от разстояние при описаните условия, поради
което в тежест на ответника не е възникнало задължение за връщане на претендираната
сума въз основа на договорно основание, респ. за плащане на договорна лихва по
договора. В този смисъл е относима посочената от ответника практика, обективирана в
Решение № 52/04.01.2024 г. по в. гр. дело № 11626/2022 г. по описа на СГС. Ето защо,
предявеният иск за главница, както и акцесорният иск за договорна лихва, са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
За пълнота, с оглед направеното възражение за недействителност на
договора, следва да се посочи следното:
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
5
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая в договора е предвиден ГПР от 49,7 % чл. 3, т. 2.
При определянето размера на ГПР обаче съдът намира, че ищецът неправилно
не е включил всички допълнителната такса „Гарант“ в размер на 1080 лева.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита
за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита
или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговорените в договорите за потребителски кредит
ГПР не включват част от разходите по кредита, а именно: такса „Гарант“.
Посочената такса отговаря на поставените от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК изисквания за общи
разходи по кредита и поради това следва да се включи в изчисляване на ГПР (в този
смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.,
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). С включване на
таксата за поръчителя в ГПР, последният ще надвиши максимално допустимия размер,
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК за точно посочване на ГПР, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която
предвижда, че в тези случаи договорът за потребителски кредит е недействителен (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа
на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г.
по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване на договор за потребителски кредит за
нищожен, длъжникът е задължен да върне единствено чистата стойност на кредита,
която в случая е 1500 лева. Между страните е отделено като безспорно обстоятелство,
че преди образуване на производството по ч. гр. дело № 57938/2023 г. ответникът е
заплатил на ищцовото дружество сумата от 1820 лева, поради което се установява, че е
погасил сума, в по-голям размер от чистата стойност на кредита.
Ето защо, дори при извод за валидно възникнал договор за кредит между
страните, искът за главница и акцесорният на него иск, следва да се отхвърлят като
6
неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора на право на разноски възникват за ответната страна.
Ответната страна претендира заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 800 лв за исковото производство и сумата от
400 лв. за заповедното производство.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в
исковото и в заповедното производство. Съгласно съдебната практика на ВКС
(Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.;
Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за
присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се
доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.
Възнаграждението следва да бъде определено в предвидения минимален размер
съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАдС за двете производства.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г.,
II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на всички
искове възлиза на сумата от 681,80 лева, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на ВАдС, е в размер на 400 лева в исковото производство, до който размер следва да
бъде уважено искането за присъждане на адв. възнаграждение.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение от
18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство
дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство
съобразно изхода от спора. Ищцовото дружество следва да бъде осъдено да заплати на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. К. И. Б. от САК сумата от 200 лева
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ответника в заповедното производство съобразно предвидения минимален размер по
чл. 6, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* срещу Н. Г. Г.,
ЕГН ********** искове за признаване за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищцовото дружество сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 31.10.2023 г. по ч. гл. дело№ по описа на СРС, а именно: по чл.
422, във чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за
сумата от 626,92 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит
на граждани без поръчителство . и по чл. 422, във чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2
ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за сумата от 54,88 лева, представляваща
договорна лихва за период от 12.04.2023 г. до 12.09.2023 г.
7
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал 2 ЗА „Кредит Инс“ АД,
ЕИК ********* да заплати на адв. К. И. Б., ЕГН ********** сумата от 400 лева
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ответника в исковото производство и сумата от 200 лева адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на длъжника в заповедното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8