Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 05,.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІV граждански състав в
открито заседание, на девети
октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА
При
секретаря : С.Ц.
като разгледа
докладваното от съдия Томова гражданско дело № 2550 по описа на съда за 2018г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр.чл.99 ЗЗД.
В ***е постъпила искова молба
от „В.П.” ***-гр. *** против С.М.П. с
ЕГН **********,***, в която се твърди, че по заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №1982/2017 г. по описа на ***,
по което има издадена заповед за изпълнение, като съдът е дал указания за
предявяване на установителен иск. Сочи се, че между ответницата и ***е сключен
договор за далекосъобщителни услуги от 14.03.2014 г., с индивидуален ***, въз
основа на който е издадена фактура ***за отчетен период 15.06.2014 г. – 14.07.2014
г., с краен срок за плащане 02.08.2014 г. и обща сума 673,59лева. Сочи се, че
на 29.05.2015 г. е сключен договор за цесия между ***и ***, по силата на който
дружеството-цесионер е придобило вземането по посочената фактура. Твърди се
още, че на 20.02.2017 г. *** е прехвърлило всички свои вземания по
горепосочения договор за цесия от 29.05.2015 г. на ищеца. Навеждат се доводи,
че длъжника е уведомен за извършените цесии с връчване на съобщенията,
приложени към исковата молба. Отправя се искане за постановяване на решение, с
което да се признае за установено по отношение на ответницата, че същата дължи
на ищеца сумата от 673,59лева главница, представляваща стойност на потребена и
неплатена далекосъобщителна услуга и обезщетение за неизпълнение на договорите, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й
изплащане.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата
не е депозирала писмен отговор, но в съдебно заседание ангажира становище,
според което оспорва исковата претенция.
В писмено
изявление от 30.07.2018г. ищецът излага, че част от претендираната главница – в
размер на 131,92лв., представлява стойността на неплатените далекосъобщителни
услуги за процесния период от време, друга част – в размер на 540,52лв. представлява
начислени договорни неустойки, а разликата – в размер на 1,15лв. представлява
лихва за забавено плащане. Заявил е отказ от иска за сумата от 1,15лв.,
представляваща лихва за забавено плащане за периода от 15.06.2014г. до 14.07.2014г.
Със същото изявление ищецът е посочил, че неустойката била начислена съгласно
договора и ОУ на база месечен абонамент от момента на предсрочното прекратяване
на договора до крайния срок на действие на същия и е направил искане да се
допусне изменение на исковата претенция, като се приеме, че предявява
установителен иск за сумата от 131,92лв., представляваща стойността на
неплатените далекосъобщителни услуги и осъдителен иск за сумата от 540,52лв.,
представляваща начислена договорна неустойка.
В о.с.з. на 09.10.2018г. е допуснато исканото изменение на иска. Съдът се
счита надлежно десезиран с претенцията за част от сумата – в размер на 1,15лв.,
уточнена като лихва за забавено плащане за периода от 15.06.2014г. до 14.07.2014г.,
т.к. ищецът е заявил изменение цената на установителния иск, съчетано с отказ за
разликата (от 1,15лв.) до първоначално претендирания пълен размер.
Съдът като
прецени събраните в хода на производството доказателства и обсъди доводите на
страните намира за установено следното от фактическа страна :
От
приложеното ч.гр.д. №1982/2017г. по описа на *** се установява, че ищеца
депозирал на 21.03.2017г. пред *** заявление срещу ответника С.М.П. за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за сумата от 673,59лв.,
представляваща стойност на потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга по
Договор за далекосъобщителни услуги от 14.03.2014г., както и за сумата от 178,68лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 03.08.2014г. до
13.03.2017г. На 22.03.2017г. е издадена Заповед за изпълнение за претендираните
вземания, като на 27.02.2018г. е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземането
си при условията на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК. Установителната искова претенция
е предявена в законоустановения едномесечен срок (ИМ е изпратена по пощата на 12.04.2018г.),
поради което съдът я намира за допустима.
От
представените преписи на договори за далекосъобщителни услуги от 11.03.2014г.,
сключени между ***, в качеството на доставчик и ответницата С.М.П., в
качеството на абонат се установява, че по силата на това съглашение доставчика
се е задължил да предоставя уговорените услуги на абоната за посочен във всеки
от договорите номер и при посочен абонаментен
план. Елементите на съглашенията са обективирани в подписаните договори
и представляващите неразделна част от тях Общи условия, за които абоната е
декларирал, че е запознат. Страните са уговорили срок на съглашенията две години
– от 11.03.2014г. до 11.03.2016г. Според предвиденото в чл.110 и чл.118 от
Общите условия ползваните услуги е следвало да се отчитат месечно и се заплащат
в 18-дневен срок от издаване на фактурата, като неполучаването й не освобождава
абоната от задължението за плащане. Страните са се съгласили по правилото на
т.140.1, б.”а” от ОУ, че БТК има право да прекрати незабавно достъпа до услуги
след изтичане на срока, в който абоната не извърши плащане на ползваните
услуги, както и да прекрати едностранно индивидуалния договор по т.144.1, ако в
срок от един месец от прекратяване на достъпа до услугите, абоната не изпълни
задълженията си.
Видно е от
приложените договори, че във всеки от тях е била включена клауза, предвиждаща,
че при предсрочното им прекратяване поради виновно неизпълнение от страна на
абоната, в това число поради неплащане на дължими суми, същият ще дължи
неустойка в размер на абонаментната цена без отстъпки за оставащите отчетни
периоди от датата на прекратяване до датата на изтичане на уговорения срок.
От
представените преписи на фактури ***., *** се установява, че за периода от 11.03.2014г.
до 14.06.2014г. е била начислена стойност на предоставени по процесните договори
далекосъобщителни услуги в размер на 159,77лв.
Безспорно
е между страните, че ответницата е заплатила част от тази стойност, като е
останала непогасена главница в размер на 131,92лв.
Видно е от приложения препис на *** от
15.07.2014г., че в същата са били начислени неустойки по двата договора в общ
размер на 540,52лв.
От
представените преписи на Договор за прехвърляне на вземания от 29.05.2015г.,
сключен между ***, в качеството на цедент и ***, в качеството на цесионер,
Договор за прехвърляне на вземания от 20.02.2017г., сключен между ***, в
качеството на цедент и В.П.” ***, в качеството на цесионер и извлечения от Приложение
№1 към всеки от двата договора се установява, че вземанията на ***, произтичащи
от сключените с ответницата договори за далекосъобщителни услуги са били
прехвърлени първоначално в полза на ***а след това в полза на ищеца. Относно
тези факти не е и налице спор между страните.
От
представения препис на пълномощно, изходящо от ***, чрез представляващия го
изпълнителен директор (на л.28) от се установява, че дружеството е упълномощило
***да уведоми по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД от името на цедента лицата, чиито
задължения са били прехвърлени по силата
на сключения договор за цесия от 29.05.2015г.
По делото
не са представени доказателства за съобщаване на цесиите на длъжника по реда на
чл.99, ал.3 от ЗЗД, но по делото е приложено уведомление до длъжника С.П. за извършените цесии, изходящо от цедента
по договора от 29.05.2015г., чрез пълномощника му и от цедента по договора от
20.02.2017г., което е връчено лично на ответницата като приложение към исковата
молба.
При така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установи
се безспорно в производството по делото валидно
възникнало облигационно правоотношение между ответницата, в качеството
на абонат и *** по сключени между тях договори
за далекосъобщителни услуги от 11.03.2014г.
Установи
се също така, че за периода от 11.03.2014г. до 14.06.2014г. е била начислена
стойност на предоставени по процесните договори далекосъобщителни услуги в
размер на 159,77лв. Тези начисления са били извършени в срока на действие на
договорите, съобразно определения тарифен план. Не се установи правоотношението
да е било прекратено преди изтичане на периода, за който са били начислени
месечните суми и те са били дължими от абоната, независимо дали доставчика на
услугата е прекратил достъпа до нея при наличие на условията по т.140.1, б.”а”
от ОУ.
Установи се
с оглед признанието на ищеца, че част от горната сума е била заплатена от
абоната, като е останала непогасена главница в размер на 131,92лв., за
погасяване на която не бяха ангажирани доказателства от ответницата.
Доколкото
се установи от представения препис на *** от 15.07.2014г., че от страна на ***
със същата са били начислени и неустойки в общ размер на 540,52лв., уговорени
като дължими при предсрочно прекратяване на правоотношението, съдът приема, че
към този момент двата договора са били
прекратени при условията на т.144.1 от ОУ.
От обсъдените договори за цесия се установи,
че вземанията, произтичащи от процесните договори за далекосъобщителни услуги
са били прехвърлени на 29.05.2015г. от страна на *** в полза на ***, а
последното ги е прехвърлило на ищеца „В.П.” *** на 20.02.2017г.
Съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД цесията има действие
спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор.
Безспорно е, че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а не и
такова от цесионера.
Както
приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД,
а длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето
лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор (в
този смисъл е Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК).
В случая се
установи от доказателствата по делото, че *** е изготвило уведомление до
длъжника за цесиите, извършени с двата сочени по-горе договора, в качеството на
пълномощник на цедента по договора от 29.05.2015, съгласно изрично пълномощно
за това действие и в качеството на цедент по договора от 20.02.2017г. Не се
установи уведомлението да е достигнало до длъжника преди депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК. Въпреки това обаче уведомителното писмо, заедно с
пълномощното от цедента по договора от 29.05.2015г. е връчено лично на ответницата,
като приложение към исковата молба.
Както приема трайната практика на ВКС (изразена в Решение № 123 от 24.06.2009
г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 78 от 9.07.2014 г. на
ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК; Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК –постановени по установителен иск след
развило се заповедно производство), получаването на уведомлението в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде съобразено
по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК.
При тези
обстоятелства, съдът приема, че цесиите, извършени с обсъдените договори от
29.05.2015г. и 20.02.2017г. са породили действие спрямо ответницата и тя дължи
плащане на задълженията, произтичащи от процесните договори за далекосъобщителни
услуги в полза на последния цесионер – ищеца „В.П.” ***.
С оглед
установеното от обсъдените доказателства, че стойността на предоставените, но
неплатени далекосъобщителни услуги по договорите от 11.03.2014г., сключени с ***,
се изчисляват на 131,91лв., съдът счита, че следва да се приеме за установено,
че ответницата дължи на ищеца тази сума като главница. Касае се за вземане,
което е съществувало в полза на цедента по договора за цесия от 29.05.2015г.
Обсъдените договори за цесия са породили действие обаче само
по отношение вземанията, които са съществували. Съдът счита, че в полза на
първия цедент ***не е съществувало
вземане срещу ответницата за начислена неустойка в размер на 540,52лв. Съдът се
занима с валидността на неустоечните клаузи по процесните договори, въпреки
липсата на възражение от ответницата в тази насока, т.к. е сезиран с иск за
реалното им изпълнение и за да прецени основателността на претенцията в тази й
част, следва да извърши първо преценка относно съществуването на това
задължение. Тази преценка неминуемо включва обсъждане действителността на
клаузата, пораждаща задължението, чието изпълнение се претендира (в този смисъл
е съдебната практика, изразена в Решение №229 от 21.01.2013г. на ВКС по
т.д.№1050/2011г., II т.о.). При тази преценка, съдът намира, че неустоечната
клауза се явява нищожна, на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на
потребителите, във вр. с чл.143, т.14 от ЗЗП. Съображенията за това са
следните: Ответницата С.П. има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Съгласно
разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В нормата на чл.143 от ЗЗП се
съдържа примерно изброяване на неравноправни клаузи, а разпоредбата на чл.144
посочва изключенията. Т.е, за да е нищожна една клауза в договор, сключен с
потребител, тя следва да е неравноправна, осъществявайки някой от фактическите
състави на чл. 143 от ЗЗП; да не попада в някое от изключенията на чл. 144 от
ЗЗП и да не е уговорена индивидуално. Съдът намира, че процесните клаузи за
неустойка осъществяват фактически състав по чл.143, т.14 от ЗЗП, т.к. налагат
на потребителя изпълнение на неговите задължения за заплащане на абонаментната
такса за предоставяните от оператора услуги до края на първоначално уговорения
срок, без доставчика на практика да предоставя услугите. В същото време не
попада в изключенията по чл.144 от ЗЗП. Съдът намира, че клаузите от процесните
договори, предвиждащи търсената от ищеца неустойка не са индивидуално уговорени, тъй като
представляват част от предварително изготвен от оператора бланков договор, в който
се попълват при подписването му единствено данните индивидуализиращи конкретния
потребител и избрания план/вид предоставяна услуга. Поради това, очевидно е, че
ответника, в качеството на потребител не би могъл да влияе върху съдържанието
му, договаряйки със служителя на дружеството промени в бланкетните клаузи.
Противното – предоставена такава възможност при подписване на процесните
договори, не се установява от ангажираните от ищеца доказателства. Съдът счита, че тези неустоечни клаузи са
нищожни и по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. В тази насока е формирана
задължителна съдебна практика на ВКС (изразена например в Решение №110 от
21.07.2016г. на ВКС по т.д.№1226/2015г., I т.о.), приемаща нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустоечни клаузи в договори с периодично
изпълнение, които предвиждат при прекратяване на правоотношението заплащане на
неустойка в размер на останалите периодични платежи до крайния уговорен срок на
договора, т.к. позволяват едната страна
по правоотношението да получи имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получила, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя
своята насрещна престация. Така се създават условия за неоснователно
обогатяване на едната страна и
позволяващата това неустойка излиза извън присъщите й по закон функции и
нарушава принципа за справедливостта.
С оглед горното, съдът намира, че
претендираната въз основа на нищожните договорни клаузи неустойка в размер на 540,52лв.
не се дължи и заявената претенция за присъждането й следва да се отхвърли като
неоснователна и недоказана.
С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се произнесе по
направените разноски в заповедното и исковото производство, при съобразяване приетото
в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на
ОСГТК. В заповедното производство са били сторени разноски за
държавна такса в размер на 25 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 180лв. или общо разноски в размер на 205лв. От тях ответника дължи
сумата от 30,75лв., съразмерно частта от вземанията, чието съществуване се
установи в исковото производство.
В исковото
производство ищеца е направил разноски за държавна такса в размер на 75лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 300
или общо 375лв. Съразмерно уважената част от исковете, ответницата му дължи
разноски в размер на 75лв.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че С.М.П. с ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ на „В.П.” ***, ***със
седалище и адрес на управление ***, сумата
от 131,92лв., представляваща стойност на потребени и неплатени далекосъобщителни
услуги по договори за далекосъобщителни услуги от 11.03.2014г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 21.03.2017г. до
окончателното изплащане на вземането, която сума представлява част от вземанията, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 22.03.2017г. по
ч.гр.д.№1982/2017г. по описа на ***.
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от „В.П.” ***, ***със седалище и адрес
на управление *** против С.М.П. с ЕГН **********,*** ИСК с правно
основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 540,52лв., представляваща неустойка
за предсрочно прекратяване на договори за далекосъобщителни услуги от
11.03.2014г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал.1 от ГПК С.М.П. с ЕГН **********,*** ДА
ЗАПЛАТИ на „В.П.” ***, ***със
седалище и адрес на управление ***, следните суми: сумата от 30,75лв.,
представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 75лв.,
представляваща разноски за исковото производство, съразмерно уважената част от
иска.
решението подлежи
на обжалване пред ****с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
районен съдия: