№ 7031
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-30 СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Валерия Банкова
при участието на секретаря Диана Ст. Борисова
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Гражданско дело №
20251100104607 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на С. Р. А. против
Прокуратурата на Република България за сумата от 120 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени
от нарушаване правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.
дело № 1/1991г., преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г. по описа на ВОП-
София, а сега -ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от
образуване на делото през януари 1991г. до предявяване на иска, ведно със
законната лихва от 19.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищцата твърди, че е наследник на съпруга си Е.Ф. А. (който починал на
18.07.2017 г. преди приключването на разследването), пряко пострадал от
престъпленията, разследвани над 35 години по сл. дело 1/1991 г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г.
по описа на ВОП-София, а сега - в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-
София, във връзка с т.нар „възродителен процес“, проведен от тоталитарния
режим на БКП чрез извършване спрямо личността му на престъпления по
задържане и лишаване от свобода, без съд и присъда, в лагер на о-в Белене в
периода от 31.12.1984 г. до 03.12.1986 г. и последващо принудително
заселване последователно в с. Комарево и с. Изгрев в периода от 03.12.1986 г.
до 26.09.1988 г., а през 1989 г. - принудително изселване в Република Турция.
Отделно заявява, че тя също е пряко пострадала от прилаганата
насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния
режим, като рождените й имена били принудително сменени с български.
Наред с това, било й забранено ползването на майчиния език, упражняването
1
на етнокултурните традиции и обичаи. През цялото време от принудителната
промяна на имената до изгонването й от страната през 1989 г., била подложена
на изолация и лишена от пълноценно участие в социалния, икономическия и
културен живот.
След обществено-политическите промени в страната през 1989 г.,
ищцата и съпругът й узнали за започналото от държавата разследване за
установяване организаторите и участниците в т. нар. „възродителен процес“.
Не били потърсени от разследващите органи години наред, което
притеснявало ищцата и други лица в нейното положение. Поради това, през
1996 г. част от хората, които били заедно със съпруга й в Белене, чрез единия
от пострадалите И.Х., подали на 04.03.1996 г. в българското консулство в гр.
Истанбул обща жалба до главния прокурор, към която били приложени 94
индивидуални бележки с информация, с посочване на имена, адрес, телефонен
номер, информация за периодите и местата на лишаване от свобода. Жалбата
съдържала искане прокуратурата да започне разследване за причинените на
подателите във връзка и за реализиране на т.нар. „възродителен процес“
нарушения на основни и естествени човешки права, както и справедливи
обезщетения за произтеклите от това имуществени и неимуществени вреди
според индивидуалната ситуация и щети на всеки отделен пострадал и
семейството му. Твърди, че и към датата на исковата молба, никой от
жалбоподателите не е получил отговор или информация за развитието на
разследването във връзка с жалбата.
Заявява, че разследването и досъдебната фаза по сл. дело 1/1991г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в сл. дело №780-
II/1998г. по описа на ВОП-София, а сега - в ДП №II-048/1999 по описа на
ВОП-София, продължили повече от 35 години, било формално прекратено с
постановление от 31.05.2022 г., поради смъртта на последния доскоро жив
обвиняем – Г.А., но прекратяването било отменено с Определение № 1223 от
22.12.2022 г. по в.ч.н.д. № 20221000600821 на Апелативен съд – София, по
жалба на един от пострадалите и разследването продължило.
Твърди, че на 07.04.2025 г. била разпитана като свидетел и й били
разяснени правата на пострадало лице по сл. дело 1/1991г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили (ДП №II-048/1999 по описа на ВОП-
София).
Счита продължителността на производството за прекомерна, за което
липсва обективно и разумно оправдание, а необоснованото забавяне на делото
приема като равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ
за извършване на разследването по ефективен начин.
Поддържа, че прекомерната продължителност на делото нарушава
правото й по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в
разумен срок, на каквото ищцата има право, с оглед на това, че е пряко
пострадала от деянията и е наследник на пряко пострадал, като в това си
качество е заявила намерение да продължа производството като наследник, а
2
резултатите от разследването и делото са решаващи за упражняването и
защитата на гражданските и права. Сочи относима съдебна практика по
сходни казуси.
В тази връзка твърди, че по вина на Прокуратурата е налице
необосновано забавяне на делото извън разумния срок по смисъла на чл. 2б от
ЗОДОВ, вр. чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което претърпяла
неимуществени вреди, които оценява на сумата от 120 000 лв. Претендира и
законна лихва върху обезщетението, считано от 19.04.2022г. /за периода от три
години преди датата на исковата молба/.
В подадения в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор ответникът -
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, навежда възражения за
недопустимост на иска, евентуално за неговата неоснователност.
Счита предявения иск за недопустим, т.к. ищцата няма качеството на
пострадала по сл. д. № 1/1991 г. и не може да търпи вреди от престъпленията,
за които се води процесното разследване. Поради тази причина тя не би могла
да бъде конституирана нито като частен обвинител, нито като граждански
ищец.
Освен това, счита иска за вреди, предявен от ищцата в качеството й на
наследник, за недопустим с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗОДОВ, като
твърди, че в случая не е налице хипотезата на предложение второ от сочената
норма (относно наследяването на обезщетението за неимуществени вреди),
тъй като увреденото лице не е предявило иск пред съда, за да бъде наследено
след смъртта му правото му на обезщетение за неимуществени вреди.
Навежда и възражение за изтекла погасителна давност за претенция за
вреди от събитията през 1985-1988 г.
Поддържа, че продължителността на разследването е обусловена от
неговата значителна сложност и множеството процесуални действия, които е
следвало да бъдат извършени. Разследването е водено ритмично, а
продължителността му се дължи, от една страна на действия на съда – дадени
с разпореждания задължителни указания, предвиждащи огромна по обем
оперативно-издирвателна дейност, а от друга – на необходимостта от събиране
на доказателства от Република Турция, за което забавяне Прокуратурата не
може да отговаря. Счита, че ПРБ не е пасивно легитимирана да отговаря за
вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда
до връщането на наказателното производство на прокуратурата, поради което
периодите, през които делото е било в съда, следва да се приспаднат от общата
продължителност на процеса.
Оспорва твърденията на ищцата за заинтересованост от движението на
делото и твърди, че в качеството си на пострадала в наказателното
производство, тя е следвало да реализира правата си, като за възмездяване на
претърпените от нея вреди от смяната на имена и последвалите събития, е
съществувал ред за предявяване на иск пред гражданския съд, като
продължителността на наказателното производство не е било пречка за
3
упражняване на правата й.
Счита, че не са ангажирани доказателства за твърдените в исковата
молба неимуществени вреди.
Оспорва претенцията по размер като прекомерна.
Оспорва и претенцията за законна лихва, като счита, че при определяне
на обезщетение, евентуално такава се дължи от 24.04.2025 г. - датата на
исковата молба.
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ срещу
Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение в
размер на 120 000 лева., ведно със законната лихва от 19.04.2022г. до
окончателното изплащане.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
относими доказателства, след което приема от фактическа и правна страна
следното:
Разследването по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.
дело № 780ІІ/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-
048/1999 г. по описа на ВОП - София /делото за т.нар. "Възродителен процес"/
и до настоящия момент не е приключило.
Видно от приетите по делото писмени доказателства от процесното
досъдебно производство, съпругът на ищцата – Е. А. е сред пострадалите от
т.нар. "Възродителен процес". По делото е ангажирана Заповед за прилагане
на превантивна адм. мярка по Закона за народната милиция от 13.05.1985г.,
съгласно която на лицето Щ.Ф.О. се налага превантивна адм. мярка –
принудително установяване в Белене, Плевенски окръг за срок от 3 години.
Представено е удостоверение за лице с различни имена, съгласно което
Е.Ф. А. и Щ.Ф.О. са едно и също лице. Представено е удостоверение за
наследници на починалия Е.Ф. А., съгласно което ищцата е негова съпруга.
Приета по делото е и Заповед 05.11.1986г. за налагане на адм. мярка
„принудително установяване“ в с. Комарево, Плевенски окръг, на Щ.Ф.О..
Адм. мярка е прекратена със заповед от 26.09.1988г.
Приета по делото е жалба от 1996г., адресирана до Главна прокуратура –
София и внЕ.а в българското консулство в гр. Истанбул. Според посоченото
жалбата е подписана от група граждани, незаконно репресирани и
депортирани, живущи зад граница, чиито имена и адрес са приложени към
същата.
Приети са по делото Протокол от заседанието на 25.01.2007г. на
Комисията по правата на човека и вероизповеданията към Четиридесетото
Народно Събрание, в което е изслушан зам. – главния прокурор Валери
Първанов, писма до г-н К., председател на Сдружение „За справедливост,
права, култура и солидарност на Балканите“, Република Турция, съответно от
заместник на главния прокурор при ВКП, омбудсмана Г.Г., зам-военно
апелативен прокурор подп. В. Стоев, инспектор по ЗСВ Д. Н. – всички във
4
връзка с движението по процесното наказателно производство. Представена е
и Декларация от 11.01.2012г. на НС, с която е осъдена асимилационната
политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското
малцинство в Република България, вкл. т.нар. възродителен процес и е
отправен призив към правосъдието и главния прокурор да направят
необходимото за приключване на делото срещу виновниците за същия.
Установява се от доказателствата по делото, че на 19.03.2018г. ищцата и
другите наследници на Е. А. , заедно с други граждани, са подали искане до
ВОС – София, за извършване преценка за забавяне на досъдебното
производство, като бъдат определени мерки и срок за ускоряването му.
С Постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор към ВОП – София
наказателното производство е било спряно, а с Постановление от 31.05.2022г.
същото е било прекратено. По жалба на Сафие Юрдакул и Сабри Б.Г. е било
образувано чнд №2337/2022г. по описа на СГС, НО, по което с определение от
20.06.2022г. постановлението за прекратяване е потвърдено.
Сабри Б.Г. е обжалвал определението на СГС, като с Определение на
САС от 22.12.2022г. по вчнд №821/2022г. определението на СГС, както и
постановлението на ВОП-София за прекратяване на наказателното
производство по ДП №II-048/1999г. са отменени и делото е върнато на ВОП-
София за продължаване на процесуално – следствените действия.
Установява се от писмените доказателства, че жалба срещу
Постановлението от 04.10.2018г. на военен прокурор към ВОП са подали и
наследниците на Е. А.. С молба от 31.01.2022г. дата същите са заявили
желанието си да продължат участието си в производството и са посочили
адрес за връчване на призовки и съобщения. Депозирали са и искане за
преразглеждане на правната квалификация на деянията, предмет на
разследването. С молба от 27.11.24г. до ВОП – София ищцата е заявила
желанието си да участва като пострадал в досъдебната фаза на процеса и е
посочила адрес за призоваване.
От събраните доказателства се установява, че ищцата е разпитвана
като свидетел по посоченото досъдебно производство, правила е многократни
опити да се сдобие с информация за хода на разследването и за фазата, в която
то се намира, но без резултат. Разпитван е и нейният съпруг преди смъртта си
– протокол за разпит на Е. К. (Е.Ф.ов А.ов) от 26.11.2001г. Към датата на
исковата молба и към настоящия момент образуваното през 1991 г.
наказателно производство по т.нар. "Възродителен процес" не е приключило
все още. Ищцата продължава да се интересува от съдбата на досъдебното
производство.
От приетите по делото писмени доказателства се установява предмета
на процесното производство, по което са привлечени като обвиняеми лицата
Д.И.С., Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Т.М. и П.П.К. за това, че в периода от 1984 г. до 1989
г., при условията на продължавано престъпление, в съучастие са проповядвали
и подбуждали към расова дискриминация, с което са осъществили
5
престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК. Делото
двукратно е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления
по чл.387, ал.2, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.20, ал.3 от НК, но е връщано за
допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Установява се, а не е и спорно по делото, че
образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период
от над 30 години, е на досъдебна фаза.
От разпита на свидетеля Ш.М. се установява, че същият познавал Е. и
съпругата му С. от Белене, там се запознал с Е.. После били разселени в
различни села, но след изселването в Турция пак се видели. След като
разбрали за делото в България, по инициатива на Е., дошли в България да
дадат показания по същото. Под ръководството на Е. организирали
инициативна група и през 2004г. основали дружество, за да бъде борбата им за
справедливост официализирана. Многократно искали достъп до делото, но
никой нищо не им давал. Ищецът и цялото му семейство чакали
справедливост, да бъдат изправени пред съда извършителите на
престъпленията спрямо тях. През 2017 г. Е. починал. С. го подкрепяла през
цялото време и много се тормозела, че мъжът й нямал и ден покой. След
смъртта му тя нито за миг не е изоставила борбата и непрекъснато се
интересувала от свидетеля дали има някакви предприети действия или срещи
с органи в България.
Съдът кредитира показанията на свидетеля като логични,
безпротиворечиви и подкрепени от събраните по делото писмени
доказателства.
От правна страна, съдът намира, че ищцата е легитимирана да търси
обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ. По този текст държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. В
съдебната практика последователно се приема, че в обхвата на разпоредбата
на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат, както страните в едно наказателно
производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат
пряко и решаващо от производството. Понятието "граждански права и
задължения" от чл. 6 § 1 от Конвенцията, към който пряко препраща чл. 2б от
ЗОДОВ не се стеснява само до страните по гражданско и наказателно
производство. То обхваща и пострадалите, които са претърпели имуществени
или неимуществени вреди от престъплението и спрямо техните наследници
при смърт на пострадалото лице / чл. 74, ал.2 от НПК/, както и други лица,
чиито права и задължения се засягат пряко от производството. Ищцата е от
една страна наследник на пострадал от престъплението по чл. 387, ал. 2, вр.
чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК, което е било предмет на разследване по сл. дело
№ 1 от 1991 г. по описа на ПВС, а от друга страна пострадала в лично
качество, заявила желание да участва в ДП. Процесното досъдебно
производство, неприключило и към момента, образувано първоначално като
сл. д. № 1/1991 г., е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр., ал. 1 от НК -
6
за злоупотреба и превишаване с власт с цел постигане на консолидация на
българската нация чрез принудителна смяна на имената на български
граждани, принудително затваряне в места за лишаване от свобода в Белене,
принудително установяване в друго населено място, принудително
преместване от работа, забрана за използване на характерни за мюсюлманите
религиозни символи, говоренето на турски език на обществени места и др., в
крайна сметка довели до масовото изселване на значителна част от
българските граждани с турско етническо самосъзнание в Република Турция
през лятото на 1989г. Вредните последици от това престъпление се изразяват
именно в засягане на основни човешки права на лицата, спрямо които са били
предприети горепосочените мерки. По легитимацията на ищцата – в
изложения по-горе смисъл са и мотивите на Решение № 140 от 29.06.2022 г. по
гр. д. № 3356/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, по идентичен от правна страна
казус.
Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и
решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, а от там и за
обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите,
определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други
факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съобразно установената в практика на Европейския съд по правата на
човека качеството "жертва" възниква от датата на образуване на съответното
производство, чиято разумна продължителност се преценява. Съдът намира,
че в конкретния случай за начало на производството следва да се приеме
образуването на сл. д. №1 през януари 1991г. Предвид факта, че същото
безспорно не е приключило към момента, видно е, че досъдебната фаза на
процеса трае вече повече от 30 години.
Делото е от значителна фактическа и правна сложност. Обвиняемите
лица са повече от едно, а фактите, подлежащи на установяване – многобройни.
Част от доказателствата е следвало да бъдат събирани чрез съдебна поръчка.
Независимо от това, съдът намира, че не съществува фактическа и правна
сложност, която да обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза
на един процес повече от 30 години. В подкрепа на изложеното е и факта, че
давността по чл. 81, ал.3 от НК за престъплението, за което е водено
производството, е отдавна изтекла, което на практика изключва наказателното
преследване.
Ето защо, съдът намира, че е нарушено правото на ищцата за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на Конвенцията.
Прокуратурата на Република България /като централизирана и единна
система/ е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск,
тъй като в нейния персонален състав са били включени лицата,
7
осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките
на досъдебното производство /чл. 52, ал. 3 от НПК/ и носещи отговорността за
обезпечаване ритмичността и навременността на разследването.
Посоченото неизпълнение на задълженията на ответника е довело до
настъпването в правната сфера на ищцата на неимуществени вреди, които
подлежат на обезщетяване. Същите се изразяват в притеснения и безпокойство
от развитието на наказателното производство, евентуалния му неблагоприятен
изход, накърняване на чувството за справедливост на ищцата на доверието й в
държавността поради забавяне на делото, разочарование и притеснение, че
виновните лица за извършените спрямо нея и наследодателя й репресивни
действия няма да бъдат наказани. (в т. см. решение № 306/22.10.2019 г. по гр.
д. № 4482/2017 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019
г. и решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV ГО на ВКС).
Предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ във вр. с чл.52 от ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди с правно основание чл.2б от ЗОДОВ следва да бъде
определено от съда по справедливост. Това означава, че същото трябва да бъде
съразмерно с обществения критерий за справедливост, като при определянето
му се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото. Съдът, при
определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, вредните последици, както и
икономическите условия в държавата.
С оглед на обстоятелствата на конкретния случай, като съобрази
изложеното по-горе при установяването на спора от фактическа страна,
продължителния период, през който са търпени от ищцата процесните
неимуществени вреди, икономическата обстановка в страната, и като съобрази
актуалната съдебна практика по сходни казуси (Определение № 2449 от
15.05.2025 г. по к. гр. д. № 504/2025 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение №
50062 от 02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС,
Определение № 3924 от 05.08.2025 г. по к. гр. д. № 1648/2025 г., Г. К., ІV Г. О.
на ВКС) съдът намира, че справедливото обезщетяване на моралните вреди
следва да бъде определено на 30 000 лева. Обезщетение в този размер би
репарирало претърпените от ищеца неимуществени вреди, доколкото те
изобщо могат да намерят парично изражение и да се овъзмездят с парично
обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно не води до
неоснователно обогатяване. При определяне на този размер съдът взема
предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата, повдигнала и
поддържала незаконното обвинение, има основно репариращо действие,
предвид моралния, а не имуществения характер на подлежащите на
8
обезщетяване вреди /реш. от 30.11.2018г. по гр. д. №125/2018г. по описа на
ВКС, ГК, IV ГО, реш. № 50031 от 22.02.2023 Г. по гр.д. № 1077/2022 г., Г. К.,
ІV Г. О. на ВКС/. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен за
тази сума, като за разликата над нея до пълния му предявен размер от 120 000
лева, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По претенцията за лихва:
По въпроса от кой момент се дължи законна лихва върху определението
на осн. чл.2б от ЗОДОВ обезщетение, е формирана трайна съдебна практика.
Същата приема, че тъй като определеното от съда парично обезщетение се
дължи от ответника за репарирането на всички процесни неимуществени
вреди, причинени от разглеждания деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6,
§ 1 от КЗПЧОС - за целия процЕ. период от месец януари 1991 г. до датата на
исковата молба, то макар и да не е необходима покана за изпадането на
ответника в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД), тази забава не би
могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ. период, за който се дължи
главното парично задължение (решение № 50030 от 9.02.2023 г. по гр. д. №
785/2022 г., IV г. о.; решение № 50038 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г.,
IV г. о.; решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г., III г.о.; решение
№ 50240/16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г., IV г.о.; решение № 50060 от
31.03.2023 г. по гр. д. № 2528/2022 г., IV г. о.; определение № 916 от 02.05.2023
г. по гр. д. № 4593/2022 г., ІV г.о.). Следвателно, предявената по делото
акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху главницата от
30 000 лв., считано от 19.04.2025 г. /на която дата исковата молба е постъпила
в ЕПЕП/, а не от претендираната с исковата молба по-ранна дата.
При този изход на делото, на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ
Прокуратурата следва да бъде осъдена да заплати на ищцата платените
разноски за държавна такса от 8,50 лв.
С оглед изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр.
София, бул. „Витоша” № 2 да заплати на С. Р. А., ЕГН ********** с
постоянен адрес с. ******** общ. Джебел, обл. Кърджали следните суми:
сумата от 30 000 лв. по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за
9
обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от нарушаване
правото й на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. №
1/1991 г., преобразувано в сл.д. №780 – II/1998г. по описа на ВОП –
София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София
за периода от образуване на производството през януари 1991г. до
предявяване на исковата молба – 19.04.2025г., ведно със законната лихва
от датата на исковата молба до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над присъденото обезщетение от 30 000 лв. до
предявения размер от 120 000 лева.
сумата от 8,50 лв. – разноски за държавна такса в производството.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10