Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260100 24.03.2021 година гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
Нa
10 март две хиляди
двадесет и първа година
В
открито заседание в следния състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
СЕКРЕТАР:
ТАНЯ КЕМЕРОВА
като
разгледа докладваното от зам. председателя ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
в.гр.д.
№ 1068 по описа за 2021 г., за да се произнесе съобрази:
Производството е образувано по въззивна
жалба от М.С.М. ***, чрез адв. Д.П.
против решение № 260265 от 03.11.2020г., постановено по гр.дело №
1487/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което признава за
установено по отношение на ответника М.С.М., че ищцата Р.М.С. е собственик на
втората ½ (една втора) идеална част от процесния недвижим имот по силата
на настъпила придобивна давност чрез осъществено владение в период по-дълъг от
десет години – от 1978г. до 2014г., като владението е осъществено от
наследодателя на ищцата Т. М.С., а след смъртта му, е продължено от нея.
Присъдени са и разноски по делото.
Въззивникът М.С.М. намира, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и на материалния закон, не са направени обосновани
изводи на събраните по делото доказателства и извършените от страните
процесуални действия. Излага подробни
съображения в тази насока. Моли за цялостна отмяна на първоинстанционното
решение, като неправилно и незаконосъобразно и претендира постановяване на
ново, с което съдът да отхвърли иска, като неоснователен, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемата Р.М.С., чрез адв.М.И.-С. ***, сочи, че решението на
първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно, а посочените оплаквания
са несъстоятелни. Моли съда да остави без уважение и да отхвърли, като
неоснователна подадената въззивна жалба,
а обжалваното решение да остави в сила. Претендира присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски.
Съдът, като обсъди направените в жалбата
оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата
на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото,
намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.124, ал.1, предл.трето от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 ЗС.
Искът е предявен от Р.М.С. *** срещу М.С.М.
***. В исковата молба се твърди, че страните притежавали право на собственост
при равни квоти дворно място, находящо се в ***, с идентификатор 68850.518.484
с площ 565 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване – до 10 метра, при съседи: 68850.518.483,
68850.518.488, 68850.518.485. В дворното място била построена сграда с
идентификатор 68850.518.484.2, със застроена площ 36 кв.м., на един етаж, с
предназначение: друг вид сграда за обитаване. Дворното място било съсобствено
на наследодателите на страните – на съпруга на ищцата Т. М.С., и на бащата на
ответника – С.М.С.. Ответникът придобил 1/2 идеална част от дворното място по
силата на дарение от своя баща, а ищцата придобила другата 1/2 идеална част
чрез саморъчно завещание от своя съпруг. Ищцата твърди, че макар дворното място
да било съсобствено, построената сграда от 36 кв.м. била лична собственост на
нейния наследодател и съответно и нейна лична собственост. За сградата било
издадено строително разрешение №187/1978г. на името само на нейния съпруг – Т. М.С..
В акт за узаконяване №238/1994г., с който гаражът бил преустроен на стопански
обект, като собственик също бил записан Т. М.С.. В удостоверението за търпим
строеж, издадено през 2015г. също било записано, че сградата е собственост на
наследниците на Т. М.С.. Ищцата твърди, че преди построяването на сградата –
другият съсобственик на дворното място – С.М.С., баща на ответника, е дал
разрешение на Т. М.С. да построи гаража, който да бъде негова индивидуална
собственост. От построяването на гаража през 1978г. до 2018г. никой не е
оспорвал правото на собственост на Т. М.С., а след смъртта му и на ищцата върху
цялата сграда. През цялото време наследодателят на ищцата и самата ищца били
владяли сградата явно, несъмнено и спокойно, поради което ищцата счита, че е
изтекла в нейна полза придобивна давност и тя е собственик на цялата сграда.
Ответникът отправил нотариална покана и впоследствие завел гражданско дело за
присъждане на обезщетение за лишаването му от право да ползва процесната
сграда, с което всъщност оспорвал правото на собственост на ищцата. Това
породило правен интерес за ищцата да предяви настоящия установителен иск.
Моли съда, да признае за установено по
отношение на ответника, че ищцата е собственик на сграда с идентификатор
68850.518.484.2, със застроена площ 36 кв.м., на един етаж, с предназначение:
друг вид сграда за обитаване, построена в дворно място, находящо се в ***, с
идентификатор 68850.518.484 с площ 565 кв.м. с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване – до 10
метра, при съседи: 68850.518.483, 68850.518.488, 68850.518.485 по силата на
настъпила придобивна давност чрез осъществено владение в период по-дълъг от
десет години – от 1978г. до 2014г., владението е осъществено от наследодателя
на ищцата Т. М.С., а след смъртта му, е продължено от нея и до настоящия
момент. Претендира и разноските по делото.
Ответникът представя писмен отговор по
смисъла на чл.131 ГПК, с който оспорва предявения иск.
Твърди, че никога не е оспорвал правото
на собственост на ищцата върху 1/2 идеална част от процесната сграда, която
ищцата е придобила от своя съпруг. Поради тази причина в тази му част искът бил
недопустим, тъй като за ищцата липсвал правен интерес от завеждането му. Моли в
тази част производството по делото да бъде прекратено. Освен това между
страните било висящо друго дело – гр.дело №5469/2018г. по описа на РС-Стара
Загора, по което ищцата била направила възражение, че е собственик на цялата
процесна сграда, но на друго основание, като не била навела доводи за
придобивна давност. Ответникът счита, че правото на ищцата да се позове на
придобивна давност се било преклудирало с изтичането на срока за възражения по
посоченото гр.дело, поради което счита иска за недопустим и моли производството
по настоящото дело да бъде прекратено.
В случай, че съдът приеме искът за допустим,
счита същия за неоснователен. Страните били съсобственици на дворното място при
равни квоти и съответно на процесната сграда по силата на приращението, също
при равни квоти. Ответникът оспорва изложените в исковата молба твърдения, че
наследодателят на ответника бил дал разрешение на наследодателя на ищцата да
построи сградата, която да остане негова лична собственост. В дворното място
имало няколко сгради, като всички били съсобствени между страните. Ответникът
оспорва твърдението, че в полза на ищцата е изтекла придобивна давност. Твърди,
че до 1981г. дворното място всъщност е било съсобствено между наследодателите
на страните и техния баща – М.М.. Т.е. при построяването на сградата през
1978г. сградата е станала съсобствена на тримата съсобственици на дворното
място и след това идеалната част на М.М. е преминала в наследство на неговите
синове - на съпруга на ищцата Т. М.С., и
на бащата на ответника – С.М.С.. Нито страните, нито техните праводатели са
владяли цялата процесна сграда. Ищцата и праводателят й са владяли своята
половина и са държали половинината на ответника. Едва със завеждането на
исковата молба ищцата сочи владение на половината сграда, която принадлежи на
ответника. Освен това до 1990г. имало забрана за придобиването на такива имоти
по давност. Ищцата вече заявявала, че е собственик на процесната сграда въз
основа на съгласие на праводателя на ответника, а не можело ищцата да придобие
собствеността на две различни основания. Предвид изложеното ответникът моли
съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и да му присъди направените
по делото разноски.
Старозагорският районен съд с определение
от 07.08.2020г. е прекратил производството по делото в частта за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на 1/2 идеална
част от сграда с идентификатор 68850.518.484.2, със застроена площ 36 кв.м., на
един етаж, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, построена в дворно
място, находящо се в ***, с идентификатор 68850.518.484 с площ 565 кв.м. с
трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване – до 10 метра, при съседи: 68850.518.483, 68850.518.488,
68850.518.485, по силата на настъпила придобивна давност, която 1/2 идеална част ищцата е придобила по наследство
от своя съпруг – Т. М.С..
Безспорно е установено по делото, а и
това е видно от представените и приети като писмени доказателства по делото
заверени копия на Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот,
придобит по дарение №170, том II, дело №854/19.06.1964г. на нотариус при
Старозагорски народен съд, Нотариален акт за дарение на недвижим имот №16, том
III, дело №976/30.06.1981г. на нотариус при Старозагорски районен съд,
Удостоверение за наследници с изх.№5674/17.10.2018г. на гр.Стара Загора и
Удостоверение за наследници с изх.№5673/17.10.2018г. на гр.Стара Загора, че
общият наследодател на страните – М.С.М.,***, починал на 11.06.1987г., е бил
собственик на дворно място, находящо се в ***, представляващо парцел III-4323
от кв.404 по плана на града. Наследодателят на страните М.С.М. е прехвърлил на
синовете си Т. М.С. – съпруг на ищцата и С.М.С. – баща на ответника, идеални
части от дворното място при равни квоти. С Нотариален акт за дарение на
недвижим имот, вх.рег.№1809 от 25.04.2000г., акт №78, том V, дело №1027/2000г.
по описа на Служба по вписвания гр.Стара Загора прекият наследодател на
ответника - С.М.С. е дарил на ответника своите идеални части от недвижимия
имот, като предмет на дарението е само дворното място, без постройките в него.
По силата на Саморъчно завещание от 03.01.2012г. ищцата е станала собственик на
цялото имущество на съпруга си Т. М.С., включително идеалните му части от
дворното място и постройки в него. По силата на Строително разрешение
№187/09.08.1978г. в дворното място на страните е бил построен гараж, който към
настоящия момент е с идентификатор 68850.518.484.2, със застроена площ 36
кв.м., на един етаж, с предназначение: друг вид сграда за обитаване. Тези
обстоятелства не се оспорват от страните.
По делото са представени и приети като
писмени доказателства копия на отговор на Р.М.С. по гр.дело №5469/2018г. по
описа на РС-Стара Загора, Протокол от о.с.з. на 05.11.2019г. по гр.дело
№5469/2018г. по описа на РС-Стара Загора, Решение по гр.дело №5469/2018г. по
описа на РС-Стара Загора, както и Нотариална покана рег.№1120/08.02.2018г. на
нотариус Радка Богданова, от които се установява, че спорна между страните е
собствеността върху сграда с идентификатор 68850.518.484.2, като ищцата е
твърдяла в хода на посоченото по-горе гр.дело, че нейният наследодател е
придобил сградата чрез отстъпено право на строеж. Съдът е приел, че ищцата не е
собственик на процесната сграда на това основание. Поради тази причина ищцата в
настоящото дело заявява собственост на основание давностно владение.
За изясняване на обстоятелствата по
делото са допуснати до разпит и изслушани свидетели. От показанията на
свидетелите П.И.П., И.А.М.и Р.З.М.– племенник на ищцата, се установява, че
страните имат съсобствено дворно място в ***(с предходно наименование ***). В
дворното място е бил построен гараж още приживе на общия наследодател на
страните – дядо М.. Гаражът е бил построен от съпруга на ищцата – Т.. Само Т. е
ползвал гаража за личния си автомобил със съгласието на брат си С., който е
нямал автомобил. Впоследствие гаражът е бил преустроен на барче, което е
стопанисвано само от семейството на Т. със съгласието на брат му С.– баща на
ответника. С.е ходил в барчето като клиент и никога не бил оспорвал
собствеността на брат си върху гаража. След известно време гаражът е бил
преустроен на зеленчуков магазин и пак е бил стопанисван само от семейството на
съпруга на ищцата. Свидетелите са чували съпруга на ищцата да казва, че гаражът
е само негов и брат му не оспорвал този факт.
От показанията на свидетелите Ж.Т.Г., К.Г.Д.и
К.В.С.се установява, че същите са били близки приятели на ответника. Те са
чували от него, че ответникът има идеални части от дворното място и постройките
на ***, останали му от баща му и дядо му. Ответникът живял там докато се ожени.
Постройките, включително и гаражът, били от дядо му и баба му. Ответникът не е
ползвал гаража. Баба му Е. е споделяла, че ответникът има идеална част и от
гаража, а не само от дворното място.
При преценка на свидетелските показания
и по реда на чл.172 ГПК, съдът взе предвид, че свидетелите от ищцовата страна
на първо място са по-възрастни и са имали контакт с наследодателите и на двете
страни, както и с общия на страните наследодател. Същите са по-близки на
семейството, като свидетелката П.И.П. е роднина на сватовство на ищцата,
свидетелят И.А.М.е съсед на процесния имот, а свидетелят Р.З.М.е племенник на
ищцата. Поради тази причина е по-естествено тези свидетели да са по-запознати с
отношенията в семейството по повод на процесния имот. Докато свидетелите на
ответната страна са близки само на ответника и са чували предимно от него, че
същият има идеални части от процесния имот. Твърденията, че са чували от бабата
на ответника, че същият е съсобственик на гаража, са нелогични, тъй като дори
да е имало обсъждания на имотните отношения в семейството с приятели на
ответника, то тези обсъждания е логично да са се отнасяли до жилищната сграда,
а не до гаража. Поради тази причина съдът не кредитира с доверие показанията на
свидетелите Ж.Т.Г., К.Г.Д.и К.В.С.в частта им, в която свидетелите изразяват
увереност, че ответникът е собственик на идеална част от гаража.
При така установената фактическа
обстановка, въззивният съд намира, че предявеният иск е основателен и доказан.
Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съществените
признаци на владението са два: обективен - упражняване на фактическа власт, и
субективен - намерение да се владее за себе си. Те са посочени в чл.68 ЗС.
Други признаци на владението, с които се борави в теорията и практиката, са
логическо следствие от съществените и те са: да е поС.но, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно. Владението на невладеещия собственик се счита
отблъснато, когато с действията си владеещият несобственик го отблъсква и
препятства да упражнява правото си на собственост. Такива действия могат да
бъдат недопускане до имота, заявяване пред самия него и пред трети лица, че
владее за себе си, както и други, които изключват недвусмислено властта върху
вещта.
От събраните по делото доказателства се
установява, че наследодателят на ищцата е построил процесната сграда, като на
негово име е издадено и разрешителното за строеж. Впоследствие пак той е предприел
действия за преустройването на сградата и смяната на предназначението й на
питейно заведение и след това на магазин за зеленчуци. По този начин Т. М.С. е
манифестирал намерението си, че владее само за себе си. Това владеене е било
възприето от брат му – С.М.С., който не е правил никакви постъпки за ползване
на имота. Действително докато сградата е била ползвана като гараж, С.М.С. не е
имал нужда от нея, тъй като не е имал личен автомобил, но впоследствие, когато
сградата е била преустроена, не е имало пречки С.М.С. да ползва своята идеална
част, ако е считал, че притежава такава, или да претендира обезщетение от брат
си за лишаването му от право да ползва собствеността си. Съгласно трайната съдебна
практика се приема, че когато владението е предоставено от собственика и
лицето, на което е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното
ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване, такива действия
могат да се квалифицират като владелчески, и ако те се възприемат от
собственика и той не се противопоставя и не препятства в продължение на 10
години упражняването на фактическа власт, да обосноват придобиване на имота по
давност. Тъй като не се касае за правна сделка, предаването на владението със
съгласието на досегашния владелец може да бъде обективирано чрез фактически
действия. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху
имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник
по закон, се приема, че още от момента на предаване на владението този
наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване
на собствеността. В тази хипотеза действа презумпцията на чл. 69 ЗС. Ако до
смъртта на наследодателя не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок,
фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един
от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота
приживе на наследодателя с негово съгласие, поради което този наследник не е
длъжен да демонстрира по отношение на останалите наследници последваща промяна
в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване
наследството.
В конкретния случай процесната сграда е
построена приживе на общия наследодател на страните М.С.М., с негово съгласие и
без противопоставяне сградата е била строена и ползвана само от единия от
синовете му и негов наследник – Т. М.С.. По този начин още с построяването на
сградата е започнала да тече придобивна давност. До края на живота на С.М.С.,
както и след това на ответника М.С.М., Т. М.С. е демонстрирал владението си
върху цялата сграда. Ответникът и приживе баща му никога не са имали свободен
достъп до сградата (С.М.С. е ходил като клиент в заведението, стопанисвано от
брат му), нито са имали ключ от същата, нито са получавали наем или по друг
начин обезщетение за лишаването им по ползване. Първата претенция към
половината от сградата е била изразена от ответника с връчването на
нотариалната покана на ищцата едвапрез 2018г. През целия период от 1978г. до
2018г. ищцата и нейния наследодател са владяли сградата непрекъснато, явно и
необезпокоявано, със знанието и съгласието на съсобствениците в дворното място.
За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо
упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя
страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент –
упражняване на фактическата власт върху веща, която включва извършване на
фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която
по съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението -
намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо съС.ие, поради
което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС -
предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи,
че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия,
които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика. В
отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на
чл.69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците
има право да ползва вещта /чл.31, ал.1 ЗС/. Когато след възникване на
съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на
своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да
придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е
отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните
части за себе си. Превръщането на държането във владение не изисква някакъв
специален акт /макар, че може да съществува и такъв/. Фактическото разделяне на
наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците
установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее поС.но в него със
семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на
спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване
на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл.30,
ал.3 или чл.31, ал.2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират
промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Това е
така, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. При
съчетаното им проявление, те установяват признаците на владението, защото са
явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са
непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от 10 години,
предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани.
Противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след изтичане на
придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на давността не е
елемент от фактическия състав на придобиването по давност – ТР № 4/2012 г. на
ОСГК на ВКС. Не е необходимо отношенията между съсобствениците или
сънаследниците, /които често са близки роднини/ да са се влошили, да са
преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането
на идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията
на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени пред
съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло
от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и
преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие
на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците
фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да
владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и
разправии между тях.
Предвид гореизложените съображения
въззивният съд намира, че в полза на ищцата е изтекла придобивна давност чрез
непрекъснато владение на процесната сграда за период от повече от 10 години –
от 1978г. до 2018г., като придобивната давност е започнала да тече приживе на
нейния наследодател Т. М.С.. С оглед на това и предявеният иск е основателен и доказан,
поради което следва да бъде уважен.
Предвид гореизложеното, въззивният съд
намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено. При постановяването му не са допуснати нарушение на
материалния и процесуалния закони.
По разноските: С оглед изхода на делото
– неоснователност на въззивната жалба, следва въззивникът да бъде осъден да
заплати на въззиваемия направените разноски пред въззивната инстанция, които са
в размер на 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Въззивният съд
намира направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от
пълномощника на въззивника за неоснователно, поради което същото не следва да
бъде изменяно. Договореното възнаграждение в размер на 800 лв. съответства на
действителната фактическа и правна сложност на делото, а също така е съобразено
с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горните мотиви и на основание
чл.272 от ГПК Старозагорски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260265 от 03.11.2020г.,
постановено по гр.дело № 1487/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора.
ОСЪЖДА
М.С.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Р.М.С., ЕГН **********, с
адрес: *** сумата от 800 лв.. (осемстотин
лева), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: