РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 2142 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 294714/15.12.2017 г., постановено по гр.дело
№ 47530/2017 г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, че С.Л.Х., ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********суми
като задължения по договор за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г.,
прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 29.11.2011 г., както следва: 1/
сумата от 1100,12 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от
05.12.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 97,57 –
договорна лихва; 3/ сумата от 377,11 – законна лихва за периода 05.12.2013 г. –
20.11.2016 г.
За горепосочените суми на 08.12.2016 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
71308/2016 г. по описа на СРС, ГО, 78 състав.
С решението претенциите на ищеца „Ф.И.“ ЕАД са
отхвърлени, както следва: 1/ по
отношение на претенцията за главница - за разликата над уважената част от 1100,12
лева до пълния предявен размер от 1500; 2/ по отношение на претенцията за
договорна лихва за разликата над уважената част от 97,57 лева до пълния
предявен размер от 195,14 лева; 3/ по отношение на претенцията за законна лихва
за забава върху вземането за главница за разликата над уважената част от 377,11
лева до пълния предявен размер от 754,22 лева.
С решението първоинстанционния съд е разпределил
отговорността за разноски между страните, съобразно изхода на спора, като е
осъдил ответника С.Л.Х. да заплати на ищеца „Ф.И.“ ЕАД сумата от 251,04 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство и сумата от 69,80
лева, представляваща разноски в заповедното производство.
Срещу решение № 294714/15.12.2017 г., постановено по
гр.дело № 47530/2017 г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в в частта, с която
претенциите на ищеца са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника С.Л.Х.,
в която се излагат съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение,
поради допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.
Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесния договор
за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г. е прекратен на 24.01.2013 г. В
тази връзка се посочва, че от страна на ищеца не са представени доказателства
за писмено изявено съгласие от страна на кредитополучателя за подновяване срока
на договора, поради което се налага извод за липса на уговорено между страните
удължаване срока на процесния договор. Поддържа се също, че съгласно чл. 430,
ал. 3 ТЗ се предвижда писмена форма за сключване на договора и писмената форма
е такава за действителност на договора.
Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните части и за отхвърляне на претенциите на ищеца в цялост. Претендират
се разноски и за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна „Ф.И.“ ЕАД е депозирала отговор на въззивната жалба, в
който са изложени съображения за неоснователност на същата. Поддържа се, че
ответникът е следвало да докаже, че въведеното от него възражение за
погасителна давност е основателно, а това не е направено от негова страна. Моли
се въззивната жалба да бъде оставена без уважение и първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 05.12.2016 г.
със заявление по чл. 410 ГПК от Ф.И. ЕАД, с което е поискано да бъде
разпоредено длъжникът С.Л.Х. да му заплати следните суми, представляващи
вземания по договор за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г., сключен
между Р.Б.ЕАД и С.Л.Х., вземанията по който били прехвърлени на заявителя с
договор за цесия от 29.11.2011 г.: 1/ сумата от 1500,00 лева, представляваща
главница по договор за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г., сключен
между Р.Б.ЕАД и С.Л.Х., вземанията по който били прехвърлени на заявителя с
договор за цесия от 29.11.2011 г., ведно със законната лихва, считано от
05.12.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 195,14 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 07.01.2011 г. до 24.01.2013 г.; 3/
сумата от 377,11 – законна лихва за периода 05.12.2013 г. – 20.11.2016 г.
На 08.12.2016 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 71308/2016 г., по описа на СРС, ГО, 78 състав, с която е разпоредено
длъжникът да заплати на кредитора посочените в заявлението суми.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на длъжника С.Л.Х..
Във връзка с горното на заявителя Ф.И. ЕАД е указано, че в едномесечен срок от
получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си.
В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК
кредиторът е предявил иск срещу длъжника за претендираните в заявлението суми.
Въззивната жалба срещу решение № 294714/15.12.2017 г.,
постановено по гр.дело № 47530/2017 г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в е подадена в
срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на инстанционна проверка,
поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
С въззивната жалба се атакува решението на първоинстанционния
съд в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че С.Л.Х.,
ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********суми като задължения по договор
за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г., прехвърлени на ищеца с договор
за цесия от 29.11.2011 г., както следва: 1/ сумата от 1100,12 лева – главница,
ведно със законната лихва, считано от 05.12.2016 г. до окончателното ѝ
изплащане; 2/ сумата от 97,57 – договорна лихва; 3/ сумата от 377,11 – законна
лихва за периода 05.12.2013 г. – 20.11.2016 г.
В останалите му части решение № 294714/15.12.2017 г.,
постановено по гр.дело № 47530/2017 г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в е
необжалвано, респективно е влязло в сила и настоящият съдебен състав не дължи
произнасяне.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната му част.
По отношение правилността на обжалваното решение,
въззивният съд намира следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.
1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуване на парични вземания по издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 08.12.2016 г. по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д.№ 71308/2016 г. по описа на СРС, 78 състав.
От представения по делото и неоспорен Договор № 0701240110920191
за издаване и използване на национална кредитна карта РайКАРТ се установява, че
същият е сключен на 24.01.2007 г. между "Р.(България)" ЕАД, в качеството
на кредитор, и С.Л.Х., в качеството на кредитополучател. По силата на същия
кредиторът се задължава да издаде на кредитополучателя национална кредитна
карта РайКАРТ на името на последния с кредитен лимит в размер на 1 500 лева срещу
задължение на кредитополучателя да заплаща лихви, такси и разноски, посочени в
същия. Срокът на действие на договора е три години, съобразно уговореното в чл.
39 от договора, като в същата разпоредба е предвидена възможност за автоматично
подновяване на договора за нов период в случай че кредитополучателят не е в
просрочие към момента на изтичане на валидността на картата и не е уведомил
кредитора, че не желае подновяване на картата. Не е спорно между страните, че
ответникът е получил държане над кредитната карта, издадена по договора.
Съгласно уговореното в чл. 39 от договора срокът на действие на същия е три години, считано от датата на
подписването му, т.е. срокът на същия е изтекъл на 24.01.2010 г., доколкото по
делото не се констатират визираните в същия текст от контракта основания за
автоматично подновяване. В представеното по делото извлечение от счетоводни
книги на Р.Б.ЕАД по кредитна сметка № ********за размер на дълга на С.Л.Х. по
договор за кредитна карта от 24.01.2007 г., издадено от "Р.(България)"ЕАД
е отразено, че на 17.09.2010 г. е настъпила предсрочна изисуемост на
задължението.
Съгласно уговореното в чл. 47 от договора усвоеният и
непогасен кредитен лимит, ведно с дължимите такси и лихви става автоматично и
незабавно изискуем и платим, без банката да уведомява за това картодържателя,
поради настъпване на предвидените в същия член от договора условия. Липсва
позоваване на конкретно условие. Действително в чл. 43 от договора е
предвидено, че договорът остава в сила, ако картодържателят откаже да получи
новата карта след изтичане на валидността на първоначално издадената, при
условие, че към този момент има непогасен дълг към кредитора. По делото не са
ангажирани доказателства от ищеца, комуто е доказателствената тежест, че са
били налице предпоставките за задействане на клаузата на чл. 44 и е било налице
основание за продължаване на експозицията, в това число, че ответникът е отказал
получаване на нова карта.
От заключението на вещото лице по изготвената и приета в
хода на проведеното пред първоинстанционния съд съдебно дирене
съдебно-счетоводна експертиза се установява по делото, че незаплатените от
ответника суми по процесния договор № 0701240110920191 за издаване и използване
на национална кредитна карта РайКАРТ от 24.01.2007 г. са в общ размер от
1695,14 лева, от които главница в размер на 1500 лева и договорна лихва в
размер на 195,14 лева.
От представения по делото конкретен договор за цесия
(прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г., сключен между Р.Б.ЕАД и ищецът Ф.И.
ЕАД, както и от представляващото неразделна част от същия договор приложение №
1А към конкретен договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г. се
установява, че Р.Б.ЕАД е прехвърлило вземанията си към ответника С.Л.Х. по Договор
№ 0701240110920191 за издаване и използване на национална кредитна карта
РайКАРТ от 24.01.2007 г. на ищеца Ф.И. ЕАД, както и че същите възлизат на
сумата от 1695,14 лева.
От представеното по делото извлечение от счетоводни
книги на Р.Б.ЕАД по кредитна сметка № ********за размер на дълга на С.Л.Х. по
договор за кредитна карта от 24.01.2007 г., издадено от "Р.(България)"ЕАД
се установява, че към датата на цесията – 29.11.2011 г. вземанията на "Р.(България)"ЕАД
по процесния договор № 0701240110920191 за издаване и използване на национална
кредитна карта РайКАРТ от 24.01.2007 г. са както следва: сумата от 1500 лева,
представляваща изискуема главница и сумата от 195,14 лева, представляваща
договорна лихва за периода 19.05.2010 г. – 29.11.2011 г.
От представените по делото пълномощно и потвърждение за
сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД се установява, че "Р.(България)"
ЕАД упълномощава ищеца да уведоми всички длъжници за сключения на 29.11.2011 г.
конкретен договор за цесия и приложение № 1А към него.
Установява се по делото, че ищецът, като пълномощник на
предишния кредитор, отправил до ответника уведомление за извършеното
прехвърляне на вземанията, което, видно от приложената обратна разписка е
адресирано до постоянен адрес на ответника, посочен и в договор №
0701240110920191 за издаване и използване на национална кредитна карта РайКАРТ
от 24.01.2007 г., като по делото липсват доказателства, че уведомлението е
връчено на адресата на посочения в същото адрес.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
С оглед правилата за разпределение на доказателствената
тежест ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащи факти, а именно, че спорното главно право е възникнало
(в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения
между страните, размера на предоставения кредит) както и че по него не е
изплатена сума равняваща се на спорната, както и че размера на лихвите възлиза
именно на спорните суми, задължението е възникнало и е настъпила изискуемостта
му.
Ответникът следва да докаже възраженията си
/правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи/ срещу съществуването на
вземанията, респективно срещу изискуемостта им.
Между страните не е спорно и по делото се установява
наличието на облигационно правоотношение възникнало по договор №
0701240110920191 за издаване и използване на национална кредитна карта РайКАРТ,
сключен на 24.01.2007 г. между "Р.(България)"
ЕАД в качеството на кредитор, и С.Л.Х., в качеството на кредитополучател.
Не е спорно между страните, че "Р.(България)" ЕАД
е изпълнил произтичащите от договора задължения.
От представения
по делото конкретен договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 29.11.2011
г., сключен между Р.Б.ЕАД и ищецът Ф.И. ЕАД, както и от представляващото
неразделна част от същия договор приложение № 1А към конкретен договор за цесия
(прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г. се установява, че Р.Б.ЕАД е
прехвърлило вземанията си към ответника С.Л.Х. по Договор № 0701240110920191 за
издаване и използване на национална кредитна карта РайКАРТ от 24.01.2007 г. на ищеца
Ф.И. ЕАД.
По делото се установява, че към момента на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК ответникът е останал задължен за сумата от 1500,00
лева главница и 195,14 лева, представляваща договорна лихва за периода 19.05.2010
г. – 29.11.2011 г. Това обстоятелство се установява от събраните по делото
доказателства, в това число извлечение от счетоводни книги на Р.Б.ЕАД по
кредитна сметка № ********за размер на дълга на С.Л.Х. по договор за кредитна
карта от 24.01.2007 г., издадено от "Р.(България)"ЕАД, както и от
заключението на вещото лице по изготвената и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ал. 3 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или
естеството на вземането не допускат това, като предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника за прехвърлянето. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява,
че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, от деня, в
който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Следователно,
докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор за извършената
цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по цесията преминават
върху цесионера със сключването на договора за прехвърляне на вземането, но
това прехвърляне има действие спрямо длъжника от деня, когато то му бъде
съобщено от предишния кредитор. При това, релевантно за действието на цесията е
единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера.
В тази връзка следва да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът
да делегира правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто
е и настоящият случай. По делото е представено пълномощно от законните
представители на банката-кредитор, с което ищецът е надлежно упълномощен да
уведоми длъжниците от името на цедента за извършеното прехвърляне на вземането.
Касае се за упълномощаване за извършване на самото уведомяване. Тъй като
съобщаването не е лично непрехвърлимо право, няма законова пречка извършването
на това действие да бъде възложено на представител, в това число и на
цесионера, като при наличието на такова упълномощаване цесионерът действа
спрямо длъжника не от свое име, а от името на представлявания от него цедент и
именно това му качество е релевантно. При това, упълномощаването следва да е
оповестено, т.е. длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на
представителя, трябва да бъде известен, че правното действие се извършва от
името и за сметка на цедента, като законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок
за това.
С оглед горните съображения съдът намира, че
уведомяването, извършено от ищеца „Ф.И.“ ЕАД, действал като пълномощник на
"Р.(България)" ЕАД е породило правните си последици и цесията от 29.11.2011
г. има действие на отношение на ответника. Действително, по делото няма данни
договорът за цесия от 29.11.2011 г. да е бил съобщен на Х. преди образуване на
заповедното производство, нито преди завеждане на исковото производство,
предвид изложените по-горе от съда съображения, че уведомлението не му е било
реално връчено. В случая обаче, приложение № 1 към конкретен договор за цесия
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) и приложение №
1А към него, пълномощното на кредитора "Р.(България)" ЕАД към „Ф.И.“ ЕАД,
потвържедение за сключена цесия, уведомлението за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД
от името на банката-цедент са приложени към исковата молба и са надлежно
връчени на ответника на 13.10.2017 г., когато
същият е получил разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата
молба и приложенията към нея, поради което съдът приема, че на тази дата Х. е
получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 78/09.07.2014
г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д.№
1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д.№ 12/2009 г. на
ВКС, II т.о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда
действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на
ВКС е прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията,
макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от
значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на
иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената
съдебна практика обстоятелството, че на 13.10.2017 г. ответникът е получил с
преписа на исковата молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то
на основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от
значение за спорното право следва да бъде съобразен от настоящия състав при
постановяване на решението.
С оглед изложените съображения, съдът намира, че
уведомяването, извършено от ищеца „Ф.И.“ ЕАД, действал като пълномощник на
"Р.(България)" ЕАД е породило правните си последици и цесията от 29.11.2011
г. има действие по отношение на ответника от момента на получаване на
уведомлението като приложение към исковата молба, ведно с доказателствата
(пълномощно и потвърждение), че това уведомление изхожда от предишния кредитор.
Предвид това и тъй като ответникът не твърди и не ангажира доказателства да е
извършил плащане на прехвърлените суми, съдът приема, че цесионерът „Ф.И.” ЕАД се явява носител на процесните
вземания, прехвърлени му по силата на конкретен договор за цесия (прехвърляне
на вземания) от 29.11.2011 г., сключен между Р.Б.ЕАД и ищецът Ф.И. ЕАД, а
именно: вземане за изискуема главница в размер на 1500 лева и вземане за
договорна лихва в размер на 195,14 лева за периода 19.05.2010 г. – 29.11.2011
г. Същите вземания са били предмет на сключения между Р.Б.ЕАД и ищецът Ф.И. ЕАД
договор за цесия. Поради горните съображения предявените искове за главница в
размер на 1500 лева и за договорна лихва в размер на 195,14 лева са доказани.
По отношение на претенция за лихва за забава в размер на 754,22 лева, дължима
за периода 30.11.2011 г. – 20.11.2016 г., настоящият съдебен състав намира, че
същата е неоснователна по следните съображения: видно от заявлението по чл. 410
и от изложеното в исковата молба, ищецът твърди, че е носител на вземания,
които произтичат от договор № 0701240110920191 за издаване и използване на
национална кредитна карта РайКАРТ от 24.01.2007 г., сключен между "Р.(България)"
ЕАД, в качеството на кредитор, и С.Л.Х., в качеството на кредитополучател, и
които му били цедирани от кредитора Р.Б.ЕАД по силата на сключен конкретен
договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г. Видно от събраните
по делото писмени доказателства, в това число конкретен договор за цесия
(прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г., сключен между Р.Б.ЕАД и ищецът Ф.И.
ЕАД, както и от представляващото неразделна част от същия договор приложение №
1А към конкретен договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г. се
установява, че Р.Б.ЕАД е прехвърлило вземанията си към ответника С.Л.Х. по Договор
№ 0701240110920191 за издаване и използване на национална кредитна карта
РайКАРТ от 24.01.2007 г. на ищеца Ф.И. ЕАД, както и че същите възлизат на
сумата от 1695,14 лева. Последното обстоятелство се установява и от
представеното по делото извлечение от счетоводни книги на Р.Б.ЕАД по кредитна
сметка № ********за размер на дълга на С.Л.Х. по договор за кредитна карта от
24.01.2007 г., издадено от "Р.(България)" ЕАД, в което изрично е посочено,
че към датата на цесията – 29.11.2011 г. вземанията на "Р.(България)"ЕАД
по процесния договор № 0701240110920191 за издаване и използване на национална
кредитна карта РайКАРТ от 24.01.2007 г. са както следва: сумата от 1500 лева,
представляваща изискуема главница и сумата от 195,14 лева, представляваща
договорна лихва за периода 19.05.2010 г. – 29.11.2011 г. Не на последно място
следва да бъде посочено и обстоятелството, че видно от заключението на вещото
лице по изготвената, приета и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че че незаплатените от ответника суми по процесния
договор № 0701240110920191 за издаване и използване на национална кредитна
карта РайКАРТ от 24.01.2007 г. са в общ размер от 1695,14 лева, от които
главница в размер на 1500 лева и договорна лихва в размер на 195,14 лева. При
съвкупния анализ на всички събрани по делото и обсъдени по-горе доказателства
се налага извод за неоснователност и недоказаност на претенцията за лихва за
забава, претендирана за период 30.11.2011 г. – 20.11.2016 г., доколкото по
делото не са представени доказателства, че такова вземане е възникнало в
патримониума на ищеца.
Изводът за основателност на исковете за главница и
договорна лихва налага обсъждане на направеното от ответника при условията на
евентуалност възражение за погасяване на тези претенции по давност. Съобразно
задължителна съдебна практика, постановена по чл.290 ГПК – Решение №
261/12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г. на ВКС, IVг.о, Решение № 28/05.04.2012
г. по гр.д.№ 523/2011 г. на ВКС, III г.о., вземанията на кредитора по договор
за заем/банков кредит не са за периодични плащания. При договора за заем е
налице неделимо плащане, което е разсрочено във времето. Договореното връщане
на заема на погасителни вноски представлява само съгласие на кредитора да
приеме изпълнението на части, но това не променя характера на задължението,
което е неделимо и договорът не се превръща в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по него. В случая е приложим общия петгодишен
давностен срок по чл.110 ЗЗД, който е започнал да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо, а това в настоящия случай е изтичане срока на
договора и падежиране на задължението по него – 24.01.2010 г. Към 05.12.2016 г.,
когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е изтекъл изискуемия петгодишен давностен срок и правото на принудително
изпълнение на вземането за главница, произтичащо от договора е погасено по
давност. Ето защо, възражението за настъпила погасителна давност на вземането
за главница, направено с писмения отговор, е основателно. Дори да се приеме, че
в процесния случай са били налице предпоставките за автоматично подновяване на
договора, предвидени в чл. 39 от процесния договор за издаване и използване на
национална кредитна карта РайКАРТ от 24.01.2007 г., за което обстоятелство не
са представени и събрани доказателства по делото, то от събраните по делото
доказателства, и най-вече от неоспореното от страните извлечение от счетоводни
книги на Р.Б.ЕАД по кредитна сметка № ********за размер на дълга на С.Л.Х. по
договор за кредитна карта от 24.01.2007 г., издадено от "Р.(България)"
ЕАД се установява, че на 17.09.2010 г. е настъпила автоматична предсрочна
изискуемост на кредита, от която дата би започнала да тече 5-годишната
погасителна давност за вземането за главница, респективно към датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК същата и в този случай е изтекла.
Допълнителен довод за неоснователност на твърдението, че в процесния случай са
били налице предпоставките за автоматично подновяване на договора, предвидени в
чл. 39 от процесния договор за издаване и използване на национална кредитна
карта РайКАРТ от 24.01.2007 г. е и установеното от заключението на вещото лице
по изготвената и приета в хода на въззивното производство съдебно-счетоводна
експертиза, а именно, че след извършена проверка в счетоводството на банката е
установено, че след 24.01.2010 г. няма информация за сключен нов договор между Р.Б.ЕАД
и С.Л.Х., както и няма данни за преиздаване на карта, респективно за
получаването на нова такава от клиента.
По отношение на претенцията за договорна лихва, същата
има характер на периодично плащане и като такова се погасява с тригодишна
погасителна давност по аргумент от чл. 111, б. „в“ ЗЗД. От събраните по делото
доказателства се установява, че ищецът се легитимира като носител на вземане за
договорна лихва върху процесната главница от 1500 лева, дължима за периода
19.05.2010 г. – 29.11.2011 г., която е в размер на 195,14 лева. Именно такова
вземане му е прехвърлено по силата на процесния конкретен договор за цесия
(прехвърляне на вземания) от 29.11.2011 г. Следователно към датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
05.12.2016 г. е изтекъл тригодишния давностен срок за претендираното вземане за
договорна лихва, доколкото същото е дължимо за период от 19.05.2010 г. –
29.11.2011 г. и тригодишния срок е изтекъл на 29.11.2014 г.
Предвид горните съображения решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваните части, а именно с който е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, че С.Л.Х., ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********суми
като задължения по договор за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г.,
прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 29.11.2011 г., както следва: 1/
сумата от 1100,12 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от
05.12.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 97,57 –
договорна лихва; 3/ сумата от 377,11 – законна лихва за периода 05.12.2013 г. –
20.11.2016 г., като вместо това исковете за признаване за установено, че С.Л.Х.,
ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********суми като задължения по договор
за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г., прехвърлени на ищеца с договор
за цесия от 29.11.2011 г., както следва: 1/ сумата от 1100,12 лева – главница,
ведно със законната лихва, считано от 05.12.2016 г. до окончателното ѝ
изплащане; 2/ сумата от 97,57 – договорна лихва; 3/ сумата от 377,11 – законна
лихва за периода 05.12.2013 г. – 20.11.2016 г., следва да бъдат отхвърлени.
В останалите му части решението на първоинстанционния
съд не е обжалвано и е влязло в сила.
По отношение на разноските:
Предвид основателността на въззивната жалба
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и изцяло в частта за
разноските. При този изход на спора право на разноски в първоинстанционното
производство има ответникът. Същият е поискал присъждането на такива, а именно
за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, до приключването на
устните състезания пред първоинстанционния съд. От друга страна, видно от документите
по делото, от страна на ответника не са представени доказателства за платено в
полза на адвокат С.И. адвокатско възнаграждение. По делото е представено
пълномощно, с което ответникът упълномощава адвокат С.И. да го представлява в
производството пред СРС, но не е представен договор за правна защита и
съдействие, както и доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в
полза на адвокат И. за предоставени от нея правна защита и съдействие на
ответника в първоинстанционното производство. Съгласно разрешенията дадени в т.
1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС само, когато е доказано извършването на разноски в производството,
те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за
правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин –
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка,
с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В
конкретния случай липсват доказателства за извършването от страна на ответника
на разноски в първоинстанционното производството, поради което и такива не
могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.
При този изход на спора право на разноски пред
въззивната инстанция има въззиваемият С.Л.Х.. От страна същия своевременно е
направено искане за присъждане на разноски във въззивното производство, като са
представени и доказателства за извършени такива, а именно: държавна такса за
разглеждане на въззивната жалба в размер на 50 лева, платен депозит за
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 150 лева, както и заплатено
адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 350 лева.
Предвид горното и на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК „Ф.И.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати в полза на С.Л.Х. сумата
от 550,00 лева, представляваща разноски за държавна такса, депозит за вещо лице
и адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №
294714/15.12.2017 г., постановено по гр.дело № 47530/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 78 с-в в обжалваната част, с която е признато за установено на основание
чл. 422 ГПК, че С.Л.Х., ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********суми
като задължения по договор за издаване на кредитна карта от 24.01.2007 г.,
прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 29.11.2011 г., както следва: 1/
сумата от 1100,12 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от
05.12.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 97,57 –
договорна лихва; 3/ сумата от 377,11 – законна лихва за периода 05.12.2013 г. –
20.11.2016 г., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********срещу С.Л.Х., ЕГН ********** искове с правно основание чл.
422 ГПК във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.
1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът С.Л.Х. дължи на
ищеца „Ф.И.“ ЕАД суми като задължения по договор за издаване на кредитна карта
от 24.01.2007 г., прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 29.11.2011 г.,
както следва: 1/ сумата от 1100,12 лева – главница, ведно със законната лихва,
считано от 05.12.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 97,57
– договорна лихва; 3/ сумата от 377,11 – лихва за забава за периода 05.12.2013
г. – 20.11.2016 г.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД,
ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** да заплати на С.Л.Х., ЕГН **********
с адрес: *** сумата от 550,00 лева, представляваща разноски във въззивната
инстанция.
Решение
№ 294714/15.12.2017 г., постановено по гр.дело № 47530/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 78 с-в в необжалваните части е влязло в сила.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.