Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./…….06.2020 г.
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на десети
юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар
Албена Янакиева,
като разгледа
докладваното от съдията Па
въззивно търговско дело № 259 по описа за 2020 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД срещу решение № 5308/28.11.2018 год., постановено по гр.д. № 14061/2018 год., с което е отхвърлен предявения от въззивника срещу М.П.К. иск за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 67.50 лв., представляваща незаплатена от М.П.К. сума по договор за продажба на изплащане № *********/19.05.2016 год., която сума е платена от ищеца по договор за поръчителство от 07.11.2014 год. с „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД“, ведно със законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението по ч.гр.д. № 8176/2018 год. до окончателното заплащане на сумата.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е
неправилно, необосновано и в противоречие със събрания по делото доказателствен
материал. Конкретните оплакавания се заключават в
преценката на представените договор за поръчителство и анекси към него, от
които е видно, че извършеното от поръчителя плащане е при наличието на валидно
сключен договор за поръчителство, при срока на действие на договора. Позовава
се и на т.22.7 от договора, като твърди, че при започнало изпълнение
задължението за плащане не е отпаднало дори и срокът на договора да е
прекратен. Настоява се за отмяна на решението и уважаване на иска, ведно с
присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата
страна депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата, поддържайки доводите
си, че абонатът не е уведомен за изменението на договора, както и че поради
тази причина е изпълнил задължението си кредитора. Моли за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, ведно с присъждане на
разноски.
В с.з. по същество, въззивникът,
с писмено становище, моли за отмяна на решението и уважаване на предявения иск,
ведно с присъждане на разноски.
В с.з. по същество, въззиваемата
страна, чрез назначения й особен представител, моли за потвърждаване на
решението.
Третото лице – помагач „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, редовно
призовано, не изразява становище по спора.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като
съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни
предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото
на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са
допустими.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за
нарушение на императивна материалноправна разпоредба,
дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно
производство е установяване дължимостта на вземане в
размер на 67.50 лв., представляваща незаплатена от М.П.К. сума
по договор за продажба на изплащане № *********/19.05.2016 год., която сума е
платена от ищеца, в качеството му на поръчител на „А по гр.д. №
6514/2019 год., по
договор за поръчителство от 07.11.2014 год., ведно със законната лихва върху
главницата за периода от подаване на заявлението по ч.гр.д. № 8176/2018 год. до
окончателното заплащане на сумата.
Не е налице спор между
страните относно наличието на облигационно правоотношение между третото лице
помагач „А1 България“ ЕАД и ответника М.К. /сега въззиваем/,
като този факт се установява по несъмнен начин и от представения писмен договор
за продажба на изплащане № ********* от 19.05.2016 год., по силата на който ответникът е получил в собственост
от ТЛП мобилно устройство SONY Xperia M4, с посочен сериен номер, срещу задължението за
заплащане на първоначална вноска и 23 месечни разни вноски в размер на 13.50
лева. Посочено в чл.3 от договора е, че закупуването на вещта при условията на
този договор, е обвързано с ползването на електронни съобщителни услуги, към
издаваните фактури по който договор за услуги се начислява и дължимата месечна
вноска. Разписани между страните са и условията за прекратяване на договора,
сред които и неплащането на 2 последователни месечни вноски.
Видно също така от представения рамков договор от
07.11.2014 год., ТЛП и ищецът /сега въззивник/ са
сключили договор, по силата на който ищецът е поел задължението да отговаря
пред ТЛП за задълженията на абонати, сключили договор за продажба на изплащане
с ТЛП, в резултат на получено одобрение от ищеца в рамките на извършен скоринг по този договор. Сключеният между страните договор
последователно е изменян и допълван, включително по отношение на срока на
действие на същия, като според представения анекс от 05.06.2018 год. /л.93 от първоинстанционното дело/ срокът му е продължен със шест
месеца – от 07.02.2018 год. до 07.08.2018 год., а с последващ анекс – до 08.08.2019
год., противно на формираните от първостепенния съд изводи.
Установява се също така от представения приемо-предаватеелн протокол №
130/06.12.2017 год., че вземане срещу ответника по сключен от него и ТЛП
помагач по договор за продажба на изплащане в размер на исковата сума от 67.50
лева е предявено за плащане на поръчителя, като самото плащане се установява
както от представеното платежно нареждане с посочено основание за плащане по процесния протокол и създаденият между страните по договора
последващ протокол с потвърждаване на плащането, така и от проведената в хода
на първоинстанционното производство ССЕ. Заключението
по последната опровергава и твърдението на ответника, че извършеното от него
през 11.2017 год. плащане е именно за претендираното
вземане по договора за продажба на изплащане.
При гореизложената фактология, въззивният съд приема за налични предпоставките по чл. 143, ал. 1 от ЗЗД за
реализиране на отговорността на ответника: доказано е наличието на
валидно облигационно правоотношение между „Мобилтел“ ЕАД /сега „А1 България“
ЕАД/ и ответника, наличие на поръчителство спрямо ответника и наличие на
задължения от ответника към „Мобилтел“ ЕАД и погасяването им от ищеца.
Развитите от ответната страна доводи за неуведомяването му за наличието
на задължение не са основание за формиране на извод за недължимост
на претендираното вземане, поради следното:
Константна е практиката на ВКС, че длъжникът и поръчителят
отговарят солидарно пред кредитора, поради което той може да претендира
изпълнение от всеки от тях и едновременно от двамата, но няма право да получи
повече от дължимото. Когато кредиторът предяви вземането си срещу длъжника,
правното положение на поръчителя с нищо не се засяга. Когато кредиторът предяви
вземането си срещу поръчителя, поръчителят трябва да уведоми длъжника, за да
узнае възраженията му, инак той рискува да плати недължимо или в повече; а и
длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от поръчителя, може да продължи
да изпълнява на кредитора.
Договорът за
поръчителство не е съглашение между поръчител и длъжник, а съглашение между
кредитор и поръчител. Поръчителят поема задължение не към длъжника, а към
кредитора на длъжника да отговаря за неговото задължение. Поради горното и задължението на поръчителя
да уведоми длъжника не е относимо към фактическия състав на поръчителската
отговорност, а е уредено, за да бъдат избегнати посочените
по-горе задължения. Така, когато поръчителят има
доверие на кредитора, той плаща на свой риск /за да избегне разноските по делото и разноските по принудителното
изпълнение/. Ако задължението е
съществувало, той получава регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със
законната лихва от деня на плащането /чл. 146 от ЗЗД/.
Обстоятелството,
че поръчителят не е уведомил длъжника за извършеното от него изпълнение, не е
определящо за реализиране на встъпване в правата му. То има значение само дотолкова
доколкото дава възможност на длъжника да му противопостави възраженията, които
има срещу кредитора. В този смисъл са решение № 114 от 21.03.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1143/2010 г., IV г. о., ГК и решение
№ 229 от 10.09.2012г. по гр.д. № 452/2011г. на ВКС - IV г.о., с които се приема, че ако изплатеното задължение е съществувало, поръчителят получава регрес срещу длъжника за всичко, което
е платил, съответно при неуведомяване длъжникът запазва единствено възраженията си срещу кредитора
- само тях той може да
противопостави на платилия поръчител, т.е. длъжникът не
получава никакви права срещу поръчителя
поради неуведомяването му.
Поради горното,
при установеното от вещото лице неизпълнение на задължение на ответника да
заплати три месечни вноски по договора за продажба, респективно наличието на
задължение на ответника към датата на плащане от поръчителя, последният е получил регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със
законната лихва от деня на плащането.
Поради това установителният иск за съществуване на
вземането се явява основателен и следва да бъде уважен. Последното налага отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на друго по същество на спора.
С оглед изхода от спора, първоинстанционното
решение следва да се отмени изцяло и в частта за разноските, които следва да се
присъдят съобразно изхода от въззивна инстанция, в общ размер на 500 лв., от които 475 лева /държавна
такса, депозит вещо лице и адвокатско възнаграждение за първа инстанция/ и 25
лв. /държавна такса/ за въззивна инстанция. Претендираното за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение не следва да
се присъжда на въззивника предвид липсата на
представени доказателства за реалното му изплащане. В полза на въззивника следва да се присъдят и сторените в заповедното
производство разноски, като съдът следва да се произнесе по обективираното
пред първостепенния съд и във възражението по чл.414 ГПК възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
в размер на 300 лева. Така, като съобразява предвидения в разпоредбата на чл.7,
ал.7 вр. ал.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение размер и съобразява
характера на заповедното производство като формално такова, съдът намира, че
дължимото за заповедното производство адвокатско възнаграждение следва да се
намали до размера от 100 лева и в тежест на въззиваемия
се присъдят разноски в общ размер на 125 лева за заповедното производство.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение №
5308/28.11.2018 год., постановено по гр.д. № 14061/2018 год., с което е
отхвърлен предявения от въззивника срещу М.П.К., ЕГН:
********** *** иск за приемане на установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 67.50 лв., представляваща незаплатена от М.П.К.
сума по договор за продажба на изплащане № *********/19.05.2016 год., която
сума е платена от ищеца по договор за поръчителство от 07.11.2014 год. с „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД“, ведно със
законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението по
ч.гр.д. № 8176/2018 год. до окончателното заплащане на сумата, както и в
частта за разноските
КАТО ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.П.К., ЕГН: **********
*** дължи на „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“България“ № 81, вх.Б, ет.1 сумата от 67.50 лв., представляваща незаплатена от М.П.К.
сума по договор за продажба на изплащане № *********/19.05.2016 год., която
сума е платена от ищеца по договор за поръчителство от 07.11.2014 год. с
„А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД“,
ведно със законната лихва върху главницата за периода от подаване на
заявлението /28.05.2018 год./ по ч.гр.д. № 8176/2018 год. до окончателното
заплащане на сумата, на основание чл.422 ГПК.
ОСЪЖДА М.П.К., ЕГН: ********** *** да
заплати на „Състейнъбъл бизнес солюшънс“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“
№ 81, вх.Б, ет.1 сумата от 500 лв., от които 475 лева /държавна такса, депозит
вещо лице и адвокатско възнаграждение/ за първа инстанция и 25 лв. /държавна
такса/ за въззивна инстанция, както и разноски по
заповедното в размер на 125 лева, на основание чл.78, ал.1 вр.
ал.8 ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД.
На
основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: