РЕШЕНИЕ
№ 185
гр. Враца, 08.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ВРАЦА, АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на 11.05.2021 г.
/единадесети май две хиляди двадесет и първа година/ в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИНА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОЦЕВА
ГАЛИНА
ГЕРАСИМОВА
при секретаря ДАНИЕЛА
МОНОВА и с участието на прокурора ВЕСЕЛИН ВЪТОВ, като разгледа докладваното от
съдия ВАСИЛЕВА КАН дело № 58 по
описа на АдмС – Враца за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 63, ал. 1 ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на Сектор
„Пътна полиция“ при ОДМВР - Монтана, депозирана чрез Началника на сектора, против
Решение № 260125/09.12.2020 г., постановено по АНД № 1316/2020 г. на Районен
съд – Монтана, с което е отменено издаденото от касатора НП № 20-0996-000120/11.02.2020
г. С отменения санкционен акт на А.Д. от ** е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 300 лева и лишаване от право да управлява МПС за
срок от 1 месец на основание чл. 183, ал. 7 от ЗДвП. В касационната жалба са
изложени подробни съображения за неправилно формирани от
решаващия съд изводи, досежно допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила при реализиране отговорността на наказаното лице, с оглед
неприложимостта на чл. 21, ал. 2 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН в извънсъдебната
фаза на административно-наказателното производство. Направено е позоваване на чл.1, §3 от Европейска Директива 2010/64/ЕС от 20.10.2010 г. на
Европейския парламент на Съвета на Европейския съюз, относно правото на устен и
писмен превод в наказателното производство, съгласно който задължението за назначаване
на преводач се прилага само при съдебно обжалване на акта, с който е наложена
административнонаказателната санкция. Твърди, че в административно-наказателното
производство, включително и във фазата на установяване на нарушението,
извършено от лице, което не владее български език не е задължително участие на
преводач. Решението се обжалва и в частта, с която Сектор „ПП“ при ОДМВР –
Монтана е осъден да заплати на жалбоподателя сумата в размер на 800 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, като несъответна на фактическата
и правна сложност на делото. Иска се отмяна на оспореното решение в цялост и
потвърждаване на НП, а в условията на алтернативност, да бъде намален размера
на адвокатското възнаграждение.
Ответникът
- А.Д. от **, редовно призован, не се
представлява в с.з. и не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Враца дава заключение за неоснователност на касационната жалба,
тъй като е налице съществено нарушение на процесуалните правила, довело до
ограничаване на правото на защита и прави искане оспореното решение да бъде оставено
в сила.
В настоящото производство не са представени нови писмени доказателства
за установяване на касационните основания.
Административен
съд-Враца, в настоящия касационен състав, след преценка на доказателствата по
делото и във връзка с доводите на страните намира, че касационната жалба е
подадена в законоустановения 14-дневен преклузивен срок
по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване
съдебен акт, поради което същата е допустима. Разгледана по
същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет на касационен контрол е Решение № 260125/09.12.2020 г.,
постановено по АНД № 1316/2020 г. на Районен съд – Монтана, с което е отменено
издаденото от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Монтана НП №
20-0996-000120/11.02.2020 г. С последното на ответника в настоящото
производство – А.Д. от ** на основание чл. 183, ал. 7 от ЗДвП е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок от един месец, за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП.
За да постанови този резултат, съдът е посочил, че с оглед осигуряване
правото на защита на нарушителите в административнонаказателното производство,
конкретно при връчване на АУАН на *, ***, към момента на връчване на акта
актосъставителят следвало да му назначи с нарочен акт ** на ** или на **,
разбираем за нарушителя. В АУАН лицето следвало да запише, че е бил осъществен *
и че е разбрало в извършването на какво нарушение е обвинено, след което да
положи подписа си. По същия начин, с *, осигурен от **, назначен от наказващия
орган, следвало да се връчи и наказателното постановление, като лицето отново
преди подписа си следвало да запише, че му е осигурен* и е разбрало за
извършването на какво нарушение се наказва. Съдът е счел, че с неизпълнението
на тези изисквания е допуснато съществено процесуално нарушение в
административнонаказателното производство, довело до нарушаване правото на
защита на жалбоподателя, тъй като го поставя в невъзможност да разбере кое е
мястото, където в обективната действителност са се осъществили фактите и
обстоятелствата, срещу които ще се защитава.
Настоящата инстанция споделя крайният извод на районния съд за
незаконосъобразност на наказателното постановление, но не по всички изложени
аргументи.
С оглед санкционния характер на производството по ЗАНН, в тежест на
административно- наказващия орган е да проведе законосъобразна процедура, която
да завърши със законосъобразни актове.
Няма спор, че нарушителят следва да е наясно с всички факти от състава на
административното нарушение, за което се ангажира отговорността му. Безспорно
е, че в случая санкционираният е **, като по делото не се установява същият да
владее **. Нещо повече, от кредитираните от въззивния съд свидетелски показания
допълнително се установява, че контролните органи разговаряли с нарушителя с „*“
и ** говорим „горе-долу“, а предявяване на акта не е имало, поради причина, че
жалбоподателят няма да го разбере.
В тази връзка следва да се отбележи, че настоящата инстанция не споделя становището
на въззивния съд, че в административнонаказателното производство преди
настъпване на съдебната му фаза, невладеещите ** лица следва задължително да
ползват *. Действително,
при установяване на нарушението и съставянето на акта, както българските
граждани, така и чуждите граждани, които не владеят **, имат правото да
разберат в какво нарушение са обвинени. Именно с това право на невладеещото **
лице следва да се обвърже преценката за наличие на нарушение, свързано с
назначаване на *. В случая, преценката дали липсата на * при предявяване на
АУАН представлява съществено процесуално нарушение не следва да се прави
формално и да се основава единствено на този факт, което пък автоматично да
обосновава засягане правото на защита на наказаното лице. Засягането на правото
на защита следва да се разглежда през призмата на фундаменталния принцип за
върховенството на закона, отразен в чл. 6 от
ЕКПЧ и предвид чл.
47 и чл.
48 § 2 от Хартата на основните права на ЕС, доколкото последната се явява
приложима предвид упражняването на правото на свободно движение на **. При
преценката на нарушението, описано в НП, действията на служителите, поведението
на жалбоподателя, сложността на случая, интересите на наказания и развитието на
процедурата по налагане на наказанието, следва в цялост да се направи извод постигнат ли е справедлив
баланс между обществения интерес и индивидуалния интерес и права на личността.
Следва да се има предвид и че правото на лицето да бъде информирано за
обвинението срещу него на разбираем за него език е с акцесорен характер - част
е от правото му на справедлив процес и правото му на зачитане на правото му на
защита, а последното намира проявление и в рамките на съдебния процес пред Районния
съд. В цитираната от касатора Директива 2010/64/ЕС
на ЕП и на Съвета от 20.10.2010 година относно правото на устен и писмен * в
наказателното производство и в Директива 2012/12/ЕС
относно правото на информация в наказателното производство, изрично е
предвидено, че при налагане на санкции за леки нарушения, например
пътнотранспортни нарушения, установени след пътнотранспортна проверка,
изискването за * и за осигуряване на информация важи единствено за
производството по обжалване пред съд. Разгледани в своята цялост, цитираните
директиви установяват безусловно задължение за осигуряване на превод единствено
в рамките на наказателното производство. За извършените административни
нарушения обаче, такова задължение липсва. В качеството си на въззивна
инстанция първоинстанционният съд, съгласно чл.
84, ал. 1 ЗАНН във вр. с чл.
314, ал. 1 НПК, проверява изцяло законосъобразността и правилността на
наказателното постановление, независимо от основанията, посочени от страните,
следователно липсата на * на наказателното постановление и издадения преди него
АУАН, не пречи на жалбоподателя да
реализира в пълна степен правото си на защита срещу тях, като предяви всички
възражения пред съда.
Касационният състав
възприема обаче изводите на първостепенния съд за допуснато съществено
процесуално нарушение в
административно-наказателната процедура, изразяващо се в непредявяването на АУАН на наказаното лице, в какъвто смисъл са
показанията на разпитаните като
свидетели контролни органи пред въззивния съд. Това нарушение е самостоятелно
основание за незаконосъобразност на
оспореното НП и неговата отмяна, поради което като краен резултат решението се
явява правилно и следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба следва да
се отхвърли.
Касационното обжалване на решението,
обаче в частта за разноските, настоящият касационен състав намира за
основателно. С въззивното решение, предвид установената незаконосъобразност на
НП и направеното искане на жалбоподателя за присъждане на разноски, Районният
съд е осъдил Сектор „ПП“ към ОДМВР – Монтана да заплати на А.Д. сумата от 800
лева, представляваща разноски за адвокатски хонорар. Действително в приложеното
АНД № 274 по описа на РС – Монтана за 2020 г. е представен Договор за правна
защита и съдействие, в който е договорено възнаграждение от 800 лева изписани
цифром и словом. Липсва отбелязване обаче, договореното възнаграждение платено
ли е и ако да по какъв начин – в брой или по банков път. Съгласно Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК само доказано
заплатените разноски подлежат на възмездяване. В съответствие с цитираното ТР в
договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по
силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по
определен начин - например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които
е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със
съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай
той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
Липсата на
доказателства, че договорената сума е и платена, обосновава извод за
неоснователност, съответно недължимост на претендираните разноски, поради което
в тази част решението следва да бъде отменено и
касационната инстанция се произнесе по същество, като отхвърли изцяло
искането за заплащане на разноски.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен
съд – Враца
РЕШИ:
ОСТАВЯ в сила Решение № 260125/09.12.2020 г., постановено по
АНД № 1316/2020 г. на Районен съд – Монтана, в частта, в която е отменено НП №
20-0996-000120/11.02.2020 г. на Началник Сектор „ПП“ при ОДМВР – Монтана.
ОТМЕНЯ Решение № 260125/09.12.2020 г., постановено по АНД № 1316/2020 г. на
Районен съд – Монтана, в частта, в която Сектор „ПП“ при ОДМВР – Монтана е
осъден да заплати на А.Д. сумата от 800.00 /осемстотин/ лева разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.