О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2140
25.10.2022 г., гр. Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Административен съд Стара Загора,
трети касационен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВA
2.ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА
при секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА ч.к.а.д. №659 по описа на съда
за 2022г.
Производството е по реда на
чл.229 и сл. от АПК.
Образувано
е по частна жалба на лишеният от свобода И.Г.П., чрез
адв. С.П. от АК Стара Загора, против Определение №531/11.08.2022г., постановено
по а.д. № 548/2022г., с което е оставена без разглеждане като недопустимо
искането на П., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град
Стара Загора основано на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС за незабавно разпореждане
прекратяване на незаконосъобразни действия и бездействия, изразяващи се в
неоснователно и необосновано изземване и задържане на разрешени лични вещи –
малогабаритен телевизионен апарат и радиоапарат и разпореждане на тяхното
незабавно връщане на лишения от свобода и производството било прекратено.
В частната жалба се
сочи, че определението било неправилно и незаконосъобразно. Искането до съда
било основано на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС и конкретно да се прекрати незабавно
действието и бездействието, изразяващо се в неоснователно и необосновано
изземване и задържане на разрешените лични вещи – малогабаритен телевизионен
апарат и радио, ведно с разпореждане на тяхното незабавно връщане на лишения от
свобода. Съдът постановил своето определение, в което приел, че за да било
допустимо искане, основано на чл.276,
ал.1 от ЗИНЗС, то следвало то да било насочено срещу фактическо действие, което
да било такова, нарушаващо забраната по чл.3 от ЗИНЗС. Съдът приел, че в
конкретния случай жалбоподателят не сочил такива фактически действия, а жалбата
му била свързана с правото на собственост върху движимите вещи и допустимите
ограничения върху него. По тези доводи, Съдът приел искането да недопустимо.
Този извод бил
неправилен, защото К. изрично навеждал доводи за нарушения на чл.3 от ЗИНЗС.
Сочел, че в резултат на изземването на вещите и невъзможността да ги
транспортира до затвора в град Стара Загора били ограничени правата му. Не
можел да гледа телевизия, а в затвора в град Стара Загора нямало такава, не
можел да слуша радио, което било негово основно право, като изтърпяващ
наказание. Това го лишило от връзка с външния свят, от информация за новини и
външни събития, което било възприето от лицето като поставянето му в изолация,
като форма на психологическо изтезание и нечовешко отношение. Това водело до
културно-социалната му деградация и създавала предпоставка за застрашаване на
психичното му здраве. Действията на
затворническата администрация макар първоначално да изглеждали законосъобразни,
като извършени в съответствие с нормативни постановки, то като краен резултат
водели до нарушение на основните права на жалбоподателя, гарантирани в закон.
Като не обсъдил доводите на частния касатор, а
постановил оставяне на жалбата му като недопустима и прекратил производството,
съдът го лишил от правосъдие. Така Съдът изместил предмета на делото,
приемайки, че се касаело за спор за собственост. Касаело се обаче точно до
нарушения по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, за това следвало определението да се отмени
и да се уважи жалбата.
Допълнително по
делото е подадена жалба от 15.08.2022г. саморъчно написана от самия частен
жалбоподател, в която същият сочи, че неправилно съдът приел, че не се касаело
за действия/бездействия, като напротив именно такива били извършени от
администрацията на ГДИН. Първо на 25.07.2022г. ГДИН при затвора в град Бургас
му иззело собствените радио и телевизор /действие/, а второ същата администрация,
планирайки преместването му в затвора в град Стара Загора /бездействие/ не
планирала и преместването не тези вещи, чрез които щял да упражнява правата си.
Така преднамерено са нарушавали тези му права. Въз основа на това претендира и
отмяна на определението.
По делото и в срок е
постъпил писмен отговор от процесуален представител на Началника на затвора в
град Бургас, с представеното по делото пълномощно /л. 33 от дело №
548/2022/г./, в който се претендира неоснователност на частната жалба. Поддържали се изцяло доводите на съда. Сочи, че предпоставка за защитата по част шеста от ЗИНЗС била не само
наличието на незаконосъобразно действие/бездействие на административния орган,
но и същото да касаело условията на изтърпяване на наказанието, посочени в ал.1
на чл.3 от ЗИНЗС. Депозираното от П. искане не се отнасяло да бездействие,
касаещо неблагоприятни условия на изтърпяване на наложеното му наказание., т.е.
било извън приложното поле на чл.3 от закона, което правело охраната по този
ред неприложима.
На следващо място
сочи, че допустимостта на иска по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС била обусловена от
наличието на конкретни фактически действия или бездействия на органите по
изпълнение на наказанието, а видно било от петитума
на искането на П., то било със съдържание да се задължи администрацията да
извърши правни действия. Изпращането на вещи при преместване, изземването на
вещи при извършен обиск/претърсване била нормативно уредена дейност на
затворническата администрация и тя не се вмествала по никакъв начин в понятията
за жестоко, нечовешко или унизително отношение. Твърденията на П., че от
извършване на тези действия от органите по изпълнение на наказанието било
допуснато нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, били твърдения за евентуално нарушени права,
като пътят за защитата им не бил по реда на чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, а това
обуславяло и наличието на правен интерес от търсената защита.
Допълнително се
аргументира, че конвоирането при преместване на затворник от един затвор в друг
затвор било със средства и от състав на служители от ГД „Охрана“, която била
самостоятелно ЮЛ, различно от ГДИН. Процесните вещи били задържани, поради
изричната нормативна забрана те да бъдат в багажа на конвоираното лице. В този
смисъл, не било в правомощията на Началника на затвора в град Бургас да
разпореждал на служителите на ГД „Охрана“ да конвоират осъденото лице с багаж в
противоречие с нормативните постановки, както и да транспортират само багаж на
осъденото лице от едно МЛС в друг. Не на последно място сочи, че съгласно ЗИНЗС
/чл.32, ал.2/ при преместване на един ЛС в друго заведение, вещите му можело да
бъдат изпратени по негово искане и сметка на новото място или на негови близки,
като затворът в град Бургас не е отказвал такова. Заключава се, че дори и да
било налице ограниченост в информираността на П., то това не се дължало на
незаконосъобразни действия или бездействия на органите по изпълнение на
наказанията.
За да постанови
процесното определение, състав на Административен съд Стара Загора приел, че
бил сезиран с искане по реда на чл.276 и сл. от ЗИНЗС от лишения от свобода П.
да се разпореди на орган по изпълнението на наказанията в лицето на Началника
на Затвора в град Бургас и на ГД“Охрана“ към
Министерство на правосъдието незабавно прекратяване на незаконосъобразни
действия и бездействия, изразяващи се в неоснователно и необосновано изземване
и задържане на разрешени лични вещи – малогабаритен телевизионен апарат и
радиоапарат, както и да разпореди тяхното незабавно връщане, с оглед изразен
отказ от длъжностните лица да ги транспортират от Затвора в Бургас в Затвора в
град Стара Загора.
От фактическа страна,
първоинстанционният съдебен състав приел, че на 25.07.2022г. непосредствено
преди конвоиране на П. ***, служители от надзорно-охранителния състав извършили
обиск и иззели въпросните вещи, като не разрешили на лишения от свобода да ги
вземе със себе си при напускането на затвора. От представени от началника на
Затвора в Бургас писмени доказателства се установило, че на горепосочената дата
л.св. П. следвало да бъде конвоиран от затвора в
Бургас в затвора в Стара Загора, като при подготовката му за това била
извършена проверка на личните му вещи, при която били установени един брой
телевизор и един брой радиоапарат, като тези вещи били иззети от служителите на
затвора в Бургас и били предадени за съхранение във вещевия склад, за което бил
издаден и писмено доказателство – протокол №9068.
При тези факти, съдът
от правна страна извел извод за недопустимост на искането, основано на чл.276
от ЗИНЗС. Mриел
e, че за да се предизвикала
разпоредената с правната норма на чл. 276, ал.
1, т. 1 от ЗИНЗС последица - прекратяване на фактически действия
и бездействия, било необходимо същите да представлявали
нарушение на забраната по чл.
3 от ЗИНЗС, според която и в относимата редакция от ДВ,
бр. 13 от 2017 г., осъдените и задържаните под стража не можели да
бъдат подлагани на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение, като според ал. 2 от същата, за нарушение на ал.
1 се смятало и поставянето
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
или задържането под стража, изразяващи
се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност
за общуване, необоснована употреба на помощни средства,
както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които да уронвали човешкото
достойнство или да пораждали чувство
на страх, незащитеност или малоценност.
Съдът въз основа на
това приел, че за да било
допустимо едно искане по чл.276,
ал. 1 от
ЗИНЗС, то трябвало да било насочено срещу фактическо действие, а не срещу правно такова,
обективиращо властническо волеизявление на административен орган и оттам представляващо индивидуален административен акт по см.
на чл. 21, ал.
1 от АПК, респективно действие по изпълнение на
административен акт или на закона.
Допустимостта на искането по чл. 276, ал.
1 от ЗИНЗС била
обусловена и от това твърдяното фактическо действие да било такова, което да нарушавало
забраната по чл. 3 от ЗИНЗС за прилагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение или поставянето
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
или задържането под стража, т. е. защитата по този
ред била само срещу фактически
действия и то такива в обхвата на чл. 3 от ЗИНЗС. Първоинстанционният съдебен състав приел въз основа на установените по делото факти,
че в отправеното от лишения от
свобода П. искане не били изложени никакви твърдения, че при извършване
на претърсването и обиска на 25.07.2022 г. спрямо него били
извършени действия по смисъла на
чл. 3 от
ЗИНЗС, във връзка
с чл. 93 от
същия закон. На второ място приел, че
изземването на вещи от осъдени
лица от администрацията
на затвора, не можело да се определи като умишлено
деяние по см. на чл. 3 от
ЗИНЗС, тъй като се касаело за упражняване
на предвидено в закона правомощие. Съдът посочил, че съгласно чл. 122, ал.
1 от ЗИНЗС, Министърът на правосъдието утвърждава списък на разрешените вещи и предмети, които осъдените и задържаните по реда на НПК лица,
настанени в затворите, поправителните домове и затворническите общежития, могат да държат при себе
си и да ползват, според ал. 2, първо изречение
от същата разпоредба, предметите и парите, държането на които не
било разрешено, или не било
установено чия собственост били, се изземвали.
По смисъла на чл. 122, ал.
2 от ЗИНЗС собствеността им се отнемала
в полза на Фонд "Затворно дело" със заповед на началника
на затвора, която подлежала на обжалване.
Съдът още приел от друга страна,
че съгласно чл. 24, ал. 6 от
Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойна дейност
от служителите на ГД „Охрана“, утвърдени със заповед
№ЛС-04-1228 от 14.07.2017 г. на
Министъра на правосъдието, на основание чл.
5, т. 6 от Устройствения правилник на Министерство на правосъдието и чл. 8, ал.
1 и ал. 2, т. 11 от Правилника за
устройството и дейността на ГД „Охрана“ във връзка с чл.
34 от „Наредба
№1 от 30.01.2003 г. за структурата, организацията и дейността на охраната
на органите на съдебната власт“, била
предвидена
забрана в багажа на конвоирано лице
да се съдържат
електроника и информационни
технологии. Съгласно ал. 8 на
чл. 24 от
правилата, когато в конвоираното лице или в багажа му
се установили
наличието на вещи или предмети
извън разрешените за притежание в местата за лишаване
от свобода, същите се изземвали
с протокол за претърсване, обиск и изземване. Съдът заключил, че във всички случаи действията
по претърсване, обиск и изземване на вещи, чието
притежание, ползване и пренасяне било забранено от закона
или от компетентен
административен орган, както и отнемането на собствеността им, били нормативно регламентирани и намирали своето обективиране
в съответен акт, подлежащ на контрол
за законосъобразност. В този смисъл посочените
действия се явявали правни такива, следващи се по силата
на самия закон и следователно не представлявали
умишлени деяния по смисъла на
чл. 3 от ЗИНЗС.
В конкретния случай, според съда, било безспорно, че спрямо лишения от свобода било
упражнено само правомощието за лишаване от държанието
/владението/ върху конкретни лични негови вещи, но
не се стигнало
до отнемане на собствеността върху тях, чрез
постановяване на конкретен административен акт – заповед по
смисъла на чл. 122, ал.
2 от ЗИНЗС. Независимо, че по делото
не се установявало наличието
на подобен акт, то Съдът приел, че действията по претърсване,
обиск и изземване били
правни действия, регламентирани от закона. Т.е., претенциите на
жалбоподателя били насочени изцяло към законово упражнени
правомощия от страна на затворническата
администрация, като искането не се
отнасяло
за фактически действия, които не били предвидени в закона. Касаело се за упражняване на предвидено правомощие,
свързано с ограничение на правото на
собственост - правото на всяко лице
да се ползва
мирно от собствеността си, а не се касаело за
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода,
като примерно изброените по чл. 3, ал.
2 от ЗИНЗС, което изключва приложението на последната разпоредба. Тези доводи мотивирали съда да приеме извод, че предявеното искане по реда
на чл.
276, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС не следвало да бъде
разгледано по същество, тъй като
не се отнасяло за
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС, а за
право, свързано със собствеността върху движими вещи и допустимите ограничения
върху него. Обискът, претърсването и изземването, осъществени на 25.07.2022 г., не можели да се характеризират като незаконосъобразни фактически действия, а представлявали нормативно регламентирани правомощия на органите
по изпълнение на наказанията, законосъобразното осъществяване на които се
контролирали по друг процесуален ред.
Касационната
инстанция намира така постановеното определение за правилно като краен
резултат, но при съобразяване на следното:
Рамките на
произнасянето на съда, вкл. и при искане по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, се извличат
от съдържанието на жалбата. В така подадената от П. жалба, с характер на искане
по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, както се сочи по-горе, същият иска отмяна като незаконосъобразно извършен от служители на ГД“ИН“ отказ
да му предоставят за транспортиране при конвоирането му от затвора в гр. Бургас
към затвора в град Стара Загора на 25.07.2022г. един брой телевизор и един брой
радиоапарат, които той ползвал на законно основание, съгласно издадени му
служебни бележки. П. изрично сочи в жалбата си, че искането му е да се отмени „умишленият
отказ на ГДИН и ГДО да транспортират радиото и телевизора му“, което било с цел
да го лишат от възможността да ги ползва, че това нарушавало правата му по
чл.87 от ЗИНЗС и поради това бил поставен в изолация в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС
за периода докато ГДИН и ГД “Охрана“ транспортирали въпросните вещи от единия
затвор до другия. Т.е., в крайна сметка, искането до съда е: да се преустановят действията и
бездействията на ГДИН, изразяващи се в отказ да се „осигури достъп да личните
вещи“, като в с.з., видно от протокола, П.
изрично заявява, че в следствие на изземването на въпросните вещи и задържането
им, не му е позволено той да ги пренесе
със себе си при конвоирането му на 25.07.2022г., като така същият бил лишен
от възможността да ги ползва и така бил поставян в изолация.
На тази плоскост,
касационната инстанция приема, че предметно пред първа инстанция е било искане
за прекратяване действието по фактическото задържане на въпросните вещи в
затвора в град Бургас /следствие на тяхното изземване/ и отказа те да бъдат
транспортирани при конвоирането на П. *** на 25.07.2022г. В този смисъл,
първоинстанционният съдебен състав неправилно извежда извод, че не са налице
предпоставките по чл.276, ал.1 от ЗИНЗС, с довода, че обискът, претърсването и
изземването, осъществени на 25.07.2022г., нямат характеристиката на фактически
действия, а представляват нормативно регламентирани правомощия на органите по
изпълнение на наказанията, чиято законосъобразност се контролира по друг правен
ред. Обективираното фактическо изложение в искането и самото искане сочи на
твърдение, че се иска прекратяване на бездействие/действие на орган по
изпълнение на наказанието /длъжностно лице/, с довод, че те са в нарушение на
забраната по чл.3 от ЗИНЗС. Искането не е било насочено против действия по
изземване на въпросните вещи, като правен акт.
Въпреки това искането
се явява недопустимо и следва да се остави без разглеждане, но не по
съображенията изложени в жаленото определение.
Няма спор, че преди
конвоирането на затворника П., в багажа му служители на органа по изпълнение на наказанието са установени вещи, които обаче е било
забранено да бъдат транспортирани при конвоирането на лишения от свобода,
съобразно вътрешни нормативи на ГД „Охрана“, който орган изпълнява тази
специфична правно регламентирана дейност, поради това и те са задържани и предадени
са съхранение във вещеви склад. Т.е., администрацията, която извършва дейността
по конвоиране на затворници – ГДО, чрез нейните служители, де факто формира отказа
да транспортира тези вещи по време на конвоирането на П. на 25.07.2022г. Или
иначе казано, отказът фактически да се транспортират въпросните вещи на датата 25.07.2022г.
– телевизор и радиоапарат, по време на конвоирането на П., не се обективира от органа по изпълнение на наказанието, в
частност от Началника на Затвора в град Бургас. В този смисъл, не са налице фактически
действия и бездействия от страна на този орган по изпълнение на наказанието, които да се явяват
предметни на искане по чл.276, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, защото такива обективно няма
формирани от органа по изпълнение на наказанието. Отказът да се транспортират
въпросните вещи не изхожда от Началника на Затвора, нито на което и да е
длъжностно лице при затвора в Бургас. В този смисъл правилно като краен
резултат е постановеното от първоинстанционният съдебен състав, че се явява
недопустимо искането за отмяна на отказа на органа по изпълнение на наказанието
да се прекратят горепосочените действия и бездействия, изразяващи се в отказ да
се транспортира при конвоирането на П. на 25.07.2022г. един телевизор и един
брой радиоапарат и задържането им, но на основание липса на годен за контрол
административен акт.
Освен това пред
касационната инстанция се удостоверява от самия ищец, че въпросните вещи са му
били предадени от служителите на ГДИН на 30.09.2022г. и същите вече са в негово
държане и владеене. Доколкото този съд съблюдава правилата за първа инстанция,
то съгласно чл.142, ал. 2 от АПК, следва да преценява съответствието на акта с
материалния закон като съобрази и всички факти от значение на делото, настъпили
след издаването на акта до момента на приключване на устните състезания.
Макар въпросният
релевантен факт – транспортирането на вещите и тяхното предаване на П. да
настъпва след произнасянето на първоинстанционният съдебен състав, то той има
значение относно удостоверяване наличието на правния интерес от търсената
защита, за което обстоятелство съдът следи служебно. Липсата на тази абсолютна
процесуална предпоставка, която се удостоверява към настоящият момент на
произнасяне на съда, също прави искането с правно основание чл.276, ал.1, т.1
от ЗИНЗС недопустимо.
С оглед горното,
Съдът намира, че жаленото пред него определение № 531/11.08.2022г., постановено
по а.д.№548/2022г. по описа на този съд, следва да се остави в законна сила,
като постановено в съответствие с приложения закон.
Водим от горното,
Съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Определение
№531/11.08.2022г., постановено по а.д.№548/2022г. по описа на Административен съд
Стара Загора за 2022 година.
Настоящото
определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Членове:1
2.