Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
17.01.2022 година, град
София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на четиринадесети октомври през 2021година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Габриела
Владова,
след като разгледа
докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 993 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 285049 от 26.11.2029 г., постановено по
гражданско дело № 25820 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско
отделение, 117 състав, бил отхвърлен иска, предявен от Е.И.Г. срещу Г.И.Г., за
прекратяване на брака им, както и исковете по чл. 53 и чл. 56 от СК, като Е.Г.
била осъдена да заплати на Г.Г. сторените деловодни разноски в размер на 600
лева.
Недоволна от така постановеното решение останала Е.И.Г.,
ищца в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, която обжалва
същото изцяло, с оплаквания за неправилност, поради съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага подробни съображения.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт, като уважи
изцяло предявените искове.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване.
Окончателното си становище излага в писмени бележки, вх. № 357184/20.10.2021 г.
Не претендира разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК, ответникът в
първоинстанционното производство – Г.И.Г., въззиваема страна в настоящето
производство, депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата на ищцата като
неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на заявеното становище.
Моли съда да постанови решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт.
Претендира сторените деловодни разноски.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа заявеното в отговора становище и пледира за оставяне на
жалбата без уважение. Претендира сторените деловодни разноски по представен
списък. Окончателното си становище излага в писмени бележки, вх. № 359133/28.10.2021
г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата
е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед предмета на въззивна проверка,
първоинстанционното решение не е влязло в сила в нито една своя част.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид
следното :
Първоинстанционният съд бил сезиран с предявен от Е.И.Г.
срещу Г.И.Г. иск за развод с правна квалификация по чл. 49, ал. 1 от СК,
съединен с небрачни искове по чл. 53 и 56 от СК.
Ответникът оспорвал исковете, като неоснователни.
За да постанови обжалваният съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд, приел за установена следната
фактическа обстановка :
Страните са в брак, четирите им деца са пълнолетни.
Придобили са в СИО два съседни апартамента-тристаен и двустаен, като семейното
им жилище по СК е първото.
Разпитаните свидетели (водени само от ищцата)
споделили пред съда разказаното им от съпругата-оплаквания от неразбирателство,
неучастие на ответника в издръжката и грижата за семейството, отправени от него
заплахи с оръжие. Показанията им, освен че не възпроизвеждали лични възприятия,
се разминавали с твърденията в исковата молба и разкривали несподелени там
обстоятелства-ищцата твърдяла, че е заплашвана с оръжие преди три години, а е
подала жалба за това в МВР през 2019 г. за случка през май същата година и СРП
е отказала образуване на досъдебно производство; ответникът, макар и военен
пенсионер, работи на различни места, което донякъде обяснявало издръжката на 6
членното домакинство, което не можело да стане с една чиновническа заплата;
съпругата напуснала дома тази пролет, като взела решението за това по време на
екскурзия в Испания (споделено по пр.пр., а не в ИМ) и заплахата с оръжие не е
повод за това, а вероятно следствие.
Настоящият състав на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата
на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по
реда на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение,
приема за установено следното :
Въззивния съд споделя установената
в първоинстанционното производство фактическа обстановка, не счита за нужно да
я преповтаря и препраща към нея.
Същата се установява от
събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства,
като следва да се допълни с анализ на показанията на свидетелката И., която
освен, че установява, че раздялата между страните е настъпила през пролетта на
2019 г., разказва и за преходна тяхна раздяла, предшестваща настоящата с две
години, когато ищцата се изнесла от дома и за кратко отишла да живее при майка
си.
Въззивният съд, като преценява показанията на разпитаните
в първоинстанционното производство свидетели Л.Т.И. и по реда на чл. 172 от ГПК, също ги кредитира в
само в частите им, попадащи в предмета на доказване по делото, депозирани в
резултат на личните им впечатления за изнесените пред съда факти и
обстоятелства.
Във въззивното производство също са събрани писмени и
гласни доказателства.
С определение от 19.11.2020 г. съдът е признал за
безспорно и ненуждаещо от доказване в отношенията между страните, че същите са
разделени от месец май 2019 г., когато въззивницата е напуснала семейното
жилище и повече не се е връщала в него.
Като писмено доказателство по делото е прието
Постановление на СРП от 06.06.2021 г., с което производството по досъдебно
производство № 226 ЗМК 579/2021 по описа на 02 РУ-СДВР е спряно. От мотивите на
същото е видно, че същото досъдебно производство било образувано за това, че на
12.02.2021 г., около 19.30 часа, в гр. Нови Искър, ********ап. 2, след семеен
скандал Г.И.Г. причинил на сина си М.Г.И. лека телесна повреда, като го удрял с
тъпата част на брадва – разкъсно-контузна рана в дясната челно-теменна област
на главата, охлузвания в лявата теменно-тилна област на главата, по лакътя на
лявата ръка и по лявата предмишница, които увреждания покривали
медикобиологичния критерий за временно разстройство на здравето, неопасно за живота,
като деянието е извършено в условията на домашно насилие – престъпление по чл.
131, ал. 1, т.5а във връзка с чл. 130, ал. 1 от НК. В хода на това производство
се установило, че Г.И.Г. живеел в едно домакинство със синовете сиМ.Г.И., М.Г.И.,Р.Г.И.
и И.Г.И.. През последните години отношенията им били влошени, поради комплексни
усложнения от битово и семейно естество. След инцидента лицата продължавали да
живеят в едно домакинство и нямало данни задруги актове на домашно насилие.
През времето, през което живеели заедно нямало убедителни доказателства за
осъществявано системно домашно насилие, тъй като липсвали сигнали до
съответните власти от пълнолетните синове срещу баща им. От събраните данни от
синовете на Г. нямало други случаи на физическо, психическо или икономическо
насилие, като се касаело за еднократен битов инцидент. При него, поради
снижения самоконтрол на Г. се е стигнало до физическото нараняване на сина му. М.
И. и Г.Г. не се водели на диспансерно наблюдение от ЦПЗ, като не били
настанявани на лечение в отделенията на това болнично заведение или на други
психиатрични лечебни заведения, включително в спешното звено на ЦПЗ.
По делото е разпитана свидетелкатаВ.И. Щ., без дела и
родство със страните, чиито показания въззивният съд прецени по реда на чл. 172
от ГПК и кредитира в обсъдените части, като обективни, логично последователни и
депозирани в резултат на впечатленията на същата свидетелка за изнесените пред
съда факти, като същите не се опровергават от другите събрани в производството
доказателства.
С показанията си свидетелката Щ. установява, че
въззивницата се страхува от съпруга си, живее отделно от него и поради
съображения, свързани със сигурността й отказва да посочи точния й адрес, а
сочи, че живее в района на гр. Нови Искър.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.
При тази фактическа установеност, въззивният съд
достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата, при събраните във въззивното производство
доказателства, се явява основателна.
Въззивният съд изцяло споделя правните изводи,
направени от първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт досежно
състоянието на брака на страните към датата на приключване на устните
състезания в първоинстанционното производство, и наличието на дълбоко, но не и
непоправимото му разстройство, като не счита за нужно да ги преповтаря, а
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
При условията на чл. 235, ал. 3 от ГПК въззивния съд
следва да зачете фактите, настъпили след предявяване на исковете. Към момента
на предявяване на исковата молба на 10.05.2019 г. раздялата на страните е била
съвсем краткотрайна, с продължителност дни, като е продължавала през време на
първоинстанционното производство. Към датата на приключване на устните
състезания в тази инстанция, същата е била с времетраене по-малко от половин
година. Кратките раздели между страните, не са изолиран факт, според
показанията на свидетелката И., поради което към този момент изводите, че се
касае за разстройство в брачната връзка на страните, което не е непреодолимо,
са правилни, кореспондират с доказателствата по делото и се споделят и от
въззивния съд.
Понастоящем е безспорно между страните, като се
установява и от показанията на свидетелката Щ., раздялата им продължава, като
съпругата се страхува от съпруга си, живее отделно от него и крие адреса си.
Следователно, към датата на приключване на устните състезания в настоящата
съдебна инстанция, раздялата между страните е трайна, продължава повече от две
години, през което време никой от съпрузите не е предприел действия за преодоляване
на различията и заздравяването на отношенията им. Раздялата е обективен факт,
свидетелстващ за дълбочината и непреодолимостта на разстройството в брачните
отношения на страните. В случая раздялата между страните, за чието настъпване
не са посочени важни причини, се явява в нарушение на принципа за съвместно
живеене на съпрузите, възприет с чл. 15 от СК. Отделно от това е безспорно
между страните, че те не поддържат никакви отношения помежду си и между тях
липсва взаимно уважение, обща грижа за дома и семейството, като в нарушение на
чл. 14 от СК, всеки от тях поддържа самостоятелен начин, без да се интересува
от другия съпруг. В това си състояние, бракът на страните е формален, изчерпан
от съдържание и неполезен, както за обществото, така и за страните и като такъв
следва да се прекрати, като доколкото не е сезиран, съдът не следва да се
произнася по въпроса за вината на съпрузите.
Последица от уважаването на жалбата, се явява отмяната
на обжалвания съдебен акт и в частта относно разноските, присъдени в
първоинстанционното производство в полза на въззиваемия.
Предвид изложеното и уважаването на жалбата, доводите,
развити в нея, както и в писмените бележки на същата страна, не следва да бъдат
подробно обсъждани, като следва да се обсъдят единствено доводите, развити от
насрещната страна. В случая съпругът заявява становище за запазване на брака и
убеждение, че същият не е дълбоко и непоправимо разстроен, а поведението на
съпругата е в резултат на нейно лично отношение към брачната връзка.
Твърденията, формиращи становището на тази страна, по убеждение на въззивния
съд, имат изцяло декларативен характер. Това е така, защото въззиваемият също
не е предприел никакви действия за заздравяване
на брака и за подобряване на отношенията си с въззивницата, като бездействието
му се отразява на заявените от него твърдения, като им придава характера на
декларации и опровергава действителността им като намерения. В тази връзка въззивният
съд не може да остави без последствия твърденията в писмени бележки на
въззиваемия по повод приетото в настоящето производство писмено доказателство –
постановление на СРП, според които отсъствието на въззивницата от дома е довело
до усложняване на отношенията в семейството. Освен, че подобно разбиране
показва безкритичност към собственото поведение, то е и показател за установен
стереотип на поведение у въззиваемия, който явно не желае да поеме
отговорността за собствените си действия, а счита, че същата следва да бъде
понесена от друг-в случая въззивницата. Следва да се отбележи, че според
заключенията в същия документ се касае за битов инцидент, възникнал поради
снижения самоконтрол на Г., като по никакъв начин въззивницата няма отношение
към възможността му да се самоконтролира и да определя сам поведението си. Тази
отговорност е лична. Както се посочи и по-горе, съдът не е сезиран с искане за
произнасяне по вината на съпрузите за разстройството на брачната връзка, като
следва да се ограничи единствено до дълбочината и непреодиломостта на това
състояние на брака. Предвид това въззивният съд не счита за нужно да обсъжда
по-подробно останалите развити доводи от въззимаемия.
Поради установените във въззивното производство факти,
обжалвания съдебен акт следва да се отмени изцяло, включително в частта относно
разноските.
С оглед уважаване на жалбата, и уважаване на
предявения от въззивницата брачен иск, въззивният съд следва да се произнесе по
предявените небрачни искове по чл. 53 и чл. 56 от СК.
По иска по чл. 53 от СК - С брачния иск е съединен иск
за възстановяване на предбрачното фамилно име на въззивницата, като същия се
явява основателен. След прекратяване на брака жената следва да носи
предбрачното си фамилно име М..
Претенцията по чл. 56 от СК се явява неоснователна. В
процесната хипотеза въззивницата не е доказала наличието на незадоволена
жилищна нужда. Същата е в трудоспособна възраст, като липсват твърдения и
доказателства, от които да се съди, че работоспособността й е намалена или се
изключва, поради което не може да реализира доходи в достатъчен обем за да
задоволи екзистенциалните си нужди, включително от жилище, че е във влошено
здравословно състояние, както и за други обстоятелства в предмета на чл. 56,
ал. 1 и 5 от СК. От друга страна, не е спорно, че въззиваемият е пенсионер,
поради което при ползване на семейното жилище същия би имал приоритет. Липсва
заявена от него претенция за ползване на семейното жилище, като при липсата на
ненавършили пълнолетие деца от брака, произнасянето на съда следва да е в
рамките на заявеното от страните. Предвид това, претенцията на въззивницата
като неоснователна, следва да се отхвърли.
При този изход на делото, всяка от страните дължи
окончателна държавна такса в производството по допускане на развода в размер на
по 25 лева, а претенциите на въззиваемия за присъждане на деловодни разноски,
при условията на чл. 329, ал. 1 от ГПК се явяват неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1
от ГПК, Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен
въззивен състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 285049 от 26.11.2029 г., постановено по
гражданско дело № 25820 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 117 състав изцяло, и вместо него ПОСТАНОВИ :
ПРЕКРАТЯВА брака, сключен на 27.12.1987 г. между Е.И.Г., с ЕГН **********, и Г.И.Г., с ЕГН **********,
с акт за граждански брак № 106/27.12.1987 г., съставен при Общински народен
съвет, гр. Своге, окръг София, като дълбоко и непоправимо разстроен.
ПОСТАНОВЯВА,
след развода, жената да носи предбрачното си фамилно име М..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като недоказана, поради което и неоснователна,
претенцията на Е.И.Г. с правно основание чл. 56 от СК-за предоставяне
ползването на семейното жилище, представляващо апартамент № 2, находящ се в гр.
Нови Искър, ул. „********, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения,
със застроена площ 72,01 кв. м.
ОТХВЪРЛЯ
претенциите на Г.И.Г. за присъждане
на сторените в производството деловодни разноски, като неоснователни по смисъла
на чл. 329, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………