№ 1169
гр. София, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20211000500466 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба
вх. №58117/23.06.2020 г., подадена от С.Х. П. - С.а, чрез назначения особен
представител адв. Н.М., срещу Решение №2211/24.03.2020 г., по гр.д. №3211/2018 г. на
СГС, ГО, I-6 състав, В ЧАСТТА, в която по предявен иск от „Банка ДСК“ЕАД по реда
на чл.422 от ГПК във вр. чл.415, ал.1 от ГПК, е признато за установено в отношенията
между страните, че съществува вземане в полза на ищеца за сумата от 27 237,69 лв.,
представляваща неплатена главница, дължима въз основа на договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва, считана от
14.07.2017 г. до изплащане на сумата, ведно с договорна лихва в размер на 463,42 лв.,
за периода от 24.05.2017 г. до 13.07.2017 г., обезщетение за забава в размер на 26,51 лв.
за периода от 07.07.2017 г. до 13.07.2017 г., такси и разноски в размер на 333,01 лева.
Релевирани са оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради
нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Оспорва се представителната власт на лицето, подписало
договора за кредит от името на „Банка ДСК“ЕАД. Сочи се процесуално нарушение,
изразяващо се в неоткриване на производство по чл.193 от ГПК във връзка с оспорване
на Договора за кредит и представеното извлечение от счетоводни книги за сметка
№9019834 към 14.07.2017 г. Оспорва се надлежното уведомяване на
кредитополучателката за обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Настоява се
за отмяна на решението в обжалваната част, като неправилно.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.159, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно назначен на
основание чл.47, ал.6 от ГПК особен представител, въззивната жалба отговаря на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, жалбата е депозирана чрез особен
1
представител, който не дължи внасяне на държавна такса, а същата следва да се
възложи с оглед изхода на производството пред въззивната инстанция. Ето защо,
въззивната жалба е допустима и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е депозирала Отговор на въззивна жалба вх.№74830/24.07.2020 г.,
подаден от „Банка ДСК“ЕАД, чрез юрк. Х. Д., в който се поддържа становище за
неоснователност на въззивната жалба. Съдът не е следвало да открива производство по
чл.193 от ГПК, тъй като оспорването на представителната власт на лицето, подписало
договора, не съставлява оспорване на истинността на договора за кредит, а искането за
откриване на производство по чл.193 от ГПК по отношение на приложеното
Извлечение от счетоводните книги на „Банка ДСК“ЕАД е неоснователно, тъй като
същото съставлява свидетелстващ частен документ и няма обвързваща съда
материална доказателствена сила. Налице са предпоставките за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, същата е обявена с нотариална покана, връчена на ответницата
на 06.07.2017 г. по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което правилно е прието от съда,
че са налице предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост. Настоява се
за оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваната част от
решението.
С въззивната жалба и отговорите, както и в проведеното открито съдебно
заседание, страните не са представили доказателства и не са направили
доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция нови доказателства
не са събрани.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск по чл.422 от ГПК, във вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, предявен от и срещу
процесуално легитимирани страни, в срока по чл.415, ал.4 от ГПК, поради което е
допустимо. По правилността на решението съдът е ограничен от оплакванията във
въззивната жалба, но съобразно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК е служебно
задължен да следи за неравноправни клаузи в договора, от който произтича вземането,
подлежащо на установяване в настоящото производство.
На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства в двете
съдебни инстанции, съдът намира следното:
С Исковата молба, по която е било образувано настоящото производство,
депозирана на 09.03.2018 г., е бил предявен установителен иск по чл.422 от ГПК, за
признаване за установено в отношенията между страните, че съществуват вземанията
на ищеца „Банка ДСК“ЕАД, от длъжниците – ответници по иска С. И. С. и С.Х. П. –
С.а, при условията на солидарна задълженост между тях, в качеството на първия като
кредитополучател, и втория като солидарен длъжник, произтичащи от Договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2005 г., обезпечен с ипотека върху
недвижим имот, за сумата 27 237,69 лв., представляваща неплатена главница, ведно със
законната лихва, считана от 14.07.2017 г. до изплащане на сумата, за договорна лихва в
размер на 576,91 лв., за периода от 24.05.2017 г. до 13.07.2017 г., обезщетение за забава
в размер на сумата от 26,51 лв. за периода от 07.07.2017 г. до 13.07.2017 г., вземане за
такса за изискуемост в размер на 120 лв., както и вземане за разноски за вписване на
подновяване на ипотека в размер на 213,01 лв., за които вземания в полза на ищеца е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417, т.2 от ГПК от 19.07.2017 г. по ч.гр.д.№48044/2017 г. на СРС, 143 състав. С
2
обжалваното Решение №2211/24.03.2020 г. по гр.д.№3211/2018 г. на СГС – I – 6 състав
предявените обективно съединени искове против двамата ответници са били уважени
изцяло в частта за претендираната главница в размер на 27 237,69 лв., ведно със
законната лихва върху нея от 14.07.2017 г. до изплащането, в частта за претендираното
обезщетение за забава за сумата от 26,51 лв. за периода от 07.07.2017 г. до 13.07.2017
г., в частта за вземането за такса в размер на 120 лв., както и за вземането за разноски в
размер на 213,01 лв., и частично е уважен до размера от 463,42 лв. предявеният иск за
установяване на вземането за договорна лихва за периода от 24.05.2017 г. до 13.07.2017
г., а за разликата над тази сума, до претендираният размер от 576,91 лв. предявеният
иск за договорна лихва е бил отхвърлен. Така постановеното първоинстанционно
решение е влязло в сила в отхвърлителната му част по иска за договорна лихва, за
разликата над размера от 463,42 лв. до размера от 576,91 лв., както и в осъдителната му
част по всички обективно съединени претенции, предявени срещу ответника С. И. С., в
които части решението не е било обжалвано. Пред настоящата инстанция се поддържа
висящността на спора по предявените искове срещу ответницата С.Х. П. – С.а, като
относно претенцията за договорна лихва за периода от 24.05.2017 г. до 13.07.2017 г.
спорът се поддържа до размера от 463,42 лв., а по останалите претенции – до пълните
им предявени размери.
В срока за отговор на исковата молба ответницата С.Х. П. – С.а е релевирала
възражения за нищожност на клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от договора за кредит, на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Релевирано е възражение за липса на представителна власт на лицата, сключили
договора за кредит от името на банката – Д. Д. и Г. Г., и на това основание се оспорва
истинността на договора за кредит от 23.02.2005 г., и се настоява за откриване на
производство по оспорването му по реда на чл.193 от ГПК. Релевирано е и оспорване
на представеното извлечение от счетоводни книги за сметка №9019834 към 14.07.2017
г., въз основа на което на ищеца е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д.
№48044/2017 г. на СРС – 143 състав.
В срока за отговор на исковата молба не е било релевирано възражение за липса
на надлежно уведомяване на ответницата като длъжник, за упражненото от банката
право да обяви кредита за предсрочно изискуем, и такова възражение не е било
предмет на разглеждане в първоинстанционното производство, поради което
релевираното едва с въззивната жалба възражение в този смисъл е преклудирано, и не
следва да се обсъжда от въззивната инстанция.
Поддържаното пред въззивната инстанция възражение за липса на
представителна власт на лицата, сключили договора за кредит от името на банката – Д.
Д. и Г. Г., не съставлява оспорване на истинността на договора за кредит по смисъла на
чл.193, ал.1 от ГПК, а оспорване на валидното възникване на правоотношението по
процесния договор за кредит. Практиката на съдилищата по въпроса за валидността на
упълномощаването, е уеднаквена с Тълкувателно решение № 5/2014г. от 12.12.2016г.
на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че договор, сключен от лице, действало като
представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща
недействителност и не поражда целените с него правни последици, като същите
настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди
съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може
да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите
универсални правоприемници. Доколкото извършените от пълномощника процесуални
действия обвързват само представляваната от него страна и пораждат действие само по
3
отношение на нея, интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от
пълномощник без представителна власт действия има само лицето, което се счита за
обвързано от тях. Поради това за насрещната страна не съществува правен интерес да
оспорва съществуването на упълномощителната сделка (р. № 296-2017-IVГО). Това
разрешение е приложимо и по отношение на сделките, сключени от името на банка,
като в този случай е приложима и разпоредбата на чл.301 от ТЗ /в т.см. Определение
№302/25.05.2017 г. по дело №141/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Ето защо, така
релевираното възражение съставлява упражняване на чужди права, което е
недопустимо, поради което не следва да се разглежда.
Релевираното оспорване на представеното извлечение от счетоводни книги за
сметка №9019834 към 14.07.2017 г., въз основа на което на ищеца е била издадена
заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№48044/2017 г. на СРС – 143 състав, с оглед
изявленията на ответника, съставлява оспорване на верността на съдържанието на
документа, а не на неговата автентичност. Доколкото се касае за частен свидетелстващ
документ, издаден от ищеца, установяващ благоприятни за издателя факти и
обстоятелства, същият няма материална доказателствена сила, обвързваща съда, а
фактите и обстоятелствата, които се установяват с него, подлежат на доказване с
всички доказателствени средства. Наличието на описаните в извлечението задължения
на ответницата е предмет на спора по настоящото дело, поради което и оспорването на
съдържанието на този документ съставлява оспорване по същество на претенциите на
ищеца, а не оспорване на истинността му по смисъла на чл.193, ал.1 от ГПК, като
доказателствената тежест за установяването на удостоверените обстоятелства в
посочения частен документ лежи върху ищеца.
С новата разпоредба на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019 г./, на съда е вменено
служебно задължение да следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски
договор. С процесния Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2005 г.,
обезпечен с ипотека, кредитополучателят е придобил стока /пари/, и е ползвател на
услуга /ползване на паричен ресурс за определено време срещу заплащане/, която не е
предназначена за извършване на търговска или професионална дейност /видно от
вписаното в договора предназначение, за което ще се ползва паричния ресурс/, поради
което кредитополучателят С. И. С. има качеството на „потребител“ по смисъла на §13,
т.1 от ДР на ЗЗП. Ответницата С.Х. П. – С.а, като страна по този договор, е действала
извън рамките на своята търговска или професионална дейност /подписала е договора
като солидарен длъжник в качеството си на съпруга на кредитополучателя/, поради
което тя също има качеството на „потребител“ по смисъла на същата разпоредба.
Както кредитополучателят С. И. С., така и ответницата С. Х. П. – С.а, имат качеството
на „потребители“ и по смисъла на §1, т.1 от ДР на отменения ЗЗП /отм. в сила от
10.06.2006 г./, действащ по време на сключването на договора, и приложим
нормативен акт, уреждащ възникналото на 23.02.2005 г. правоотношение между
страните. Предвидените в чл.144 от действащия сега Закон за защита на
потребителите, изключвания на неравноправния характер на някои клаузи, запазващи
права за доставчика на финансови услуги за едностранна промяна на договора за
доставка на финансови услуги, както и разпоредбите на Законът за потребителския
кредит, приет по-късно, не са приложими към процесното правоотношение, поради
което релевираните от ищеца реплики в Допълнителната искова молба във връзка с
направените от ответницата възражения за неравноправност на клаузите на чл.6.1 и
чл.6.2 от договора, основани на по-късно приетите нормативни актове, са
неоснователни. Валидността на посочените разпоредби следва да се преценява към
4
датата на възникване на правоотношението, поради което неравноправния характер на
клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от договора следва да се преценява съобразно въведените
критерии за неравноправност на договорните клаузи, съгласно чл. 35 от ЗЗП /отм. Обн.
- ДВ, бр. 30 от 02.04.1999 г.; в сила от 03.07.1999 г.; отм., бр. 99 от 09.12.2005 г.; в сила
от 10.06.2006 г./.
С клаузата на чл.6.1 и чл.6.2 от договора е предвидено ограничение на
действието на уговорената между страните възнаградителна фиксирана лихва в размер
на 12,25% за период от една година, като е уговорено, че след изтичането му
кредитополучателят се задължава да заплаща лихва в размер, едностранно и
периодично определян от Банката, и в зависимост от едностранно определени от
Банката условия, на които кредитополучателят отговаря, като промяната на лихвата от
Банката е задължителна за кредитополучателя. При така установеното съдържание на
разпоредбата на чл.6.2, съдът намира, че същата налага на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора /задължава го след изтичането на едногодишен срок да приеме едностранно
определен от банката размер на лихвата, какъвто и да е той/, а съща така позволява на
търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него
основание /не е посочен алгоритъма, по който ще бъде определян лихвения процент/, и
позволява на търговеца да променя едностранно, без основание характеристиките на
стоките или услугите /не са посочени предпоставките, при осъществяването на които
банката ще предприеме едностранна корекция на лихвения процент/. Също така, тази
клауза дава възможност на банката едностранно да увеличава цената за ползването на
кредитния ресурс, без да е предвидено право на кредитополучателя в тези случаи да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази,
уговорена при сключването на договора – напротив, изрично е предвидено, че
едностранно увеличеният лихвен процент е задължителен за кредитополучателя, и не е
предвидена възможност за него в тази хипотеза да върне предсрочно кредитния ресурс,
без да дължи такси за предсрочното погасяване. Ето защо, съдът намира, че клаузата на
чл.6.2 от договора е неравноправна на основание чл.35, ал.1, т.8, т.9, т.10 и т.11 от ЗЗП
/отм./. На основание чл.35, ал.1, т.11 от ЗЗП /отм./ неравноправна се явява и клаузата на
чл.6.1 от договора, в частта , в която ограничава определената със съгласието на
кредитополучателя цена за ползването на кредитния ресурс, за срок от една година /12
месеца/, като след изтичането му, съгласно чл.6.2, до изтичане срока на договора /общо
180 месеца/ кредитополучателят няма възможност да изявява воля относно
определената от банката цена, дори тя да води до значително завишаване на цената за
ползването на кредитния ресурс в сравнение с тази, уговорена при сключването на
договора, без да е предвидено право на кредитополучателя след изтичане на
едногодишния срок да се откаже от ползването на кредитния ресурс, без да заплаща
такса за това.
В изпълнение на служебното задължение на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, след
указване на страните, че служебно съдът ще се произнесе по валидността на
разпоредбата на чл.7 от договора за кредит, съдът намира следното:
С разпоредбата на чл.7 от договора страните са уговорили, че лихвата по
разрешения кредит се капитализира ежемесечно. С посочената разпоредба страните са
уговорили анатоцизъм, който на основание чл.10, ал.3 от ЗЗД е забранен от закона.
Същият е допустим само при двустранните търговски сделки, и то при изрична
уговорка между страните /чл.294, ал.1 от ТЗ/. Договорът за потребителски кредит е
едностранна търговска сделка, сключена с потребител, поради което разрешението на
5
чл.294, ал.1 от ТЗ не е приложимо за нея. Разпоредбата на чл.7 от договора води до
утежняване положението на кредитополучателя, чрез олихвяване на изтекли лихви,
каквото е налице при увеличаване на главницата посредством прибавяне на
просрочени задължения за лихви, върху които от своя страна се начислява
възнаградителна лихва. Ето защо, клаузата е и неравноправна по смисъла на чл.35,
ал.1, т.4 от ЗЗП /отм./, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговото
задължение за своевременно заплащане на падежа на всяка анюитетна вноска, да
заплати необосновано високо обезщетение – съгласно чл.18 от договора, остатъкът от
кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в
размер на 5 пункта, като в това число се олихвява и просрочената договорна лихва,
която съгласно чл.7 е капитализирана веднага след падежирането й. Като
неравноправни, клаузите на чл.6.2 във вр. чл.6.1, и чл.7 от договора, са нищожни, на
основание чл.37, ал.1 от ЗЗП /отм./, като не е налице предвиденото изключение –
същите да са уговорени индивидуално. Видно от приложения по делото Договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2005 г. /на л.11 от делото на СГС/,
същият е попълнен на бланка, съставляваща предварително подготвен от банката
„Образец на договор за кредит за покупка на недвижим имот, включително с
нежилищно предназначение – в лева, месечен анюитет без гратисен период“, в който
посочените клаузи на чл.6.1, чл.6.2 и чл.7 са отпечатани предварително, и не са
допустими корекции по тях, въпреки че за част от останалите клаузи на договора е
допустимо свободно формулиране на текст, и същите са попълнени ръкописно, с
конкретни индивидуално договорени условия. При така приетото от фактическа и
правна страна, посочените клаузи, като нищожни, не следва да се прилагат.
От приетото пред въззивната инстанция заключение на ССЕ вх.№17641 от
11.10.2021 г. се установява, че в случай, че не бъдат прилагани едностранните промени
на лихвения процент, приложени от Банката след сключването на договора на
основание чл.6.2 от договора, и без прилагане на клаузата за капитализиране на
просрочените лихви съобразно чл.7 от договора, за периода от усвояването на кредита
на 24.02.2005 г. обявяването на кредита за предсрочно изискуем, считано от 07.07.2017
г., неплатеният остатък от задълженията по процесния договор, изчислен съобразно
първоначално договорения лихвен процент /12,25 %/ след приспадането на внесените
суми за погасителни вноски по кредита, би бил /съгласно вариант втори на отговора на
въпрос №1 към експертизата, съгласно приложение №2/, както следва: дълг по
главницата 12 882,39 лева /в това число 16 бр. падежирали непогасени вноски с
падежи от 23.03.2016 г. до 07.07.2017 г./, дълг за редовна лихва в размер на 2 102,47
лева /в това число 15 броя падежирали непогасени вноски с падежи от 23.04.2016 г. до
07.07.2017 г./. Следователно, дори без прилагането на нищожните клаузи на чл.6.1,
чл.6.2 и чл.7 от договора, към момента на обявяването на кредита за предсрочно
изискуем, са били налице основанията за обявяване на пресрочната изискуемост,
предвидени в чл.18 от договора.
По делото се установява от приложените Нотариална покана с рег.
№2301/18.05.2017 г. на Н-с рег.№*** на НК, изпратена до кредитополучателя С. И. С.,
както и от Нотариална покана с рег.№2302/18.05.2017 г. на Н-с рег.№*** на НК,
изпратена до солидарния длъжник С.Х. П. – С.а /на л.14-19 от делото на СГС/, че
банката е упражнила правото си по чл.18 от договора да обяви кредита за предсрочно
изискуем. От приложените съобщения за връчване на нотариалните покани /на л.16 и
на л.19/ се установява, че нотариалните покани са връчени от нотариуса както на
кредитополучателя, така и на солидарния длъжник, по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, като
6
съгласно справката от НБД на л.39 от делото на СГС, адресът на връчване съвпада с
нейния постоянен и настоящ адрес, на който същата е била регистрирана от 03.09.2003
г. до 04.10.2018 г. /датата на справката/, както и с посочения в договора адрес на
кредитополучателя.
При така установеното от фактическа и правна страна, съдът намира, че
задължението на ответницата С. Х. П. следва да бъде определено, съобразно
направените изчисления от приетата пред въззивния съд ССЕ, съгласно вариант 2 на
отговора на въпрос №1, подточка 2 – на л.4 от експертизата /с подробно направени
изчисления в приложение №4 към заключението/, и се установяват в размер на
12 882,39 лева /дванадесет хиляди осемстотин осемдесет и два лева и тридесет и девет
стотинки/ за главница по договора /в това число 3 344,82 лв. главница по падежирали
вноски в периода от 23.03.2016 г. до 23.06.2017 г., и остатъкът – предсрочно изискуема
главница/, 2 102,47 лв. /две хиляди сто и два лева и четиридесет и седем стотинки/ -
договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 23.04.2016 г. до 07.07.2017
г., 5 845,65 лв. наказателна лихва, начислена за 947 дни от 07.07.2017 г. до 24.02.2020
г., изчислена при 17,25% лихвен процент върху изискуемата главница от 12 882,39 лв.,
дълг за такса за управление на кредита в размер на 140 лв. /4 броя такси по 35 лв. за
2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г./ и такса за изискуемост на кредита в размер на 120 лв.
от тарифата за такси и комисионни на банката.
При така изчисления размер на задълженията на ответницата, предявеният иск
за установяване на задължение за главница по договора се явява основателен до
размера от 12 882,39 лева /дванадесет хиляди осемстотин осемдесет и два лева и
тридесет и девет стотинки/, и до този размер следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва върху тази сума, начислена за периода от предявяването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 14.07.2017 г., до окончателното
плащане, а за разликата над този размер искът се явява неоснователен, и следва да се
отхвърли.
По предявеният иск за установяване на задължение за договорна лихва спорът е
висящ пред въззивната инстанция до размера от 463,42 лв., поради което до този
размер искът се явява основателен и следва да се уважи. Разликата над тази сума, до
установения от вещото лице размер, не е предмет на делото.
Предявеният иск за установяване на задължение за лихва за забава в размер на
26,51 лева, се явява основателен до пълния предявен размер, предвид установения от
експертизата действителен размер на задължението в размер на 5845,65 лв., поради
което следва да се уважи изцяло, до предявения размер от 26,51 лв.
Претенцията за установяване съществуването на задължение за такси в размер
на 120 лв. се явява основателна до пълния предявен размер, и следва да се уважи.
Задължение за разноски за вписване на подновяване на ипотека в размер на
213,01 лв. не се установява по делото – при лежаща върху ищеца доказателствена
тежест, ищецът не е представил доказателства да е направил разноски за подновяване
на обезпечението в посочения размер. Задължение в посочения размер осчетоводено в
счетоводството на ищеца, съгласно заключението на ССЕ, депозирана пред
първостепенния съд, но в нея не се съдържат данни въз основа на какви първични
документи е извършено осчетоводяването, на коя дата са направени посочените
разноски, не са представени писмени доказателства за тях. Поради недоказаност на
твърдяното вземане, искът за установяването му следва да се отхвърли изцяло, като
неоснователен.
7
Като е достигнал до частично различни фактически и правни изводи,
първостепенният съд е постановил частично неправилно решение, което ще следва да
се отмени частично – в частта му, в която е признато за установено вземане на банката
за главница за размера над 12 882,39 лева, както и в частта, в която е признато за
установено вземане на банката за разноски за вписване на подновяване на ипотека, в
размер на 213,01 лева. В останалите части решението е правилно и законосъобразно, и
следва да се потвърди.
При този изход от спора, решението на първостепенния съд следва частично да
се отмени и в частта му за разноските, които ответницата С.Х. П. – С.а е била осъдена
на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ищеца. С решението на първостепенния
съд са били осъдени двамата ответници общи да заплатят на ищеца сумата от 3145,60
лв. за разноски за исковото производство пред първостепенния съд, и сумата от 710,61
лв. за разноски за заповедното производство. Разноските се дължат от ответниците при
условията на разделност – по ½ от сумите от всеки от тях, поради което ответницата е
осъдена да заплати 1572,80 лв. за разноски за първоинстанционното производство, и
355,30 лв. за заповедното производство. С решението на въззивната инстанция е
потвърдено решението на първостепенния съд за 13 492,32 лв. от общо претендираните
пред първостепенния съд 28 174,12 лв., поради което и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК
претенцията на ищеца за присъждане на разноски следва да се уважи до размера на
13 492,32 / 28 174,12 части от ½ /една втора/ от общо претендираните 3158,32 лв.
разноски за исковото производство, или за сумата от 756,24 лв., и от ½ от общо
претендираните 713,48 лв. разноски за заповедното производство – или за сумата от
170,84 лв. за заповедното производство. За разликата над тези размери, до размера на
½ /една втора част/ от сумите 3145,60 лв. за разноски за исковото производство пред
първостепенния съд, и сумата от 710,61 лв. за разноски за заповедното производство,
решението на първостепенния съд ще следва да се отмени.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати
на ищеца част от направените от него разноски за въззивното прозводство, съразмерно
на отхвърлената част от нейния обжалваем интерес – т.е. за 13 492,32 / 28 060,63 части
от претендираните със списък по чл.80 от ГПК разноски за особен представител на
ответника в размер на 1838,57 лв. и за юрисконсултско възнаграждение. На основание
чл.78, ал.8 от ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция в претендирания размер от 300 лв. Така от общо установените разноски на
ищеца за въззивната инстанция в размер на 2138,57 лв. следва да му се присъди на осн.
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1028,28 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №2211 от 24.03.2020 г., постановено по гр.д. №3211 по описа
за 2018 г. на Софийски градски съд, ГО, I-6 състав, В ЧАСТТА МУ, с която по
предявен иск от „Банка ДСК“ЕАД по реда на чл.422 от ГПК във вр. чл.415, ал.1 от
ГПК, е признато за установено в отношенията между страните, че С.Х. П. – С.а, с ЕГН
**********, дължи на „Банка ДСК“ЕАД, солидарно със С. И. С., с ЕГН **********,
сумата над размера от 12 882,39 лева /дванадесет хиляди осемстотин осемдесет и два
лева и тридесет и девет стотинки/, до размера от 27 237,69 лв., представляваща
8
неплатена главница, дължима въз основа на договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 23.02.2005 г., обявен за предсрочно изискуем, считано от 07.07.2017 г.,
КАКТО И В ЧАСТТА, в която е прието за установено, че С.Х. П. – С.а, с ЕГН
**********, дължи на „Банка ДСК“ЕАД, солидарно със С. И. С., с ЕГН **********,
законна лихва върху главница над размера от 12 882,39 лева, за периода от 14.07.2017
г. до изплащане на сумата, КАКТО И В ЧАСТТА, в която е признато за установено в
отношенията между страните, че С.Х. П. – С.а, с ЕГН **********, дължи на „Банка
ДСК“ЕАД, солидарно със С. И. С., с ЕГН **********, сумата от 213,01 лева /двеста и
тринадесет лева и една стотинка/, представляваща разноски за вписване на
подновяване на ипотека, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК от 19.07.2017 г. по ч.гр.д.
№48044/2017 г. на СРС, 143 състав, КАКТО И В ЧАСТТА, в която на основание чл.78,
ал.1 от ГПК С.Х. П. – С.а, с ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Банка
ДСК“ЕАД, с ЕИК *********, сумата над размера от 756,24 лв. /седемстотин петдесет и
шест лева и двадесет и четири стотинки/ до размера от ½ /една втора част/ от сумата
3145,60 лв. за разноски за исковото производство, и сумата над размера от 170,84 лв.
/сто и седемдесет лева и осемдесет и четири стотинки/ до размера от ½ /една втора
част/ от сумата 710,61 лв. за разноски за заповедното производство, И ВМЕСТО
ТОВА, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Банка ДСК“ЕАД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул.“Московска“ №19, иск с правно основание чл.422
от ГПК във вр. чл.415, ал.1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между
страните, че С.Х. П. – С.а, с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул.“***“ №***, дължи
на „Банка ДСК“ЕАД, солидарно със С. И. С., с ЕГН **********, сумата над размера от
12 882,39 лева /дванадесет хиляди осемстотин осемдесет и два лева и тридесет и девет
стотинки/, до размера от 27 237,69 лв. /двадесет и седем хиляди двеста тридесет и
седем лева и шестдесет и девет стотинки/, представляваща неплатена главница,
дължима въз основа на договор за кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2005
г., обявен за предсрочно изискуем, считано от 07.07.2017 г., КАКТО И В ЧАСТТА, в
която е прието за установено, че С.Х. П. – С.а, с ЕГН **********, дължи на „Банка
ДСК“ЕАД, солидарно със С. И. С., с ЕГН **********, законна лихва върху главница
над размера от 12 882,39 лева, за периода от 14.07.2017 г. до изплащане на сумата,
КАКТО И В ЧАСТТА, в която е признато за установено в отношенията между
страните, че С.Х. П. – С.а, с ЕГН **********, дължи на „Банка ДСК“ЕАД, солидарно
със С. И. С., с ЕГН **********, сумата от 213,01 лева /двеста и тринадесет лева и една
стотинка/, представляваща разноски за вписване на подновяване на ипотека, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417, т.2 от ГПК от 19.07.2017 г. по ч.гр.д.№48044/2017 г. на СРС, 143 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2211 от 24.03.2020 г., постановено по гр.д. №3211
по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, ГО, I-6 състав, В ОСТАНАЛАТА МУ
ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА С.Х. П. – С.а, с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул.“***“ №***, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на „Банка ДСК“ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Московска“ №19, сумата от 1028,28
лв. /хиляда двадесет и осем лева и двадесет и осем стотинки/, представляваща разноски
за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК, само в частта му по предявената претенция за установяване на вземане за
9
главница, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Решението в останалата част е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10