№ 104
гр. Стара Загора, 06.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530103602 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Д. П. М. твърди в исковата си молба, че на 21.03.2022 г. между страните бил
сключен Договор за потребителски кредит № .... По силата на договора ответното дружество
се задължило да предостави на ищеца, потребителски кредит под формата на заем в размер
на 500 лв., а ищецът се задължил да върне предоставената сума в срок до 22.09.2022 г., на 6
месечни вноски, при лихвен процент по кредита в размер на 38,75 % и годишен лихвен
процент на разходите /ГПР/ - 46,42 %. Общата дължима сума, която ищецът следвало да
върне, била в размер на 558 лв., от които 500 лв. главница и 58 лв. лихва, при условие, че
представи в срок до края на следващия ден от сключване на договора /до 22.03.2022 г./
банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде
в размер на 558 лв. със срок на валидност до 23.09.2022 г., съгласно чл.4, ал.3 от договора. В
случай, че не представи гаранцията по чл.4, ал.3, то съгласно чл.6, ал.1 от договора ищецът
дължал на ответното дружество неустойка в размер на 420 лв. Съгласно погасителния план,
посочен в чл.11, ал.2 от Договор за потребителски кредит № ... от 21.03.2022 г., всяка
погасителна вноска била в размер на 93 лв., включваща главница и лихва, като първата
погасителна вноска била с падеж 22.04.2022 г., а последната под номер 6 с падеж
22.09.2022 г. Размерът и падежа на всяка погасителна вноска били както следва: 1. на
22.04.2022 г. - вноска в размер на 93 лв., от които 76,86 лв. главница и 16,14 лв. лихва;
2. на 22.05.2022 г. - вноска в размер на 93 лв., от които 79,34 лв. главница и 13,66 лв.
лихва; 3.на 22.06.2022 г. - вноска в размер на 93 лв., от които 81,90 лв. главница и 11,10 лв.
лихва; 4. на 22.07.2022 г. - вноска в размер на 93 лв., от които 84,54 лв. главница и 8,46 лв.
лихва; 5. на 22.08.2022 г. - вноска в размер на 93 лв., от които 87,27 лв. главница и 5,73 лв.
1
лихва; 6. на 22.09.2022 г. - вноска в размер на 93 лв., от които 90,09 лв. главница и 2,91 лв.
лихва. В посочения в чл.11, ал.2 от договора погасителен план, не била включена
неустойката за непредставяне на гаранция по чл.4, ал.3 от договора. Съгласно чл.6, ал.2 от
договора неустойката се начислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл.4, ал.З -
от 22.03.2022 г. В чл.6, ал.5 било посочено, че начислената неустойка се заплащала заедно
със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Съгласно чл.9,ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който
кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Доколкото
Договор за потребителски кредит № ... от 21.03.2022 г. бил договор на свободно
договаряне, съгласно чл. 9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на
добрите нрави. Санкцията при несъобразяване била посочена в разпоредбата на чл. 26, ал.1
от ЗЗД, според който били нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. В
правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Такъв основен
принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в
конкретния случай ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран
този принцип, била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение -
чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали бил нарушен някой от
посочените основни правни принципи, се правела от съда във всеки конкретен случай, за да
се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави, се
считали, тези които водели до значително несъответствие на правата и задълженията на
страните, неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвал
се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за
облагодетелстване на другата. В конкретния случай било налице имено такова
несъответствие, доколкото на ищеца било вменено задължение да осигури гаранция по
договора си в срок до края на следващия ден от неговото сключване, като в противен случай
дължал неустойка в размер на 420 лв. По отношение на сключения между страните договор
за потребителски кредит следвало да се прилагат правилата на Закона за потребителския
кредит. В ЗПК било посочено изчерпателно какво следвало да е съдържанието на договора
за кредит. В чл.6, ал.1 от договора било посочено, че при непредставяне на гаранция по чл.4,
ал.3, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 420 лв. В ал.2 се
посочвало, че неустойката се начислявала на месец, като в ал.3 се уточнявало, че ако срокът,
за който се начислявала неустойката, бил по-кратък от срока между две погасителни вноски,
неустойката се начислявала на ден и била в размер на 1/30 от месечната неустойка. В ал.4
било предвидено, че неустойката се дължала само за периоди, в които кредитът бил без
2
осигурена гаранция, като тя се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по
кредита. В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключването на договора за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договора изобщо или в
искания размер на заема. Така клаузата, съдържаща се в чл.6 от договора, според която се
дължала неустойка при непредставяне на обезпечение в срок до края на следващия ден от
сключването на договора чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова
институция в полза на кредитора се намирала в пряко противоречие с преследваната от
закона цел и съответното задължение на потребителя. Претендираната неустойка в размер
на 420 лева предвиждала задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за
непредставяне в срок на гаранция по кредита. Такава уговорка се явявала нищожна поради
противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите законови рамки, тъй
като кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната страна
в определен размер без обаче да се престирало от негова страна, респективно да бил
извършил допълнителни разходи по заема, което водело до неоснователно обогатяване и
нарушавало принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл.16 от ЗПК оценката на
платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на кредита, като едва
след предоставяне на исканите обезпечения се сключвал договора за кредит. Чрез
цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение да осигурил гаранция, която да
обезпечала кредита, след като той вече бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му
нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала.
Същевременно задължението за неустойка възникнало въз основа на задължение, което не
било свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водело до извода, че целта на
регламентираната неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, т.е. същата противоречала на добрите нрави, което правело уговорката
за дължимостта й нищожна. В този смисъл били и задължителните тълкувателни разяснения
на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За
съответствието на тази уговорка със закона съдът следял служебно, като валидността й се
преценявала към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно
неизпълнение. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в
размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение - непредставена гаранция, от което пряко
обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази
неустойка били, че вземането нямало да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било
недопустимо. Поради това клаузата за неустойка, предвидена в чл.6, ал.1 от договор за
потребителски кредит № ... от 21.03.2022 г. била нищожна. Съгласно разпоредбата на чл.92,
3
ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да било нужно те да се доказват, като с нея
законодателят уредил две от функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна.
Като форма на договорна отговорност неустойката имала и санкционна функция, която
макар и неуредена изрично от закона била допустима, предвид договорната свобода по чл.9
ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници. Тази наказателна функция несъмнено
намирала приложение тогава, когато размерът на същата бил по-голям от размера на
претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следвало да е в
съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави - морална категория,
съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап. Именно последните не
допускали и използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо
обогатяване на кредитора и един от корективите на последното била предвидената от
законодателя в чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД възможност за прогласяването й за нищожна. В този
смисъл били и задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/ 15. 06. 2010 год. на ОСТК на
ВКС, съгласно които нищожна поради накърняване на добрите нрави била всяка неустойка,
уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършвала към момента на сключване на договора в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което била предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението. Дължимата по договора неустойка не била съобразена с
действащата към момента на сключване на договора правна уредба и в предвидените в ЗПК
ограничения. Тя не била съобразена с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да
включва да се направила справка в съответната база данни. В този смисъл, в съображение 26
се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно
кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този
начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се
4
осигурина всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните
интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело
С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл клауза, която предвиждала, че се
дължала неустойка при неосигуряване на обезпечение /в настоящия случай под формата на
гаранция/, което задължение ставало изискуемо след неизпълнение на договора за кредит,
било в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът бил отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика
щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Съдът имал задължение да се
придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен
пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване. По този начин се заобикалял законът,
тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се
дължало само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло
още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено
обезпечение - представяне на гаранция, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка, били, че вземането нямало да бъде
събрано. На практика така се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна
неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо. При това тези вреди били
самопричинени тъй като, ако имало предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се
отпуснел кредитът, той не трябвало да се отпусне преди да се предоставело обезпечението.
В случая това изискване не било спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не можела да черпи права за себе си, за да
изведяла легитимен интерес да претендирала описаната неустойка. Задължение на
кредитора било да направи оценка на платежоспособността на длъжника преди да отпуснел
кредита, като при отрицателна оценка, да откажел отпускането на искания заем. Друга
разновидност на тази клауза била, че в срок до края на следващия ден от сключване на
договор заемополучателят бил длъжен да представи гаранция по кредита. Тоест първо се
отпускал кредит, а в последствие се искало обезпечение, което също било в директно
противоречие с целта на директивата да се предотвратило безотговорното кредитиране.
Дължимите суми за неустойка следвало да бъдат включени в обхвата на ГПР. Съгласно чл.
5
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и
съдържал годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ
разход по кредита за потребителя били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и
които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба било указано, че „обща сума,
дължима от потребителя“ бил сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Имало нарушение в посечения процент ГПР, който не съответствал
на действително приложения. Съгласно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на
разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина, представлявайки общ израз на всичко дължимо по кредита, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът
щял да направи и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Следвало да се
посочи, че ГПР бил величина, чиито алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия било недопустимо. Съгласно Директива 2008/48/ЕО нарушението на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК щяло да е налице
не само, когато в договора изобщо не бил посочен ГПР, но и когато формално било налице
такова посочване, но това било направено по начин, който не бил достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволявал на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално било налице такова посочване, но посочения в Договора
размер на ГПР не съответствал на действително прилагания между страните. С други думи
налице била недействителност на договора за кредит във всички случаи, когато
потребителят бил лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР. В
чл.19, ал.4 от ЗПК било посочено, че максимално допустимият процент на разходите на
годишна база по потребителските кредити следвало да е в размер не по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считали за нищожни. Посочената в чл.6,
ал.1 от Договора неустойка в размер на 420 лв., не била включена в процента на разходите
на годишна база, поради което ако била добавена, то тя щяла да надхвърли размера
предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК, което отново обуславяло, че клаузата противоречала на
закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка
6
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, била нищожна. Предвид гореизложеното било налице
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния размер на ГПР, доколкото в
него не били включени начислените суми за неустойка при непредставяне на обезпечение по
чл. 4, ал.3 от договора, което представлявало една от хипотезите на нарушение по чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. Съгласно чл.
22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други
разходи по кредита. Предвид гореизложеното ищецът дължал връщане само на главницата
по кредита, но не и заплащане неустойка в размер на 420 лв. и лихви в размер на 58 лв. Към
датата на подаване на исковата молба в съда, ищецът изплатил изцяло и предсрочно
задължението си по договор за потребителски кредит № ... от 21.03.2022г. - на 12.04.2022 г.
заплатил сума в размер на 559,97 лв., с които считал, че погасил задължението си за
главница - 500 лв., лихви - 11,84 лв. (за периода 21.03.2022 г. до 12.04.2022 г.) и неустойка в
размер на 48,13 лв. (за периода 21.03.2022 г. до 12.04.2022 г.). Ищецът моли съда, на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да осъди „НЕТКРЕДИТ” ООД да заплати на Д. П. М. сумата в
общ размер на 59,97 лв., представляваща лихви - 11,84 лв. за периода 21.03.2022 г. до
12.04.2022 г. и неустойка в размер на 48,13 лв. за периода 21.03.2022 г. до 12.04.2022 г., като
платена без основание по договор за потребителски кредит № ... от 21.03.2022 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането. Моли да се присъдят сторените по делото съдебни разноски.
Ответникът „НЕТКРЕДИТ” ООД, гр.София признава следните факти: сключването
между страните на процесния договор за кредит, по силата на който на ищеца била
предоставена сумата в размер на 500.00 лева; получаването на сумата в размер на 559.97
лева от дружеството, от които 558 лева (500 лева - главница и 58 лева - възнаградителна
лихва) били разпределени за погасяване на процесния договор за кредит. Оспорва следните
твърдения на ищеца: неустоечната клауза в процесния договор била нищожна поради
противоречие с добрите нрави и заобикаляне изискванията на закона на закона; договорът за
кредит бил недействителен на основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК; кредиторът начислил
неустойка по кредита; кредитополучателят погасил предсрочно договора за кредит.
Неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не била елемент от ГПР по кредита и от
същественото съдържание на договора (т.е. и без нея договорът щял да бъде сключен, за
разликата от уговорката за лихва, която била неотменна част от същественото му
съдържание), понеже представлявала разход при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т.
1 от ЗПК, но дори и да приемело, че била такъв елемент и трябвало да бъде включена,
невключването й не водело до недействителност на целия договор и съответно не лишавала
от действие уговорката за възнаградителна лихва. Надвишаването на нормативно
установения горен праг на ГПР водело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи
максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до нищожност
7
на целия договор - чл. 19, ал. 5 и ал. 6, вр. с ал. 4 от ЗПК. В практиката на СЕС
последователно и трайно било застъпено разбирането, че целта на потребителската защита
била да се възстанови правното и фактическо положение, в което потребителят би се
намирал без неравноправната клауза, при съблюдаване на принципа на пропорционалност,
който бил общ принцип от правото на Съюза, изискващ националната правна уредба, с която
се прилагало това правило, да не надхвърлял необходимото за постигането на преследваната
цел. Съдът не можел да обяви договора за недействителен, ако правното и фактическо
положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, можело да се
възстанови като същевременно договорът продължил да се изпълнява, какъвто бил и
настоящия случай. Проява на принципа на пропорционалност били и законовите разпоредби
на чл. 19, ал. 6-7 ЗПК. Правно абсурдно и несериозно било да се прибавя към размера на
ГПР и съответно към размера на възнаградителната лихва вземането за неустойка,
уговорено в чл.6, ал.1 от договора, представено като допълнителна печалба към лихвата с
идеята тяхното обединение да доведе до извод за нарушаване на повеленото с нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК ограничение. На основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включвали,
които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит - законът бил пределно ясен и непротиворечив. В Директива 2008/48,
която се транспонирала в българския правен ред посредством ЗПК изрично било посочено,
че за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определяли общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за
неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит...” (чл. 19, пар. 2
Директива 2008/48 ЕО). Противно на широко застъпеното в съдебната практика разбиране,
че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК визирал неизпълнение на основно задължение на потребителя по
договора, нито европейският, нито българският законодател заложили такова ограничително
условие за прилагане на нормата, имайки се предвид езиковото тълкуване на двете
разпоредби. Да се приемело противното било равнозначно на субективен произвол в
правораздаването напълно игнориращ волята на законодателя. След като нормата на чл. 16,
ал. 1 ЗПК предвиждала задължение на кредитора преди сключване на договора за кредит да
оценил кредитоспособността на потребителя, то такава оценка се извършвала въз основа на
информацията, което потребителят предоставял и ако се наложило се извършвала и проверка
в ЦКР. Въз основа на получената от потребителя информация ответникът събрал
необходимите данни за кредитополучателя в т. ч. вид заетост, позиция, трудов стаж, нетен
месечен доход и работодател, като ответникът извършил и справка Централен кредитен
регистър, поддържан от Българска народна банка. Дружеството направило справка и в
базата на Националния осигурителен институт, като моли съдът да укажел дали фактът на
извършване на проверка по реда на чл. 16 ЗПК бил относим за правилното решаване на
делото, за да можел ответникът да се ангажира с предоставянето на съответните
доказателства. Ответникът моли съда да отхвърли предявените срещу „Неткредит“ ООД
искови претенции като неоснователни и присъди в полза на дружеството сторените
деловодни разноски, включително 360.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
8
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получена
парична сума без основание. Основните елементи на фактическия състав, от който възниква
вземането по чл.55, ал.1 ЗЗД са: даване, респ. получаване, на имуществена облага и липса на
основание за това имуществено разместване.
По делото не е спорно, а и от представеното платежно нареждане се установява, че
ищецът е заплатил на ответника сумата 559,97 лв. във връзка с погасяване на задължението
на ищеца по сключения между страните Договор № .../21.03.2022 г. за потребителски кредит.
Не се спори по делото, че заемната сума по цитирания договор е в размер на 500,00 лева. С
оглед на това съдът намира за доказано даването от ищеца и получаването от ответника на
паричната сума, предмет на иска.
По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената
тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за
съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия
състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът
следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото /в този смисъл са:
Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от
13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 189 от 4.02.2014 г. на
ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./.
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит №.../21.03.2022 г.,
ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит в размер на 500,00 лв.,
която сума ищецът се е задължил да върне на 11 месечни вноски при лихвен процент по
кредита – 38,75% и годишен процент на разходите 46,42%. Съгласно чл. 4, ал.3 от договора,
в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да
представи на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 558,00 лева, със срок на
валидност до 23.09.2022 г. (един ден след датата на падежа на последната вноска по
кредита). Чл. 6, ал.1 от договора предвижда, че в случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал.3 в установения срок, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 420,00 лв.
Ищецът се позовава на нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.
9
д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-
етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили
се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за всички
правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не
само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили
израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на
добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна
и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена
от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл.6, ал.1 от Договор
№ .../21.03.2022 г. за потребителски кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави
- чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Отделно от това следва да се отбележи, че в случая спорното материално
правоотношение попада в обхвата на легалната дефиниция на договора за потребителски
кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед
на това по отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
10
изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер от 46,42 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено вземането
за неустойка. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. В случая
очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по чл.10 от
договора, тъй като размерът на неустойката съгласно договора е 420 лв. и е почти равна на
главното задължение на кредитополучателя – представлява 84% от главницата на договора.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за
потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото
сключването заплащането на неустойка при непредставяне на поръчителство е предвидено в
самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да
бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се
има предвид, че неустойката надвишава значително по размер договорната лихва, то
включването й при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия
мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19,
11
ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще
надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 59,97 лв. -
платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит и нищожността неустоечната клауза. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Разпоредбата на чл.34 ЗЗД също предвижда реституция на даденото по нищожна сделка.
Доколкото съдът прие за безспорно, че ответникът е получил сумата в размер на 559,97 лева,
а видно от договора за потребителски кредит чистата стойност на кредита е 500,00 лв., то се
установява, че във връзка с процесния договор ищецът е надплатил сумата в размер на 59,97
лева.
При тези обстоятелства се налага изводът, че липсва основание за задържане от
ответника на получената от него при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1
ЗЗД сума в размер на 59,97 лв. по Договор № ... от 21.03.2022 г. за потребителски кредит и
същата следва да бъде върната на ищеца. Ето защо предявеният иск за заплащане на
получена без основание парична сума по Договор № ... от 21.03.2022 г. за потребителски
кредит, е основателен и следва да бъде уважен изцяло в претендирания размер 59,97 лв.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 12.03.2024 г.,
до окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 51,80 лв., представляващи държавна
такса.
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с
посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не може да бъде приложено предвид даденото
тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от
значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая цената на иска е 59,97
лева, по делото не са събирани доказателства извън представените писмени такива,
адвокатът на ищеца не е присъствал в единственото открито съдебно заседание,
12
фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за подобен вид дела,
доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така изяснените параметри
на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира, че
възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от
минималното такова по чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, а именно 400 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Лъчезар Станчев“ №3 (Литекс Тауър), ет.10, ЕИК ********* представлявано от И. Н. Х. -
С., да заплати на Д. П. М. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** сумата 59,97 лв., платена
без основание по Договор за потребителски кредит № ... от 21.03.2022 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от 13.08.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 51,80
лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Лъчезар Станчев“ №3 (Литекс Тауър), ет.10, ЕИК ********* представлявано от И. Н. Х. -
С., да заплати на адвокат В. С. М. от АК – Варна, със служебен адрес: гр.Плевен, ..., с личен
номер ********** сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38,
ал.2 ЗА.
Присъдените суми могат да се заплатят по следните банкови сметки: в полза на Д. П.
М. - IBAN: ...; в полза на адв. В. С. М. - IBAN: ....
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
13