Р Е Ш Е Н И Е
Номер 4.2.2019 г.
гр. Велико Търново
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
VI-ти граждански състав
на двадесет и първи януари
две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Георги Георгиев
при
участието на секретаря Милена Радкова
като разгледа гражданско дело № 2534 по описа за
Производството е образувано по искова молба
на „А. с. в.” ЕАД срещу И.И.И., с която се иска установяването на вземания на
ищеца за сумата от 400.00 лева - главница по договор за паричен заем № 3085062/22.11.2017 г., сключен с
„И. А. М.” АД, за сумата от 71.28 лева – договорна лихва за периода 30.11.2017
г. - 20.9.2018 г., за сумата от 377.97 лева – неустойка, за сумата от 45.00
лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания и за сумата от 46.62
лева - лихва за забава за периода от 1.12.2017 г. до подаване на заявлението,
ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ЧГД № 1640/2019 г. на Великотърновския районен съд.
Ищецът твърди, че на 22.11.2017 г. между „И.
А. М.” АД и ответника е сключен договор
за паричен заем, по силата на който на последния е предоставена сумата от
400.00 лева. Ответникът е следвало да погаси задълженията си до 20.9.2018 г. на
43 равни погасителни вноски, включващи главницата и надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема, и добавка,
представляваща печалбата на заемодателя. Договорната лихва е била уговорена в
размер от 71.28 лева, а общата стойност на плащанията по договора се равнявала
на 471.28 лева. Уговорено било в случай на забава в заплащането на погасителна
вноска с повече от 30 дни заемателят да дължи такса
разходи за събиране на просрочените вземания в размер на 9.00 лева, която да се
начислява за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска,
чието плащане е забавено с повече от 30 дни. Поради неизпълнение задължението
на заемателя да представи обезпечение на задълженията
си, на същия е начислена неустойка в размер на 377.97 лева, която е следвало да
се заплати на 43 равни вноски, платими на падежните дати на погасителните
вноски по договора. Сочи се, че ответникът не е извършвал плащания по договора,
както и че по силата на договор за цесия вземанията на първоначалния кредитор
към ответника са прехвърлени на „А. с. в.” ЕАД, който в качеството си на
пълномощник на стария кредитор е изпратил уведомително писмо до ответника, с
което същият е уведомен за прехвърлянето на вземанията.
В законоустановения срок е постъпил отговор
на исковата молба от назначения особен представител на ответника, в който
исковете се оспорват изцяло. Твърди се, че цесията не е породила действие
спрямо ответника, тъй като последният не е уведомен за същата. Прави се
възражение за нищожност на договора поради противоречието му със Закона за
потребителския кредит и поради наличието в същия на неравноправни клаузи,
касаещи определянето на договорната лихва, годишния процент на разходите, револвинга и заплащането на неустойка. Оспорва се дължимостта на начислените разходи за събиране на
вземанията, доколкото подобна уговорка не фигурира в договора, а дори да беше
налице - същата би била нищожна на основание чл. 21 от ЗПК, като заобикаляща
ограничението на чл. 33 от ЗПК.
С писмена молба, постъпила в съда преди
проведеното открито заседание, ищецът поддържа исковете. Заявява, че договорът
за заем има характер на разписка за предаването на сумата, че клаузите в същия
са индивидуално уговорени, както и че същите не противоречат на императивни
правни разпоредби и на добрите нрави. Твърди, че преди подписването на договора
на ответника е представена цялата информация относно условията по същия, които
са ясно и недвусмислено изложени, като при подписването на договора ответникът
е бил добре информиран и е искал неговото сключване. Заявява, че уговорената
неустойка не излиза извън присъщата й обезпечителна
функция и не влиза в противоречие с принципите на добросъвестност и
справедливост. Изразява становище за неоснователност на твърдението за липса на
уведомяване за прехвърляне на вземанията, като заявява, че с получаване на
уведомлението от особения представител на ответника уведомяването е налице.
В съдебно заседание особеният представител
на ответника поддържа отговора на исковата молба, като заявява, че претенцията
е неоснователна и недоказана. В подадена писмена защита развива подробни
съображения в подкрепа на тезата си.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа страна:
Установява
се от представения договор за паричен заем № 3085062/22.11.2017 г., че между „И. А. М.” ЕАД и ответника е възникнало
облигационно правоотношение, съгласно което на последния е предоставена сумата
от 400.00 лева. В договора са
уговорени размерът на заема, срокът за
връщане на предоставената сума,
годишният лихвен
процент и годишният процент на
разходите, като дължимите главница и възнаградителна
лихва са включени в размера на погасителна вноска и по този начин общата
стойност на плащанията по договора е определена на 471.28 лева, която сума е следвало
да бъде издължена на 43 равни вноски, всяка от които в размер на 10.96 лева, платими
до 20.9.2018 г. Заемателят се е задължил в 3-дневен
срок от усвояване на сумата да представи на заемодателя обезпечение чрез
ангажиране на поръчител или чрез представяне на банкова гаранция, като в
договора е посочено, че при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка
в размер на 377.97 лева, която ще бъде разсрочена и заплащана на равни части
към погасителните вноски. В договора е увредена възможността на кредитора да
прехвърли правата си на трето лице.
С рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. заемодателят „И. А. М.”
ЕАД е прехвърлил на ищеца свои
ликвидни и изискуеми вземания, произходящи
от договори за кредит, които вземания са индивидуализирани в
Приложение № 1 - неразделна част от договора, в което фигурира и договор за паричен заем № 3085062/22.11.2017 г.
По
делото са представени уведомления по повод извършеното прехвърляне на
вземанията, адресирани до
ответника и изпратени на посочените в договора адреси, като според разписките
за тяхното доставяне ответникът не живее на въпросните адреси.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:
Предявени са установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, вр. чл. 240, вр.
чл. 92, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като същите са процесуално допустими, доколкото са предявени от заявителя срещу длъжника в предвидения в чл. 415, ал.
1 ГПК преклузивен срок.
Въз основа на представените доказателства
съдът приема за установено съществуването на правоотношение по силата на договор
за паричен заем № 3085062/22.11.2017 г. Съгласно посоченото
в договора, заемодателят „И. А. М.”
ЕАД е предоставил на ответника заем в размер на 400.00 лева, като страните са
посочили, че договорът има характер на разписка за предаване на заемната сума
(чл. 3), поради което с подписването му от ответника фактът на получаването й
следва да се приеме за доказан. С получаване на заемната сума е завършен
фактическият състав на договора, което е породило задължение за ответника да
върне заетата сума и уговорената възнаградителна
лихва в срок до 20.9.2018 г.
Относно вземането за неустойка съдът намира,
че за ответника няма валидно възникнало задължение за нейното заплащане, поради
нищожност на клаузата, която я уреждат. Съдът следи служебно, дори при липсата
на възражение и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране
на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е
налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които
охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради
изключителната си значимост диспозитивното начало в
гражданския процес. В случая страните по договора са уговорили, че ответникът
ще дължи неустойка в размер почти равен на отпуснатия кредит, която ще заплаща
разсрочено заедно с всяка погасителна вноска, ако в 3-дневен срок от
сключването на договор не предостави надлежно обезпечение по смисъла на чл. 4,
ал. 1. Според съда, така уговорената клауза е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна
функции. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на
задължението за представяне на надлежно обезпечение, което задължение обаче има
вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за
връщане на дадената в заем сума. Т.е. в процесния
случай кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не
затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора (за връщане на заетата
сума), а за това, че не е предоставил обезпечение своето задължение. В този ред
на мисли, аргументите на ищеца по повод уговорената неустойка не могат да бъдат
възприети – същите касаят различна от разглежданата хипотеза. На следващо
място, задължението на длъжника по чл. 4, ал. 1 очевидно е уговорено по начин
относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му
така, че да възпрепятства длъжника да изпълни същото, а самото непредоставяне на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора (същият остава без обезпечение на вземанията си, но след
изтичането на въпросния 3-дневен срок длъжникът не е в просрочие)
- следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от процесната неустоечна клауза.
Отделно от горното, следва да се отбележи, че така както е уговорена неустоечната клауза заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да бъде по–висок от пет пъти размера на законната
лихва, като в случая 3 дни след подписване на договора за заемателя
възниква задължение за заплащане на сума, която надвишава максимално допустимия
размер на ГПР. Противно на уговореното в договора, учредяването на надлежно
обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и
неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на
заема, а не начисляване на допълнителни суми по договора. Т.е. щом ответникът
не е в състояние да представи исканото обезпечение, ищецът е разполагал с
възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на
обезпечение с неустойка. В този ред на мисли, настоящият съдебен състав
продължава да застъпва становището, че макар формално да е наречена неустойка,
на практика сумата чл. 4, ал. 2 от договора за заем представлява скрито възнаграждение
по договора, което обаче е над допустимия законов размер.
Тарифата, уреждаща отговорността на заемателя за такси и разходи за събиране на вземанията при
забава, се явява нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съдът намира, че въпросната
тарифа има за цел да заобиколи ограничението на чл. 33 ЗПК, съгласно което при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, като тази лихва не може да надвишава
законната. Това правило е уредено от норми от императивен порядък, които са
установени в публичен интерес с оглед целта на закона – да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна
на кредиторите при предоставянето на потребителски кредит. С посочената тарифа
се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е
свързана изцяло с хипотези на забава на длъжника и на практика представлява
прикрита неустойка за забава. Очевидно е, че тези плащания нямат за цел да
покрият разходи по събирането на закъснели погасителни вноски, тъй като са
уговорени предварително, като абсолютни суми и в отнапред определени граници. В
тарифата е посочено, че разноските са за изпращане на писма, съобщения, провеждането
на телефонни разговори, както и посещения на адреса на потребителя, от което
следва, че те би следвало да варират според конкретните обстоятелства. Ето
защо, от начина, по който са определени, се налага извода, че същите са
установени отнапред с цел да се избегне ограничението на закона, свързано с
размера на дължимото обезщетение при забава. Отделно от това, според чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а разходите за
телефонни разговори, напомнителни писма и пр.
представляват именно разходи за управление на кредита, доколкото са свързани с
неговото събиране. По тези съображения начислените разходи и такси за извънсъдено събиране на вземанията в размер на 45.00 лева
се явяват недължими - като начислени въз основата на
недействителна клауза. Цитираната в молбата на ищеца съдебна практика не е
обвързваща за съда и не се споделя от настоящия съдебен състав. Тук следва да
се допълни, че дори въпросната клауза да се приеме за валидна, то по делото не бяха
ангажираха доказателства за реалното извършване на тези разходи, доколкото уговореният
отнапред техен размер не освобождава ищеца от задължението да докаже
действителното им извършване.
Установеното по делото противоречие между
клаузата за неустойка с добрите нрави, както и между начислените такси и
разходи за извънсъдебно събиране на вземанията с
императивните норми на закона, прави невалидни същите. Съобразно чл. 26 ал. 4 ЗЗД в тези си части договорът не е породил действие, поради което за заемателя не е възникнало задължение за заплащане на сумите
по тези клаузи.
В
останалата си част договорът е породил действителни вземания за главница и възнаградителна лихва.
Възражението за нищожност на уговорената
лихва съдът намира за неоснователно. Това е така, доколкото преценката дали
дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед
момента на сключване на договора, но при съобразяване с всички обстоятелства, относими към нея. В цитираната от особения представител на
ответника съдебна практика действително е прието, че противоречи на добрите
нрави уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната, а когато лихвата е уговорена по обезпечено
задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва, като в принципен
аспект посоченото правило може да бъде взето за ориентир при преценката дали съответната
клауза, регламентираща размера на възнаградителната
лихва, противоречи на добрите нрави. Цитираната практика обаче, е формирана при
различни социално-икономически условия (видно е, че цитираните решения са
поставени преди повече от 10 години), като имайки в предвид актуалния пазар на
финансови услуги и обстоятелството, че разглежданият случай касае т.нар. „бърз
кредит”, при който финансовият риск несъмнено е по-висок, съдът приема, че лихвен процент на възнаградителната лихва от 40.00 % не е прекомерно висок -
до степен, че да извежда уговорената лихва извън присъщата й функция (да бъде
възнаграждение за кредитора) и на практика да води до неоснователното
обогатяване.
Тъй
като по делото няма данни и твърдения за извършени плащания от страна на
ответника, размерът на главницата по договора за заем възлиза на 400.00 лева, а
размерът на възнаградителната лихва - на 71.28 лева.
От доказателствата по делото съдът приема,
че ищецът е носител на вземанията по договора за заем в качеството си на цесионер по договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010 г. Съдът намира, че в
случая е налице фингирано получаване непотърсеното от
длъжника уведомление за извършената цесия. Действително, с получаване на
уведомлението за цесията от особения представител не може да се счете, че
същото е узнато и от ответника, но тук следва да бъде съобразена разпоредбата
на чл. 47, ал. 5 ГПК, съгласно която след изтичане на срока за получаване на
съобщението до ответника същото следва да се счита за редовно връчено. Т.е. за
редовно връчено на ответника следва да се счита и приложеното към исковата
молба уведомление за извършената цесия. Да се приеме обратното би означавало да
се насърчи недобросъвестното поведение на длъжника, който е напуснал регистрираните
и посочените от самия него адреси и не е уведомил за това кредитора си, респ.
би се стигнало до ситуация, при която цесията никога няма да произведе действие
по отношение на него, какъвто не е смисълът на закона. Тук следва да се има в предвид също, че за
защита на длъжника в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД е предвидено задължение на цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, до който
момент последният има право да откаже да плати на всяко лице, което е различно
от първоначалния му кредитор. Липсата на уведомление обаче не прави цесията
недействителна, като длъжникът може да възразява за липса на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е платил на стария кредитор или на
овластено от него лице, каквито твърдения (а и доказателства) по делото не
ангажирани.
По отношение на претендираната
мораторна лихва съдът намира следното:
Тъй като няма данни и твърдения вземанията
по договора за заем да са обявени за предсрочно изискуеми, съгласно
постигнатата уговорката между страните главницата е дължима на посочените в
договора падежни дати, т.е. от 1.12.2017 г. ответникът е в забава в плащането
на първата вноска от 10.96 лева, от 8.12.2017 г. е в забава в плащането на
втората вноска, от 15.12.2017 г. е в забава в плащането на третата вноска и т.н.
Изчислена по реда на чл. 162 ГПК, мораторната лихва
за забава за периода от 1.12.2017 г. до 31.5.2019 г. възлиза на 52.36 лева.
Мотивиран горното, съдът намира, че исковете
се явяват основателни и доказани за сумата от 400.00 лева – главница, за сумата
от 71.28 лева –възнаградителната лихва и за сумата от 46.62 лева – мораторната
лихва. Исковете за неустойка и
за такса разходи за събиране на просрочени вземания следва да се отхвърлят,
доколкото съдът прие за нищожни клаузите, които ги уреждат.
По разноските:
Предвид изхода на делото от присъдените в
заповедното производство разноски за заплатена държавна такса и определено юрисконсултско възнаграждение в тежест на ответника следва
да се възложи сумата от 41.28 лева, съразмерно с уважената част от предявените
искове.
В настоящото производство ищецът е направил
разноски за държавна такса, възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение, като съдът намира, че делото
не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което определя юрисконсултското възнаграждение в размер на 100.00 лева. По
този начин към реално направените от ищеца разноски следва да се прибави
определеното юрисконсултско възнаграждение, които
събрани се равняват на 575.00 лева. С оглед изхода на делото в полза на ищеца
следва да бъде присъдена сумата от 316.51 лева, съразмерно с уважената част от
предявените искове.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че И.И.И.,
ЕГН ********** дължи на „А. с. в.” ЕАД, ЕИК ***, представлявано от ***, сумата
от 400.00 (четиристотин) лева - главница по договор за паричен заем № 3085062/22.11.2017 г., сключен с
„И. А. М.” АД, сумата от 71.28 (седемдесет и един лева и двадесет и осем ст.)
лева – договорна лихва за периода 30.11.2017 г. - 20.9.2018 г., както и сумата
от 46.62 (четиридесет и шест лева и шестдесет и две ст.) лева - лихва за забава
за периода от 1.12.2017 г. до подаване на заявлението – 31.5.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
ЧГД № 1640/2019 г. на Великотърновския районен съд, като отхвърля
исковете за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 377.97
лева – неустойка по договор за паричен заем № 3085062/22.11.2017 г., сключен с „И. А. М.” АД,
както и сумата от 45.00 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания
по договор за паричен заем № 3085062/22.11.2017
г., сключен с „И. А. М.” АД.
ОСЪЖДА И.И.И., ЕГН ********** да заплати на „А. с.
в.” ЕАД, ЕИК ***, представлявано от ***, сумата от 316.51 (триста и шестнадесет
лева и петдесет и една ст.) лева, представляваща направените в исковото
производство разноски, както и сумата от 41.28 (четиридесет и един лева и двадесет
и осем ст.) лева, представляваща направените разноски в производството по ЧГД №
1640/2019 г. на Великотърновския районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред
Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: