№ 12979
гр. София, 06.04.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Частно гражданско
дело № 20221110151286 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба от 23.02.2023г. и частна жалба от 24.02.2023г. /също с
характера на молба по чл. 248 ГПК/, подадени от „Софийска вода“ АД за изменение в частта
за разноските на постановеното по делото Определение от 15.02.2023г., с което издадената
по делото заповед за изпълнение е обезсилена и заявителят „Софийска вода“ АД е осъден да
заплати на адв. Надя Кръстева сумата от 454,42 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за безплатна правна защита и съдействие.
Молителят развива съображения, че размерът на адвокатското възнаграждение бил
прекомерен с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото. На следващо място
в съдебната практика се приемало, че чл. 7, ал. 7 НМРАВ била неприложима в случаите, в
които се претендирало възнаграждение за подадено възражение срещу заповед за
изпълнение, тъй като подаването на възражение по чл. 414 ГПК представлявало една от
възможностите за защита на длъжника срещу заповедта, наред с обжалването на
разпореждането за незабавно изпълнение, обжалването на заповедта за изпълнение в частта
за разноските и искането за спиране на изпълнението, поради което адвокатското
възнаграждение за този вид защита не можело да бъде обусловено от материалния интерес.
Искането е намаляване на адвокатското възнаграждение до размера, посочен в чл. 6, т. 5
НМРАВ.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от адв. Надя Кръстева
като процесуален представител на длъжника, в който се оспорва искането като
неоснователно.
Съдът като съобрази становищата на страните и наличните по делото доказателства,
намира следното.
Молбата за изменение на определението в частта за разноските е подадена в рамките
на срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна- заявител в производството. С
оглед обстоятелството, че се оспорват разноските присъдени на насрещната страна,
допустимостта на молбата не е обусловена от представяне на списък по чл. 80 ГПК /в този
смисъл Определение № 51 от 18.03.2022г. на ВКС по ч.гр.д. № 755/2022г., I г.о./.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
Длъжникът е страна в заповедното производство със самостоятелни процесуални
права, които той може да упражни едва след връчването на заповедта за изпълнение. Когато
упражнената от длъжника защита е довела до обезсилване на заповедта за изпълнение /чл.
415, ал. 5 ГПК, чл. 423, ал. 3, изр. последно ГПК и пр./, исково производство по чл. 422 ГПК
1
не може да се развие и указанията, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, не могат да намерят приложение. Нормата на чл. 81 ГПК, обаче, задължава
съда да се произнесе по исканията на страните за разноски с всеки акт, с който приключва
делото в съответната инстанция, поради което при обезсилване на заповедта за изпълнение,
съдът е длъжен да се произнесе по искането на длъжника за разноски с изрично
определение, доколкото липсва възможност те да бъдат присъдени по какъвто и да било
друг начин.
В съдебната практика няма спор по въпроса за дължимостта на сторените от
длъжника разноски в заповедното производство, различни подходи на съдебните състави са
налице единствено при определяне на техния минимален размер. Настоящият съдебен
състав намира, че минималният размер на адвокатското възнаграждение в заповедното
производство е установен с изрична правна норма – чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/, според
която за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се
определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните
суми. Нормата не съдържа ограничение, съобразно което така уреденото възнаграждение да
касае само защитата на заявителя, доколкото „защита“ по смисъла на чл. 7, ал. 7 НМРАВ се
осъществява и от двете страни в производството, макар и на различни етапи от неговото
развитие. Разграничение в размера на възнаграждението не може да се провежда и
съобразно вида и обема на извършваната от процесуалните представители на страните
дейност – заповедното производство е в еднаква степен формално и за двете страни, като
защитата на заявителя в него се свежда до подаване на заявление по образец с изложени
твърдения за вземания, а защитата на длъжника – до подаване на възражение по образец,
съдържащо оспорване на тези твърдения. Наличието на различни процесуални възможности
за защита на длъжника също не води до различен правен извод, тъй като на страната се
дължи само едно възнаграждение за осъществената защита, независимо от броя на
предприетите процесуални действия /подаване на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК или
414а, ал. 1 ГПК, жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК и пр./. Следователно липсва каквото и да било
правно или фактическо основание адвокатските възнаграждения на заявителя и длъжника в
заповедното производство да се определят по аналогия с други правни норми.
В случая материалният интерес по делото, определен по реда на чл. 7, ал. 7 НМРАВ,
вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ /изм. и доп. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2022г./, е в размер на
3088,40 лева, поради което минималният размер на адвокатското възнаграждение на
длъжника се равнява на 454,42 лева, какъвто е присъденият размер. Ето защо искането за
изменение на определението в частта за разноските е неоснователно и следва да бъде
оставено без уважение
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Софийска вода“ АД за изменение в частта
за разноските на Определение от 15.02.2023г. постановено по ч.гр.д. № 51286/2022г. по
описа на СРС, 175-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2