Р Е Ш Е Н И Е №450
21.11.2022 г.,
гр. Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен съд Стара Загора, трети касационен
състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА
ТАБАКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
2.
ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА
при секретаря Албена Ангелова
и в присъствието на прокурора Гриша Мавров
изслуша докладваното от съдия Кр. КОСТОВА-ГРОЗЕВА к.а.д. №550 по описа на съда за
2022 г.
Производството е по
реда на чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на К.И.Ш. против Решение №
232/09.06.2021г., постановено по а.д. № 508/2020 на Административен съд Стара
Загора, с твърдение за неговата неправилност/незаконосъобразност.
Касационната жалба първоначално е подадена пред ВАС, който с определение
№7504/29.07.2022г., постановено от тричленен състав на Трето отделение е приел,
че същата не му е подсъдна, тъй като с §12 от ЗИД на ЗИНЗС /ДВ
бр.105/11.12.2020г./ бил създаден нов чл.4б от ДР на ЗИНЗС, като съгласно ал.5
от него производствата за защита срещу неоснователни бездействия на органа по
изпълнение на наказанията, извън случаите на чл.276-283, се разглеждат от
административния съд по местоизпълнение на наказанието по реда на гл.
петнадесета на АПК. Актовете, постановени в това производство, може да се
обжалват пред тричленен състав на същия съд по реда на АПК и прекратил
производството пред себе, като изпратил делото за разглеждане от тричленен
състав на Административен съд Стара Загора.
Касаторът прави оплакване, че съдът не спазил указаното в Определение
№4267/01.04.2022г. на ВАС. Същият сочи, че директорът на Медицинския център към
Затвора в Стара Загора бил общо практикуващ лекар и бил длъжен да издаде
направлението за компетентния медицински специалист, в случая
дерматолог/алерголог, както било указано в чл.137, ал.1-2 от ЗИНЗС. Според
законодателят той имал право на преглед и консултация от специалист, а съдът
това право му било неоснователно.
Що се отнасяло до постановяване и на осъдителен диспозитив, съгласно който Ш.
следвало да заплати на ответната страна разноски за юрисконсулт в размер на 100
лева, то той бил в пълен разрез със закона. Коментира чл.75 и чл.76 от ГПК,
като са прави извод, че в случая не били направени процесуални действия, за да
се определяло възнаграждение, а и представителят на ГДИН бил на трудов договор,
по силата на който имал задължението да се явява по тези дела.
Моли се касационната инстанция да се произнесе по разумен и законен начин,
като отмени атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно, и да се
уважи исковата претенция.
Касаторът, редовно призован в с.з., се явява лично. Моли за отмяна на
решението и връщане на първа инстанция да го разгледа по същество и оспорва
осъждането си да заплати разноски за юрисконсулт в размер на 100 лева.
Ответникът, редовно призован в с.з., не изпраща представител.
ОП- Стара Загора, редовно призована, се представлява от Прокурор Мавров,
който дава становище за оставяне в сила на жаленото решение като правилно и
законосъобразно, като се споделят неговите мотиви. В частта на решението
относно разноските счита, че тъй като лицето тогава било със статут на лишен от
свобода, същата се явявала незаконосъобразна и следвала да се отмени.
Старозагорски административен съд, трети касационен състав намира касационната жалба на К.Ш. за процесуално допустима, като подадена от страна в съдебния спор, против частта от решението, което е неблагоприятно за нея и при спазване на срока по чл.211, ал.1 АПК.
Разгледана по същество, Съдът я намира
за неоснователна.
За да отхвърли исковата претенция, с която е
сезиран, Административен съд Стара Загора приел, че защитата срещу
неоснователни бездействия на административните органи, респ. на длъжностни лица
от администрацията, била регламентирана в глава ХV, раздел ІІ от
АПК и чл.256, ал.1 от АПК уреждал
защитата срещу бездействието на административен орган да изпълни задължение,
произтичащо пряко от нормативен акт, а ал.2 от АПК – защита при неизвършването
на фактическо действие по направено искане до органа, който бил
длъжен да го извърши по силата на законово оправомощаване. Общото между двете хипотези на “неоснователни
бездействия” е неизпълнението на задължение за фактическо административно
действие, източник на което задължение била правна норма – т.е. в нормативен
акт да били регламентирани предпоставките за възникването на задължението, неговото
съдържание и процесуалните изисквания за изпълнението му.
Съдът коментирал относимите към медицинското обслужване на лишените
от свобода правни норми, които намира уредба
в глава 10, раздел І от ЗИНЗС, глава ІІІ от ППЗИНЗС и издадената от Министъра
на здравеопазването и Министъра на правосъдието на основание чл.128, ал.3 от ЗИНЗС Наредба № 2 от 22.03.2010г. за условията и реда за медицинското
обслужване в местата за лишаване от свобода. Съдът посочил, че в чл.129, ал.1 от ЗИНЗС било предвидено, че
медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществявало
в медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, разкрити към
местата за лишаване от свобода по реда на чл.5, ал.1 от Закона за лечебните
заведения, които били част от националната система за
здравеопазване и медицинската помощ, която се осъществявала
в тях, съответстваща на общите медицински стандарти /чл.129,
ал.2 от ЗИНЗС/, а счл.133, ал.1 от ЗИНЗС билое регламентирано създаването на медицински
центрове към затворите, затворническите общежития и поправителните домове, в
които, съгласно чл. 134, ал.1 от ЗИНЗС, се осъществявала спешна медицинска и
дентална помощ; първична медицинска помощ; специализирана извънболнична
медицинска помощ; дентално обслужване; профилактична, рехабилитационна и
хигиенно-противоепидемична дейност за поддържане и укрепване на физическото и
психическото здраве на лишените от свобода и медицинско освидетелстване на
здравословното състояние на лишените от свобода. Изпращането на лишените от
свобода в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода, се извършвало,
когато в лечебните заведения към местата за лишаване от свобода нямало
условия за провеждане на необходимото лечение или се налагало
лечение на инфекциозни заболявания, или били необходими
консултативни прегледи или специализирани изследвания /чл.135, ал.1 от ЗИНЗС/.
От а
нализа на посочената нормативна уредба, Съдът обосновал извода, че нормативно установено задължение на администрацията на местата за лишаване от свобода било създаването на условия за опазване на физическото и психическо здраве на лишените от свобода при изпълнението на наложеното им наказание, което от една страна изисквало предприемане на активни действия по превенция на евентуалните заболявания, а от друга, било свързано с изисквания за осигуряване на своевременно диагностициране и лечение при възникване признаци на заболявания.
Според съда в случая обаче не се оспорвали незаконосъобразни административни бездействия, които да нарушавали правилата за осигуряване на адекватни медицински грижи и диагностициране на лишените от свобода (от гл.т липсата на организирано медицинското обслужване и неоказана от МЦ към Затвора – Стара Загора на лишеното от свобода лице на медицинска помощ по чл.134 от ЗИНЗС /на спешна медицинска помощ, на първична медицинска помощ, на специализирана извънболнична медицинска помощ или медицинско освидетелстване на здравословното състояние на лицето/; неизпълнено задължение за изпращане на лишения от свобода в лечебно заведение извън мястото за лишаване от свобода при наличието на някое от основанията по чл.135, ал.1 от ЗИНЗС, установено с предписание на Директора на МЦ /със задължителен характер за началниците на затворите, поправителните домове и арестите, по аргумент от чл.129, ал.3 от ЗИНЗС и чл. 5, ал.3 от Наредба № 2 от 22.03.2010г./; неизвършена спрямо Ш. медицинска дейност по преценка на необходимостта от оказването на специализирана медицинска помощ и провеждането на медицинско лечение и т.н), а само такива бездействия щели да релевират неизпълнение на административното задължение по чл.128, ал.1 от ЗИНЗС.
Съдът
приел, че по същество Ш. оспорвал
преценката на Директора на МЦ към Затвора – Стара Загора за необходимостта от
изпращането му в друго лечебно заведение чрез издаването на медицинско
направление /чл.60, ал.2 във вр. с ал.1 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. за
условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода/.
Налице била обаче разлика между дължимата се административна дейност по
материално-битово осигуряване, оборудване с медицинска техника, снабдяването с
лекарства и др., което се организирало от Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” и медицинската такава - профилактична, диагностична, лечебна и
др., като качеството на последната се основавала на медицински стандарти и
добра медицинска практика. Осъществяваните дейности имали съответно и
нормативно разграничение от разпоредбите на чл.3 и чл.4 от Правилника за
устройството и дейността на лечебните заведения към Министерството на
правосъдието, както и в чл.2, чл.3 и чл.4 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. за
условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода.
Видно от разпоредбата на чл.2 от Наредба № 2 от 22.03.2010г., която препращала към
чл.5 от ЗЛЗ, дейността, свързана с упражняване на лекарска практика, не
съставлява "административна дейност". В глава VІ на Наредба № 2/
2010г. по императивен начин бил определен обхватът на осъществяваните от
служителите на сектор "Медицинско обслужване в местата за лишаване от
свобода" към ГДИН дейности, свързани с упражняване на лекарска практика,
като медицинската дейност на съответния лекар /медицински специалист/, вкл.
преценката му за необходимостта от изпращането на лишения от свобода в лечебно
заведение извън мястото за лишаване от свобода, в т.ч. за консултативен преглед
и специализирани изследвания и лечение, не можело да бъде определена като
такава "при и/или по повод осъществяване на административна дейност"-
това означавало, че медицинската дейност по диагностика, наблюдение и лечение
по чл. 2, ал. 1,
т. 1 и т. 3 от ЗЛЗ, не
можело да се определя като административна дейност. Ефикасността,
резултатността и правилността на тази медицинска дейност от гл.т. на
утвърдените медицински стандарти /чл. 80 от
Закона за здравето във вр. с чл. 6, ал. 1
от ЗЛЗ/ и дали същата отговаряла на изискванията за своевременност,
достатъчност и качество /чл. 81, ал.
2, т. 1 от Закона за здравето/, не била свързана с административно
правоотношение, поради което било прието, че преценката на Директора на МЦ към
Затвора – Стара Загора за липса на нужда от консултативен преглед от лекар –
дерматолог и респ. неиздаването на медицинско направление за това, не се
свързвала нито с неосъществена дължима административна дейност и съотв. с
незаконосъобразно административно бездействие, представляващо неизвършване на
фактически действия в противоречие с предписаното от императивната правна норма
задължение, нито било проявна форма на
нелегитимно третиране във връзка с осъществяването на правно регламентираната
административна дейност по създаване на условия за опазване на
физическото и психическо здраве на лишения от свобода при изпълнението на
наложеното му наказание.
Съдът посочил, че незаконосъобразно административно бездействие поради неиздаването на медицинско направление по чл.60, ал.2 във вр. с ал.1 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, не се обуславяло и с оглед дадената препоръка при извършен на 01.07.2019г. на К.Ш. преглед от лекар – специалист вътрешни болести, нефролог, ехографист, да бъдела направена консултация с алерголог във връзка с констатирания обрив по торса и крайниците на лишения от свобода, тъй като съгласно чл.137, ал.3 от ЗИНЗС становището на специалистите от другите лечебни заведения имало консултативен, а не задължителен характер. Следователно препоръката на външния специалист не обуславяло възникнало задължение с административен характер за Директора на МЦ към Затвора Стара Загора да издаде медицинско направление по чл.60, ал.2 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. във връзка с дейности по чл.60, ал.1, т.3 от същата Наредба /специализиран преглед, консултация и лечение на К.Ш. от лекар – дерматолог/, неизпълнението на което задължение да съставлявало незаконосъобразно /неоснователно/ административно бездействие по см. на чл.256 от АПК. За да имало бездействие от гл. т. на осигуряване на адекватно и ефективно медицинско обслужване на Ш. във връзка с констатирания обрив по тялото /при предходни медициниски прегледи/, Съдът посочил, че било необходимо да било установено, че лишеният от свобода обективно имал нужда от определени диагностични, лечебни и/или профилактични дейности във връзка с негово обективно здравословно състояние, които медицински дейности да не можело да бъдат осъществени в лечебното заведение към Затвора – Стара Загора. Такова обективно състояние, сочещо съществуването на основанията по чл.135, ал.1, т.1 – т.3 от ЗИНЗС за изпращане на К.Ш. в лечебно заведение извън мястото за лишаване от свобода /в МЦ към Затвора Стара Загора да няма условия за провеждане на необходимото лечение; да се налага лечение на инфекциозно заболяване или да е необходим последващ консултативен медицински преглед или специализирани изследвания за установяване причините за обрива и неговото лечение, като основание по см. на чл.60, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. за издаване на направление за преглед от специалист – дерматолог/, в случая не се установявало, като по делото не се доказало, че били допуснати незаконосъобразни бездействия, нарушаващи правилата за осигуряване на адекватни медицински грижи и диагностициране в съответствие с медицинските стандарти и с основните принципи на медицинската помощ. При несъгласие с определената диагноза или с назначеното от МЦ лечение, лишеният от свобода за своя сметка можел да поиска консултация със специалисти от други лечебни заведения, като в този случай администрацията на затвора има задължението да осигури достъп на съответния специалист до молителя, за извършването на консултативен медицински преглед /чл.137 от ЗИНЗС/. В случая обаче нямало направено от Ш. искане по см. на чл.137 от ЗИНЗС.
В
заключение и с оглед на горните
съображения, Съдът приел, че неиздаването
на исканото от К.Ш. медицинско направление от Директора на Медицински център
към Затвора – Стара Загора въз основа на извършена медицинска преценка по
чл.60, ал.2 от Наредба № 2 от 22.03.2010г. на необходимостта от консултативен
преглед, специализирани изследвания и последващо лечение от лекар – дерматолог
не представлявало неизпълнение на предписани от закона или
от подзаконов нормативен акт като задължителни за извършване фактически
действия, съотв. не било налице
твърдяното и оспорено като незаконосъобразно административно
бездействие. Искането на К.Ш. за издаване на медицинско направление за
изпращането му на определения от него като необходим консултативен медицински
преглед от дерматолог и назначаване на лечение от специалист-дерматолог за
сметка на ГД „Изпълнение на наказанията“, не се свързвало
с упражняване на нормативно регламентирано и защитимо от закона субективно
право на лишения от свобода, нито пораждало
насрещно административно задължение за съответстващо му действие, съставляващо
елемент от правно регламентирана административна дейност.
В заключение и предвид изхода на делото, съдът приел
искането на ответника за присъждане на разноски за основателно, като
на основание чл.143, ал.3 от АПК в тежест на К.Ш. определин заплащане
на възнаграждение за осъществена юрисконсулт от правна
защита в минимален размер на 100лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за
заплащането на правната помощ във връзка с чл.37 от Закона за правната
помощ.
Решението на първоинстанционният съдебен
състав е напълно законосъобразно и правилно, като съответно на приложения
закон. Спорът, който е повдигнал Ш. пред съда е бил относно законосъобразността
на извършено то фактическо бездействие от Директора на медицинския център при
Затвора в Стара Загора, изразяващо се в неиздаване на медицинско направление за
преглед и консултация от външен специалист – дерматолог и осигуряване на
необходимото лечение.
Първоинстанционният съд абсолютно
правилно и законосъобразно, след обстоен преглед на относимите правни норми,
регламентиращи медицинското обслужване на лишените от свобода, е извел
фактическите и правните си изводи, че в конкретният случай не се установява да
е налице извършено от Директора на МЦ при Затвора в град Стара Загора
незаконосъобразно фактическо действие, което този орган да е бил длъжен за
извърши по силата на правна норма. В жаленото решение се съдържат подробни и
ясни мотиви относно този краен правен извод, което не налага тяхното повтаряне
тук и Съдът на осн. чл.221, ал.2, изр. последно от АПК препраща към същите.
Що се отнася до твърдението, че
незаконосъобразно в тежест на касатора са били възложени разноски за
юрисконсулт в размер на 100 лева, то следва да се посочи, че в производството
по чл.256 от АПК приложими са разпоредбите за оспорване на индивидуални
административни актове, поради което приложение намира разпоредбата на чл.143
от АПК, която е и приложената от първоинстанционният състав. Налице е надлежно
и своевременно искане за присъждане на такова възнаграждение, направено от
процесуалния представител на ответника по иска в последното с.з., поради което
напълно законосъобразно и в съответствие с чл.143, ал.3 от АПК, при краен
правен извод за неоснователност на предявената искова претенция, е присъдил
такова възнаграждение в минималния размер, който настоящата инстанция намира за
напълно правилно определен. Следва да се посочи, че разпоредбите, които цитира
касаторът в своята касационна жалба, не намират приложение първо защото е
налице специален текст в АПК, което дерогира приложението им, а на второ място
те касаят присъждане на разноски на напълно различно от исканото правно
основание.
По гореизложеното, Съдът намира жалбата
за неоснователна, а решението за валидно, допустимо и правилно, което следва да
се остави в законна сила.
Водим от горното и на осн. чл.221, ал.2
от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА изцяло Решение
№ 232/09.06.2021г., постановено по а.д. № 508/2020 по описа на Административен съд
Стара Загора.
Настоящото решение е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.