Р Е
Ш Е Н
И Е
N331
гр.Русе, 12.07.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ
в
публичното заседание на шести юли през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
МАГАРДИЧИЯН
НИКОЛИНКА
ЧОКОЕВА
при секретаря МАНЯ ПЕЙНОВА и в присъствието на прокурора
като
разгледа докладваното от съдията ВЕЛКОВА
В. гр. дело N282 по описа
за 2018 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от В.Н. *** против решение № 1746/18.10.2017 г., постановено по гр.д.№
9515/2016 г. по описа на Плевенския районен съд, с което е уважен предявеният
против него Павлов иск с правно основание чл.135 от ЗЗД. Твърди се, че
решението е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения и
неправилно приложение на материалния закон по съображенията, изложени в
жалбата. Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът
се отхвърли като неоснователен. Претендира и направените разноски за
производството.
Постъпила е и въззивна
жалба от третото лице- помагач Т.И.Н. против същото решение на Плевенския
районен съд. Излагат се оплаквания за неправилност на решението като постановено
при съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на закона.
Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът се
отхвърли.
Ответникът по жалбата
ЧСИ Ц. Н.- рег.№ **** на КЧСИ с район на действие ОС-Плевен чрез пълномощника
си адв.С.М. счита жалбата за неоснователна по съображенията, изложени в
отговора по чл.263 от ГПК. Твърди, че решението е правилно и иска същото да
бъде потвърдено. Претендира разноски за производството.
Ответникът по жалбата Ц.И.Д.
в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете И. Р. Н., не е подала отговор по реда на чл.263
от ГПК. Същата счита, че жалбата е основателна. Назначения от съда особен
представител на детето взима становище за основателност на жалбата като твърди,
че решението е неправилно като постановено при неправилно приложение на закона
и иска същото да бъде отменено и предявеният иск срещу малолетното дете в
качеството му на приобритател на имота да се отхвърли.
След преценка доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК въззивният съд
приема следното:
Въззивните жалби са
подадени от процесуално легитимирани лица в законоустановения срок и срещу подлежащ
на съдебен контрол акт, поради което са допустими и подлежат на разглеждане.
В чл.269 от ГПК са
регламентирани правомощията на въззивната инстанция. Цитираната правна норма
сочи, че въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по
допустимостта му в обжалваната част. По останалите въпроси, касаещи
правилността на решението, съдът е обвързан от посочените в жалбата пороци.
В правната доктрина и в трайно установената
съдебна практика се приема, че съдебното решение е възможно да страда от три групи пороци:
нищожност, недопустимост и неправилност.
Нищожност е налице, когато решението е постановено от ненадлежден
орган или в ненадлежден състав, извън правораздавателната власт на съда, не в изискуемата от закона форма и абсолютно неразбираемото решение (в което волята на съда не
може да бъде изведена и чрез тълкуване). При наличието на някой от тези пороци
въззивният съд се произнася служебно, като прогласява изцяло нищожността на
решението.
Недопустимост е налице, когато решението е постановено въпреки
отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно или въпреки отсъствието на
положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която
ответникът е направил и доказал своевременно отвода си, както и ако съдът е бил
десезиран. При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася
служебно, като обезсилва решението в обжалваната част.
Неправилност на решението е налице, когато то е постановено в нарушение
на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
непълнота на доказателствата или необоснованост. За такива пороци по общото
правило на чл.
269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалбата. Като се изходи от
решаващата функция на въззивния съд (неговите контролни функции са изчерпани с
проверката на валидността и допустимостта на решението) следва да приеме, че
при решаването на делото по същество въззивният съд прилага материалния закон
като сам определя правната квалификация на предявените искове и на насрещните
права, възраженията, репликите и т. н. на страните. Вън от това той проверява
само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в
жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата
фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид
установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно
- последиците от недоказването./ вж.
решение №57/12.03.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 212/2011 г., ІV г.д./.
От горепосоченото правило са налице изключения,
свързани с прилагането на императивна правна норма, дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за оплакване и в случаите, когато съдът служебно е
задължен да следи за интересите на някоя от страните по делото.
В настоящият случай посочените изключения не са
налице, поради което с оглед на регламентираните в закона
правомощия, настоящата инстанция дължи служебна
проверка само относно валидността на решението и неговата допустимост.
Решението на
първоинстанционният съд е валидно. Същото е постановено от надлежен орган, в
рамките на правораздавателната дейност на съда, в изискуемата от закона форма
като ясно е изразена волята на съда.
Решението е допустимо,
тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявения от ответника по жалбата предмет на спора, при наличие на
положителни процесуални предпоставки и липсата на процесуални пречки за разглеждане
на делото.
Доводите на
жалбоподателя, че производството е образувано при липса на процесуална
легитимация са изцяло неоснователни.
Процесуалната
легитимация е свързана с носителя на правото на иск за разрешаване на правен
спор- предмет на исковия процес. Активно процесуално легитимиран е този правен
субект, който претендира, че притежава материалните права, засегнати от правния
спор.
В случая ищец е ЧСИ Ц. Н.,
който е навел фактически твърдения, че има качеството на кредитор, както и че с
договора за дарение- предмет на иска същият е увреден. Изложените в исковата
молба фактически твърдения обуславят наличието на активна процесуална
легитимация и съответно допустимост на предявеният иск.
Исковата молба е
подадена от пълномощник. Представителната власт на същият е възникнала от
упълномощителната сделка и удостоверена с представеното по делото пълномощно. Налице
е надлежно сезиране на съда от лице, имащо процесуални права в качеството му на
представител на ищеца по смисъла на чл.32 от ГПК. Начинът на плащане на
договореното между представителя и представлявания възнаграждение е предмет на
сключения договор за правна защита. Представителната власт на пълномощника
обаче не възниква от този договор, а от упълномощителната сделка, поради което
доводите на жалбоподателя за ненадлежно сезиране на съда са изцяло
неоснователни.
Пасивната процесуална
легитимация се определя от страните по договора за дарение- предмет на иска,
които са задължителни другари. Ответниците по иска са надлежно конституирани с
оглед изискването на съвместна процесуална легитимация и при съобразяване на
задължителните указания, дадени в ТР№5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Правилно като
ответници са конституирани жалбоподателя като прехвърлител и неговия малолетен
внук в качеството му на приобретател. Сключване на
сделка с приобретател малолетно лице
е допустима, макар малололетният да не може да извършва
лично правни действия. Такива действия извършва от негово име законният му представител, но и в този случай
страна по договора е малолетният, а не представляващият го, поради което искът по чл.135 от ЗЗД следва да бъде насочен
спрямо него, както е в настоящата хипотеза. Съгласно чл.28, ал.4 от ГПК процесуалните действия по делото се извършват
от законният представител на детето- неговата майка конституирана по делото
именно в това си качество. С оглед на
това доводите на жалбоподателя, касаещи липсата на процесуална дееспособност са
изцяло неоснователни.
Неоснователни са и доводите за недопустимост на
иска поради въведените от жалбоподателя твърдения за наличие на висящи
производства, касаещи посочените в исковата молба вземания на кредитора. За
допустимостта на иска по чл.135 от ЗЗД е достатъчно кредиторът да твърди, че
има вземане спрямо длъжника, което не е необходимо то да е ликвидно и
изискуемо. Отделно от това по делото няма релевирани доказателства, които да
установяват наличие на висящи преюдициални производства, касаещи вземанията на
кредитора за присъдени в негова полза съдебни разноски по приключилите производства
по приложените гр.д.№ 427/2014 г. по описа на РС-Плевен и съответно по гр.д.№ 6580/2015
г. по описа на Плевенския районен съд.
Изложеното дава основание съдът да приеме, че
предявеният отменителен / Павлов/ иск с правно основание чл.135 от ЗЗД е
допустим и правилно е разгледан по същество.
При разглеждането на
спора не са допуснати нарушения на процесуалните правила, правилно е установено
фактическата обстановка по делото и законосъобразно е приложен материалния
закон.
Производството по делото
е образувано по предявен от ЧСИ Ц. Н. отменителен иск с правно основание чл.135
от ЗЗД- за установяване на относителната недействителност спрямо него на
договор за дарение на недвижим имот, сключен на 21.11.2016 г. във формата на
нотариален акт- вх.рег.№ ****/21.11.2016 г., акт №**, т.37, дело № ***/2016 на
СВ-Плевен , по силата на който В.Н.Н. е прехвърлил на внука си И. Р. Н.,
представляван от своята майка и законния си представител Ц.И.Д. притежаваната
от него в режим на съпружеска имуществена общност с Т.И.Н. 1/3 ид.ч. от
недвижим имот: апартамент №4 с изложение изток-юг-север, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на
гр.Плевен, одобрена със заповед № РД-18-71/06.06.2008 г. на изпълнителния
директор на АК, находящ се на втори етаж на триетажна жилищна сграда по ул.***
в гр.Плевен, който самостоятелен обект попада в сграда №, разположена в ПИ с
идентификатор ****, с предназначение – жилище, апартамент, с площ от 90 кв.м.,
състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня- тоалетна, с описани граници, с избено помещение с площ от 18 кв.м. и
таванско помещение с площ от 26 кв.м., ведно с 1/9 ид.ч. от правото на строеж и
от общите части на сградата до размер на
1/6 ид.ч. от имота.
Отменителният иск / Павлов иск/, регламентиран в
чл.135 от ЗЗД е средство за правна защита на кредитора срещу увреждащите го
правни действия на длъжника. Съгласно чл.135, ал.1 от ЗЗД “ кредиторът може да
иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които
длъжникът го уврежда, ако при извършването им длъжникът е знаел за
увреждането”.
Искът по чл.135 от ЗЗД
има за предмет потестативното право на кредитора да
обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с
която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката е
увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са
знаели за увреждането.
Материално- правно легитимиран по иска е лице,
което има качеството кредитор. В това му качество цялото длъжниково имущество
му служи като общо обезпечение на вземането, поради
което всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята
неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора и от момента на извършването
на такова действие за последния възниква правото да иска отмяната му.
Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от
категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното
правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си.
Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения
кредитор и само с оглед на това негово качество. В този смисъл е установената съдебна практика на ВКС- решение
от 27.07.2011 г. по гр. д. № 785/2010 г., III г. о. на ВКС и решения от 14.07.2010
г. по гр. д № 1220/2010 г., IV г. о. и от 26.01.2012 г.- по гр. д
№ 456/2011 г., IIІ г. о. на ВКС.
За успешното провеждане на претендираната защита в
доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на елементите от
фактическия състав на иска по чл.135 от ЗЗД. Изводите на първоинстанционния съд
относно наличието на елементите от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД,
обуславящи основателността на иска, са правилни, изцяло се споделят от
настоящата инстанция, поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на обжалваното решение.
При събиране на доказателствата
първоинстанционният съд е спазил процесуалните правила и е формирал правните си
изводи при съобразяване на доказателствената сила на писмените доказателства,
визирана в чл.179 и чл.180 от ГПК.
Въведените от жалбоподателя доводи за незаконна
процедура по снабдяване на ответника по жалбата с препис от нотариалния акт за
дарение са неотносими към предмета на спора. Начинът, по който страната се е
снабдила с писмено доказателство, са извън предмета на съдебен контрол и не
рефлектира върху доказателствената сила на документа. Приемането на нотариалния
акт, с който е сключен договора за дарение между жалбоподателите и техния
малолетен внук е осъществено съобразно процесуалните правила и законосъобразно
е зачетена доказателствената му сила на официален удостоверителен документ по
отношението на изявлението на нотариуса, както и на диспозитивен документ, касаещ
изявлението на страните по сделката.
Изложените в жалбите доводи за неправилност на
решението поради липса на вземане на кредитора за неоснователни.
Ответникът по жалбата и ищец в първоинстанционното
производство е навел твърдения, че има качеството на кредитор по отношение на
жалбоподателя за сумата в размер на 360 лв., представляваща присъдени в негова
полза съдебни разноски по гр.д.№ 427/2014 г. по описа на Плевенския районен
съд, както и сумата в размер на 325 лв.-, присъдени съдебни разноски по в.гр.д.№
467/2016 г. по описа на Русенския окръжен съд.
Вземанията на кредитора са установени по
категоричен начин от приложените преписи от горепосочените дела, от издадените
изпълнителни листи въз основа на влезлите в сила съдебни актове, от приложените
изпълнителна дела и издадените удостоверения от ЧСИ, удостоверил размера на
дълга по образуваните изпълнителни производство с цел принудителното събиране
на вземанията на кредитора.
Наведените от жалбоподателите доводи за
недължимост на тези суми са неоснователни. Въпросът с дължимостта на съдебните
разноски е решен в рамките на приключилите производства по приложените гр.д.№
427/2014 г. по описа на ПРС и гр.д.№ 6580/2015 г. по описа на ПРС/ в.гр.д.№
467/2016 г. по описа на РОС/. Недопустимо е в отделно производство както да се
претендират съдебни разноски, така и да се пререшава въпроса с тяхната
дължимост. Възраженията на жалбоподателя, касаещи недължимостта на присъдените
съдебни разноски се явяват преклудирани. В настоящото производство съдът е
длъжен да съобрази влезлите в сила съдебни актове и тяхната изпълнителна сила.
Същите установяват по категоричен начин, че в полза на кредитора са налице две
вземания за сумата от 360 лв. и съответно за сумата от 325 лв., представляващи
присъдени съдебни разноски въз основа на влезли в сила актове, имащи характер
на изпълнителни основания по чл.404 от ГПК.
Вземането на кредитора за сумата размер на 360 лв.- разноски по гр.д.№
427/2014 г. по описа на ПРС е възникнало от момента на влизане в сила на определението, с което същите са присъдени-
16.01.2015 г., а вземането за сумата в размер на 325 лв. е възникнало от
момента на влизане в сила на въззивното решение -14.11.2016 г. Тези факти са
изрично посочени в издадените изпълнителни листи и констатирани в развилата се инстанционната
проверка, осъществена във връзка с обжалването на разпорежданията по чл.407 от ГПК- за издаването им. И двете вземания са били ликвидни и изискуеми преди
датата на сключване на договора за дарение, поради което правилно е прието в
обжалваното решение, че тази сделка уврежда кредитора. Обстоятелството кога кредиторът
се е снабдил с изпълнителен лист, както и моментът, в който същият е подал
молба за образуване на изпълнителните производство за събиране на тези суми са
ирелеватни, а изложените от жалбоподателя доводите, че вземанията не са
съществували към момента на сключване на договора за дарение са неоснователни,
тъй като се опровергават от доказателствата по делото.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателите, че
В.Н.Н. не притежава права от дарения в полза на И. Р. Н. недвижим имот.
От съдържанието на договора за дарение, сключен на 21.11.2016 г. във
формата на нотариален акт- вх.рег.№ ***/21.11.2016 г., акт №***, т.**, дело № ***/2016
на СВ-Плевен е видно, че В.Н.Н. е
прехвърлил на малолетния си внук И. Р. Н., представляван от своята майка и
законния си представител Ц.И.Д. притежаваната от него в режим на съпружеска
имуществена общност с Т.И.Н. 1/3 ид.ч. от недвижим имот: апартамент №4 с
изложение изток-юг-север, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор **** по кадастралната карта на гр.Плевен, одобрена със заповед №
РД-18-71/06.06.2008 г. на изпълнителния директор на АК, находящ се на втори
етаж на триетажна жилищна сграда по ул.***в гр.Плевен, който самостоятелен
обект попада в сграда №, разположена в ПИ с идентификатор 56722.662.525, с
предназначение – жилище, апартамент, с площ от 90 кв.м., състоящ се от две
стаи, хол, кухня, баня- тоалетна, с описани граници, с избено помещение с площ от 18 кв.м. и
таванско помещение с площ от 26 кв.м., ведно с 1/9 ид.ч. от правото на строеж и
от общите части на сградата. Нотариалният акт носи подписите на жалбоподателите
и законният представител на детето и се ползва с регламентираната в чл.180 от ГПК доказателствена сила. Жалбоподателите не са оспорили по надлежния ред
доказателствената сила на този документ, но в първоинстанционното производство
са събрани доказателства за принадлежността на правото на собственост на прехвърлителя-
В.Н.. Твърденията на жалбоподателите, че имотът е придобит от третото лице- помагач
Т.Н. чрез дарение от нейния баща и е нейна лична собственост се опровергават от
приетия по делото нотариален акт №***, т.***, дело №***/1993 г. От същият се
установява, че на 27.04.1993 г. И. И. П. е прехвърлил на дъщеря си Т.И.Н.
правото на собственост върху 2/6 ид.ч. от процесният апартамент с договор за
издръжка и гледане. Този договор е възмезден, поради което по силата на
разпоредбата на чл.19 от СК /отм./ придобитата от нея част от имота се намира в
режим на съпружеска имуществена общност. В този смисъл е правната теория и
трайно установената съдебна практика.
Жалбоподателите са
притежавали в режим на съпружеска имуществена общност посочената в договора за
дарение 1/3 ид.ч. от апартамента и като носители на правото са прехвърлели
същото на приобритателя. Чрез извършеното правното действие, длъжникът е увеличил своята неплатежоспособност, поради което
правилно е прието, че сделката е увреждаща спрямо кредитора.
Изводите на районния съд свързани със знанието за
увреждане са правилни. Правилно е прието, че атакуваната с иска по чл.135 от ЗЗД сделка е безвъзмездна и следва по време възникването на задълженията на
жалбоподателя, поради което в този случай правнорелевантно е знанието на
длъжника за увреждането. Длъжникът винаги знае за
увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на
кредиторовото вземане - решение
№ 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. 915/2012 г. IV г. о. ВКС. Когато
разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно е достатъчно кредиторът да
докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а
когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за
увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че
третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото
вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Знанието на приобретателя като елемент на състава
на чл.135 от ЗЗД касае възмездните сделки, в който случай приложение ще намери
презумпцията, визирана в чл.135, ал.2 от ЗЗД с оглед родствената връзка на
страните по сделката. В решение № 535 от 13.09.2010 г.
по гр. д. № 1224/2009 г., IV г. о., в което на въпроса за това, кой трябва да
знае за увреждането при сключване на сделка с приобретател малолетно лице, е
отговорено, че е релевантно знанието на представителя. Малолетният не може да
извършва лично правни действия, такива действия извършва от негово име
законният му представител. Но и в този случай страна по договора е малолетният,
а не представляващият го, поради което презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД важи. Дали
приобретателят по договора е знаел или не е знаел за увреждащия му характер, се
преценява в лицето на представителя, но кредиторът, който атакува увреждащата
сделка, се ползва от презумпцията без оглед това дали представителят е в
релевантна роднинска връзка с отчуждителя. За прилагането на презумпцията е
достатъчно тази връзка да е налице между прехвърлителя и приобретателя.
Неоснователни са и останалите възражения, свързани
с несъразмерност на дълга. Нормата на чл.133 от ЗЗД установява, че цялото
имущество на длъжника служи за обезпечаване на вземането на кредитора като
последният разполага с възможността на избира от което точно имуществено право
да се удовлетвори, поради което всяко действие на разпореждане, свързано с
намаляване на имуществото му се явява увреждащо за кредитора. / в т.см. решение №
407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. IV г. о. ВКС; решение №48 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4321/2013
г. IV г. о. ВКС/. Съразмерността
не е елемент от състава на чл.135 от ЗЗД, поради което не е основание да се отхвърли
иска. Отделно от това от представените декларации за семейно и имотно състояние
длъжникът е заявил и удостоверил, че не реализира доходи и няма имущество-
движимо на значителна стойност и недвижими имоти, освен жилищен такъв, което е
послужило като основание за освобождаването му от заплащане на дължимите
държавни такси и разноски за производството. Тази факт дава основание съдът да
приеме, че не към момента на е налице друго имущество, от което взискателя да
се удовлетвори. Правно ирелевантно е и обстоятелство, че приобретателя е
малолетно дете, както и че имота е жилищен.
Обжалваното решение не страда от наведените в
жалбите пороци, същото е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното
производство са в тежест на жалбоподателя. Същият е освободен от заплащането на
такси и разноски по реда на чл.83, ал.2 от ГПК, но дължи на общо основание
направените от другата страна разноски за производството. Жалбоподателят следва
да заплати на ответникът по жалбата сумата в размер на 685 лв., представляваща
платено адв. възнаграждение. В договора е посочено, че сумата е платена изцяло
в брой. В тази част договора има характер на разписка, удостоверяваща
извършеното плащане. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че ЧСИ не
може да извърша плащания в брой. ЧСИ е длъжен да има банкова сметка ***аите, в
които осъществява дейност по принудително изпълнение. Настоящият случай се
касае за лични действия, поради което няма пречка адв. възнаграждения да бъде
уговорено и платено в брой, каквито плащания извършат всички физически лица.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1746/18.10.2017 г., постановено по
гр.д.№ 9515/2016 г. по описа на Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА В.Н.Н., ЕГН ********** *** да заплати на ЧСИ Ц. Н.-
рег.№ *** на КЧСИ с район на действие ОС- Плевен сумата в размер на 685 лв.
разноски за въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: