Определение по дело №435/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на § 2 ал. 1 от ПЗР на ГПК и чл. 196 и следващите от ГПК/отм./

Образувано е по въззивна жалба от Г. Б. К., от Г. Р. Б. област, У. “Д. Г. № 10, и Б. С. К. от Г. Р. Б. област, У. “Д. Г. № 10, срещу Решение № 4970/13.10.2010г. постановено по гражданско дело № 407/2001г. по описа на Районен съд Р. с което предявеният установителен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ е отхвърлен изцяло като недоказан и неоснователен.

В жалбата се поддържа становището, че решението на първоинстанционният съд е незаконосъобразно и необосновано, както и постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, което рефлектира върху правилността на съдебния акт. Наведени са оплаквания, че съдът не е обсъдил и анализирал задълбочено всички доказателства по делото, като е пренебрегнал едни доказателства за сметка на други и е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 188 от ГПК/отм./ при формиране на крайните си изводи във връзка с постановяване на атакувания съдебен акт. Оспорват се по същетво с въззивната жалба изводите на първоинстанционния съд за липса на идентичност на имота, които са предмет на делото и се претендират от страните относно правото на собственост от преди образуването на ТКЗС, до който извод съда е стигнал без да обсъди всички събрани по делото доказателства – извършения оглед от съда на място, заключенията на вещите лица по изготвените съдебно технически експертизи. Навадени са оплаквания, че ОСЗГ Р. незаконосъобразно е възстановила на наследниците на М. Д. Т./К./, бивш земеделски имот, понастоящем включен в регулационния план на Г. Р. и съставляващ имот с пл. № 2622, в кв. 3 по плана на града от 1990г., като по ред на косвения съдебен контрол, се оспорва законосъобразността на Решение № 1669/16.11.1995г. на ПК Р. в частта му, в която на наследниците на М. Д. Т./К./, е възстановена собствеността върху ливада с площ от 2.859дка, в м. “Я.”, в землището на Г. Р. при съседи: наследници на К. К., от две страни улици и вада. Релевират се с жалбата доводи, че обжалваното съдебно решение е постановено в нарушение на нормата на чл. 12 ал.2 от ГПК/отм./, тъй като същото е постановено от съдията, който е постановил преди това друго решение, с което се е произнесъл по съществото на делото, което е било обезсилено от по – горната съдебна инстанция. Така съдът след като първоначално е бил формирал своята воля по съществото на спора, отново се е произнесъл със съдебен акт по същия спор, като волята на съдията постановил втория съдебен акт със същия правен резултат е била вече опорочена. Навадени са с въззивната жалба и оплаквания за немотивираност на обжалваното решение на първоинстанционния съд, доколкото съдът след като не е обсъждал събраните доказателства в тяхната пълнота, е изложил неясни доводи как е стигнал до изложените в съдебния акт правни изводи. Жалбоподателите молят съда да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на РС Р. и да постанови ново решение, с което да уважи предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ като доказан и основателен, като осъди ответниците да заплатят и сторените по делото разноски. С въззивната жалба е направено искане за събиране на гласни доказателства за установяване правото на собственост върху спорния имот от преди образуването на ТКЗС.

В хода на процеса пред настоящата съдебна инстанция е починал ответника П. И. К., като на основание чл. 120 от ГПК/отм./, съдът е конституирал като страни по делото неговите наследници – Ю. П. К. и И. П. К..

Въззивният съд на основание чл. 205 ал.1 от ГПК е допуснал до разпит пред въззивната инстанция свидетели във връзка с установяването на обстоятелствата във връзка с владението върху процесния имот от преди образуването на ТКЗС.

Въззивниците Ч. процесуалния си пълномощник, поддържат въззивната жалба на основанията посочени в нея. Пълномощникът на жалбоподателя А. Я. моли съда да уважи жалбата като основателна и да отмени изцяло първоинстанционното решение, като постанови ново и признае предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ за доказан и основателен, като присъди и сторените разноски пред въззивната инстанция. Изказва се становище, че събраните доказателства по делото напълно обосновават изводите, че процесния имот е придобит от наследниците на Б. А. К. по давност към момента на включването му в ТКЗС. Поддържа и искането за отмяна на решението на РС Р. на основание чл. 12 ал.2 от ГПК/отм./

Въззиваемите не вземат становище по депозираната жалба в открито съдебно заседание лично или Ч. пълномощник и не сочат нови доказателства.

Пред първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ, от Г. Б. К., с ЕГН * от Г. Р. Б. област, У. “Д. Г. № 8 и Б. С. К., с ЕГН * от Г. Р. Б. област, У. „Д. Г. № 10, като наследници на б.ж. на Г. Р. – Б. А. К., срещу Б. П. К. от Г. Р. У. „Г. Д. № 11, П. И. К. от Г. С., ж.к. „Л., У. „Е. П. бл. 46, вх. Б, . 1, ап. 25, Е. Г. Н. от Г. С., бУ. „Ц. Б. ІІІ” № 105, . 3, М. Г. Б. от Г. С., бУ. „Ц. Б. ІІІ” № 105, . 3, Е. И. Б. от Г. С., ж.к. “. поляна”, У. „С.” бл. 7, вх. А, . 5, Л. И. З. от Г. Р. У. “. Т. И. № 13, всичките наследници на М. Д. Т. /К./, като ищците молят съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответниците по делото, че към момента на образуване на ТКЗС наследниците на Б. А. К. са били собственици на следния недвижим земеделски имот: ЛИВАДА с площ от 1.00 дка, в местността “Я.”, в землището на Г. Р. при съседи: И. И. К., А. Д. и вада, представляващ към момента на предявяването на иска пред съда, североизточната част на имот пл.№ 2622, в кв. 3 по плана на Г. Р. от 1990г., както и да осъди ответниците да заплатят сторените по делото разноски.

Основанията за предявения иск, изведени от обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, са наличието на спор за материално право между наследниците на Б. А. К. и на М. Д. Т. /К./, за спорния по делото недвижим бивш земеделски имот: ЛИВАДА с площ от 1.00 дка, в местността “Я.”, в землището на Г. Р. при съседи: И. И. К., А. Д. и вада. Навадени са с исковата молба доводи, че наследниците на Б. А. К., надлежно са заявили правата си пред ПК Р. като с Решение № 499/11.08.1992г. правото на собственост върху претендирания бивш земеделски имот е било признато и възстановено. През 1990г. имота е заснет като имот пл.№ 2622, в кв. 148 по плана на Г. Р. с обща площ от 4 260кв.м., като имота е бил включен в регулационния план в общ имот бившия земеделски имот на наследниците на М. Д. Т. /К./. Излагат се съображения, че възстановяването на правото на собственост и заснемането на имота в регулационния плат на Г. Р. е следвало да бъде извършено след провеждане на анкета по реда на ЗСПЗЗ и след попълване на кадастъра по реда на ЗТСУ, което не е било извършено, поради което по – късно е последвал отказ на ОСЗГ Р. правото на наследниците на Б. А. К., върху заявения от тях земеделски имот да бъде възстановено, с мотива – непредставяне на удостоверение и скица по чл. 13 ал. 5 и 6 от ППЗСПЗЗ. Това дава основание на ищците да твърдят с исковата молба, че незаконосъобразно е било отказано от ОСЗГ Р. възстановяването на правото им върху спорния по делото недвижим имот, както и че имота без липса на правно основание е бил заснет като имот собственост на наследниците на М. Д. Т. /К./ и включен в общия имот пл.№ 2622, в кв. 3 по плана на Г. Р. от 1990г., с което са застегнати правата на ищците по делото.

В хода на процеса пред първата съдебна инстанция, ответникът Б. П. К. е починал. Съдът е конституирал като ответници по делото неговите наследници по закон – Г. Б. К. от Г. Р. У. „Д. Г. № 8, М. Б. К. от Г. С., У. „И. № 7, .1, ап. 2 и Т. Б. К. от Г. С., ж.к. „М. 4” № 4. вх. 3, .2, ап. 28.

С Решение № 1623/30.06.2008г., постановено по Г. дело № 407/2001г. по описа на РРС, първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Решението е било обжалвано. С Решение № 446/9.12.2009г., постановено по в.Г.д. № 335/2009г. по описа на БлОС, второинстанционният съд е обезсилил Решение № 1623/30.06.2008г., постановено по Г.д. № 407/2001г. по описа на РС-Р. тъй като счел, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Делото е върнато на същия съд за произнасяне по предявения иск.

С обжалваното съдебно Решение № 4970/13.10.2010г. постановено по гражданско дело № 707/2011г. по описа на Районен съд Р. след събиране на допълнителни доказателства, предявеният установителен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ отново е отхвърлен изцяло като недоказан и неоснователен.

За да осъществи правомощията си за извършване на въззивна проверка за правилност и законосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение, въззивният съд въз основа на доказателствата събрани както от първата инстанция, така и от въззивната инстанция при разглеждане на делото, счита за установено от фактическа страна следното:

Въззивниците са част от наследниците по закон на б.ж. на Г. Р.- Б. А. К., починал на 01.04.1950г./Удостоверение за наследници №323/03.06.1996г./ От своя страна Б. А. К. е един от наследниците по закон на А. И. К., б.ж. на Г. Р. починал на 16.01.1936г./Удостоверение за наследници № 720/13.06.2002г./

Въззиваемите са всички наследници по закон на б.ж. на Г. Р. – М. Д. Т. /К./, починала през 1968г. /Удостоверение за наследници № 111/14.03.2000г./Един от нейните наследници по закон е бил И. П. К., неин син, който е починал през 1986г., като е оставил като единствен негов законен наследник- сина си П. И. К../Удостоверение за наследници № 1383/13.09.1986г./.

Установи се от приетите като писмени доказателства Нотариално публично завещание № 7, рег. № 57, нот. дело № 9/1924г. по описа на Мехомийския мирови съдия и Удостоверение № 3/18.10.1926г. на Разложкото мирово съдилище, че И. Л. К. е завещал на сина си Г. И. К. от Г. М./Р./, наред с други земеделски имоти и следния недвижим имот в землището на Г. Р.: тораче в м. “Я.”, от 1 дка, със съседи: И. И. К., А. Д. и вада. По силата на завещателното разпореждане, А. И. К. се е легитимирал като собственик на посочения в завещанието земеделски имоти до смъртта си през 1936г.

След смъртта на бащата- А. И. К., свое владение върху спорния между страните по делото недвижим имот: ЛИВАДА с площ от 1.00 дка, в местността “Я.”, в землището на Г. Р. при съседи: И. И. К., А. Д. и вада, е започнал да осъществява негоя син - Б. А. К., който е владял имота до смъртта си през 1950г.

Свидетелят Г. в показанията си заявява, че вуйчо му Б. А. К. е имал имот с площ 1дка или 2 дка, при съседи К. К., Г. Ч., М. К. и вада. Той помни имота от 1933-1934г. Свидетелите К., Д. и М. сочат в показанията си имот, който не могат точно да индивидуализират по граници и съседи, а единствено по площ – 1дка, като знаят че имота е бил собственост на Б. А. К. от преди образуване на ТКЗС. Макар свидетелите да не посочиха точно в показанията си, кой е владял и ползвал имота след смъртта на Б. А. К. през 1950г., част от тях сочат в показанията си че не знаят за този имот да е имало спор от преди образуването на ТКЗС. Нито един от свидетелите по делото не можа в своите показания да потвърди, кой е вносител на процесния по делото земеделски имот в ТКЗС.

Разпитаните пред въззивната инстанция свидетели – А. Б. и С. Ф., в своите показания сочат че след смъртта на Б. А. К., на спорния имот са виждали да работят до образуването на ТКЗС през 1956г. -Г. К. и неговата майка, съпруга на починалия. И двамата потвърждават, че наследодателката на въззиваемите - М. Д. Т./К./, е била собственица на земеделски имот, съседен на процесния в същата местност в землището на Г. Р..

В представената и приета като писмено доказателство пред първата съдебна инстанция- декларация за притежаване на непокрити земеделски имоти на името на Б. Агапиев К., за периода от 1931 до 1948г., земеделски имот: ЛИВАДА с площ от 1.00 дка, в местността “Я.”, в землището на Г. Р. при съседи: И. И. К., А. Д. и вада, не е бил деклариран и такъв имот не се открива. Според заключението на експертите по допуснатите и назначени съдебно технически експертизи, такъв имот не е бил нанесен като отделен самостоятелен имот по картата на водния синдикат от 1941г. Не са представени по делото писмени доказателства и не се установи от свидетелските показания, кой е вносител на процесния земеделски имот в ТКЗС, тъй в преписките представени по делото от ОСЗГ не се съдържат Опис декларации за внасяне на земеделски имоти в ТКЗС на името на някой от наследниците на Б. А. К..

С приетото като писмено доказателство пред първата съдебна инстанция – Завещателно разпореждане от 15.02.1919г. Д. Г. К. е завещал на жена си В. и на дъщеря си П., недвижими и земеделски имоти в землището на Г. М./Р./. С Нотариален акт за публично завещание- завещателно разпореждане № 15, рег. № 514, нотариално дело № 41/1931г., Д. Г. К. е завещал на внука си И. П. К., който от своя страна е син на М. Д. Т./К./, следните земеделски имоти: п.4- Ливада, в м. “Я.”, от 1 дка и 6 ара, до съседи: С. К., Б. П. и от две страни вада и п. 5 – Ливада, в м. “Я.”, от 1 дка, до съседи: С. К., И. К., А. С. А. и вада.

След влизане в сила на ЗСПЗЗ, наследниците на Б. А. К., предявили правата си пред ПК Р. като със заявление с вх. № 499/20.12.1991г. в п. 18, бил заявен пред ПК за възстановяване на правото на собственост, земеделски имот в местността „Я.”, с площ от 1.00дка в землището на Г. Р. Ч. декларация по реда на чл. 12 ал.3 от ЗСПЗЗ, като имота бил заявен при съседи: И. С. К., П. И. К.. С Решение № 499/11.08.1992 на ОСЗГ, е признато правото на наследниците на Б. А. К., върху ливада с площ от 1.00дка, в м. “Я.”, а в раздел ІІІ на същото решение е отказано възстановяването на собствеността върху същия имот с мотив- “ФНМ – чл. 10 ал.7 от ЗСПЗЗ”.

Наследниците на М. Д. Т. /К./, също предявили правата си пред ПК Р. след влизане в сила на ЗСПЗЗ, като Б. П. К. е подал Заявление с вх. № 135/25.11.1991г. за възстановяване собствеността на бившите земеделски земи от името на наследниците на общата наследодателка, като в заявил- ливада от 1.6дка, в м. “Я.”, при съседи: С. К., Б. П. и вада и ливада от 1.00дка, в м. “Я.”, при съседи: С. К., И. К., А. С. А. и вада. По така депозираното заявление, ПК Р. се е произнесла с Протоколно решение № 135/11.08.1992г., с което “не е признала” на наследниците на М. Д. Т. /К./, правото на собственост върху земеделски имот, с площ от 2.5дка, в м. “Я.”, в Р. землище.

С друго приложено в кориците на делото Заявление с вх. № 1669/28.09.1995г., депозирано от П. И. К., с което е било заявено възстановяването и на ливада с площ от 1.6дка, в м. “Я.”, в землището на Г. Р.. С Решение № 1882/23.10.1998г. на ПК Р. е признато правото на собственост на наследниците на И. П. К., върху ливада с площ от 4.260 дка, като е възстановено в реални граници правото на собственост на наследниците върху нива с площ от 2.859 дка, в м. “Я.”, без посочване на съседите и е отказано да се възстанови правото на собственост върху ливада с площ от 1.401дка, в м. “, Я.” в землището на Г. Р. с мотива – “заета от улици – чл. 10б ал.1 от ЗСПЗЗ”. За този имот наследниците на И. П. К., са били обезщетени с поименни компенсационни бонове, въз основа на Решение № 2660/20.10.2000г. на ОСЗГ Р.. Преди това с друго Решение № 1669/16.11.1995г. на ПК Р. на наследниците на И. П. К., е било признато правото на собственост върху ливада с площ от 2.859дка, в м. “Я.”, в землището на Г. Р. а отказано правото на реално възстановяване на собствеността върху ливада с площ от 1.741 дка, в същата местност и същото землище, с мотива – “ФНМ – чл. 10/7/ ЗСПЗЗ”. Така от писмените доказателства по партидата на М. Д. Т./К./ в ОСЗГ Р. се установява, че наследниците на И. П. К., са депозирали заявление за възстановяване на правото на собственост на същите земи, като тези заявени от Б. П. К. по партида с вх. № 135/1991г. на името на М. Д. Т. /К./, но основават своите претенции за правото на собственост въз основа на представеното по делото завещание, извършено от Д. К., бащата на М. Д. Т./К./, на внука си И. П. К.. Това се установи по делото и от допуснатите и изслушани от първоинстанционния съд съдебно технически експертизи.

Въз основа на допуснатите и изслушани от първоинстанционния съд съдебно технически експертизи, които въззивният съд възприема изцяло като компетентно изготвени, се установи и доказа, че процесния имот до 1990г. е имал статута на земеделска земя. Същият е включен в строителните граници на Г. Р. одобрение на кадастралния и регулационния план въз основа на Заповед № РД- 19-00-51/21.02.1990г., но заснетите бивши земеделски имоти не са индивидуализирани и не са отразени с граници и отделни планоснимачни номера. С оглед на прилагане на чл. 10 ал.7 от ЗСПЗЗ, техническа служба – Р. е изготвила скица, като е съпоставила графически в мащаба на действащия КРП, с картата на Водния синдикат за района на процесните имоти, без да отрази последващи промени в границите на движението на собствеността и без да проведе анкета и актуализиране на тези данни. Така от О. Р. без да са установени и нанесени точните граници на бившите земеделски имоти, е извършено механично пренасяне на кадастъра на Водния синдикат от 1941г. върху картата на поземлената собственост, като за картата на Водния синдикат не съществува разписен лист. Така освен че не е проведена анкета за установяване границите на бившите земеделски имоти и без да е изготвен помощен кадастрален план, е бил заснет имот с пл. № 2622,в кв. 3 по плана на Г. Р. без да е ясно кой, кога и въз основа на какви документи е записал този имот като собственост на М. Д. Т. /К./. Експертите са категорични в заключенията си, че не е била проведана процедура по чл. 86а и чл. 86 ал.1 от ППЗТСУ. Няма данни де е провеждане процедура по изготвяне на помощен кадастрален план. имот пл.№ 2622, в кв. 3 по плана на Г. Р. от 1990г. е с площ от 4 260дка, но имота не е нанесен в КРП от 1990г. и в сега действащия регулационен план на Г. Р..

Въз основа на заключенията на вещите лица, извършения от първоинстанционния съд оглед на място, както и от разпита на свидетелите, се установява по безспорен начин местоположението на спорния между страните недвижим имот на терена- същият се намира в североизточната част на имот пл.№ 2622, в кв. 3 по плана на Г. Р. от 1990г., като съседите от преди образуването на ТКЗС са частично променени: от изток И. И. К., от юг- улица, от запад – наследници на И. П. К./П. И. К./ и от север улица. Част от имота попада в УПИ VІІІ, който е застроен със законно изградена до 01.03.1990г. Останалата част попада в други УПИ, но е свободна, върху нея няма извършено застрояване или друго мероприятие и същата подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

След заснемането на имота са били издадени на наследниците на И. П. К. Удостоверение № 513/16.11.1995г. и Скица № 766/02.11.1995г. по чл. 13 ал. 5,6 и 7 от ППЗСПЗЗ. Въз основа на тях са издадени Решение № 1882/23.10.1995г. и Решение № 1669/16.11.1995г. на ОСЗГ Р. с последните от които на наследниците на И. П. К., е отказано възстановяването на собствеността върху имот в м.”Я.”, в землището на Г. Р. с площ от 1.741кв.м. В последствие с приетия като писмено доказателство по делото Констативен нотариален акт № ..., том ІІІ, дело № 679/1995г., П. И. К. е бил признат за собственик на ливада с площ от 2.859 дка, в м. “Я.”, която попада в регулационния план на Г. Р. от 1990г.

Изводите на експертите по изслушаните от съда съдебно технически експертизи се потвърждават и от приетото като писмено доказателство от първоинстанционния съд – Удостоверение № 513/16.11.1995г. на Общинска администрация Р..

При така установената фактическа обстановка, след анализа на събраните доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, въззивният съд навежда следните правни доводи:

При преценката на допустимостта на първоинстанционното решението по смисъла на чл. 209 ал.1 от ГПК, съдът констатира, че същото е постановено по един процесуално допустим, специален установител иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ. Налице е правен интерес за ищците от воденето му. Установи се, че страните по делото заявяват своите собственически права върху един и същ подлежащ на възстановяване земеделски имот в землището на Г. Р. в м.“Я.” и безспорно е налице спор за материално право между тях, като ответниците като наследници на М. Д. Т. /К./, оспорват принадлежността на това право на наследниците на Б. А. К., към момента на образуването на ТКЗС и обобществяването на земеделските земи. Налице е висящо административно производство по реда на чл. 14 ал.1 – 3 от ЗСПЗЗ, тъй като ищците по първоинстанционното дело, са заявили от името на наследниците на б.ж. на Г. Р. – Б. А. К., претенциите си за възстановяване правото на собственост върху процесния земеделски имот, като образуваното административно производство пред ОСЗГ Р. не е приключило с окончателен отказ собствеността върху имота да бъде възстановена. Не са налице нередовности във връзка с активната и пасивната легитимация по иска, тъй като претенциите на ответниците са обусловени от наличието на претенции за правото на собственост на спорния имот от преди образуването на ТКЗС, а като ответници са конституирани всички наследници на б.ж. на Г. Р.– М. Д. Т. /К./, които са задължителни другари и следва да бъдат обвързани от силата на постановеното съдебно решение.

Въззивният съд счита, че въз основа на извършения от първоинстационен съд оглед и разпит на част от свидетелите на място, както и с оглед на категоричните заключения на експертите по изготвените съдебно технически експертизи, въпросът за идентичността на процесния по делото земеделски имот, така както е описан в исковата молба по делото от ищцовата страна, с имота претендиран от ответниците е доказан в настоящото производство по безспорен и несъмнен начин. Въпреки допуснатите съществени нарушения при изготвянето на кадастралния план и заснемането на бившите земеделски имоти по кадастралната карта на землището на Г. Р. в тази местност, точно е установено местоположението на спорния бивш земеделски имот на терена, като се установи и доказа че същият се намира в североизточната част на имот пл.№ 2622, в кв. 3 по плана на Г. Р. от 1990г. Макар че през годините част от съседите на имота са променени, експерта А. потвърди по безспорен и несъмнен начин, че спорния имот е идентичен с имота претендиран от ищците от преди образуването на ТКСЗ и при посочените в исковата молба съседи. Всички свидетели по делото описват земеделски имот който по местоположение, площ и съседи е идентичен с този визиран в исковата молба по делото във връзка с предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ. Този въпрос е от съществено значение за основателността на предявения иск, доколкото същият обуславя наличието на спор за материално право между страните по делото, като са налице насрещни претенции на страните, че правото на възстановяване на собствеността върху процесния имот им принадлежи, и е бил собственост на наследодателите им от преди образуването на ТКЗС. В тази връзка относимо към основателността на предявения иск е обстоятелството, че към настоящия момент страните претендират правото на собственост върху един и същ земеделски имот по картата на възстановяване на собствеността в землището на Г. Р..

Безспорно е с оглед на последиците от едно позитивно съдебно решение по предявен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗП, както и с оглед на целения правен резултат, че този специален установителен иск е винаги положителен установителен иск. ­Недопустимо е предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като и двете страни в този случай претендират собственически права върху един и същи недвижим имот и установяването на твърдяното обстоятелство, че ответниците по делото не са собственици на процесната земеделска земя, няма до доведе да защита на накърненото право на собственост на ищеца, тъй като с атакуването ищеца няма да придобие никакви права и с евентуално постановеното в този случай в негова полза установително решение, той няма да постигне целения от исковата защита правен резултат. Ето защо при предявен иск с правно основание чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ и наличие на спор за материално право, предмет на делото е земеделския имот посочен в исковата молба и съдът е длъжен да установи единствено чия собственост е бил спорния имот преди образуването на ТКЗС и внасянето му в кооперативното стопанство при обобществяването му, както и след обсъждане на събраните по делото доказателства да установи дали правото на собственост принадлежи на ищците или на техния наследодател към момента на кооперирането на земята и на какво правно основание. В тежест на ищцовата страна съгласно разпоредбата на чл.127 от ГПК/отм./ е да докаже фактите които твърди, както и да докаже правото си на собственост върху претендирания в исковата молба имот./Р – 854 – 1999г. на ІІ г.о- на ВКС/.

В случая обект на спорната собственост е бивша земеделска земя, която е променила предназначението си от преди обобществяването на земята и включването и в ТКЗС, като с одобрения ЗРП от 1990г. е включена в регулационния план на Г. Р.. Макар това да не е изрично посочено с исковата молба по делото, в хода на производството пред първоинстанционния съд, въззивниците Ч. своя пълномощник са посочили и уточнили, че претенцията за правото на собственост върху спорния имот от преди образуването на ТКЗС, се основава на наследство и придобивна давност.

Въззивният съд счита, че събраните доказателства по делото в логическа си взаимовръзка, налагат извода, че наследниците на Б. А. К., са придобили правото на собственост върху спорния имот към момента на образуването на ТКЗС през 1956г. По силата на завещателно разпореждане с Нотариално публично завещание № 7, рег. № 57, нот. дело № 9/1924г. по описа на Мехомийския мирови съдия, И. Л. К. е завещал на сина си Г. И. К. от Г. М./Р./, наред с други земеделски имоти и следния недвижим имот в землището на Г. Р.: тораче в м. “Я.”, от 1 дка, със съседи: И. И. К., А. Д. и вада. Заветника А. И. К., който е баща на Б. А. К., е бил собственик на земеделския имот до смъртта си през 1936г., като това право е преминало по наследство върху наследниците му по закон. От разпита на многобройните свидетели по делото категорично се установи и доказа, че след смъртта на А. И. К., именно Б. А. К. е осъществил свое трайно, безспорно и неоспорено от останалите наследници по закон, фактическо владение върху този земеделски имот, което е продължило от 1936г. до неговота смърт през 1950г. Разпитаните свидетели К., Д. и М., не само очертаха в своите показания границите и площта на спорния имот, както и неговите съседи, но и обосноваха извода на съда, че спорния имот е част от големия общ земеделски имоти в местността “Я.”, в землището на Г. Р. собственост на К.. Събраните свидетелски показания са последователни, логически свързани, непротиворечиви, като същите категорично потвърждават твърденията на ищците пред първоинстанционния съд, че спорния имот е бил владян и ползван от 1936г. до смъртта му през 1950г. от Б. А. К.. Разпитаните пред въззивната инстнация свидетели А. Б. и С. Ф., в своите показания сочат че след смъртта на Б. А. К., на спорния имот са виждали да работят до образуването на ТКЗС през 1956г. – неговия син Г. К. и неговата майка, съпруга на починалия. И двамата потвърждават, че наследодателката на въззиваемите - М. Д. Т. /К./, е била собственица на земеделски имот, съседен на процесния в същата местност в землището на Г. Р.. Така установи се, че след смъртта на Б. А. К., процесния земеделски имот е бил владян и ползван от неговото семейство- от наследниците му по закон до образуването на ТКЗС. За бъде признато на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един чужд недвижим имот, претендиращият несобственик следва да е упражнявал своя фактическа власт по отношение на конкретна вещ/corpus/, както и да е демонстрирал по отношение на всички трети лица поведение на пълноправен собственик /animus/, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем само за себе си. Съгласно Закона за давността за придобиването на правото на собственост по давност върху земеделски имот от преди образуването на ТКЗС, недобросъвестния владелец е следвало да владее имота 20 или повече години за да го придобие по давност. Категорично се установи от свидетелските показания, че по силата на завещателно разпореждане бащата на Б. А. К. – А. И. К. е придобил правото на собственост върху процесния имот като заветник, а след смъртта му през 1936г., Б. А. К. е започнал своето владение върху имота като един от наследниците му по закон. При липса на титул годен да породи правото на собственост, Б. А. К. е поставил начало на едно недобросъвестно владение, което е било спокойно, безспорно, непрекъснато и със съзнанието на собственник и което е продължило до неговата смърп през 1950г. Не се установи от събраните доказателства, върху процесния земелески имот де е било осъществявано владение от някой от другите наслединци по закон на А. И. К.. Очевидно е че наследодателят на въззивниците - Б. А. К., ясно е недвусмислено е противопоставил на останалите наследници освен фактическото ползване на имота и намерението си да го свои за себе и да стане негов собственик. Според чл. 34 от Закона за давността, за придобиване на собствеността върху недвижим земеделски имот по давност, недобросъвестния владелец е следвало да осъществи свое владение с намерение да го свои, за срок повече от 20 години. Б. А. К. не е могъл да стане собственик на имота към момента на смъртта си – 1950г., тъй като към този момент не е бил изтекъл предвидения в чл.34 от Закона за давността 20 годишен срок. След неговата смърт обаче владението на имота е преминала върху неговите наследници по закон, които както се установи също са осъществили свое явно, безспорно и непрекъснато владение до внасянето на имота в ТКЗС, като в тяхна полза е изтекъл предвидения в закона срок за придобиването на правото на собственост по давност. Наследниците на Б. А. К. са прибавили към недобросъвестното владение на своя праводател и своето владение и така е изтекъл срок от 20 години от 1936г. до 1956г., когато имота е бил внесен в ТКЗС. Така в крайна сметка към момента на обобществяването на земеделските земи в тази местност през 1956 – 57г., собственици на процесния имот са били наследниците на Б. А. К., като предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ въз основа на събраните доказателства е доказан и основателен и следва да бъде уважен от съда

Въззивният съд при внимателния анализ на събраните по делото писмени доказателства счете, че същите не се намират в противоречие със събраните свидетелски показания, досежно владението и ползването на процесния имот от преди образуването на ТКЗС. В представената и приета по делото данъчна декларация, изготвена по партида на б.ж. на Г. Р.-Б. А. К., относима за периода 1931 – 1948г. няма деклариран земеделски имот в м. „Я.”, землище на Г. Р.. Това обстоятелство има своето логическо обяснение - Б. А. К. не е бил единствен наследник по закон на А. И. К. и към 1948г. той не е бил придобил имота по давност, като за него не са били налице основания да декларира имота като свой. Спорния недвижим имот не е заснет като отделен имот и по картата на Водния синдикат към 1941г., макар от събраните по делото свидетелски показания да се установи по безспорен и несъмнен начин, че той е бил самостоятелен имот, с ясно очертани граници на терена, като дори между него и съседния имот на наследниците на М. Д. Т. /К./ е имало межда с върби до образуването на ТКЗС. Това обстоятелство също има своето логическо обяснение. Всички имоти в тази част на м. “Я.” са били К. имоти, като това вероятно е послужило като основание, същите да бъдат заснети като един по-голям по площ и общ земеделски имот. Що се отнася до обстоятелството че не са открити Опис декларации от които да е видно кой е вносител на спорния имот в ТКЗС, то при липса на такива писмени доказателства съдът следва да даде вяра на свидетелските показания и да счете, че имота е внесен в ТКЗС от наследниците на Б. А. К..

Оплакването за допуснато процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 12 ал.2 от ГПК/отм./, наведено с въззивната жалба по делото е основателно. Първоинстанционният съд се е произнесъл с две решения по Г.д. № 407/2001г. по описа на РС Р. които са постановени от един и същ съдия докладчик. Съдът се е произнесъл и с двете си решения по съществото на делото, като на практика е обсъждал едни и същи доказателства, като е приел за установени и доказани едни и същи факти. Независимо че първото от двете първоинстанционни решения е обезсилено с мотива че съдът не се е произнесъл по предявения иск, на практика и по двете съдебни решения съдът се е произнесъл по предявен специален установителен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ, като е изложил правните си аргументи именно във връзка с приложението на този текст от материалния закон. След като с първото съдебно решение съдията докладчик е отхвърлил предявения иск като неоснователен, при произнасянето си с второто – обжалваното с въззивната жалба съдебно решение, съдът на практика вече е бил формирал правната си воля, основан на установените още при първото разглеждане на делото фактически обстоятелства и при приложението на една и съща правна норма към установените факти. Нарушен е според въззивната инстанция принципа на съдийското безпристрастие, визиран в чл. 12 ал.2 от ГПК, като за съдията докладчик са били налице основания да се отведе от разглеждането на делото след постановяването на първото решение по него. При постановяването на обжалваното решение, съдията докладчик вече не е бил компетентен да стори това, като е следвало да се отведе, а вместо това отново се е произнесъл с решение по съществото на делото. Изложеното от процесуална страна е основание обжалваното Решение № 4970/13.10.2010г. постановено по гражданско дело № 407/2001г. по описа на Районен съд Р. да бъде отменено само на това основание.

При така наведените правни доводи въззивният съд счита, че атакуваното с жалбата решение на първоинстанционния съд е валидно постановено, процесуално допустимо, но същото е неправилно и незаконосъобразно, като следва да бъде отменено, а вместо него бъде постановено ново решение, с което да се уважи предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ, така както е предявен.

Следва да бъдат осъдени въззиваемите да заплатят на въззивниците по делото сумата – 540.00лв. за сторените разноски пред първата съдебна инстанция.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 4970/13.10.2010г. постановено по гражданско дело № 407/2001г. по описа на Районен съд Р..

ПРИЗНАВА за установено по отношение на Г. Б. К. от Г. Р. Е. И. Р. от Г. С., Е. Г. Н. от Г. Р. Л. И. З. от Г. Р. М. Б. К. от Г. С., М. Г. Б. от Г. Р. П. И. Р. от Г. Р. Т. Б. К. от Г. С., Ю. П. К. от Г. Р. и И. П. К. от Г. С., че към момента на образуване на ТКЗС наследниците на Б. А. К. са били собственици на следния недвижим земеделски имот: ЛИВАДА с площ от 1.00 дка, в местността “Я.”, в землището на Г. Р. при съседи: И. И. К., А. Д. и вада, представляващ към момента на предявяването на иска пред съда, североизточната част на имот пл.№ 2622, в кв. 3 по плана на Г. Р. от 1990г.

ОСЪЖДА Г. Б. К. от Г. Р. Е. И. Р. от Г. С., Е. Г. Н. от Г. Р. Л. И. З. от Г. Р. М. Б. К. от Г. С., М. Г. Б. от Г. Р. П. И. Р. от Г. Р. Т. Б. К. от Г. С., Ю. П. К. от Г. Р. и И. П. К. от Г. С., да заплатят на Г. Б. К., от Г. Р. Б. област, У. “Д. Г. № 10, и Б. С. К. от Г. Р. Б. област, У. “Д. Г. № 10, сумата – 540.00/петстотин и четиридесет/лв. за сторените по делото разноски пред първата съдебна инстанция.

Решението на съда не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :