№
гр. София, 05.03.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав, в публично заседание
на пети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, разгледа
докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 7887 по описа за 2018 г. по описа
на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 199971 от 24.08.2017 г., постановено
по гр. д. № 15927/2014 г. на СРС, 47 състав, е отхвърлен предявеният от П.З.П.
срещу Ф.Р.Ф. иск за намаляване на дарственото разпореждане на основание чл. 30 ЗН, извършено от наследодателя ѝ с договор за дарение, оформен с
нотариален акт № 158, дело № 10526/1992 г., до размера, необходим за допълване
на запазената ѝ част, която съгласно чл. 29, ал. 2 ЗН е ½ идеална
част.
Недоволна от постановеното решение е останала ищцата
П.З.П., която в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подала въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в която излага съображения за неправилност и незаконосъобразност
на решението. Твърди, че съдът неправилно е приел, че не е налице кумулативно
изискуемо условие за уважаване на иска. Намира, че приемането на наследството
по опис има защитна функция и пропускането на тримесечния срок не може да я
лиши от възможността по-късно да приеме наследството, тъй като правото за това
не се погасява. Счита, че наследството е прието с конклудентни действия, които
несъмнено предполагат нейното намерение да го приеме. Сочи, че в хода на
съдебното производство за разваляне на дарението наследодателят е починал и на
негово място като страна е бил конституиран неговият наследник, настоящата
ищца, поради което следва да бъде счете, че наследството е прието и срокът не е
пропуснат. Излага, че срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН е процесуален и се отнася за
лицата, които не са наследници по закон. Претендира разноски. С изявление,
направено в съдебното заседание пред въззивната инстанция, прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
насрещната страна.
Подаден е отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника Ф.Р.Ф., в който
жалбата се счита за неоснователна. Сочи се, че ищцата не е представила
доказателства за приемане на наследството по опис, а и липсват извършени
действия, които несъмнено да предполагат нейното намерение да приеме
наследството. Излага, че щом наследникът със запазена част не е приел
наследството, за него липсва правен интерес от предявяване на иска, а това
действие не може да се счита като мълчаливо приемане на наследството. Счита, че
представената декларация, с която ищцата е приела наследството, е частен
свидетелстващ документ, който няма достоверна дата и не е доказателство за
приемане на наследството. С изявление, направено в съдебно заседание, се претендират
разноски.
По делото е постановено определение от 14.02.2018
г., с което е допуснато изменение на постановеното решение и П.З.П. е осъдена
да заплати на Ф.Р.Ф. разноски в размер на 1380 лева за адвокатско
възнаграждение.
Срещу така постановеното определение е подадена
частна жалба от ищцата П.З.П., в която се счита, че присъденото адвокатско
възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото,
неговата продължителност, качеството на положения труд. Сочи, че е направила
възражение за прекомерност, което не било отбелязано от първоинстанционния съд.
В законоустановения срок е постъпил отговор на
частната жалба от ответника Ф.Р.Ф., в който същата се счита за неоснователна,
тъй като съдът е направил изводите си въз основа на съществуващите
доказателства. Сочи, че не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение
с оглед фактическата и правна сложност на делото, а претендираният размер е близък
до минималния. Излага, че възражение за прекомерност не е правено от ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
Пред първоинстанционния съд е предявен осъдителен
иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН.
От представеното препис – извлечение от акт за смърт
от 09.08.2010 г. се установява, че З.Ф.Д.е починал на 07.08.2010 г. Според
удостоверение за наследници от 23.08.2010 г. негов единствен наследник е дъщеря
му П.З.П..
По делото е представен и н. а. от 03.07.1992 г., с
който З.Ф.Д.дарява на племенника си Ф.Р.Ф. недвижим имот – южният апартамент,
находящ се в гр. София, бул. „*********(ул. „*********2.
Съгласно чл. 28, ал. 1 ЗН когато наследодателят
остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни
разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна
запазена част от наследството. Според чл. 30, ал. 1 ЗН наследник с право на
запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради
завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за
допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова
полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. С иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е установена правната
възможност за реализиране и защита на едно самостоятелно субективно
преобразуващо право на наследниците по чл. 28, ал. 1 ЗН. Материално-правно
легитимирани лица по тази претенция са наследникът с право на запазена част и
лицето, което е облагодетелствано от извършената безвъзмездна разпоредителна
сделка от наследодателя.
Съгласно
приложимата в настоящия случай разпоредба на чл. 29, ал. 1 ЗН запазената част
на низходящите, когато наследодателят не е оставил съпруг, при едно дете e 1/2
от имуществото на наследодателя. Следователно запазената част на ищцата –дъщеря
на наследодателя, е в размер на 1/2 идеална част от наследството на Замфир
Димитров.
С
декларация, налична по делото, П.П. е декларирала, че процесният имот е
единственият, наследен от баща ѝ. Видно от удостоверение за данъчна
оценка същата е в размер на 46052.40 лева.
В конкретния случай наследствения имот е бил дарен
на лице, което не попада в кръга на наследниците по закон – племенник на
наследодателя. Даренията, които наследодателят е направил, произвеждат правното
си действие, независимо дали с тях е накърнена запазената част на наследниците,
а за наследника, засегнат от накърнението, възниква само правото да иска
възстановяване на запазената част чрез отмяна или намаляване на тези дарения.
Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН когато наследникът,
чиято запазена част е накърнена, упражнява това право спрямо лица, които не са
наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис. Под
термина "наследници по закон" по чл. 30, ал. 2 ЗН трябва да се
разбират наследниците, които в конкретен случай са призовани да наследяват, а
не всички лица, указани в чл. 5 - 10 ЗН, независимо от това, дали са призовани
или не към наследяване (решение № 28 от 02.04.1962 г. по гр. д. № 21/1962 г. на
ОСГК на ВКС). Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗН приемането на наследството по опис
трябва да се заяви писмено пред районния съдия в тримесечен срок, откакто
наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде
продължен от районния съдия до три месеца. Приемането се вписва особена за това
книга.
С т. 4 на ТР № 3 от 19.12.2013 г. по т. д. №
3/2013 г. на ОСГК на ВКС е дадено тълкуване, че приемането на наследството по
опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване
на запазена част от наследството спрямо надарен, който не е призован към
наследяване. В мотивите е разяснено, че наследственото имущество се обособява
като отделна съвкупност с цел да бъде извършена преценка, дали с оглед
разпоредбите на чл. 28, чл. 29 и чл. 31 ЗН, призованото към
наследяване лице в качеството си на универсален правоприемник на наследодателя
следва да удовлетвори заветите изцяло /т.е. дали същите са извършени от
наследодателя в рамките на разполагаемата му част от наследството/, както и
дали извършените приживе от наследодателя дарения не накърняват признатото му
от закона право на част от наследственото имущество /запазена част/. С оглед
посоченото тълкуване следва да се приеме, че нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН се прилага в случаите,
в които за преценката превишават ли извършените разпореждания разполагаемата
част на наследодателя, е необходимо формиране на наследствена маса по правилата
на чл. 31 ЗН. Практиката на ВКС /например
решение № 82/16.03.2011 г. по гр. д. № 221/2010 г., ІІ г. о./ приема, че
разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН не намира приложение
в хипотеза, при която разпореждането е било извършено с универсално завещание,
тъй като в този случай обстоятелството какви конкретни имущества, права и
задължения се включват в наследственото имущество е ирелевантно за преценката
дали наследодателят е накърнил запазената част от наследството на посочените в чл. 28, ал. 1 ЗН лица, тъй като след
смъртта на наследодателя не остават свободни имущества, от които тези лица биха
могли да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството.
Аналогична на хипотезата на разпореждане с универсално завещание е и хипотезата
на разпореждане с един дарствен акт в полза на едно лице с цялото, включено в
наследството имущество, при което след смъртта на наследодателя в наследството
не са останали нито активи, нито пасиви. И в този случай липсват свободни
имущества, от които лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН биха могли да получат
онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството и при предявен иск
по чл. 30, ал. 1 ЗН не се образува
наследствена маса по чл. 31 ЗН, а възстановяването се
извършва чрез дробта по чл. 28 или чл. 29 ЗН, съставляваща
размера на запазената част. Следователно нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН не намира приложение
в случаите, в които чрез извършване на един дарствен акт в полза на един
надарен, наследодателят е изчерпал цялото наследство. В този смисъл е и решение
№ 28 от 21.02.2014 по гр. д. № 825/2012 на ВКС, II г. о.
Съгласно чл. 1 ЗН наследството се открива в
момента на смъртта. Към този момент се преценява и кои лица от посочените
в чл. 5 до чл. 10 ЗН са призовани да
наследят починалия, а съответно и дали заветник или надарен е наследник по
закон /ТР № 1 от 04.02.2005 г. по т. д. № 1/2005 г. на ОСГК на ВКС/. В
случаите, когато заветник или надарен не е призован към наследяване към момента
на отриване на наследството и за преценка дали разпореждането накърнява
запазената част на лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН и е необходимо
формиране на наследствена маса по чл. 31 ЗН, е необходимо наследството
да се прието по опис.
С оглед изложеното следва да се приеме, че
правилно районният съд е преценил, че не е била изпълнена основната материална
предпоставка за предявяване на иска, а именно приемането на наследството по
опис, което е формален акт и се реализира по описания в чл. 61, ал. 1 ЗН начин.
В случая настоящият състав приема, че наследникът е узнал за откриване на
наследството на 23.08.2010 г., когато му е издадено удостоверение за
наследници, от когато е започнал да тече тримесечния срок за приемане на
наследството по опис и същият е изтекъл преди подаване на исковата молба на
26.03.2014 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН, когато наследник
упражнява своето право да иска намаляване на дарение до размера на запазената
си част от наследството спрямо лица, които не са наследници по закон /призовани
да наследят, с оглед задължителната съдебна практика, отразена в ТР № 1/2005 г.
на ОСГК на ВКС/, то той следва да е приел наследството по опис. В предвидения в
разпоредбата на чл. 61 ЗН тримесечен срок за приемане
на наследството по опис /с възможността той да бъде продължен, но не с повече
от още три месеца/, който за наследника тече от узнаването за откриването на
наследството, наследникът ще следва да установи има ли извършени разпоредителни
безвъзмездни сделки от неговия наследодател и негова е преценката, следва ли да
приеме наследството по опис, предвид евентуално предявяване на иск с правно
основание чл. 30 ЗН. При приемане на наследство
по опис след предвидения в чл. 61 ЗН срок, за надарения или
наследника по завещание съществува процесуалната възможност, по предявен срещу
него иск с правно основание чл. 30 ЗН, да направи възражение за
неспазването на предвидения законов срок за приемане на наследството по опис, с
оглед разпоредбата на чл. 61 ЗН. След изтичането на срока,
предвиден в разпоредбата на чл. 61 ЗН, за наследникът остава
възможността да приеме наследството, но губи своето право да стори това по
опис, каквато възможност законодателят е ограничил със срок, с всички
неблагоприятни за него правни последици. В този смисъл е решение № 135 от
06.07.2011 г. по гр. д. № 1482/2010 г. на ВКС, ІІ г. о..
Приетата по делото САТЕ е установила, че размерът
на ½ идеална част от пазарната стойност на процесния имот се равнява на
79163 лева.
По
изложените съображения първоинстанционното решение е правилно и като такова следва
да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба оставена без уважение.
По отношение на подадената частна жалба срещу
определението, с което ищцата е осъдена да заплати разноски за адвокатско
възнаграждение следва да се отбележи, че същата е неоснователна. Пред първата
инстанция са били представени опис на разноските по чл. 80 ГПК от ответника,
договор за правна защита и съдействие, в който е договорено заплащането на сума
в размер на 1380 лева, издадена фактура за същата сума и извлечение от сметка на
адвокатското дружество, представляващо ответника по делото, от която се вижда
превеждането на сума от 1380 лева от Ф.Р.Ф.. Така съдът приема, че адвокатското
възнаграждение е било реално заплатено от страната, поради което и същото
следва да ѝ се присъди при постановяване на благоприятно за нея съдебно
решение. Пред първоинстанционния съд не е направено възражение за прекомерност
на претендирания адвокатски хонорар от страна на ищцата, което тя е можела да
стори до приключване на устните състезания пред съответната инстанция, в който
смисъл е неоснователно и наведеното в жалбата оплакване. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им
част. При липса на направено искане, съдът не може служебно да намалява
претендираните от страните адвокатски възнаграждения.
С оглед на изложеното предявената частна жалба
следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а постановеното определение
потвърдено като правилно.
Поради отхвърлянето на въззивната жалба разноски
за въззивното производство биха се дължали на въззиваемия. По делото е
представен единствено списък по чл. 80 ГПК, в който фигурират и разноски, несторени
във въззивното производство, като не са представени доказателства за действителното
им заплащане. С оглед на това разноски на въззиваемата страна не следва да
бъдат присъждани.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІІ-В
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 199971 от 24.08.2017 г., постановено по гр. д. № 15927/2014 г. на СРС, 47
състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на П.З.П., ЕГН *********, срещу определение
от 14.02.2018 г. по гр. д. № 15927/2014 г. на СРС, 47 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.