Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 08.05.2019 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори граждански състав
На четвърти април две хиляди и деветнадесета
година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: Петя Василева
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1725 по описа за 2018 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с искова молба с която са предявени обективно съединени искове правно
основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и
чл.92 от ЗЗД, от „А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес управление:***,
п. к. ***, район И. ул. „К.“ № *, представлявано
от изпълнителните директори А.Д.и М.М., чрез адв. В.Г. против В.А.П., ЕГН: **********,***,
настоящ адрес:***.
В
исковата молба се твърди, че между „А.Б.” ЕАД и В.А.П. е съществувал и валидно
е действал Договор с индивидуален потребителски номер **** от дата 07.10.2013
г., и ID на клиента 1302, с който на ответницата са били предоставяни услуги за
мобилен номер **** по тарифен план „М-Tel Мобилен Интернет М“ с месечна
абонаментна такса 9,90 лв. с ДДС за срок от 24 месеца.
Твърди
се, че номерът – **** бил индивидуален клиентски номер, с който абонатът
фигурирал в системата на Оператора и представлявал уникална комбинация от
цифри, като услугите, които ползват клиентите били свързани към един или
няколко такива номера и чрез тях се издавали месечните сметки/фактури. Съгласно
общите условия на един клиентски номер можело да се предоставят множество
услуги. В този смисъл под един клиентски номер се завеждали всички договори за
услуги, сключени от абоната, обективирани с номера на клиента или под ID на
клиента, който бил другият индивидуализиращ признак на абоната, с който се
въвежда в системата на Оператора. ID или клиентски номер на клиента, в
настоящия случай бил 1302. В конкретният случай длъжникът бил въведен в
системата на „А.Б.” ЕАД с индивидуален номер **** и с „клиентски номер“ 1302,
по които били издавани фактурите на абоната за няколко договора за услуги, от
които произтичала претенцията на ищцовото дружество и въз основа, на които била
издадена Заповед за изпълнение срещу длъжника.
Съгласно
чл. 26 от Общите условия на мобилния оператор „Заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна фактура,
която се издава на името на абоната. При сключване на договора „М.“ уведомява
всеки абонат за таксуващия период, за които ще му бъде издавана фактура.
Промяната на този период може да бъде извършвана едностранно от „М.“ след
предварително уведомление до абоната. Неполучаването на фактурата не
освобождава абонатите от задължението им за плащане на дължимите суми“.
В
срока на действието на договора за мобилни услуги **** от дата 07.10.2013 били
издадени следните фактури:
-
фактура № *********/25.07.2014 г., с падеж на плащане 09.08.2014 г., за отчетен
период от 23.06.2014 г. до 22.07.2014 г., за ползване на далекосъобщителни
услуги за сумата от 9.90 лв.;
-
фактура № *********/01.12.2014 г., с падеж на плащане 01.12.2014 г., за отчетен
период от 23.10.2014 г. до 22.11.2014 г., в която била начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги в размер на
82.50 лв.
Твърди
се, че длъжникът не изпълнил задълженията си по посочените договори, като не е
заплатил в срок всички дължими към Оператора суми за потребени договорни
услуги, което е обусловило правото на мобилния оператор да прекрати едностранно
сключените с абоната-длъжник В.А.П. договори за далекосъобщителни услуги и да
му начисли неустойка за предсрочно прекратяване на договори за
далекосъобщителни услуги.
Твърди
се, че „А.Б.“ ЕАД има право да получава в срок всички дължими от абоната суми
за ползването на предоставените услуги., както и има право да получава в срок
всички суми по т. 34.а - 34.в от настоящите Общи условия. Незаплатената
стойност на далекосъобщителните услуги, предоставяни на абоната, била отразена
в представените с исковата молба фактури .
В
случая, клаузата за неустойка била регламентирана и уредена в договора за
мобилни услуги към датата на подписването му и в Общите условия на оператора,
които представлявали неразделна част от индивидуалния договор и имали
задължителна сила за страните, освен ако не е уговорено друго. Настоящият
случай не попадал в тази хипотеза, защото такава допълнителна уговорка нямало.
Клаузата за неустойка фигурирала в представените с исковата молба Приложения
към Договора в Раздел „Отговорност“ и гласяла: „В случай, че абонатът наруши задълженията си, произтичащи от това
Приложение, Договора или Общите условия, в това число, ако по негово искане или
вина Договорът по отношение на Услугите в това Приложение бъде прекратен в
рамките на определения срок за ползване, Операторът има право да прекрати
Договора по отношение на тези или всички Услуги и/или да получи неустойка в
размер на всички стандартни месечни абонаментни такси (без отстъпки), дължими
от датата на прекратяване до изтичане на определения срок на ползване“. Основанието
за прекратяване на договора следвало и от чл. 27.2 и чл. 54 от ОУ на мобилния
оператор, в които било упоменато, че „А.Б.“ ЕАД има право да ограничи достъпа
до част от услугите или да прекрати индивидуалния договор, ако абонатът има
неизплатени дължими вземания към „А.Б.“ ЕАД. А съгласно чл. 54 от ОУ „М. има право едностранно да прекрати
Договора за услуги или временно да спре достъпа на абоната до мрежата в
следните случаи: 54.1 При неплащане на дължими суми след изтичане срока за
плащане…“. За самото прекратяване на договора законът не изисквал форма
нито за валидност, нито за доказване, тъй като то настъпвало по силата на
договора, поради неизпълнението на абоната да заплати цената на предоставените
му мобилни услуги. Клаузата за неустойка била регламентирана и уредена в
договора за мобилни услуги към датата на подписването му и Общите условия на
оператора.
Неизпълнението
от страна на абоната-ответник да заплати сумите за потребените услуги, съгласно
издадените фактури, довело до прекратяването на индивидуалните договори на
ответника В.А.П. и до начисляването на договорна неустойка.
Твърди
се, че конкретният случай ответницата е подписала договор за мобилни услуги,
ползвала е предоствените ѝ мобилни услуги, но не е изпълнила задължението
си по договор да заплаща стойността на услугата, като с това си поведение е
изпаднала в забава. Издадени били фактури, които не са заплатени в срок.
Въз
основа на подадено от ищцовото дружество заявление по реда на чл.410 от ГПК,
било образувано ч. гр. д №484/2017г. по описа на PC Каварна и издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
Съдът разпоредил В.А.П. да заплати на мобилния оператор сумата от общо 95.44
лв. главница, представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги и
неустойка по договор за далекосъобщителни услуги и мораторната лихва в размер
на 3.04 лв.
В
рамките на предвидения от законодателя 14-дневен срок постъпило възражение от
страна на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение. Това обуславяло правния интерес на ищцовото дружество от образуване
на настоящото производство.
Ищцовото дружество моли съда да признае за
установено, че ответницата В.А.П., дължи на дружеството следните суми, за които
по ч. гр. д. №484/2017 г. по описа на РС Каварна е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, а именно:
- 9.90 лв. (девет лева и деветдесет стотинки) –
незаплатена далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителни
услуги с номер **** от дата 07.10.2013 г., съгласно фактура №********* с падеж
на плащане 25.07.2014 г., за отчетен период от 23.06.2014 г. до 22.07.2014 г.;
- 82.50 лв. (осемдесет и два лева и петдесет
стотинки) – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителни услуги с
номер **** от дата 07.10.2013 г., съгласно фактура №*********, с падеж на
плащане 01.12.2014 г., за отчетен период от 23.10.2014 г. до 22.11.2014 г.
Претендират се направените разноски по делото,
включително и тези в заповедното производство.
С
отговора на исковата молба ответницата оспорва иска. Заявява, че не е ползвала
предоставената ѝ от оператора услуга, тъй като получила по процесния
договор устройство, което не работело. Било ѝ отказано поправянето му,
което на практика означавало да плаща за нещо, което не ползва. Моли съда да
отхвърли иска като неоснователен.
В
първото по делото открито съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща
представител. Депозира писмено становище, с което поддържа иска.
Ответницата
се явява лично и и заявява, че не оспорва иска по размер. Моли съда да го
отхвърли като неоснователен, защото през отчетния период нямала достъп до
услугата по договора, поради повреда на ползваното до този момент устройство –
таблет. Позовава се и на изтекла погасителна давност.
Съдът, като съобрази правните доводите на ищеца и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 12, ал. 1 и чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е бил сезиран с установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и
чл.92 от ЗЗД.
Страните не спорят, а и от представените писмени
доказателства се установява, че ищецът е поел задължение да предоставя на В.А.П.
далекосъобщителни услуги, срещу насрещната престация – парично възнаграждение
съгласно тарифите на оператора, посочени в подписания договор и приложенията
към него.
Ищецът е представил дубликат на две данъчни фактури,
издадени от него: фактура № *********/25.07.2014 г., в която е обективирано
претендираното вземане за проведени разговори и месечни абонаментни такси за
използване на клетъчната обществена мрежа на „М.” ЕАД за отчетен период от 23.06.2014
г. до 22.07.2014 г., и фактура №
*********/01.12.2014 г.,, в която е начислена неустойка за предсрочно
прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги.
Ответницата е представила с отговора си на исковата
молба копия от констативен протокол №104317/18.09.2014 г., становище от „****“
ЕАД – клон гр. Д., протокол за връщане на сервизна техника №56363 от 25.09.2013
г., гаранционна карта и касова бележка. От тези писмени доказателства е видно,
че на 13.09.2013 г. ответницата е закупила от магазин „Технополис“ таблет марка„Prestigio“, с гаранционен
срок от 2 години. През месец септември 2014 г. (в срока на гаранцията) устройството
се е повредило, но сервизно обслужване не е извършено от продавача, тъй като е преценено,
че повредата не се покрива от гаранцията. Именно поради това ответницата е
счела, че не следва да заплати дължимата през този период сума от 9.90 лева,
представляваща месечна абонаментна такса.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Предявеният иск е допустим. Издадена е заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която в срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от ответника. Ищецът е предявил иска в
законоустановения едномесечен срок.
Разпределението на доказателствената тежест в процеса
изисква при предявен положителен установителен иск ищецът да докаже
възникването на спорното вземане, а ответникът следва да докаже фактите, които
изключват, унищожават или погасяват това вземане.
Задължението по фактура № *********/25.07.2014 г. се
признава по размер от ответницата. Твърдението ѝ, че през отчетния период
– от 23.06.2014 г. до 22.07.2014 г., закупеният таблет е бил повреден и тя на
практика не е можела да ползва услугата по договора, съдът няма как да приеме,
че представлява основание за неплащане на дължимите абонаментни такси. Договорът
за далекосъобщителни услуги е от 07.10.2013 г., т. е. сключен е един месец след
закупуване на въпросното устройство от ответницата. От доказателствата по
делото не става ясно каква е отговорността на ищцовото дружество за повредата в
таблета на ответницата, при положение, че го е закупила от магазин „Технополис“
и гаранционното обслужване е отказано от продавача. Освен това от представения
от нея констативен протокол №104317/18.09.2014 г. е видно, че таблетът е приет
за ремонт в сервиз на 16.09.2014 г. – два месеца след отчетния период, за който
ответницата не е платила дължимата по договор абонаментна такса и за който е
издадена фактура № *********/25.07.2014 г. Последното противоречи на
твърдението ѝ, че устройството е било повредено през отчетния период. С
оглед изложеното предявеният главен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД се явява основателен в пълния предявен размер. Възраженията за настъпила
погасителна давност не следва да се обсъждат, тъй като е следвало да бъдат
релевирани най-късно с отговора на исковата молба, което в случая не е сторено.
С разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД е предвидена
възможността страните да обезпечат изпълнението на поетите с договор
задължения, като предвидят неустойка, която да послужи за обезщетяване на
претърпените от евентуално неизпълнение вреди, без да е нужно същите да се
доказват. Задължението за неустойка става изискуемо от момента на осъществяване
на съответния вид неизпълнение, за което е уговорена.
В случая ищецът се позовава на неустоечна клауза,
съдържаща се в чл.5.3. от Приложение №1 към Договор за далекосъобщителни услуги
**** от дата 07.10.2013 г., съгласно която в случай, че абонатът наруши
задълженията си, произтичащи от договора, в това число ако по негово искане или
вина договорът по отношение на услугата бъде прекратен в рамките на определения
срок на ползване, операторът има право да прекрати договора по отношение на
тези или всички услуги и/или да получи неустойка в размер на всички стандартни
месечни абонаментни такси, дължими от датата на прекратяване до изтичане на
определения срок за ползване. Тълкувайки волята на страните по реда на чл.20 от ЗЗД съдът намира, че посочената клауза регламентира дължимост на неустойка не
само в случай на неизпълнение, но и в случай на разваляне. В този смисъл по арг.
от ТР №7/13.11.2014г. по т.д. №7/2013г. на ОСГТК на ВКС претенцията за
неустойка е принципно съвместима с преобразуващия ефект на развалянето.
Надлежното упражняване на потестативното право на разваляне обаче е елемент от
правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като е
уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение.
Доколкото не е уговорено друго следва да се приеме, че
надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила
на чл.87, ал.2 от ЗЗД. Писмените договори подлежат на прекратяване с изявление
в същата форма. Писмената форма за доказване произтича както от изричната
регламентация в чл.87, ал.2 от ГПК, така и по арг. от чл. 164, ал.1, т. 5 от ГПК, предвиждаща забрана за установяване прекратяването на писмени съглашения с
гласни доказателства. С оглед уговорения алгоритъм за изчисляване на
неустойката установяването на факта на получаване на писменото предизвестие от
абоната е от значение не само доказването на основанието, но и на размера на
иска. В разглеждания случай по делото не се твърди и не се установява
операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие, с което му предоставя
подходящ срок за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че
кредиторът не се е възползвал от правото си да прекрати договора, поради което
в неговата правна сфера не е възникнало вземане за неустойка при предсрочно
прекратяване на договора. По делото не са ангажирани, респ. събрани, годни
доказателствени средства – писмени, гласни, съдебно - счетоводна експертиза и
пр., установяващи настъпването на факти и обстоятелства, от хипотезата на
цитираната договореност, а именно – едностранно прекратяване на договора; по
чия инициатива – автономно от ответника или от ищцовото дружество по причина
констатирано неизпълнение на задължения на потребителя, както и от кой момент е настъпило
прекратяването. Поради това съдът не може да приеме, че са положително
настъпили условията за възникване на задължение в тежест на ответника да
заплати на ищеца, договорената неустойка, както и да прецени същата за доказана
в претендирания от ищеца размер на основание чл.92 ЗЗД. Неоснователни са
доводите на ищцовото дружество, че тези обстоятелства не се нуждаят от
доказване, поради това, че за самото прекратяване на договора законът и
договорът не изисква писмена форма за валидност, нито за доказване. Това не
освобождава претендиращата неустойка срещу ответника страна от тежестта да
докаже с годни доказателствени средства, при условията на пълно и пряко
доказване, осъществяването на фактите и обстоятелствата, съставляващи хипотеза
на конкретното притезание. В случая не се установява едностранно прекратяване
на договора преди изтичане на срока на
действие, договорен 24 месеца.
С оглед изложеното предявеният иск с правно основание
чл.422 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД се явява недоказан както по основание, така и
по размер, поради което следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
Изводът за частична основателност на иска с правно
основание чл.422 от ГПК поставя въпроса за размера на вземането за разноски в
заповедното производство, които съгласно задължителните указания, дадени с т.12
на ТР 4/2013г. и съобразно изхода от спора следва да бъдат присъдени в размер
на 21.26 лева от общо 205 лева, изразяващи се в заплатена държавна такса (25.00
лева) и адвокатско възнаграждение (180 лева).
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК в тежест на ответника
следва да се възложат направените от ищеца в исковото производство съдебни
разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 27.32 лева от общо
255.00 лева, изразяващи се в заплатена държавна такса (75.00 лева) и адвокатско
възнаграждение (180 лева).
Ответницата не претендира разноски и такива не следва да ѝ се
присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
за установено по иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, предявен от „А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес
управление:***, п. к. ****, район И., ул. „К.“ № *,
представлявано от изпълнителните директори А.Д.и М.М., чрез адв. В.Г., че В.А.П., ЕГН: **********,***,
настоящ адрес:*** дължи на „А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***** сумата от 9.90 лв. (девет лева и деветдесет стотинки) –
незаплатена далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителни
услуги с номер **** от дата 07.10.2013 г., съгласно фактура №********* с падеж
на плащане 25.07.2014 г., за отчетен период от 23.06.2014 г. до 22.07.2014 г.,
за което по ч. гр. д. №484/2017 г. по описа на РС Каварна е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл.
422, ал.1 ГПК, вр. чл.
92, ал.1 ЗЗД предявен от „А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *****,
със седалище и адрес управление:***, п. к. ****, район И., ул. „К.“ №*, представлявано от изпълнителните директори А.Д.и М.М., чрез адв. В.Г., за
признаване за установено, че В.А.П., ЕГН: **********,***, настоящ адрес:*** дължи
на „А.Б.“ ЕАД сумата от 82.50 лв. (осемдесет и
два лева и петдесет стотинки), представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителни услуги с номер **** от дата
07.10.2013 г.
ОСЪЖДА
на основание чл.
78, ал.1 ГПК В.А.П., ЕГН: **********,***,
настоящ адрес:*** да заплати на „А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес
управление:***, п. к. ****, район И., ул. „К.“ №*,
представлявано от изпълнителните директори А.Д.и М.М.,
чрез адв. В.Г. сумата от общо 48.58 лв. (четиридесет и осем лева и петдесет и
осем стотинки), представляваща разноски по делото, от които 21.26 в заповедното
производство и 27.32 лева в исковото производство.
ПРИСЪДЕНИТЕ
суми могат да бъдат платени по банкова сметка: ***: ***, Райфайзенбанк
(България) ЕАД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване от страните
пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от съобщението, че е изготвено.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ПВ