Р Е
Ш Е Н
И Е №198
Гр.Варна, 19.08.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд, търговско
отделение, трети състав, в публичното съдебно заседание на трети
юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ
ХРИСТОВА
При участието на секретаря Ели
Тодорова
Като
разгледа докладваното от съдията Радослав Славов в.търг.дело № 327 по описа за
2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството
е образувано по постъпила въззивна жалба
от "УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ"ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление по търг. регистрация в гр.София
1303, р-н Възраждане, ул.“Гюешево“ №14
представлявано от управителите Александър Калинов Кръстев и Илия
Величков Семерджиев, чрез пълномощникът си адв.С.Д. ***- ищец по т.д. №
88/2018год. по описа на ОС-Разград, срещу постановеното решение по делото с №
16 от 25.02.2019год., с което
е отхвърлен предявения
от "УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ"ЕАД, ЕИК *********, против „КАЛАБРЕС"ЕООД, ЕИК116562892, със
седалище и адрес на управление гр.Разград, ул."Венелин"№9, ап.1, иск
с правно основание чл. 534 ал. 1 ТЗ,
предявен като частичен за заплащане на
сумата 12 781,70евро, претендирана като стойност, с която „КАЛАБРЕС"ЕООД,ЕИК116562892, се е обогатило във вреда на "УНИКРЕДИТ
ЛИЗИНГ"ЕАД, ЕИК ********* поради изгубване на исковете по запис на
заповед № 87047, издаден на 16.ХІІ.2008 г. за сумата 64 410,71евро до размера на които твърди неоснователното му
обогатяване и на осн. чл.78 ГПК е осъден ищецът да заплати на „КАЛАБРЕС"ЕООД,ЕИК116562892 разноски по делото в размер на 1 542,00
лв.
От "УНИКРЕДИТ
ЛИЗИНГ"ЕАД, ЕИК ********* е постъпила и частна жалба срещу определение № 121/08.04.2019год. с което в
производство по чл.248 ГПК, съдът по молба на жалбоподателя, е измененил
решението в частта за разноските, като е намалил присъдените разноски за адвокатски хонорар на ответното дружество от
1 552лв, на 1285лв. Счита решението за неправилно- поради нарушение на процесуалния и материалния
закон, по изложени съображения, като се иска неговата отмяна и постановяване на
ново, с което искът да бъде уважен в предявеният размер.
Оспорва изводите на съда, довели до
отхвърляне на иска, който е приел, че погасяването по давност на каузалното
правоотношение, във връзка с което е издадена ценната книга, има за последица
освобождаване на длъжника от менителничната отговорност и е основание за
отхвърляне на иска по чл.534 ал.1 ТЗ. като излага следните съображения:
Представеният по делото документ,
като притежаващ формата и реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ, удостоверява
валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на
посочената от издадетеля парична сума.
С иска по чл.534 ал.1 ТЗ кредиторът
не упражнява право на иск по вземания, по каузалното правоотношение, за да се
преценява дали е погасено правото му да ги иска принудително. В рамките на
менителничния иск, могат да бъдат разглеждани доводи, произтичащи от каузалното
правоотношение, но те биха били релевантни, ако са свързани с погасяването,
евентуално новирането на задължението по
ефекта, а не с погасяването правото на иск или на правото на принудително изпълнение.
С жалбата се иска решението да бъде
отменено и постановено друго, с което
искът да бъде уважен в претендираните размери.
С частната жалба се иска
определението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да се
отхвърли искането на ответника за присъждане на разноски изцяло, като се
мотивира, че ответното дружество няма възможност за реално заплащане на
разноски.
Жалбата отговаря на изискванията на
чл.260 и чл.262 ГПК и е допустима.
Насрещната страна, чрез писмени
становища на процесуален представител, счита
жалбите за неоснователни, по изложени съображения.
В съдебно заседание жалбата се
поддържа съответно оспорва чрез процесуални представители.
След като се съобрази с
доказателствата по делото и взе предвид становищата на спорещите страни,
Варненският апелативен съд съобрази следното:
Предявеният иск, предмет на настоящето производство е
с правно основание чл.534 ал. ТЗ
Производството е образувано по искова молба в която ищецът "УНИКРЕДИТ
ЛИЗИНГ"ЕАД-гр.София, ЕИК *********,
тввърди, че ответникът „Калабрес“ЕООД е издало ЗЗ с поемател ищеца и с падеж –в
срок на предявяване в срок до 61 м. от
издаването му-16.12.2008год.-т.е е следвало да бъде предявен до 16.01.2014год.
в който срок същият не е предявен. За това, ищецът се позовава на качеството си на приносител на погасен по
давност менителничен ефект-запис на заповед, предявява на осн. чл.53 ТЗ срещу
„КАЛАБРЕС"ЕООД,ЕИК116562892, със седалище и адрес на управление по търг.
регистрация в гр.Разград, ул."Венелин"№9, ап.1 частичен иск за 12 781,70евро, до размера на които твърди неоснователното му
обогатяване.
Искът се основава на следните
обстоятелства:
Ищецът притежава и е приносител на Запис на
заповед №87047, издадена на 1б.І.2008г. от ответното дружество в обезпечение на
каузално поети по сключен с „УникКредит Лизинг"АД Договор за финансов
лизинг на ППС№87047/1б.ХІІ.2008г. парични задължения, включващи - дължима за
периода от 19.III.2009 до 19.V.2010r. главница по лизингови вноски в размер на
10 015,15евро (19 587,93лв.) с вкл.ДДС и дължима за периода от 19.VII.2009 до
19.V.2010r. възнаградителна лихва в размер на 2 856,55евро (5 586,93лв.). Записът на заповед е с падеж съобразен с чл.487, ал.1, т.З ТЗ падеж - платим на
предявяване в срок до 61 месеца от дата на издаването му. Поетото с издаване на
Записа на заповед от ответника задължение за погасяване на вземане е в размер
на 64 410,71 евро. Лизингодателят не е предприел предявяване на издадения му от ответника
записа на заповед на дата на падежа-16.І.2014г. и погасяване на правото на пряк менителничен иск срещу
ответното дружество като издател на Записа на заповед към 16.І.2017г.-поради изтичане на три годишна
давност. Излага твърдение за неоснователното обогатяване на ответника във вреда
на ищеца поради прескрибиране на Запис на заповед №87047 от 16.І.2008 г.,
платим на предявяване в срок за
предявяване на плащането до 61 месеца от издаването й.
Излага, че претендираната по иска сума от 12 871,70 евро е
част от дължимото и непогасено по Записа на заповед вземане от 64 410,71евро.
Ищецът твърди, че за него не
съществува друга процесуална възможност да получи дължимата по записа на
заповед сума, освен чрез специалния иск
по чл. 534, ал.1 от ТЗ, поради което и на посоченото основание претендира
осъждането на ответника със заплащане
на исковата сума ведно със законната лихва върху нея от подаване на ИМ до
окончателното й плащане.
С писмен отговор ответното дружество
оспорва предявеният иск като
неоснователен с твърдението, че
процесната Запис на заповед е издадена като гаранция по каузална сделка-ДФЛ за
автомобил и че индивидуализираният в предмет на лизинговия договор автомобил е
върнат на лизинговата компания през 2010г., оспорва основателност на иска
поради изпълнение на обезпеченото със Записа на заповед вземане и настъпило в
тази връзка удовлетворяване на кредитора по каузалната сделка. Оспорва основателността на иска за менителнично неоснователно
обогатяване, въвеждайки възражение за
погасяване по давност на
обезпечените с менителничния ефект вземания, дължими в изпълнение на лизинговия договор до прекратяването му на 1.VІ.2010г. В тази връзка
счита, че за кредитора по процесния запис на заповед не е налице вреда,
тъй като погасяването на прекия иск по давност е настъпило поради негово бездействие.
Съдът
след като съобрази доказанттелствата по делото и взе в предвид становищата на
страните, съобрази следното:
Не се
спори относно следното:
Исковата молба е подадена на
24.ІV.2018г.
Безспорно е установено по делото,
че на 16.ХІІ.2008г. между „УниКредит Лизинг“АД, ЕИК121887948-лизингодател
и ответното
„КАЛАБРЕС“ЕООД-лизингополучател е бил
сключен Договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 87047/16.12.2008год.
По тд №608/2018 на
ВОС като доказателство е приложен погасителен план, считан като неразделна част
от ДФЛ, с подписването на който, страните по договора са приели, че
договорената лизингова цена на индивидулазиранато в предмет на договора
превозно средство е в размер на 87 112,02 евро. с вкл.ДДС . Като за
придобиването му в собственост, ответното дружество се е задължило в срок до
19.ХІІ.2013г., да извърши следните плащания: дължима в десет дневен срок от
сключване на ДФЛ встъпителна вноска в
размер на 22 701,30лв. ;
последващи, ежемесечно дължими на 19- то число на съответния
месец, равни по размер лизингови вноски, дефинирани според чл.5, ал.1,
т.2 от ДФЛ като възнаграждение за
ползването на обекта в срока на договора;
вноска по остатъчна стойност на обекта.
В случай на недостатъчност
на извършеното плащане, според
чл.5, ал.5 ДФЛ задълженията се погасяват в следния ред-разноски,
начислена неустойка, договорни лихви, такси за обслужване и главница, включваща
задължения за застр. премии, данъци,
вноски за ползване на обекта.
Според чл.30, в случай на неизпълнение на поетите по ДФЛ
задължения, изразяващи се в забава на плащане с настъпил падеж, невръщане на
лизинговия обект в срок и при разваляне
на договора по негова вина, в отговорност на ответника-лизингополучател са
договорени обезпечаващи лизингодателя
неустойки.
В обезпечение на
дължимото по ДФЛ изпълнение, вкл. и по
изпълнението на последиците при обективирана от негова страна неизправност(неустойки
и лихви за забава), лизингополучателят
се е задължил да издаде на лизингодателя запис на заповед, платим без протест и „на предявяване със срок
на предявяване за плащане, дълъг, поне колкото срока на договора“- чл.18(15)ДФЛ.
Издаването на записа на заповед е
предвидено като условие за сключването на ДФЛ.
Установено е, че на 16.ХІІ.2008г/л.5 т.д.№608/18 ВОС/ ответното
дружество е издало, отговарящ от външна страна на формалните изисквания за
валидност Запис на заповед №87047, задължавайки се с издаването му „безусловно
и без протест“ да заплати на лизингодателя сумата от 64 410,71евро при предявяване на записа. Като предявяването му за плащане от приносителя е дължимо в срок до 61 месеца,
считано от дата на издаването му. Т.е., крайният срок за
предявяване на записа на заповед за плащане е 16.І.2014г.
По делото не се
спори, а и от доказателствата се следва за установено, че в предвиденият за
това срок приносителят на менителничния ефект не е предявил същия за плащане.
Съобразно чл.531 ТЗ исковете за реализиране на вземането по менителничния ефект се погасява с изтичане
на тригодишна давност, считано от дата на падежа му. Следователно, при настъпил
на 16.І.2014г. падеж, правото на прекия иск по чл.531 ТЗ се явява погасено по
давност на 16.І.2017г. Не се оспорва че ЗЗ обезпечава каузалното правоотношение
между страните възникнало от сключения между тях ДФЛ.
Не се оспорва, че поради
неизпълнение, лизингодателят е прекратил договора за финансов лизинг с
връчване на нотариална покана изх.№0024552/15.ІІ.2010г. с отправянето на която, лизингодателят уведомява ответното дружество,
че към 15.ІІ.2010г. е в забава на падежирали по ДФЛ вноски в общ размер на
29 582,90лв. , а задълженията му по
непадежирали към тази дата вземания е в размера на 99 996,89лв. Считано от
дата на получаване на поканата, на ответното дружество е предоставен тридневен
срок за погасяване на целия дълг по договора, възлизащ общо на 129 579,79лв. като в случай на неизпълнение му е указано,
че лизинговият договор ще се счита за
развален. Връчването на
поканата на ответника е нот.
удостоверено на 1.VІ.2010г.
Ответникът не оспорва и признава
прекратяването на договора на 1.VІ.2010г. От фактическа страна съдът приема за
безспорно, че сключеният между страните ДФЛ е прекратен, като с
приемо-предавателен протокол от 19.ХІІ.2011 г. лизинговата вещ е
върната на лизингодателя.
Според заключението на неоспорената СИЕ,
към 1.VІ.2010г. неплатените по ДФЛ задължения възлизат общо в размер на
154 548,10лв. като равностойност на
79 019,19евро. Размерът на непогасените по ДФЛ задължения е формиран до 154 548,10лв. след
приспадане на 51 047,16лв.(26 100,00евро) , които към 17.І.2012г. лизингодателят е получил от повторната реализация на лизинговия
обект.
При изготвяне на заключението вещото лице е
съобразило доказателствата по делото, както и намиращите се такива в
счетоводството на ищеца. Ответникът е отказал достъп на експерта
до воденото от него счетоводство. На база предоставената му делото
информация вещото лице установява, че по счетоводни данни на ищеца към
24.ІV.2018г. , партидата на ответното
дружество остава задължена: с просрочена и неплатена към 1.VІ.2010г. главница в размер
на 19 587,95лв.; просрочена и неизплатена към 1.VІ.2010г.
възнаградителна лихва в размер на
5 586,94лв; задължения за такси,
данъци и застраховки в размер на 8 063,24лв.; Начислена към 1.VІ.2010г. неустойка в размер на 78 298,31лв. , за
разваления на тази дата , по вина
на лизингополучателя ДФЛ; Направени след разваляне на договора разноски в
размер на 12 048,57лв. или 6 160,34 евро;
законна лихва за забава, начислена за времето от 2.VІ.2010 до 24.ІV.2018г. в размер на 76 844,18лв. с остатък към 24.ІV. 2018г. в размер на
56 304,40лв.; сторени, последващо на прекратяването на ДФЛ разноски в размер на 12 048,18лв. Като в
таблици на стр. пета от заключението си, вещото лице е посочило, че плащането
на вноските по договорената възнаградителна лихва е спряно от ответното
дружество от 19.VІІ.2009г., а по главницата
от 19.ІІІ.2009г.
Предвид изложеното, съдът прави
следните изводи:
Искът е с правно основание чл.534
ал.1 ТЗ, чрез който се дава възможност на приносителя на менителница, да иска
от издателя сумата, с която се е обогатил в негова вреда.
Правото
на приносителя на запис на заповед да предяви специалният менителничен иск по
чл.534, ал.1 от ТЗ възниква в случаите, когато е погасено правото на пряк иск
по чл. 531, ал.1 от ТЗ.
Не е спорно също, че ДФЛ са за продължително и периодично изпълнение.
Неплатените от ответника лизингови вноски представляват периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, които по своя характер са повтарящи се
парични задължения, имащи единен правопораждащ ги факт - сключените от страните
договори за лизинг.
Този
извод е съобразен и със съдебната практика. С решение №16 от 9.05.2017г. по
гр.дело № 50185/2016г. на ВКС, Іг.о. / № 185/2015г. по описа на ІІ т.о./ и
решение № 65 от 23.05.2017г. по т.дело №904/2016г. на ВКС, ІІ т.о., постановени
по реда на чл.290 и сл. ГПК, е прието, че вземането на лизингодателя по договор
за финансов лизинг за заплащане на лизинговите вноски / в частта им за
главница/ имат характер на периодични плащания по смисъла на чл.111, б”в” ЗЗД и
се погасяват с тригодишна давност.
Падежът
на вземането за вноските по договора за финансов лизинг е настъпил с
прекратяването на договора – 01.06.2010г., а искът по чл.534, ал.1 ТЗ е
предявен на 24.04.2018г. Поради това тези вноски са се погасили с изтичането на
кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД. Изтичането на
погасителната давност по каузалното правоотношение обуславя неоснователност и
на предявения иск по чл. 534, ал. 1 от ТЗ, поради следното:
Предвид обезпечителната функция на
записа на заповед и неговото прескрибиране като последица от пропускането на
срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ погасяването по давност на обезпечените със записа
на заповед каузални вземания на ищеца - поемател изключва наличието на вреда по
смисъла на чл. 534, ал. 1 ТЗ. По делото
е безспорно, че исковата претенция се неплатените но дължими по договора за
лизинг, от ответника лизингови вноски за периода 19.ІІІ.2009 г. - 1.VІ.2010 г.
Както се посочи, вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за
заплащане на лизингови вноски имат характер на периодични плащания и се
погасяват с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Между страните не съществува
спор, че договорът за финансов лизинг с № 87047/16.ХІІ.2008 г. е прекратен
и лизинговата вещ е върната на ищеца - лизингодател на 19.ХІІ.2011 г. Искът
по чл. 534, ал. 1 ТЗ е предявен на
24.ІV.2018г. и дори да се приеме, че най-късният момент, от който е започнала
да тече тригодишната погасителна давност за неплатените лизингови вноски,
съвпада с датата на прекратяване на договора, давността е изтекла преди
24.ІV.2018 г. и вземанията на ищеца са погасени на основание чл. 111, б.
"в" ЗЗД. Погасяването по давност на обезпечените със записа на
заповед каузални вземания и прескрибирането на менителничен ефект поради
пропускане на срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ са последица от бездействието на ищеца
- кредитор, поради което искът по чл.
534, ал. 1 ТЗ е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Горният извод изцяло е съобразен и със
задължителната съдебна практика –Конкретно аналогичен казус е разгледан от ВКС
/С Р. № 131/ 30.VІІІ.2017 г. по т. д. № 557/2016 г., постановено по реда на чл.
290 ГПК състав на ВКС, I т. о., в което е дадено следноторазрешение:
"Когато приносителят на записа на заповед е пропуснал да предяви
менителничния си иск в сроковете по чл. 531, ал. 1 във вр. с чл. 537 ТЗ срещу
издателя на записа на заповед, платец по заповедната книга, предявеният на
основание чл. 534, ал. 1 ТЗ иск за
неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането
по каузалната сделка е погасено поради непредявяването му в предвидените в
закона давностни срокове за съответното вземане". Отговорът на въпроса е
даден в хипотеза, при която в защита срещу предявен иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ за неоснователно
обогатяване, вследствие прескрибиран запис на заповед, ответникът - платец е
извел недължимостта на менителничното вземане за неоснователно обогатяване от
погасяването по давност на каузалното вземане, обезпечено със записа на
заповед.
Или,
доказването на релативните възражения на длъжника срещу приносителя на записа
на заповед, основани на каузалната сделка,
има за последица освобождаване на длъжника от менителнична отговорност и е основание за отхвърляне на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ, тъй като за ищеца няма да
има вреда, въпреки невъзможността да упражни правата си по менителничния иск
поради погасяването му по давност.
Предвид
гореизложеното съдът намира, че предявения от "УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ"ЕАД
, ЕИК ********* срещу
„КАЛАБРЕС"ЕООД,ЕИК116562892,
частичен иск за неоснователно
обогатяване по чл.534, ал. 1 от ТЗ
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на частната жалба срещу
определението по чл.248 ГПК:
Представени са доказателства за заплатено
и договорено възнаграждение в размер на 1285лв. /стр.22/, което е съобразено от
съда. Заплащането на възнаграждение за разноски няма отношение към
обстоятелството дали дружеството извършва дейност. Според представените
доказателства, същите са реално извършени, поради което следва да се присъдят,
с оглед изхода на спора.
С оглед на
изложеното, решението на РзОС следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, като на
основание чл.272 ГПК препраща и към мотивите на окръжния съд, които споделя.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16/25.02.2019
год., постановено по т.д.№ 88/2018год. по описа на ОС –Разград, изменено с
Определение № 121 от 8.04.2019год.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1-месечен срок от
връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.