Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 71
гр.Пловдив, 27.02.2019г
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение І-ви състав, в открито заседание на тридесети
януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Цветелина Георгиева
при секретаря Цветелина Диминова и в присъствието
на прокурора... ................., разгледа докладваното от съдия Георгиева
в.т.д. № 719 по описа за 2018г на
Пловдивски апелативен съд и взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 46 от 10.04.2018г по
т.д. № 130/2016г по
описа на Окръжен съд – Пазарджик е ОСЪДЕНА С.М.Б. – ЕТ с фирма „В.к.– С.Б.“,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, да плати на „Б.“ ЕООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***, сумата от 143
170лв,
представляваща дължима главница по Договор за заем от 01.10.2015 г., сумата от 992.35лв, представляваща договорна
възнаградителна годишна лихва в размер на 3 % върху заемната сума за периода от
предоставяне на съответната част от главницата до датата на падежа за връщане –
31.12.2015 г., както и сумата от 2 668.64лв,
представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД върху главницата от 143170лв, за периода от 01.01.2016г до датата на
предявяване на иска – 06.07.2016 г., на основание чл. 79 вр.
чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от 143170лв от
предявяване на иска – 06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като исковете
са ОТХВЪРЛЕНИ за разликите до
пълните предявени размери - от 143 170лв до претендираните 172 170лв и от 992.35лв до претендираните 1 188.21лв,
като неоснователни.
Едноличният търговец е осъден да
плати на „Б.“ ЕООД след компенсация сумата от 8 588.49лв
за съдебни разноски.
Против постановеното решение в осъдителната му
част е подадена въззивна жалба от С.М.Б. в качеството ѝ на ЕТ „В.к.– С.Б.“
– гр.С., ЕИК *, която го счита за неправилно, незаконосъобразно и необосновано
и моли да бъде отменено. Претендира разноски.
Ответникът по въззивната жалба „Б.“ ЕООД ***, ЕИК
* счита постановеното съдебно решение в неговата осъдителна част за правилно и
законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Подадената въззивна
жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна
и с предписаното от закона съдържание.
Апелативният съд,
след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с
оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК
приема, че постановеното решение е валидно и допустимо, а след преценка на събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК приема за
установено следното:
Ищецът пред
окръжния съд „Б.“ ЕООД ***
е твърдял, че на 01.10.2015г е сключил с
ЕТ „В.к.– С.Б.“ договор за
паричен заем като се е задължил да предаде на едноличния търговец сумата от
150 000лв, а последният да му я върне в срок до 31.12.2015г. По-късно
двамата договорили устно заемната сума
да бъде увеличена на 183 170лв, като всички останали уговорки оставали
същите. Втората сума била предоставена от ищеца с няколко извършени банкови
превода от него по посочената в договора банкова сметка ***, както следва: на
05.10.2015г били преведени 29 000лв, на 06.10.2015г – 29 000лв, на
07.10.2015г – 25 600лв, на 08.10.2015г – 29 000лв, на 09.10.2015г –
29 000лв, на 13.10.2015г – 13 000лв и на 15.10.2015г – 28 570лв.
Дължимата сума му била върната частично от ЕТ, който на 20.10.2015г му върнал
по банков път 9 600лв и на 21.10.2015г – 1 400лв с посочено основание
на превода - „връщане на заем по договора“. Последното се тълкува от ищеца като
признание, че договор за заем съществувавал, но остатъкът от предоставената
сума от 176 026,85лв не бил върнат,
както и договорената в чл. 1, ал. 3 от Договора дължима 3 % годишна лихва върху
заемната сума. Ищецът посочва, че изпращал покани за връщане на заемните
средства, но изпълнение не последвало, поради което предявява осъдителните си
искове за връщане на заетите средства, ведно с договорената лихва и обезщетение
за забавено плащане на главницата. При условията на евентуалност, ако съдът
приеме, че не е налице договорно сонование за претендиране на главницата, то
иска нейното връщане на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, като получена без
основание.
Ответникът е
оспорил съществуването на заемно правоотношение, като е заявил, че договорът за
заем от 01.10.2015г е абсолютно привидна сделка, тъй като страните по него не
са желаели каквито и да е било правни последици от него. За установяване на
привидността било съставено обратно писмо, а именно договор от 05.10.2015г за
опрощаване на задължението по договора за заем. Той сключил заемния договор по
молба на управителя на „Б.П.“ ООД – гр.Б., ЕИК *– А.И.П., тъй като управителят
на ищцовото дружество В.И.В.му дължал пари, но те нямало как да бъдат
осчетоводени. Поради това получените от ищеца суми, ответникът превеждал на „Б.П.“
ООД. Ответникът е заявил, че се е доверил на А.П., тъй като по това време са
имали бизнес отношения по сключен между тях Договор за СМР от 03.04.2015г с
предмет: „П.“ с цена на СМР от 386 025.55 лв. без ДДС и срок за изпълнение
15.09.2015г. Ответникът посочва, че се усъмнил в думите на А.П. и за да може да
докаже, че не дължи тези заемни суми на ищеца, бил подписан между тях и
договорът за опрощаване на задълженията, който не нарушавал финансовото
законодателство на Р.. Ответникът продължава, че се е доверил на А.П., тъй като
към онзи момент той е бил единственият изпълнител по договора за СМР от
03.04.2015г и на когото вече бил заплатил сумата от 110 000 лева, а от
изпълнението на строителния обект в срок зависело започването на търговската
дейност. Относно частично върнатите суми на ищеца твърди, че това е изпълнено
отново по молба на А.П., който му обяснил, че това се налагало, тъй като на
ответника била преведена от ищеца по-голяма сума.
Изложените
обстоятелства по симулативност на договора за заем са изцяло оспорени от ищеца,
който оспорва да е подписал договор за опрощаване на задължения.
При тези становища окръжният съд е тълкувал съдържанието и правните
последици на сключения договор за опрощаване, чийто предмет могат да са само
съществуващи, но не и бъдещи задължения и е приел, че е извършено опрощаване
единствено на предоставената от заемодателя на ответника в същия ден сума от 29 000лв,
връщането на която ответникът не дължи. Съобразно дадените свидетелски
показания и извършеното от вещото лице счетоводител проследяване на плащания по
дати, страни и основание, съдът е приел за недоказани в процеса възраженията на
ответника за симулативност на договора за заем от 01.10.2015г и поради това го
е осъдил да врърне предоставената му в
заем обща сума, намалена с опростените 29 000лв, ведно със съответната
дължима договорена лихва върху тях и обезщетение за забавено плащане, като е
отхвърлил претенциите до пълните предявени размери.
Недоволен от решението в неговата осъдителна част е останал едноличният
търговец, който с подадената въззивна жалба поддържа вече направените пред
окръжния съд доводи за симулативност, който според него са доказани. Ответникът
по жалбата е поддържал изцяло вече заявените обстоятелства пред окръжния съд.
Въззивната инстанция намира за установено следното:
Ищецът пред окръжния съд „Б.“ ЕООД е предявил претенциите
си с твърдение за сключен между него и ответника договор за заем от 01.10.2015г,
като между страните не е имало спор, че договорената заемна сума от
150 000лв не е била предоставена на датата на сключване на договора, а с
извършени няколко последващи плащания в общ размер от 183 170лв по
банковата сметка на ЕТ на дати: 05.10.2015г - 29 000лв, 06.10.2015г,
07.10.2015г, 08.10.2015г, 09.10.2015г, 13.10.2015г и на 15.10.2015г. След така
извършените преводи, установени и от приетата пред окръжния съд счетоводна
експертиза, едноличният търговец върнал частично по банков път сумата от 9600лв
на 20.10.2015г и сумата от 1 400лв на 21.10.2015г с посочено основание на
превода - „връщане на заем по договора“. При тези изложени обстоятелства и
предвид реалния характер на договора за заем се поставя въпросът за правната
природа на сключения между страните и озаглавен от тях „договор за заем“ с дата
01.10.2015г. Реалният характер на договора за заем означава, че той поражда
действие и се счита сключен в момента, в който страните по него не само са се
съгласили по основните му елементи – размер на предоставена сума, задължение за
връщане, но и реално договорената сума е предоставена – в този смисъл е налице
многобройна, трайна и непротиворечива практика на ВКС, като напр. решение № 379 от
06.01.2014г,
по гр. д. № 171/2014г, IVг.о., решение № 174/23.07.2010г по гр.
д. № 5002/2008г,
IV г. о., решение № 143/12.04.2011г, по т. д. № 634/2009г, II т. о., решение № 182/13.12.2018 г., по гр. д. №
657/2018г,
III г. о. От казаното следва, че между страните по делото са
налице сключени множество договори за заем, всеки от съответната дата, на която
от ищеца е превеждана сума пари по банковата сметка на ответника. Подписаният
помежду им и наречен от тях договор за заем с посочена дата 01.10.2015г по
правната си същност представлява договор, с който ищецът „Б.“ ЕООД се е
задължил да даде заем на ответника едноличен търговец при договорените условия
и по посочената банкова сметка, *** – да го върне. Този вид договор е уреден в
чл.241 от ЗЗД и има самостоятелен характер, различен от договора за заем,
коментиран в определение № 654 от 24.10.2011г на ВКС по т. д. № 378/2011г, I
т. о. В изпълнение на така постигнатите общи условия на
договоряне, отношенията между страните са продължили със скючени последващи
договори за заем, подчиняващи се на вече постигнатите рамкови условия до
предоставяне на общата сума от 183 170лв.
На дата 05.10.2015г, на която е сключен първият
договор за заем за сумата от 29000лв, преведена по банков път от ищеца на
ответника, те са подписали и договор за опрощаване на задължение, в текста на
който е записано, че се ищецът опрощава на ответника задължението му по договор
за паричен заем в размер на 150000лв, като ответникът се задължава да изпълни
другите задължения към кредитора си по договора, който е опростил породеното
задължение, вкл. заплащането на съответния данък, ако такъв се дължи. Този
договор не съдържа каквито и да било волеизявления на договорящите страни за
изразена от тях привидна воля в
отношенията им, вкл. и за дадените в заем в същия ден пари. Ето защо
въззивната инстанция споделя напълно извода на окръжния съд, че този договор не
разкрива симулация и по правната си същност не представлява обратно писмо. На
второ място, в него страните говорят за опрощване на „задължението“, използвана
е членувана форма, чието граматично тълкуване води до извод, че се касае не за
каквото и да е задължение, а за конкретно такова – конкретното такова
задължение между тези две страни в този ден е единствено дадената в заем сума
от 29000лв и именно нея страните са се договорили да опростят. Изводът на съда
не се променя от изрично посочената сума от 150 000лв, тъй като същата е
била променена от страните по-късно и следователно не конкретният, фиксиран
размер е бил водещ в постигнатото съгласие за опрощаване, а конкретното,
съществуващо към онзи момент задължение. Същото това тълкуване дава основание
на съда да изключи тезата за заявена от заемодателя – ответник по жалбата воля
да опрощава бъдещи задължения, волеизявление в който смисъл липсва, нито може
да се извлече по тълкувателен път.
След датата на този втори договор са сключени
последващите договори за заем, последният от които с дата 15.10.2015г, като след
това на дати 20.10. и 21.10.2015г от страна на заемополучателя е извършено
частично погасяване на задълженията с плащания в общ размер от 11000лв и с
изрично посочено от него основание – връщане по договор, а остатъкът от общо
дадените в заем средства не са погасени. Следователно обща е била волята на
страните за частично опрощаване на дадения заем от 05.10.2015г, но това не се
отнася и не се разпростира и в отношенията им по последващите предоставени
заеми, които длъжникът – жалбоподател с поведението си е манефистирал възприето
от него задължение да връща. Недоказано е възражението му, че тези суми той
върнал като дадени по грешка, тъй като оформените преди процеса писмени
документи от него самия са с ясно вписано основание – връщане на заем.
Установените от съда отношения между търговците
се установяват и от приетите пред окръжния съд писмени доказателства, вкл.
банкови извлечения, въз основа на които е работила и е изслушана и приета и
счетоводна експертиза. По отношение надлежното сключване от заемодателя „Б.“
ЕООД на договора за опрощаване е приета и графологична експретиза, с която
подписът на представляващия дружеството под него е установен, т.е. налице е изразена
валидна воля за сключването му.
Всички тези обстоятелства не се оспорват от
ответника като съществуващи, но той твърди тяхната привидност, като зад тези
отношения всъщност стоят отношения между „Б.“ ЕООД и трето за спора лице, „Б.П.“
чрез А.П., извършил възложени от ЕТ строителни дейности в същия този период.
Тези твърдения на жалбоподателя не се установяват от нито едно от
доказателствата и доказателствените средства по делото, вкл. и от доведените и
разпитани негови свидетели, единият от които П.В.дава показания за възприети от
него обсотятелства, докато втората свидетелка Г.С.възпроизвежда казани ѝ
от едноличния търговец обстоятелства в качеството ѝ на счетоводител. Така
свидетелят В.дава показания за извършвани банкови преводи между едноличния
търговец и неговия строител и между ЕТ и „Б.“ ЕООД, които показания не се
подкрепят като дати от движението по банковите сметки на трите лица. Напротив,
от счетоводната експертиза се установява извършени от строителя работи, които
ЕТ е приел и поетапно е изплатил, като извършените плащания са в обема
единствено на договорените, извършени и приети строителни работи и са след
предоставените му заемни средства от „Б.“ ЕООД. Пак от счетоводната експертиза
се установя, че плащанията на ЕТ към строителя „Б.П.“ са извършени само в
периода, в който търговецът е разполагал със заемни средства, вкл. осигуряването
на други такива от финансови институции, пред които управителят на „Б.П.“ е
станал поръчител. Пак от писмените доказателства се установява, че през
м.септември 2015г ЕТ е заплатил за строителни работи сумата от 110 000лв, а
свидетелят В.дава показания, че тази сума е заплатена още през пролетта на
2015г и въпреки това едноличният търговец бил „притискан“ от А.П.. Единствено
поради оказания натиск ЕТ се съгласил да сключи привиден договор за заем. Тази
привидност остава единствено като въведено в процеса твърдение за защита, но
същата остава изцяло недоказана, до който правилен извод е достигнал и
окръжният съд като е приел претенцията за връщане на заеми за основателна и я е
редуцирал с размера на опростената сума. Върху дъжимата главница е присъдил и
дължимите възнаградителна и мораторна лихва и поради това решението му като
изцяло законосъобразно следва да бъде потвърдено.
С оглед произнасянето от въззивната инстанция ответникът
по жалбата има право на претендирани
съдебни разноски в размер на 4600лв - заплатено възнаграждение за адвокатска
защита, дължимо от жалбоподателя.
Мотивиран от
горното, Пловдивският апелативен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 46 от
10.04.2018г по т.д. № 130/2016г по
описа на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, в която е ОСЪДЕНА С.М.Б. – ЕТ с
фирма „В.к.– С.Б.“, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, да плати на „Б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление:***, сумата от 143 170лв, представляваща дължима главница по Договор за заем
от 01.10.2015 г., сумата от 992.35лв, представляваща договорна
възнаградителна годишна лихва в размер на 3 % върху заемната сума за периода от
предоставяне на съответната част от главницата до датата на падежа за връщане –
31.12.2015 г., както и сумата от 2 668.64лв, представляваща
обезщетение в размер на законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД върху
главницата от 143170лв,
за периода от 01.01.2016г до датата на предявяване на иска – 06.07.2016 г., на
основание чл. 79
вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата
от 143170лв от
предявяване на иска – 06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като
и сумата от 8 588.49лв за съдебни разноски.
ОСЪЖДА С.М.Б. в качеството ѝ на
ЕТ „В.к.– С.Б.“ – гр.С., ЕИК * да заплати на „Б.“ ЕООД ***, ЕИК * от 4600лв
за съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.