РЕШЕНИЕ
№ 371
гр. Велико Търново , 22.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и втори февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:ДИМО КОЛЕВ
при участието на секретаря АЛБЕНА П. ШИШМАНОВА
като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Гражданско дело №
20204110101744 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът излага твърдения, че на 10.05.2017г. във връзка с договора за мобилни
услуги с предпочетен номер *** е сключил с ответника договор за лизинг, по силата на
който му е предоставил за временно и възмездно ползване устройство „***” срещу
лизингова цена от 151, 57 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер
на 6, 59 лв. Ищецът сочи, че за отчетния период 15.05.2018г. – 14.10.2018г. ответникът
дължи заплащане на лизингови вноски в общ размер на 65, 90 лв., от които – сумата от
19, 77 лв. – лизингови вноски за периода 15.05.2018г. – 14.08.2018г. и сумата от 46, 13
лв., представляваща начислени накуп 7 лизингови вноски на основание чл. 12 ОУ към
договора за лизинг. Ищецът допълва, че на 20.09.2017г. е сключил с абоната
допълнително споразумение към договора за мобилни услуги с предпочетен номер ***
за срок от 24 месеца с месечна абонамента такса в размер на 30, 99 лв. Сочи, че за
отчетния период 15.05.2018г. – 14.08.2018г. ответникът не е заплатил сумата от 80, 59
лв., представляваща общ размер на дължимите абонаментни такси, както и че
вследствие на това негово неизпълнение му е начислена неустойка в размер на 77, 46
лв., равна на три месечни абонаментни такси. Ищецът уточнява, че поради
1
неизпълнението на договора за мобилни услуги абонатът дължи и сумата от 58, 97 лв.,
представляваща разлика между цената на лизинговото устройство без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена по договора за лизинг. Твърди, че
горепосочените задължения са индивидуализирани във фактури издадени на
15.06.2018г., 15.07.2018г., 15.08.2018г. и 15.10.2018г. Ищецът изтъква, че е сключил с
ответника и друго допълнително споразумение от 20.09.2017г. към договора за
мобилни услуги с предпочетен номер *** за срок от 24 месеца с месечна абонамента
такса в размер на 30, 99 лв., по което задълженията на абоната за абонаментни такси и
ползвани услуги за периода 05.05.2018г. – 04.08.2018г. са в размер на 87, 94 лв.
Посочва, че поради това неизпълнение на ответника е начислена неустойка в размер на
77, 46 лв., равна на три месечни абонаментни такси, както и сумата от 128, 29 лв.,
представляваща разлика между цената без абонамент на предоставеното устройство
„***” и преференциалната продажна цена с абонамент. Ищецът сочи, че на
22.02.2018г. е сключил с ответника договор за мобилни услуги с предпочетен номер
*** за срок от 24 месеца с промоционален месечен абонамент в размер на 8, 99 лв.,
както и договор за лизинг от същата дата, имащ за предмет – таблет „***” с обща
лизингова цена в размер на 105, 57 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка
в размер на 4, 59 лв. Уточнява, че задълженията на ответника по първия договор са в
размер на 26, 96 лв. – месечни абонаментни такси за периода 05.05.2018г. –
04.08.2018г. и неустойка в размер на 35, 07 лв., а по втория възлизат на 91, 80 лв. – общ
размер на дължимите лизингови вноски, като част от тази сума – 78, 03 лв.,
представлява начислени накуп 17 лизингови вноски на основание чл. 12 ОУ към
договора за лизинг. Ищецът твърди, че поради неизпълнение на задълженията си по
договора за мобилни услуги от 22.02.2018г. ответникът дължи и сумата от 115, 34 лв.,
представляваща разлика между цената на устройството без абонамент и общата
лизингова цена по договора за лизинг. Допълва, че задълженията по договорите от
22.08.2018г. са индивидуализирани във фактури издадени на 05.06.2018г., 05.07.2018г.,
05.08.2018г. и 05.10.2018г. Ищецът твърди, че на 22.02.2018г. е сключил с ответника и
друг договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** за срок от 24 месеца с
абонамента такса в размер на 30, 99 лв., по който задълженията на абоната са в размер
на 67, 97 лв. – неплатени абонаментни такси и използвани услуги за периода
25.04.2018г. – 24.06.2018г., както и неустойка в размер на 77, 46 лв. Ищецът сочи, че
във връзка с последния договор за мобилни услуги е сключил с абоната и договор за
лизинг от същата дата относно мобилно устройство „***” при обща лизингова цена в
размер на 59, 57 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 2, 59
лв. Ищецът сочи, че за отчетния период 25.04.2018г. – 24.07.2018г. ответникът дължи
заплащане на лизингови вноски в общ размер на 56, 98 лв., от които – сумата от 5, 18
лв. – лизингови вноски за периода 25.04.2018г. – 24.06.2018г. и сумата от 51, 80 лв.,
представляваща начислени накуп 19 лизингови вноски на основание чл. 12 ОУ към
2
договора за лизинг. Освен това твърди, че абонатът дължи и сумата от 176, 06 лв.,
представляваща разлика между цената на устройството без абонамент и общата
лизингова цена по договора за лизинг от 22.02.2018г. Допълва, че задълженията по
последните два договора са индивидуализирани във фактури издадени на 25.05.2018г.,
25.06.2018г. и 25.07.2018г., като изтъква, че към момента задълженията на ответника за
лизингови вноски по всички сключени от него договори за лизинг са изцяло
изискуеми, тъй като е изтекъл срока по чл. 2 от тях и последният не е върнал
предоставеното му устройство. Ищецът сочи, че за гореописаните вземания се е
снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 340/2020г. на ВТРС, която е връчена на
длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК. Предвид на изложеното отправя искане
до съда да приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 1224, 25 лв., представляваща общ размер на вземанията му по процесните
договори за мобилни услуги и лизинг за месечни абонаментни такси, използвани
услуги, неплатени лизингови вноски, неустойки и дължима цена на мобилни
устройства, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението до окончателното й изплащане. Претендира разноски за исковото и
заповедното производство.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез назначения си особен
представител, оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.
Възразява, че представените от ищеца фактури не установяват възникването на
задължения за него за заплащане на далекосъобщителни услуги, с оглед характера им
на частни свидетелстващи документи, които не са подписани от страните по тях.
Възразява, че е налице неяснота и противоречие между договорите и фактурите
относно начина на формиране на размера на отделните вземания, включително и
относно претенцията за неустойка. Оспорва дължимостта на вземането за лизингови
вноски с възражения, че липсват доказателства дали лизинговата вещ е върната на
ищеца и че след като последният не доказва това обстоятелство присъждането на
претендираното вземане ще доведе до неоснователното му обогатяване. Възразява
срещу дължимостта на претендираната цена за мобилни устройства, доколкото не се
доказва прекратяване на договорите за мобилни услуги и предвид недоказване на
размера й. Ответникът изтъква, че в качеството си на потребител по см. на § 13 т. 1 от
ДР на ЗЗП се полза от уредената в този закон защита и в тази връзка сочи, че клаузите
в процесните договори уреждащи вземанията на доставчика за далекосъобщителни
услуги, неустойка и цена на устройства са неравноправни по смисъла на чл. 143 ал. 1 т.
5, т. 11, т. 13 и т. 19 ЗЗП. Отделно от това смята договорите за мобилни услуги са
нищожни, тъй като приложите към тях ОУ не са подписани и приемани от него. В тази
връзка посочва, че подписаните от него декларации за приемане на ОУ всъщност са
част от отделните индивидуални договори, както и че с тях няма как да е приел
приложените към исковата молба ОУ, тъй като те са изменени на по – късна дата.
3
Ответникът оспорва валидността на неустоечната клауза във всеки от договорите за
мобилни услуги, като смята, че същата е с неравноправен характер, тъй като размера й
е равен или надхвърля размера на главното вземане за далекосъобщителни услуги.
Релевира доводи за нейната нищожност, поради нарушаване на добрите нрави,
доколкото неустойката излиза извън присъщите си функции. Евентуално моли за
намаляване размер на неустойката поради прекомерност на основание чл. 92 ал. 2 ЗЗД.
Възразява срещу дължимостта на претенцията за законна лихва с оплаквания за
неяснотата относно периода й. По тези съображения моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, намира за
установено следното:
Страните по делото са сключили договори за мобилни услуги от 01.03.2017г. и
от 10.05.2017г. съответно с предпочетени номера *** и ***, които са изменени с
допълнителни споразумения от 20.09.2017г. относно вида на тарифния план и срока на
действие. Съгласно допълнителните споразумения дължимата по всеки от договорите
месечна абонамента такса е в размер на 30, 99 лв., а срока за ползване на услугите е
продължен до 20.09.2019г. Страните са уговорили, че ако в този срок се прекрати
ползването на услугите по вина или инициатива на абоната, същият дължи неустойка в
размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти
за всяка една СИМ карта до края срока. Уговорили са същото така, че в тази хипотеза,
ако за ползване на услугите е предоставено устройство, потребителят ще дължи
разликата между цената му без абонамент по актуалната ценова листа на оператора
към момента на прекратяване на договора за мобилни услуги и заплатената от абоната
цена в брой или обща лизингова цена по договора за лизинг /чл. 4 и чл. 5 от
допълнителното споразумение/.
При сключването на допълнителното споразумение от 20.09.2017г. към договора
за мобилни услуги от 01.03.2017г. на абоната е предоставено мобилно устройство
„***”, чието получаване същият е удостоверил с подписа си. Със сключването на
договора за мобилни услуги от 10.05.2017г., страните са сключили и договор за лизинг,
регламентиран от ОУ, имащ за предмет временното и възмездно ползване на мобилно
устройство „***” с телефонен номер *** срещу лизингова цена от 151, 57 лв. с ДДС,
платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 6, 59 лв. С подписването на
договора ответникът – лизингополучател е декларирал, че е получил лизинговата вещ.
Съгласно чл. 12 ал. 1 от ОУ към договора за лизинг, при неизпълнение на
задължението за плащане по него, лизингодателят може да обяви месечните вноски за
предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора за лизинг.
Според чл. 12 ал. 2 от ОУ месечните вноски и другите плащания стават предсрочно
4
изискуеми в случай на прекратяване на договора за мобилни услуги сключен от
лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно
договора за лизинг суми.
На 22.02.2018г. страните са сключили помежду си още два договора за мобилни
услуги с предпочетен номер *** съответно с номер *** за срок от 24 месеца с месечен
абонамент в размер на 10, 99 лв. по отношение на първия и в размер на 30, 99 лв. по
отношение на втория номер. Уговорили са, че в случай на прекратяване на договора
преди изтичане на срока му по вина или инициатива на потребителя или при
нарушение на задълженията му по него, същият дължи за всяка СИМ карта, по
отношение на която е налице прекратяване неустойка в размер на всички стандартни
месечни абонаменти такси от момента на прекратяване до края на договора, но не
повече от трикратния размер на абонаментните такси, а в случаите на предоставено
устройство за ползване на услуги – такава част от разликата между стандартната му
цена без абонамент и заплатената от него в брой или обща лизингова цена, каквато
съответства на оставащия срок на договора. Във връзка с ползването на услуги по тези
договори страните са сключили и два договора за лизинг от 22.02.2018г., по силата на
които, ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване следните
мобилни устройства - таблет „***” за номер ***, с обща лизингова цена в размер на
105, 57 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 4, 59 лв., както
и телефон „***” за номер ***, с обща лизингова цена в размер на 59, 57 лв., платима на
23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 2, 59 лв. С подписването на договорите
за лизинг ответникът – лизингополучател е декларирал, че е получил съответната
лизинговата вещ. Съгласно чл. 12 ал. 1 от приложимите ОУ, при неизпълнение на
задължението за плащане по него, лизингодателят може да обяви месечните вноски за
предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора за лизинг.
При сключването на процесните договори за мобилни услуги и допълнителни
споразумения към тях ответникът с нарочна декларация – съгласие е декларирал, че е
получил подписан екземпляр от приложимите към тях Общи условия на мобилния
оператор. Според чл. 23 б. „б” от ОУ месечният абонамент осигурява достъп на
потребителя до услугите, за които е сключен индивидуалния договор, като същият се
предплаща ежемесечно, в размери съобразно избрания абонаментен план. В чл. 26 от
ОУ е предвидено, че потребителят по индивидуален договор заплаща ползваните от
него услуги въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на негово име и че
неполучаването й не го освобождава от задължението му да плаща дължимите суми.
Съгласно чл. 19б б. „в” от тях ищецът има право едностранно да прекрати
индивидуален договор, в случай че потребителят не е платил дължими суми след
изтичане на сроковете за плащане по договора.
5
От представените с исковата молба фактури и приложенията към тях издадени в
периода 05.06.2018г. – 15.10.2018г. /листи 8 – 19/ се установява, че за отчетния период
15.05.2018г. – 14.08.2018г. за телефонен номер *** ищецът е начислил за абонаментни
такси и за използвани услуги сумата от 93 лв., като прави признание за частичното й
плащане в размер на 12, 41 лв. Съгласно тези фактури за отчетния период 05.05.2018г.
– 04.08.2018г. за телефонен номер *** стойността на дължимите абонаментни такси и
използвани услуги възлиза на 26, 96 лв., а за номер *** – на 94, 97 лв., като ищецът
признава плащане на част от последната сума в размер на 7, 03 лв. Съгласно фактурите
за отчетния период 25.04.2018г. – 24.06.2018г. за телефонен номер *** стойността на
дължимите абонаментни такси и използвани услуги възлиза на 67, 97 лв. Според тези
счетоводни документи дължимите от ответника лизингови вноски са в размер на 65, 90
лв. за мобилно устройство „***”, в размер на 91, 80 лв. за таблет „***” и в размер на
56, 98 лв. за мобилен телефон „***”. С фактурите от 25.07.2018г., от 05.10.2018г и от
15.10.2018г. на ответника са начислени неустойка за предсрочно прекратяване на
процесните договори за мобилни услуги, като сумата от 478, 66 лв. е начислена като
разлика между цената на горепосочени мобилни устройства, както и на устройството
„***”, без абонамент и тази заплатената от абоната в брой или определена като обща
лизингова цена в договорите за лизинг, а сумата от 267, 45 лв. е начислена като
неустойка в размер на три месечни абонаментни такси при предсрочно прекратяване на
съответните договори за мобилни услуги.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 340/2020г. по описа на ВТРС в полза на ищеца
срещу ответника е издадена заповед за изпълнение № 89/04.02.2020г. за сумата от
1224, 25 лв., представляваща общ размер на задълженията на потребителя за
абонаменти такси и услуги и неустойки за предсрочно прекратяване по процесните
договори за мобилни услуги, както и за лизингови вноски по договорите за лизинг,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението до
окончателното й изплащане. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявеният иск за установяване вземанията на ищеца към ответника е
процесуално допустим, доколкото е предявен от кредитор, в чиято полза е издадена
заповед за изпълнение, връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има
за предмет посочените в заповедта за изпълнение вземания.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по
издадената заповед за изпълнение и успешното му провеждането изисква установяване
дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание. Това предполага
6
установяване наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по
процесните договори за мобилни услуги и договори за лизинг, че ищецът е изправна
страна по тях т.е. че е осигурил възможност абонатът да има достъп до договорените
мобилни услуги респ. че му ги е предоставил, както и че е предоставил ползването на
лизинговите вещи, размера на претендираните вземания, а по претенцията за неустойка
– уговарянето на неустоечна клауза между страните по договора, настъпване на
основанията визирани във фактическия състав на тази клауза, които дават право на
мобилния оператор да начислява неустойка в търсения размер.
От събраните по делото доказателства категорично се установява, че между
страните са съществували валидни облигационни правоотношения по четири договора
за предоставяне на мобилни услуги, сключени в периода 01.03.2017г. – 22.02.2018г., с
предпочетени номера ***, ***, *** и ***, по които ответникът има качеството абонат и
потребител на мобилни услуги по см. на § 1 т.1 и т. 49 от ДР на ЗЕС. По отношение на
първите три номера операторът е предоставил на абоната услуги по тарифен план с
месечна абонаментна такса в размер на 30, 99 лв., а по последния в размер на 10, 99
лв., срещу задължението за заплащането й, ведно с цените на ползваните услуги,
когато те не са включени в съответния тарифен план. Във всеки един от процесните
договори, първите два изменени с допълнителни споразумения от 20.09.2017г., се
съдържа описание на абонаментните планове, ценовите условия, като са посочени
задълженията на потребителя и последиците от неизпълнението им. Договорите откъм
съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи
условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и
описание на услугите. Видно от положения от ответника подпис върху нарочните
декларации към всеки индивидуален договор, същият е декларирал, че е получил
подписан екземпляр от ОУ, което сочи, че е запознат със съдържанието им и е съгласен
с условия по тях. Ето защо възраженията на ответника в тази насока са изцяло
неоснователни.
Безспорно се установи по делото, че ищецът е предоставил на ответника
съответните СИМ карти, с което е изпълнил задължението си да осигури достъп на
последния до своята мобилна мрежа и до договорените далекосъобщителни услуги
/арг. чл. 23 б. „б” от ОУ/. Фактът на предоставяне на СИМ картите, ведно със
съответните мобилни устройства, е отразен в самите договори, а и следва от
съдържанието на приложенията към процесните фактури, представляващо извлечение
от автоматизираната система на оператора за ползваните услуги. Осигуряването на
достъп до мобилната мрежа и до договорените услуги от страна на ищеца е породило
насрещното задължението на ответника да заплати дължимите за това месечни такси
по тарифния план, както и цената на допълнително използваните услуги, които не са
включени в него. Основанието за заплащане на дължимите абонаментни такси е
7
сключеният между страните договор, който съдържа същественото съдържание на
правоотношението /страни, основание и предмет/, както и детайлно описание на
начина и условията за предоставяне и ползване на уговорените мобилни услуги, както
и тарифите по които последните ще бъдат таксувани. Следователно, независимо дали
ответникът реално е използвал предоставените му услуги по сключените договори, той
дължи месечна абонаментна такса в размер 30, 99 лв. за номера ***, ***, *** респ. 10,
99 лв. по отношение на мобилно устройство с номер ***. С процесните фактури за
периода 25.04.2018г. -14.08.2018г. на ответника е начислена като дължима за
абонаментни такси и ползвани извън тарифния план услуги сумата от 263, 46 лв. /след
приспадане на признати от оператора частични плащания в размер на 19, 44 лв./. При
съобразяване на размер на месечния абонамент по всеки един от индивидуалните
договори следва, че за процесния период на потребителя са начислени суми за
ползвани услуги извън избрания пакет в размер на 1, 80 лв. с ДДС. Вярно е, че
фактурата не е основание за плащане, както сочи ответника, чрез особения си
представител, но в случая представените счетоводни документи не са нарочно
създадени от ищеца за нуждите на процеса, а приложенията към тях отразяват данните
за използваните услуги според автоматизираната система на доставчика, поради което
съдът намира, че счетоводно отразените стопански операции са извършени т.е.
услугите са предоставени, което от своя страна е породило задължение за заплащане на
стойността им. Нещо повече, последната е в толкова нисък размер, че не е житейски
правдиво да се касае за недължимо начислени мобилни услуги. Ответникът не твърди
и не представя доказателства, които да установят, че е изпълнил задължението си за
плащане, поради което за отчетния период 25.04.2018г. -14.08.2018г. дължи на ищеца
за абонаментни такси и използвани далекосъобщителни услуги горепосочена сума от
263, 46 лв.
На следващо място от събраните по делото доказателства категорично се
установява, че между страните по делото е възникнала валидна облигационна
обвързаност и по три договора за лизинг - един от 10.05.2017г. и два от 22.02.2018г.
Същите с оглед на същественото си съдържание имат правната характеристика на
договор за оперативен лизинг по смисъла на чл. 342 ал. 1 ТЗ, при който
лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение.
Ищецът е изправна страна по тези договори, тъй като е изпълнил основното си
задължение да предостави ползването на лизинговата вещ - мобилно устройство „***”,
таблет „***” съответно мобилен телефон „***” за уговорения между страните период.
Фактическото предаване на лизинговите вещи от лизингодателя на лизингополучателя
не е спорно по делото, а и е удостоверено с полагането на подпис от последния в
съответствие с клаузата на чл. 4 от всеки от договорите. Получаването на предметната
престация по договора за лизинг е породило задължението на ответника да заплаща
дължимото от него възнаграждение под формата на лизингови вноски в сроковете и
8
размерите, уговорени между страните.
По договора за лизинг от 10.05.2017г. с предмет ползването на мобилно
устройство „***” лизингополучателят е следвало да заплати на ищеца 23 месечни
лизингови вноски, всяка в размер 6, 59 лв. В случая от ответника се претендират 10
лизингови вноски в общ размер на 65, 90 лв., като за тяхната дължимост е без значение
дали част от същите са падежирали, а друга част са предсрочно изискуеми по смисъла
на чл. 12 ал. 1 от ОУ, тъй като са вземания възникнали от едно и също основание –
договора за лизинг, чийто краен срок /10.04.2019г./ е настъпил към момента на
предявяване на иска. Ответникът, чиято е тежестта да докаже плащане на лизинговите
вноски, нито твърди, нито представя доказателства за изпълнение на това си
задължение, поради което по този договор същият дължи на ищеца сумата от 65, 90 лв.
По същите съображения по останалите два договора за лизинг от 22.02.2018г., с оглед
настъпилият им краен падеж, ответникът е останал задължен за сумата от 91, 80 лв.,
представляваща сбор от дължимите за възмездното ползване на таблет „***” 20
лизингови вноски респ. за сумата от 56, 98 лв. - представляваща сбор на дължимите за
възмездното ползване на мобилен телефон „***” 21 лизингови вноски. Ответникът не е
доказал плащането на нито една от тези суми, поради което вземането на ищеца за
лизингови вноски по процесните три договора за лизинг е в общ размер на 214, 68 лв.
Възражението му, с което оспорва дължимостта на тази сума, за липсата на
доказателства за връщане на лизинговите вещи и за недоказването на този факт от
ищеца, е напълно неоснователно. То не държи сметка, че доказването на позитивния
факт на връщане на вещта преди края на срока на лизинга е в тежест на
лизингополучателя, а по делото това обстоятелство нито се твърди, нито се доказва от
него.
Останалите претендирани от ищеца вземания в общ размер на 746, 11 лв. имат
неустоечен характер и представляват форма на договорна отговорност на абоната,
поради неизпълнение на задълженията му по договорите за мобилни услуги.
Уговорената с допълнителните споразумения от 20.09.2017г. неустоечна клауза,
предвиждаща вземане в полза на мобилния оператор при предсрочното прекратяване
на договора по вина или инициатива на потребителя в размер на сумата от стандартни
месечни абонаменти такси до края на уговорения в тях срок, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави - чл. 26 ал. 1 пред. 3 ЗЗД. Съгласно ТР № 1/15.06.2010г.
по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК, на ВКС съдът следи служебно за
недействителността на договора поради нарушаване на добрите нрави и без да е
релевирано възражение от страната, а случая такова е и налице. Неустоечната клауза
ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Насрещните престации по
процесния договор се характеризират с това, че мобилният оператор се е задължил да
9
предостави на абоната уговорените по вид мобилни услуги срещу задължението на
същия да ги заплаща, но само когато такива са предоставени респ. когато е осигурен
достъп до съответната мобилна мрежа. При предсрочно прекратяване на договора за
мобилни услуги и уговорена неустойка в размер на оставащите месечни абонаментни
такси до края на договора, доставчикът ще получи имуществена облага от насрещната
страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да
предоставя достъп до мрежата си респ. без да предоставя мобилни услуги т.е.
неустойката съвпада напълно с обема на главното задължение, което обезпечава. Освен
това неустоечната клауза при предсрочно прекратяване на договора е уговорена без да
са предвидени насрещни права за потребителя. Последният няма никакво право да
прекрати дадения договор, без това да влече след себе си заплащане на неустойка.
Следователно уговорената неустойка при предсрочно прекратяване на договор излиза
извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, води до
значително неравновесие между правата и задълженията на мобилния оператор и
абоната, създава условия за неоснователно обогатяване на първия и за нарушаване
принципа за справедливост. В подобен смисъл – Решение № 219/09.05.2016г. по т.д. №
203/2015г. на I т.о., на ВКС. Нищожността на неустоечната клауза поради накърняване
на добрите нрави прави безпредметно произнасянето на съда по другото релевирано от
ответника възражение за нейната недействителност, поради неравноправния й
характер по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Само за пълнота следва да се отбележи и по –
изложените вече съображения визираните неустоечни клаузи поставят в
неравноправно и подчинено положение потребителя на услугата спрямо търговеца -
доставчик и доколкото те не са уговорени индивидуално са нищожни по смисъла на чл.
146 ал. 1 ЗЗП. Обстоятелството, че по тези два договора ищецът претендира частично
заплащане на неустойка в размер на три месечни абонаментни такси равняващи се на
77, 46 лв. не може да санира недействителността на неустоечната клауза.
Невалидността на същата, изключва тя да е източник на действително, макар и
частично вземане, което според кредитора е в съответствие с правилата на
добросъвестността. Следователно, поради нищожност на неустоечната клауза по
допълнителните споразумения от 20.09.2017г., ответникът не дължи претендираната от
него неустойка за предсрочното им прекратяване.
В договорите от 22.02.2018г. компенсаторната неустойка е уговорена по
различен начин, като отговорността на потребителя не съвпада с обема на главното
задължение по тях, а е ограничена до размера на три стандартни месечни абонаментни
такси. Така уговорена неустоечната клауза отнапред изключва неоснователното
обогатяване на мобилния оператор и съответства на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Същата може да породи действително вземане
за кредитора, стига обаче да са се осъществили всички елементи от фактическия й
състав, очертан по волята на страните. Противно на доводите на ищеца поддържани в
10
депозираното по делото допълнително становище, факта на прекратяване на
договорите за мобилни услуги преди изтичане на първоначално определения срок е
относим /релевантен/ към възникване на вземането за неустойка. Видно от
съдържанието на неустоечната клауза задължителен елемент от фактическия й състав е
предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги, а не е достатъчно да е
налице само нарушение на задълженията на потребителя, както смята ищеца. В тази
връзка в съдържанието на неустоечната клауза ясно и недвусмислено е посочено, че
това вземане се дължи в случай на прекратяване на договора преди изтичане на
първоначалния му срок и че се дължи за всяка СИМ карта по отношение на която е
налице прекратяване. Този начин на уговаряне на неустойка кореспондира с
действащите между страните ОУ и уреденото в чл. 19б б. „в” от тях право на мобилния
оператор едностранно да прекрати договора при неизпълнение на задължението на
абоната за плащане на ползваните мобилни услуги. Следователно без предсрочно
прекратяване на договора за ищеца не може да възникне вземане за неустойка в
уговорения размер. Волята на страните за това е категорична и очевидно е ясна за
самия оператор, след като в представените по делото фактури е начислил неустойки за
предсрочно прекратяване на договори.
Прекратяването на договора поради неизпълнение на договорни задължения се
подчинява на общите правила на чл. 87 ал. 1 ЗЗД за срок и форма. Неизпълнението на
договорно задължение по причина, за която отговаря длъжника, включително
неплащането на възникнали задължения през предварително определен срок в
договора е основание за развалянето му според разписаното в чл. 87 ал. 1 ЗЗД.
Следователно, доколкото всеки от процесните договори е сключен в писмена форма,
изявлението за прекратяването му същото следва да е в такава форма и с него следва да
се дава подходящ срок за изпълнение. По делото нито се твърди от кога ищецът счита
договора за предсрочно прекратен, нито кога е отправил нарочно волеизявление за
развалянето му респ. кога то е получено от абоната. Не е ангажирал и доказателства в
тази насока, поради което съдът намира, че същият не е упражнил надлежно правото
си да прекрати процесните договори преди изтичане на срока им. А само предсрочното
им прекратяване води до възникване на уговорената между страните компенсаторна
неустойка. Макар подаването на заявление по чл. 410 ГПК /03.02.2020г./ да предшества
крайния срок на тези два договора /22.02.2020г./, доколкото то има за свой адресат съда
и предвид едностранният характер на заповедното производство, същото не може да се
разглежда като отправено до длъжника волеизявление за прекратяване на договорната
връзка между страните. Съгласно трайната съдебна практика подобна роля може да
изиграе само исковата молба, тъй като препис от нея се връчва на неизправната по
договора страна, стига разбира се в нея кредиторът да се позова на последиците от
прекратяване на договора. В случая обаче исковата молба е подадена в съда на
11
30.07.2020г., след изтичане на първоначалния срок по двата договора за мобилни
услуги от 22.02.2018г. По тези съображения по делото остана недоказано надлежното
прекратяване на договорите от 22.02.2018г. преди изтичане на първоначалния им срок,
което препятства възникването в полза на ищеца на претендираното вземане за
неустойка за предсрочно прекратяване.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТРС намира, че в полза на
ищеца не е възникнало вземане за неустойка за предсрочно прекратяване на четирите
процесни договора за мобилни услуги в общ размер на 267, 45 лв. и представляващо
сбора на три месечни абонаментни такси по всеки от договорите.
По волята на страните предсрочното прекратяване на договорите за мобилни
услуги поражда и вземането на оператора, представляващо разликата между цената на
устройство без абонамент и заплатената от потребителя цена в брой при предоставяне
на устройството или общата лизингова цена по договора за лизинг. Този извод следва
като от систематическата уредба на фактическия състав на това вземане
/непосредствено след или заедно с неустойката за предсрочно прекратяване на
договорите за мобилни услуги/, така и от обстоятелството, че момента на прекратяване,
който следва да предшества първоначално уговорения срок, е от значение за начина на
изчисляване на размера му. В допълнителните споразумения от 20.09.2017г. този
момент е от значение за определяне на цената на устройството без абонамент, а в
договорите от 22.02.2018г. - за периода, за който се дължи тази неустойка. По вече
изложените съображения, при липсата на надлежно упражнено право за едностранно
прекратяване на договорите за мобилни услуги, в полза на ищеца не е възникнало
вземане за неустойка в размер на дадената на абоната отстъпка от цената на
съответното мобилното устройство. Следователно тази неустойка, която е общ размер
на 478, 66 лв. по процесните договори, не е дължима от ответника.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТРС намира, че предявените
искове следва да се уважат за сумата от 263, 46 лв., представляваща стойност на
дължими абонаментни такси и използвани далекосъобщителни услуги по фактури
издадени в периода 05.06.2018г. – 15.10.2018г. и за сумата от 214, 68 лв. – общ размер
на дължимите лизингови вноски по процесните три договора за лизинг. Исковете
следва да се отхвърлят като неоснователни и доказани относно вземанията за
неустойка за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги в размер на
267, 45 лв. и за неустойка представляваща отстъпката от цената на съответното
мобилно устройство в общ размер на 478, 66 лв.
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски,
както в исковото, така и в заповедното производство /т. 12 от ТР №4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява частично основателна. В исковото
12
производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна такса в размер
на 350 лв., за адвокатско възнаграждение в размер 378, 84 лв. с ДДС и за
възнаграждение за особен представител в размер на 316 лв. По правилото на чл. 78 ал.
1 ГПК за исковото производство ответникът следва да заплати на ищеца разноски
съразмерно с уважената част на иска в размер на 408, 63 лв. респ. за заповедното
производство в размер на дължи заплащането на разноски в размер на 150, 41 лв.
Ответникът, макар и да има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска,
не е заявил, че претендира такива.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М. К. К., ЕГН:
********** с адрес в В.Т., ул. „***” № 5 ДЪЛЖИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1
ЗЗД СУМАТА от 263, 46 лв. /двеста шестдесет и три лева и 46 стотинки/,
представляваща обща стойност на дължимите абонаментни такси и използвани
далекосъобщителни услуги по допълнителни споразумения от 20.09.2017г. към
договори за мобилни услуги от 01.03.2017г. и от 10.05.2017г. с предпочетен номер ***
съответно предпочетен номер *** и по договори за мобилни услуги от 22.02.2018г. с
предпочетени номера *** и ***, както и СУМАТА от 214, 68 лв. /двеста и
четиринадесет лева и 68 стотинки/ – общ размер на дължимите лизингови вноски по
договори за лизинг от 10.05.2017г. и от 22.02.2018г. за мобилни устройства „***”,
„***” и „***”, ведно със законната лихва върху тези суми, считано датата на подаване
на заявлението в съда – 03.02.2020г. до окончателното изплащане на задължението, за
които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение №
89/04.02.2020г. по ч.гр.д. № 340/2020г. на ВТРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София,
сграда 6 против М. К. К., ЕГН: ********** с адрес в В.Т., ул. „***” № 5, искове с
правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ал. 1 ЗЗД за
приемане на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 267,
45 лв. представляваща общ размер на неустойката дължима за предсрочно
прекратяване на допълнителни споразумения от 20.09.2017г. към договори за мобилни
услуги от 01.03.2017г. и от 10.05.2017г. и на договори за мобилни услуги от
22.02.2018г., както и сумата от 478, 66 лв., представляваща общ размер на разликата
между цената на предоставените мобилни устройства „***”, „***”, „***” и „***”без
13
абонамент и заплатената от абоната цена в брой или общата лизингова цена по
договорите за лизинг, КАТО неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА М. К. К., ЕГН: ********** с адрес в В.Т., ул. „***” № 5 ДА
ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, СУМАТА от
408, 63 лв. /четиристотин и осем лева и 63 стотинки/, представляваща общия размер на
направените в исковото производство разноски, съразмерно с уважената част от иска,
КАКТО и СУМАТА от 150, 41 лв. /сто петдесет и един лева и 41 стотинки/,
представляваща сторените в заповедното производство разноски, съразмерно с
уважената част от иска.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно
гражданско дело № 340/2020г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
14