Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 07.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
младши съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 14125 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет
на въззивно обжалване е решение № 20249231 от 11.11.2020 г.,
постановено по гр. д. № 38745 по описа за 2019 г. на СРС, 156 състав, в частта, с която е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.Ж.С.
дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал.
2 ЗС, сумата от 240,13 лева, представляващи цената на доставена топлинна
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за
недвижим имот с аб. № 368504 за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно
със законната лихва от 06.06.2018 г. (датата на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
15.06.2020 г. по ч. гр. д. № 36803/2018 г. по описа на СРС, 156 състав.
Недоволен
от постановеното решение е останал ответникът в производството, предвид което чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е депозирал
въззивна жалба срещу посочената част на съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, доколкото съдът приел
за основателни претенциите на ищеца, без по делото да е установено, че се касае
за потребена от ответника топлинна енергия. На следващо място с жалбата са
изложени оплаквания, че неправилно първият съд приложил правилата за
погасителната давност с оглед периодичния характер на вземанията, претендирани
от ищеца. Изложени са доводи, че акцесорните вземания също се погасяват с
кратка давност, както и че с погасяване на главните вземания същият ефект
настъпва и по отношение на вземанията за лихви, претендирани от ищеца.
Подаден
е отговор на въззивната жалба от ищеца в производството, с който жалбата е
оспорена с лаконични и бланкетни доводи за нейната неоснователност.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо в
обжалваната от ответника част. Не са допуснати нарушения на императивни
материални норми, както и на процесуалния закон. По доводите за неправилност на
решението въззивният съд намира, че съдебният акт в обжалваната част е правилен
и следва да бъде потвърден, като съображенията за това са следните:
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал настоящият състав намира, че по
делото е установено, че страните са били обвързани от договорно правоотношение
по договор за продажба на топлинна енергия на адреса на процесния имот. В тази
връзка като писмо доказателство е било прието заявление-декларация от
09.12.2014 г., с което ответникът е отправил предложение за сключване на
договор, като е поискал партидата, разкрита при ищеца за имота, да бъде прехвърлена
на негово име, тъй като ползва имота на облигационно основание - договор,
сключен със собственика – Столична община. По делото е представен и договор за
спогодба, сключен между страните относно непогасени задължения на ответника за
част от процесния период.
Съгласно
възприетото с тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС разрешение освен
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица,
ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители
на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди
към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна
енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие. Ето
защо верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия между страните по
спора, както и че именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за
цената на топлинната енергия за процесния период, а именно от м.05.2015 г. до
м.04.2017 г. Следователно са неоснователни доводите, че в производството не е
било установено качеството на ответника на потребител на топлинна енергия за
битови нужди през исковия период.
На
следващо място спорно по делото е дали и каква част от претенцията на ищеца за
главница за топлинна енергия, за която е предявен иска, е погасена по давност,
с оглед характеристиките на вземанията като такива с периодичен характер.
С
мотивите на обжалваното съдебно решение е прието, че доколкото искът се счита
предявен на 06.06.2018 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, от този момента
давността се счита спряна и прекъсната. Констатирно е, че всички вземания преди
06.06.2015 г. са погасени по давност. В резултат от подробен анализ на
относимите клаузи от общите условия, базирайки се на данните по делото и
приложимите норми на материалния закон, първоинстанционният съд е достигнал до
правилния извод, че погасено по давност е само вземането за м.05.2015 г., което
е станало изискуемо на 01.06.2015 г. Съобразно заключението на СТЕ за м.05.2015
г. не е била отчетена топлинна енергия. Съобразявайки констатациите от
заключението на ССчЕ за извършени от длъжника плащания и правилата на чл. 76 ЗЗД, разяснени с мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г.
на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК, съдът е достигнал до извод, че в
конкретния случай не е налице конкретно парично вземане, което съдът да съобрази
поради погасяването му с изтичане на кратката тригодишна давност. Ето защо и
тези доводи на въззивника, че съдът не е съобразил погасените по давност
вземания, съдържащи се в подадената до въззивния съд жалба, са неоснователни.
Следва
да се посочи, че макар жалбата, подадена от особения представител на ответника,
да съдържа оплаквания по решаващата дейност на съда по акцесорната претенция за
лихви, предявена от ищеца, същите не следва да бъдат обсъждани, доколкото с
решението си първият съд е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 86 ЗЗД, като е приел, че не е установено изпадане на длъжника в
забава. В тази част първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като
въззивна жалба от ищеца не е била подадена.
Ето
защо въззивната жалба е неоснователна, а решението по гр.д. № 38745/2019 г., 156
състав, следва да бъде потвърдено в обжалваната от въззивника ответник част. В
останалата част, с която исковете по чл. 422 ГПК, вр.
чл. 318, ал. ТЗ, вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени, като необжалвано решението на СРС е влязло в законна сила.
По разноските:
Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата страна да претендира
присъждането на разноски за производството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Извършените
разноски са в размер на 150 лева – депозит, от който е изплатено
възнаграждението на особения представител на въззивника. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал бланкетен отговор на жалбата и молба за разглеждане
на делото в негово отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника,
без да излага каквито и да било доводи за неоснователност на същата. Липсва
основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с
НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78,
ал. 6 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати и дължимата за
въззивното производство държавна такса в размер на 25 лева.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20249231 от 11.11.2020 г., постановено по гр.д. № 38745 по описа за 2019 г. на
СРС, 156 състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, че В.Ж.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС, сумата от 240,13
лева, представляващи цената на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот с аб. №
368504 за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от
06.06.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.06.2020 г. по ч. гр. д. №
36803/2018 г. по описа на СРС, 156 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА В.Ж.С., ЕГН **********
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сумата от
150 лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА В.Ж.С., ЕГН **********
да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на Софийски градски съд
сумата от 25 лева – държавна такса за въззивното производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. чл. 422 ГПК, вр. чл. 318, ал. ТЗ, вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважените до пълните предявени размери, е влязло в сила.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.