№ ............
гр. София,
25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от младши съдия
Малоселска в.гр.д. № 4662 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 32088
от 04.02.202019 г., постановено по гр. д. № 23507 по описа за 2019 г. на СРС, Второ
гражданско отделение, 78 състав, е признато за
установено по предявените от ищеца „Топлофикация София“ по реда на чл. 422 ГПК
искове, че ответника Ц.В.П. дължи на ищеца
следните
суми: 58,12 лв. – стойността на потребена от ответника топлинна енергия за
периода февруари 2016 г. – април 2018
г., 10 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 58,12 лв. за
периода 31.03.2016 г. – 21.01.2019 г., 20,10 лв. – стойността на доставена
услуга „дялово разпределение“ за периода
юни 2016 г. – април 2018 г. , и в размер на 3,05 лв. – обезщетение за забавено
плащане на главницата за периода юни 2016 г. – април 2018 г., като съдът отхвърлил
исковете в следните части: в частта за признаване за
установено, че ответника дължи на ищеца
сума в размер над 58,12 лв. до пълния предявен размер от 78,76 лв. –
цена за ползвана топлоенергия и в частта за признаване за установено, че
ответника дължи на сума в размер над 10 лв. до пълния предявен размер от 16,20
лв. – лихва за забава върху главницата. Присъдил лихви върху главниците за
топлинна енергия и за цена на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на
сумата. Съобразно изхода от спора СРС
разпределил отговорността за разноски по делото.
Недоволен от постановеното решение в
частта, с която предявените срещу него искове са уважени, останал ответникът Ц.В.П.,
предвид което подал въззивна жалба срещу посочената част на съдебния акт.
Жалбоподателят заявява оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на
съдебното решение поради противоречието му с материалния закон и несъобразяване
с правилата на процесуалния закон. Сочи, че предявеният иск бил недопустим, тъй
като при липса на твърдения за наличие на договор между страните и доводи, че
ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца, то искът следвало да е
осъдителен с правно основание чл. 55 ЗЗД, а не установителен, както бил
предявен в случая. Освен това ищецът не твърдял ответникът да е позлвател на
топлинна енергия, не провел пълно и главно доказване на тези обстоятелства, а
решението било положително за него. Искането е решението да бъде отменено в
обжалваната част, а исковете съответно отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемото дружество, с който същата
се оспорва.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно, тъй като не се констатират пороци, обуславящи
изводи за нищожност на съдебния акт.
По допустимостта на обжалваното съдебно
решение в посочената по-горе част част съдът приема следното:
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните
за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение №
124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др.
В случая първоинстанционният съд
неправилно е определил правната квалификация на спорното право, като е посочил
чл. 415, ал. 1 ГПК, което следва да се посочи, че не квалифицира съдебно
предявените от ищеца материални права, а сочи на процесуалния ред, по който
искът е предявен. От разпределената по чл. 154 ГПК доказателствена тежест с
доклада по делото обаче става ясно, че СРС е приел, че е сезиран с иск, основан
на договорно правоотношение – като е указал на ищеца да докаже наличието на
договор за доставка на топлинна енергия, както и качеството си на изправна
страна по същия, а също и на такъв за извършване на услугата за дялово
разпределение на топлинна енергия. Според състава на въззивния съд, с оглед
изложените фактически основания предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове намират своята материалноправна квалификация в нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. При преценка допустимостта на обжалваното решение правнорелевантно е обаче
обстоятелството дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца
фактически твърдения или други такива.
При извършване на преценка за посоченото
по-горе въззивният съд приема, че с обжалваното решение съдът е разгледал
различни от заявените в исковата молба фактически обстоятелства.
Видно е, че още в подаденото заявление
за издаване за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е
образувано ч.гр.д. № 5127/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, заявителят е
посочил, че с претендираните суми длъжникът се е обогатил неоснователно за
сметка на дружеството. С исковата молба ищецът е заявил, че между страните не е
бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди
за процесния имот, като същевременно е ползвал топлинна енергия и незаплащайки
цената й, се е обогатил неоснователно за сметка на дружеството.
Първоинстанционният съд както в
изготвения по реда на чл. 146 ГПК доклад на делото, така и в постановеното
съдебно решение, е основал изводите си на това, че ищецът претендира исковата
сума от ответника в качеството му на потребител на топлинна енергия за битови
нужди на основание възникнала между страните облигационна договорна връзка. С
доклада по делото по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК в тежест на ищеца е
разпределено да докаже: наличието на облигационно правоотношение, по което ищецът
е изправна страна, съответно, че е доставил на ответника услуги в претендирания
обем и стойността на същите. В тежест на ответника е възложено установяване
точното изпълнение на задълженията за заплащане на цената на топлинната енергия
по договорното правоотношение.
Дадената от първоинстанционния съд
правна квалификация на претенцията, която макар да не е посочена в конкретен
текст от материалния закон, става ясно, че е такава по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ, не съответства на изложеното в исковата молба и в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Изложените и поддържани от ищеца
конкретни факти и обстоятелства сочат категорично на предявен иск за
неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, с правна
квалификация на претенцията чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД. С
обжалваното решение първоинстанционният съд е определил предмета на делото въз
основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала - наличие на
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди и е разгледал иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, какъвто не е бил предявен от ищеца. Същевременно
съдът не е изследвал релевантните за спорното право обстоятелства – дали е
налице обогатяване на ответника без основание за сметка на ищеца посредством
спестяване на разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия за
процесния имот и съответно дали се е породило задължение за заплащане
равностойността на онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването,
налице ли е матералноправна легитимация за ищеца да претендира заплащането на
цена на услугата дялово разпределение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съответно
изпаднал ли е длъжника в забава за заплащане на претендираните като главници
суми.
Предвид обстоятелството, че с
обжалваното решение относно претендираните от ищеца главници, както и акцесорно
съединените претенции за лихви за забава, първоинстанционният съд се е
произнесъл на непредявено от ищеца основание, излязъл е от спорния предмет и е
присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищцата, следва да се приеме,
че решението в обжалваната част е процесуално недопустимо по смисъла на чл.
270, ал. 3 ГПК в посочената част (решение № 364/11.02.2013 г. по гр. д. №
155/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС; решение № 340/11.10.2011 г. по гр. д. №
870/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014
г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др.).
По изложените съображения и на основание
чл. 270, ал. 3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили в обжалваната от
въззивника ответник част, като делото следва да се върне на СРС за ново
разглеждане от друг съдебен състав по предявените от ищеца искове в частта, с
която същите са уважени, съобразно заявените в исковата молба фактически основания
на иска.
Съобразно изводите, до които съдът
достигна, за настоящото производство не следва да се присъждат разноски, а
първоинстанционният съд следва да съобрази същите при постановяване на
решението си по същество на спора.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 32088 от 04.02.2020 г., постановено по гр. д. № 23507 по описа за 2019 г.
на СРС, Второ гражданско отделение, 78 състав, в частта, с която е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, по реда на чл. 422 ГПК
искове, че ответникът Ц.В.П., ЕГН **********, дължи
на ищеца следните суми: 58,12 лв. – стойността на потребена от ответника
топлинна енергия за периода м.февруари 2016 г. – м.април 2018 г., 10 лв. – обезщетение
за забавено плащане на главницата от 58,12 лв. за периода 31.03.2016 г. –
21.01.2019 г., 20,10 лв. – стойността на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода м.юни 2016
г. – м.април 2018 г., 3,05 лв. – обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода м.юни 2016 г. – м.април 2018 г., ведно със законната лихва
върху главниците за топлинна енергия и за цена на услугата „дялово
разпределение“ на топлинна енергия от датата на подаване на заявлението за
издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата.
ВРЪЩА гр. д. № 23507/2019
г. по описа на СРС за ново разглеждане от друг състав на същия съд при
съобразяване на указанията, съдържащи се в мотивите на настоящото решение, за произнасяне
по предявените от ищеца искове в посочената по-горе част, съобразно заявените
от ищеца фактически основания на предявените искове.
Първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени предявените срещу Ц.В.П., ЕГН **********, искове за сумата над 58,12 лв. до пълния предявен размер от 78,76 лв. – цена за ползвана
топлоенергия и за сумата над 10 лв. до пълния предявен размер от 16,20 лв.
– лихва за забава върху главницата за топлоенергия, е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.