Решение по дело №169/2023 на Административен съд - Видин

Делото е образувано по жалба с правно основание чл.63в от ЗАНН, във връзка с чл.208 и следващите от АПК, подадена от С.Ц.М. *** против решение №131 от 31.03.23 год. по АНД № 1351/2022г. по описа на Районен съд – Видин, с което е потвърдено НП № 26 - 0000499 от 15.11.2022г. на Директора на РД „АА“ - Враца, с което на касатора е наложено административно наказание „глоба” в размер на 2000 лева на основание чл.93,ал.1,т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/.

В жалбата се развиват съображения, че решението на ВРС е незаконосъобразно. Твърди се от касатора, че ВРС не е установил фактическата обстановка съобразно събраните по делото доказателства, като не е взел предвид, че са налице процесуални нарушения, както и такива на материалния закон. Посочва се също, че ВРС не е обсъдил всички направени от тях възражения в първоначалната жалба, както и евентуалното приложение на чл.28 от ЗАНН.

Иска се да бъде отменено решението на ВРС, както и да бъде отменено НП.

Ответната по делото страна, в писменото си становище твърди, че решението на ВРС е правилно и следва да бъде оставено в сила, тъй като издаденото НП не страда от пороци и е законосъобразно.

Представителят на Окръжна прокуратура – гр.Видин дава заключение, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност, доводите на страните и посочените касационни основания в жалбата, Административният съд прие за установено следното :

Жалбата, като подадена в срока, е процесуално допустима.

Разгледана по съществото си, същата е основателна.

Обстоятелствата установени във фактическата обстановка, която районният съд е приел се споделят и от Административният съд.

Безспорно е, че на 01.11.2022г., в гр.Видин, пред ТЕЦ - Видин касаторът, управлявал влекач марка „ДАФ“ от кат. №3 с рег. № ЕН ****КМ, собственост на „Сюжелиз България“ ЕООД, клон Плевен и полуремарке и ползвател „МПП БГ“, ЕООД. Същият бил спрян и му била извършена проверка, при която било установено, че водачът извършва обществен международен превоз на товари от Р България до К. Белгия. При същата проверка е установено, че водачът не разполага и не представя в момента на проверката договор за наем или лизинг на товарния автомобил или копие от него, /когато превозното средство не е собственост на превозвача/. Не се спори по делото, че в малкият талон на автомобила е вписани данните на фирмата ползвател и същия е представен по делото.

За горното на М. му бил съставен АУАН от 01.11.2022г. за нарушение на чл.19,ал.1,т.2 от Наредба № 11 от 31.10.2002г. на МТ. Въз основа на така съставеният АУАН, било издадено и НП от 15.11.2022г., с което му била наложена глоба в размер на 2000 лева на основание чл.93,ал.1,т.1 от ЗАвт.П, за извършено нарушение на чл.19,ал.1,т.2 от Наредба № 11 от 31.10.2002г. на МТ.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка, Видинският районен съд е приел, че М. е осъществил от обективна и субективна страна състава на административното нарушение по чл.93,ал.1,т.1 от ЗАвт.П.

Касационната инстанция не споделя доводите на въззивната такава, че НП е законосъобразно по отношение на извършеното нарушение на чл.19,ал.1,т.2 от Наредба № 11 от 31.10.2002г. на МТ и наложеното за него наказание по чл.93,ал.1,т.1 от ЗАвт.П.

Според настоящата инстанция в случая не е налице съответствие между констатираното нарушение, приетата за нарушена правна норма и наложеното административно наказание.

Разпоредбата на чл.19,ал.1 от Наредбата предвижда, че при извършване на международен превоз на товари в превозното средство трябва да се намират следните документи, съгласно т.2 - заверено копие на договора за наем или лизинг на превозното средство, когато то не е собственост на превозвача.

Касаторът е наказан за това, че след като извършва международен превоз на товари не е имал в момента на проверката заверено копие на договора за наем или лизинг на превозното средство. Безспорно е установено по делото, че водачът е управлявал на процесната дата и не е представил в момента на проверката такъв договор. Тези факти се доказват от представените писмени доказателства и от свидетелските показания, дадени пред въззивната инстанция. Не е спорно по делото, че заверено копие на договора за наем или лизинг на превозното средство е съществувал към момента на проверката, както и че е бил действащ, видно и от малкия талон на ППС. Но макар и да е съществувал, той не е бил представен от касатора в момента на проверката.

Изпълнителното деяние по чл.19,ал.1,т.2 от Наредбата се изразява в неизпълнение на задължението на водача, който извършва международен превоз на товари да държи в превозното средство заверено копие на договора за наем или лизинг на превозното средство, когато то не е собственост на превозвача, съответно и да го представи при поискване от контролните органи, а не за несъществуването на такъв договор изобщо. Напротив по делото безспорно се установява, че такъв договор съществува и това обстоятелство се потвърждава и от разпитания по делото актосъставител и талона на автомобила.

На касатора обаче е наложено наказание за несъществуващо заверено копие на договора за наем или лизинг на превозното средство, когато то не е собственост на превозвача, а не поради непредставянето му в момента на проверката.

Непредставянето на такъв договор, съобразно изискването на чл.19,ал.1,т.2 от Наредба № 11 от 31.10.2002г. на МТ води до налагане на наказание по чл.93,ал.2 от ЗАвт.П, а не по чл.93,ал.1,т.1 от същия закон. Чл.93,ал.2 от ЗАвт.П предвижда наказание глоба за водач на МПС, който извършва обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници и товари и не представи в момента на проверката издадения лиценз, заверено копие на лиценз на Общността, разрешението, документа за регистрация или други документи, които се изискват от регламент на европейските институции, от този закон или от подзаконовите нормативни актове по прилагането му. Наложеното наказание по чл.93,ал.1,т.1 от ЗАвт.П не съответства на извършеното нарушение по чл.19,ал.1,т.2 от Наредбата.

Оказва се, че при издаването на НП наказващият орган е нарушил императивната разпоредба на чл.57,ал.1,т.5 и т.6 от ЗАНН, съобразно която следва да има пълно описание на нарушението, датата и мястото, където е извършено, обстоятелствата при които е извършено, както и на доказателствата, които го потвърждават, както и законовите разпоредби, които са нарушени виновно. В НП липсва такава фактическа обстановка, в която да са описани ясно и точно обстоятелствата, при които е извършено нарушението, съответно и нарушените законови норми. Нещо повече приетата фактическа обстановка в АУАН и НП макар и да съответства на посочените като нарушени правни норми, наложеното наказание не съответства на приетата, като нарушена правна норма.

Посочването на фактически обстоятелства в акта и в НП, които не съответстват на приетите като нарушени правни норми създава неяснота относно приетото от административнонаказващият орган за нарушение.

Така констатираното противоречие води до нарушаване на правото на защита на касатора, тъй като за същия не е изяснено, какво точно наказващият орган е приел за нарушено. Посоченото несъответствие препятства осъществяването на правото на защита на нарушителя в пълен обем. Нарушаването на правото на защита във всички случаи води до порочност на издаденото наказателно постановление, тъй като съставлява съществено процесуално нарушение.

На практика има посочени правни норми без да са приведени към хипотезите на тези правни норми, установените в обективната действителност факти. Правната норма, обаче поначало посочва общо признаците на състава на административното нарушение, а чл.42,т.4 и чл.57,ал.1,т.5,т.6 и т.7 от ЗАНН изискват да се посочат конкретни факти и обстоятелства, които като се подведат под съответната правна норма, осъществяват предвидения в нея състав на административно нарушение.

Видно от доказателствата и обжалваното НП е, че фактическото описание на нарушението, макар и да отговаря на правната му квалификация, то санкционната норма не отговаря на приетото като извършено нарушение.

Следва да се посочи, че за непредставянето на изискуемите се документи по чл.19,ал.1,т.2 от Наредбата, приложимата разпоредба е не на чл.93,ал.1,т.1 от ЗАвт.П, а на чл.93,ал.2 от ЗАвт.П.

Установено е, а и доказателствата са приложени по делото, че касаторът разполага с изискуемите документи за извършване на обществен превоз, но не ги е представил към момента на проверката, респ. не е представил заверено копие на договора за наем или лизинг на превозното средство.

Предвид посочените обстоятелства описаното в АУАН и НП нарушение следва да бъде квалифицирано по чл.93,ал.2 от ЗАвт.П.

Но, тъй като деянието по чл.93,ал.2 от ЗАвт.П по съществото си е ново обвинение с установяването на различна фактическа обстановка, от констатираната от наказващият орган и доколкото по това обвинение не е предявяван акт за административно нарушение против нарушителя, то съдът не би могъл да приложи правилната правна норма.

При това положение и с оглед горните съображения, Съдът намира, че НП относно извършеното нарушение и наложеното съответно наказание на основание чл. 93,ал.1,т.1 от ЗАвт.П – глоба в размер на 2000 лева, е незаконосъобразно и необосновано и като такова следва да бъде отменено.

В тази връзка, както НП, така и решението на ВРС са неправилни и следва да бъдат отменени. Описаните обстоятелства във връзка с неяснотата относно установените факти, приетите, като нарушени правни норми и приложените санкционни такива, е следвало да бъдат съобразени от въззивната инстанция, което не е направено, поради което и решението е неправилно. В тази връзка и твърдението на наказващия орган, че НП е изцяло законосъобразно, е неоснователно.

Според съда посочените по – горе доводи са достатъчни за отмяната на решението на ВРС и съответно отмяната на НП, поради което не е необходимо обсъждането на останалите доводи и твърдения на страните.

С оглед горните съображения Съдът намира, че НП и решението на Видински районен съд ще следва да бъдат отменени като незаконосъобразни, а жалбата уважена.

С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане за присъждане на разноски от касационния жалбоподател пред ВРС, такива му се дължат от бюджета на органа, издал отменения акт, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН. В производството пред първоинстанционния районен съд, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител – адв. Е., е формулирал своевременно искане за присъждане на разноски, в настоящото производство – няма направено искане. С оглед така формулираното искане, предвид изхода на спора и на основание посочените разпоредби на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, във вр. с чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на касатора следва да се присъди сумата в размер на 500.00 лева., за платено адвокатско възнаграждение пред районен съд.

Направеното възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като поискания хонорар не надвишава предвидения в чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 АПК, Административен съд - Видин

 

                                      Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение №131 от 31.03.23 год. по АНД № 1351/2022г. по описа на Районен съд – Видин, вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 26 - 0000499 от 15.11.2022г. на Директора на РД „АА“ - Враца, с което на С.Ц.М. е наложено административно наказание „глоба” в размер на 2000 лева на основание чл.93,ал.1,т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/.

ОСЪЖДА РД „АА“ - Враца да заплати на С.Ц.М. ***  сумата от 500.00 лева представляваща разноски по делото

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                               2.