РЕШЕНИЕ
№ 378
гр. Благоевград, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Вера Г. Коева
при участието на секретаря Ана Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Вера Г. Коева Гражданско дело №
20211210101717 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от „БНП П. П. Ф.“ С.А.,
вписано в Търговския и фирмен регистър под №542 097 902, с адрес на
управление във Ф., гр. П. бул. „О. № , представлявано от Л.Д. в качеството му
на изпълнителен директор и член на съвета на директорите, чрез „БНП П. П.
Ф.“ С.А., клон Б., ЕИК гр. С., жк. „М.“, Бизнес парк С. сгр. , представлявано
от законния представител Д. Д. чрез юрисконсулт Н. А. М., с която против Б.
Д. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр./с. Б. КВ. Е., УЛ. С.С., БЛ. , ВХ., ЕТ. ,
АП. е предявен положителен установителен иск - за признаване за
установено спрямо ответната страна, че съществува вземането по договор №
PLUS- 14644128, обективирано в заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 149/2021по описа на
Районен съд - Б., а именно: 6775.00 лева - главница по договора за кредит;
235,20 - Застрахователна премия за периода 05.08.2017 до 05.01.2018г.; 283.94
лева възнаградителна лихва, начислена върху главницата за периода от
05.08.2017г. до 05.09.2017 г., 2349.47 лева - мораторна лихва, начислена върху
главницата за периода от 05.09.2017 до 15.01.2021г., ведно със законната
лихва за забава, начислена върху главницата и застрахователната премия, от
датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за парично
задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането -
правно основание чл.422 вр. с чл.410 ГПК.
Препис от исковата молба и писмените приложения към нея са връчени
на ответната страна, която в срока по чл.131 ГПК е подала писмен отговор.
По процесуалната допустимост:
Предявеният иск е процесуално допустим - подаден е установителен
иск по чл.422 ГПК от ищец, имащ качеството на заявител по образувано
заповедно производство срещу длъжника по него, в срока по чл.415 ГПК и на
основанието, заявено в заповедното производство.
1
Твърди се от ищеца, че на 29.03.2017г. между „БНП П. П. Ф.“ и
ответната страна Б. Д. Д., ЕГН ********** е сключен договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-14644128, на основание на който
страните са постигнали съгласие кредиторът да отпусне на
кредитополучателя заем в общ размер на 7000.00 лева за срок от 70 месеца,
обхващащ периода от подписване на договора до 05.02.2023г., съгласно
погасителен план, включващ падежните дати на месечните погасителни
вноски, техния размер и размер на оставащата главница. Сочи се, че е
договорено паричният кредит да бъде изплатен на 70 броя равни месечни
вноски, всяка в размер на 230.11 лева, като в договора е посочена и общата
стойност на плащанията по кредита.
Въз основа на индивидуалния кредитен профил на ответника се твърди,
че е определен годишен процент на разходите, като кредитополучателят
заплаща й такса ангажимент, срещу което кредиторът сключва договора при
фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 от ЗПК, при съдържащите се
в договора условия, размери и срокове, като таксата се заплаща от
кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата
посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита.“ Лихвеният
процент по кредита се сочи, че е фиксиран за срока на договора, като
началната дата за изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора при
допускането, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и
договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно
задълженията си по него.
Твърди се, че сумата, предмет на договора е преведена по личната
банкова сметка на ответника, декларирана от същия и посочена в договора за
кредит, като на основание на чл. 3 във връзка с чл. 4 от договора за ответника
се посочва, че възниква задължението да погаси заема на 70 месечни вноски,
всяка по 230.11 лева, като в чл. 5 от договора е предвидено, че при забава на
една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата.
Изтъква се от ищеца, че обезщетението за забава е равно на ОЛП,
обявен от Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли
на текущата година плюс 10%. Лихвените проценти в сила от 1 януари на
текущата година са приложими за първото полугодие на съответната година,
а лихвените проценти в сила от 1 юли са приложими за второто полугодие.
Обезщетението за забава се изчислява на дневна база като дневният й размер
за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер,
определен в предходното изречение.
Твърди се, че длъжникът е преустановил плащането на вноските по
кредит № PLUS-14644128 на 05.08.2017 г., като към тази дата са погасени 3
месечни вноски, като на основание чл. 5 от договора, вземането на „БНП
П.П.Ф.“ се твърди, че става изискуемо в пълен размер, ако
кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората пропусната месечна вноска, която в настоящия
случай е 05.09.2017 г., от която дата вземането е станало ликвидно и
изискуемо в целия му размер, за което от страна на кредитора се твърди, че е
изпратено изрично уведомление до длъжника.
Тъй като от страна на длъжника не са извършвани погашения по дълга
от кредитора се твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в Районен съд— Б. за
следните дължими суми по договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-14644128 както следва:
- 6775.00 лева - главница
- 235.20 лева - Застрахователна премия за периода 05.08.2017 до
2
05.01.2018г.
- 283.94 лева - възнаградителна лихва за периода от 05.08.2017 г. до
05.09.2017 година;
-2349.47 лева-мораторна лихва за периода от 05.09.2017 г. до 15.01.2021 г.
- законната лихва за забава, начислена върху главницата и
застрахователната премия, от датата на завеждане на заявлението за издаване
на заповед за парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане на вземането.
Сочи се, че заявлението е уважено и издадена заповед за изпълнение, но
поради постъпило възражение от длъжника, от заявителя е подаден иск за
установяване дължимостта на оспореното вземане. При евентуалност искът се
подържа като осъдителен при неприемане на тезата на ищеца за предсрочна
изискуемост.
Доказателствените искания на ищеца са за приемане на писмени
доказателства, както и за изискване и прилагане на ч. гр. д. № 149/2021 г. по
описа на Районен съд - Б..
ВЪЗРАЖЕНИЯ НА ОТВЕТНАТА СТРАНА:
В срока по чл.131 ГПК от ответната страна е постъпил писмен отговор.
Предявеният иск се оспорва като неоснователен и недоказан.
Сочи се, че представения договор за кредит е изготвен с шрифт по-
малък от 12. Твърди се, че формата за действителност на договорите за
потребителски кредит е писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК, като съгласно
разпоредбата на чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК / се изтъква,
че в случаите когато не са спазени изискванията на чл.10,ал.1, чл. 11, ал.1, т.7-
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 договорът за потребителски кредит се счита
за недействителен.
Твърди се, че в конкретния случай не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1 от ЗПК, тъй като, както договора, така и елементите към него не са
изготвени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.Изтъква се, че договорът
за кредит за текущо потребление е изготвен върху бланка, върху която
допълнително с ръкописен текст на ръка са нанесени данни, което изключва
спазване на правилото за еднаквост на шрифт, размер и вид. Твърди се, че е
очевидна и разликата по отношение на Общите условия и на Погасителния
план, които следа да са неразделна част от договора, а изискването на чл.
10,ал.1 от ЗПК е относимо и към датата посочена в договора, с оглед на
разпоредбата на чл. 5, ал.4, съгласно която, информацията по ал.1,2,3,9 и 13
се предоставят на потребителя безвъзмездно, по ясен или разбираем начин,
като всички елементи на информацията се предоставят с еднакъв по размер,
вид и формат шрифт.
На това основание се иска да бъде прието и обявен за недействителен
договор за потребителски паричен кредит от 29.03.2017г., поради използван
размер на шрифта в договора за кредит по-малък от 12.
На следващо място се изтъква, че отпуснатият на ответника като
физическо лице кредит представлява предоставяне на "финансова услуга" по
смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и
същият има качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този закон,
според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност и в това му качество на потребител ответника
разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста
на ЗЗП, за които съдът следи служебно.
Твърди се, че редица клаузи не са договорени индивидуални. Не се
счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
3
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.З от Директивата
към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че
той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че
клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт.
Изтъква се, че в случая процесният договор за потребителски кредит е
сключен при Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на
ищеца договорни клаузи. Доколкото самият договор е бланков, същият не е
бил предмет на предварително договаряне между страните, от което следва
извод, че ответника не е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
Твърди се, че в случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр,
чието съдържание е предварително изготвено от ищеца. Видно още от
договора е че кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР и годишното му
оскъпяване. Твърди се, че липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита. Твърди се, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче се твърди, че в
случая са останали неизвестни, като не ставало ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя /настоящи или бъдещи/, доколкото в
погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги.
Твърди се, че уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент
и годишен процент на разходите по кредита надвишава многократно
законната лихва. С оглед предходното и липсата на индивидуално договаряне
на параметрите в договора за потребителски кредит, както и неконретизирано
формиран ГПР, съответно уговорен ГЛП, правят според ответната страна
въпросните договорни клаузи неравноправни и на основание чл.146 ал.1 33П
същите се считат за нищожни.
Оспорва се позоваването от страна на ищеца на настъпила „предсрочна
изискуемост" на кредита. Твърди се, че липсва валидно отправено и
достигнало до знанието на кредитополучателя изявление за това на база
представените доказателства. Сочи се, че предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една
от страните по договора - кредиторът посочва, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и
вноските с непогасен падеж, които към момента на посочването не са били
изискуеми, а действието на предсрочната изискуемост започва от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са налице обективните факти, обуславящи настъпването й.
Твърди се, че доказателствената тежест за това е на кредитора, като
обективираното в исковата молба не следва да се счита за достигнало до
длъжника, тъй като такова уведомление се оспорва от ответника, че му е
връчено.
Кумулативното претендиране от ищеца на договорна и наказателна
лихва за един и същи период, според ответната страна се явява в
противоречие на волята на страните и на основния принцип на гражданското
право, забраняващ неоснователно обогатяване, като се твърди, че няма правно
основание да се признае за установена дължимост едновременно на
договорна и на наказателна лихва.
Прави се възражение, че дължимите се лихви по договора за кредит са
4
погасени по давност, тъй като е изтекла предвидената в разпоредбата на чл.
111 от ЗЗД тригодишна давност за такива вземания.
При тези оспорвания предявеният иск се определя като неоснователен и
присъждане на разноските, направени в процеса.
Доказателствените искания на ответната страна са за задължаване на
ищеца да представи оригинала на договора за потребителски паричен кредит
от 29.03.2017г..
Правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на
насрещните права и възраженията на ответника - предявен е специалния
положителен установителен иск с пр.основание чл.422 ГПК вр. с чл. 410 ГПК
вр. с чл.9 и с. ЗПК вр. с чл.79, ла.1 ЗЗД вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, а при
евентуалност като осъдителен при липса на фактически извод за настъпила
предсрочна изискуемост- по чл.. с чл.9 и с. ЗПК вр. с чл.79, ла.1 ЗЗД вр. с
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Възраженията на ответника са за неравноправни клаузи - пр.основание
чл.26 ЗЗД вр. с чл.146 и чл.147 и сл. ЗПК, както и за погасяване на вземанията
по давност - пр.основание чл.110 от ЗЗД за главницата и вр. с чл.111, б "в" от
ЗЗД за лихвата договорна и за забава, вр. с чл.120 от ЗЗД.
По делото са приети писмени доказателства. Допуснати и назначени са
съдебно – счетоводна и техническа експертизи и са приети заключения на
вещи лица.
Анализът на събраните доказателства, преценени във връзка с
фактическите доводи на страните, сочи на установено следното:
На 26.01.2021г. ищецът, в качеството на заявител, е поискал издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
ответника Б. Д. Д., по което е образувано ч.гр.д.№ 149/2021г. по описа на
БРС.Заявлението е уважено и в полза на заявителя срещу ответника е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
91772 от 26.02.2021г., с която на длъжника Б. Д. Д., с ЕГН **********, с
настоящ адрес: гр.Б., бул.“С. С. № да заплати на кредитора „БНП П.П. Ф.“
С.А., Ф., рег.№ 542 097902, чрез „БНП П. П. Ф.с“ С.А., клон Б., ЕИК гр. С.
жк. „М., Бизнес парк С. сгр. , представлявано от законния представител Д. Д.
чрез юрисконсулт Ц. С., следните суми: сумата от 6 775,00 лева - главница по
Договора за потребителски кредит № PLUS- 14644128 от 29.03.2017г.,
сключен между „БНП П. П. Ф.“ и Б. Д. Д.; ведно със законната лихва върху
сумата от 6755,00 лв., считано от датата на подаване на заявлението –
26.01.2021г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 235,20 –
неизплатени застрахователни премии за периода от 05.08.2017 до
05.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата от 235,20 лв., считано от
датата на подаване на заявлението – 26.01.2021г. до окончателното изплащане
на вземането; сумата от 283.94 лева - договорна лихва за периода
05.08.2017г. до 05.09.2017 г.; сумата от 2349.47 лева - мораторна лихва за
периода от 05.09.2017 до 15.01.2021г.; сумата от 192,47 лв. – държавна такса
и сумата от 49,24 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, поради което заповедния съд е дал
указания на заявителя да предяви иск за установяване дължимостта на
вземането си.
В срока по чл.415 ал.1 ГПК заявителят е подал иск.
На 29.03.2017г. между „БНП П. П. Ф.“ ЕАД и, в качеството на кредитор
и ответника Б. Д. Д., в качеството на кредитополучател, е сключен Договор за
потребителски паричен кредит PLUS- 14644128, с предмет - предоставяне от
кредитора на кредитополучателя на кредит за потребителски цели в размер
на 7000 лв. Уговорена е застрахователна премия в размер на 2744,00 лв., такса
5
ангажимент от 245 лв., брой погасителни вноски: 70, месечна погасителна
вноска от 230,11 лв., обща стойност на плащанията от 16 107,70 лв., при 29,85
% обща стойност на плащанията и 24,81 % лихвен процент.
Договорът е погасителен план с уговорени общо 70 вноски месечно от
05.05.2017г. до последна вноска от 05.02.2023г.
Договорът и погасителния план към него съдържат подписи, както
кредитора, така и на кредитополучателя.
На л.11-13 от делото е представен от ищеца документ, наименуван
Погасителен план, но същият не съдържа подпис на кредитополучателя, а се
касае до документ, съставен едностранно от ищеца чрез юрисконсулт и
съдържащ актуална информация към 30.06.2021г.
Към исковата молба има представена покана – л.16 от делото до
длъжника, с което се уведомява, че поради преустановяване на вноските по
договора на 05.08.2017г. вземането е обявено за предсрочно изискуемо, тъй
като са просрочени две или повече месечни вноски.
Според приетото като доказателство ССЕ се установява, че на
29.03.2017г. с платежно нареждане УРН 000004378767 „БНП П. П. Ф.с“ ЕАД
е превел на Б. Д. Д. по сметка с IBAN: сума в размер на 6755,00 лв. с
основание на превода „съгл.договор PLUS- 14644128“, т.е. предвидената сума
представлява отпуснатия кредит 7000 лв. минус таксата ангажимент от 245,00
лв.
По кредита са постъпили суми в размер на 690,33 лв., както следва: на
08.06.2017г. - 230,11 лв. и на 10.08.2017г. – 460,22 лв.
Вещото лице сочи, че на 05.09.2017г. договорът за потребителски
паричен кредит PLUS- 14644128/29.03.2017г. е обявен за предсрочно
изискуем. Съгласно т.3, изр.2 от договора – при просрочване на две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена
вноска кредитът става предсрочно изискуем изцяло , включително и всички
определени с този договор надбавки, ведно с дължимото обезщетение за
забава, като съгласно т.3, изреч.1 от договора – при забава на една или повече
месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за
забава върху всяко забавено месечна вноска. На 05.09.2017г. кредитът е
обявен за предсрочно изискуем и към тази дата просрочената главница е в
размер на 6904,10 лв., а размера на лихвата от 2349,47 лв.
Вещото лице е изчислило непогасената част от задължението към
датата на подаване на заявлението – 26.01.2021г,. както следва: 6 904,10 лв. –
главница; 5 926,07 лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.07.2017г. –
05.02.2021г.; 235,20 лв. – застраховка за периода от 05.08.2017г. –
05.01.2018г.; 2 349,47 лв. – мораторна лихва за периода от 05.09.2017г. –
15.01.2021г.
Вещото лице е изчислило и възнаградителната лихва към датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 26.01.2021г. , но до датата на
обявяване на предсрочната изикуемост на 308,24 лв. за периода от
05.07.2017г. до 05.09.2017г.
Вещото лице е изчислило размера на главното и акцесорните вземания и
към датата на изготвяне на експертизата с два варианта за размера на
възнаградителната лихва – до края на срока на договора и съответно до датата
на предсрочната изискуемост, но в тази част заключението не се кредитира
като неотносимо.
Според съдебно – техническата експертиза текстът на „Договор за
потребителски паричен кредит „PLUS- 14644128, 29.03.2017г., състоящ се от
2 /две/ страници,е разпознат с шрифт „Garamond”, с големина 11 пункта.
Заглавията в документа „КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛ“ и „ПАРАМЕТРИ И
УСЛОВИЯ“ са със съшия шрифт, по-голям размер 12 пункта, изписани с
6
главни букви и с по-голямо тегло, т.е. удебелено /bold/. Текстът на „Условия
по договора“, състоящ се от 4 /четири/ страници, е припознат машинно с
шрифт „Garamond” /серифен/, с големина 11 пункта. Текстът „Погасителен
план“, състоящ се от 1 /една/ страница е припознат, както следва: Заглавие
над таблицата – серифен текст, с големина 11 пункта. Заглавията на клетките
в таблицата са разпознати като безсерифен, вероятно „Аrial“, текст с големина
10 пункта удебелен шрифт. Съдържанието на таблицата под форма на числа
са разпознати като безсерифен, вероятно „Аrial“, текст с големина 10 пункта.
И двете експертизи не са оспорени от страните. Вещите лица
притежават специални знания в съответната област и са отговорили пълно на
поставените въпроси. Липсват данни за заинтересованост или за
необоснованост на изводите на вещите лица. Отговорите на поставените
въпроси се подкрепят и от събраните писмени доказателства, поради което и
двете заключения следва да се кредитират като доказателства по делото.
Така установеното от фактическа страна, сочи на следните правни
изводи:
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с
чл. 415, с предмет установяване съществуването на вземания, заявени по реда
на чл. 410 ГПК, за което е било образувано ч.гр.д. № 149/2021 г. на БРС.
По допустимостта:
Предявените искове са частично допустими - установителният иск е
подаден в срока по чл.415, ал.1 ГПК от ищец, имащ качеството на заявител по
образувано заповедно производство при връчване на заповедта за изпълнение
от заповедния съд на длъжника.
Оспорената от заявителя Заповед за изпълнение на парично задължение
№ 91772 от 26.02.2021г. по ч.гр.д.№ 149/2021г. по описа на БРС е издаден за
главница в размер на 6755,00 лв., а в исковото производство заявителят
претендира установяване на главно вземане в размер от 6775,00 лв. Съгласно
трайно установената съдебна практика специалния положителен
установителен иск по чл.422 вр. с чл.415, ал.1 ГПК е допустим само при
поддържане от ищеца като заявител на вземане, идентично на
правопораждащото основание и размер с това, което е заявено в заповедното
производство. Недопустимо е по посочения ред да се претендира
установяавне на вземане, което не е било заявено за защита преди това по
заповедното производство. Идентичността на вземането предполага не само
правопораждащото материално основание, но и неговия размер и период. В
случая е недопустимо в исковото производство ищецът са претендира
установяване на вземане за главницата над уважения от заповедния съд
размер от 6755,00 лв. поради което за сумата над този размер по посочения в
исковата молба от 6775,00 лв. , производството, като недопустимо, следва да
се прекрати.
По същество:
Предмет на предявения положителен установителен иск е материално
вземане, обективирано в издадената заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК.Вземането на ищцовото дружество /заявител в заповедното
производство/ се основава на твърдението за сключен с ответника –Договор
за потребителски кредит PLUS- 14644128/29.03.2017г.
Поради качеството на ищеца на юридическо лице – търговец е безспорен
търговския характер на сделката, на която ищецът се позовава като
правопораждащо вземането основание. Ответната страна е физическо лице,
което придобива съответната стоки или ползва предоставената от ищеца
7
финансова услуга, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и което физическо лице е страна по договора,
която действа извън извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. На това основание, ответната страна има качеството на „потребител“
на съответната финансова услуга съгласно дефиницията на § 13т.1 от ДР на
ЗЗПотребителите .
Предвид качеството на ищеца на „търговец", а на ответника на
„потребител“ по см. на §13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП то приложимото
материално право спрямо материалния спор е на ЗЗП и респ.ЗПК.
От ответната страна е оспорено изобщо валидността на
правопораждащото вземането основание, като се позовава конкретно на
твърдението, че не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и
20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК.
Основателно е твърдението на ответника, че е нарушено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В посочената норма е регламентирано, че договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в договора начин.
В чл.22 ЗПК като основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е предвидено нарушението на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК,
съгласно която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато
допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се
в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
В процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 29,85 % /.Посочен е фиксиран лихвен
процент по заема, както и годишно оскъпяване по същия, но не се изяснява
как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Не е ясно включена ли
е погасителна вноска за уговорената застрахователна премия в
претендирания размер на главницата, като това обстоятелство обаче не
фигурира в условията на договора.
Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи, както стана ясно, остават неизвестни и
на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на предоставения ресурс.Предвид изложеното, следва да
се приеме, че кредитното правоотношение между страните е недействително
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние
8
да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Не е спазено изискването на цитираната норма погасителният план да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, както и на
допълнителните разходи.
При граматическото тълкуване на горепосочената разпоредба,
съобразно изискванията на чл.46, ал.1 ЗНА, следва да се съобрази значението
на съществителното разбивка - разпределение, разделяне, разчленяване. Ето
защо правно релевантно е наличието на обективна възможност да се определи
съотношението на главница, лихва и допълнителните разходи във всяка една
погасителна вноска от уговорения между страните погасителен план, т. е.
следва да се посочат отделните имуществени пера, които формират месечната
погасителна вноска, а не единствено и само главницата.
По делото е представено извлечение относно извършените плащания и
остатъка от задълженията на ответника. Същото е озаглавено погасителен
план PLUS - 14644128 /л.11- 13/. Доколкото извлечението е съставено от
ищеца и не е подписано от ответника, същото не е част от процесния договор
и не следва да се преценява дали съответства на изискванията на чл.11, ал.1,
т.12 ЗПК.
Нужно е да се отбележи още, че в случая годишният процент на
разходите не съвпада с уговорената фиксирана лихва, а уговорената обща
стойност на плащанията от 16 107,70 лв. надвишава сбора на главницата, на
застрахователната премия и договорената лихва от 24,81 %, т. е. налице са
допълнителни разходи, водещи до оскъпяване на кредита, които не е ясно в
какъв размер са и на какво се дължи тази разлика. Ето защо, въз основа на
данните относно оставащата главница, не би могло да се направи обоснован
извод относно останалите компонентни, включени в месечната погасителна
вноски от 230,11 лв. месечно какво включва. Също така постигнатите между
страните уговорки не дават възможност за определяне на съотношението на
главницата, лихва и допълнителните разходи.
Правното значение на липсата на изготвен погасителен план съгласно
предвидените изисквания е законоустановено – по силата на чл.22 ЗПК вр. с
чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.12
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ето защо следва
да се приложат законоустановените последици от неспазване изискванията на
чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. Нормата на чл.22 ЗПК предвижда една своеобразна
санкция по отношение на търговеца, който е действал недобросъвестно, който
не е положил грижата на добрия търговец и е нарушил правата на
потребителя, гарантирани в специален закон (определение № 60729 от
08.11.2021 г. по гр. д. № 1340/2021 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения договорът за потребителски паричен
кредит PLUS-14644128 от 29.03.2017г. е недействителен, на основание чл.22
ЗПК вр. с чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. Ето защо и на основание чл.23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В случая се установи от ССЕ, че по процесния договор ответникът е
получил по банковата си сметка чистата сума от 6755 лв., както и че по
договора ответникът е върнал и изплатил сумата от 690,33лв., а считано от
05.09.2017г. обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради липса на
плащане на повече от една погасителна месечна вноска. Неоснователно е
оспорването на ответника, че не е получил съобщение от кредитора за
настъпване на предсрочна изсискуемост на вземането. С исковата молба от
ищеца е приложено препис от покана до ищеца с изявление на кредитора, че
счита кредита за предсрочно изискуем, при изрично уговорена такава клауза
9
в договора, поради което според съд.практика, с приемане на това писмено
изявление с документите към исковата молба се счита, че това изявление е
достигнало до адресата.
С Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на
ОСГТК на ВКС са дадени следните отговори на релевантните правни
въпроси:
„1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж,
ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на присъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
2. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за
редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението.“
В т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г.
на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ.
чл. 415, ал. 1, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене
в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3
ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта
на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране
на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д.
№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на
съда трябва да отразява правното положение между страните по делото,
каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което
„задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването
на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат
или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Прието е, че
при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено
материалноправното положение към деня на приключване на съдебното
дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска,
поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Посочените тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато
предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото
производство. Тази хипотеза е разгледана в постановеното след изменението
на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 86 от 2017г./ решение № 10/25.02.2020г. по
т. дело № 16/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че съдът,
разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и
чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417
10
ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на
вземането, е приключване на съдебното дирене в исковия процес. За да
бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
когато в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение се претендират
суми въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, е
необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство по
реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск
е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право
на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно
упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право
се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на
изискуемостта на вземането.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ,
представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда
правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията
към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в
договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява
правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.
По изложеното, следва да се приеме в случая, че с връчването на
ответника на препис на исковата молба и писмените приложения към нея,
включващи писмо до длъжника с изявление за предсрочна изискуемост,
поради забава в плащането по погасителния план, следва да се приеме, че
правото на кредитора за едностранно изменение на договора по отношение на
срока е настъпило и валидно упражнено.
Поради приемане за надлежно упражнено право на кредитора за
предсрочна изискуемост не се сбъднало процесуалното условие за
произнасяне на съда с осъдителното искане на ищеца, предявено като
евентуално.
По възражението на ответника, че договорът е нищожен, поради
съставянето му с шрифт по-малък от 12:
Българският закон въвежда задължителни изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит. Те са въведени с
императивни разпоредби, които възпроизвеждат Директива 2008/48 за
потребителския кредит в основната част. Нещо повече, в тази си част
директивата предвижда пълна хармонизация, тоест не допуска други
изисквания към съдържанието на договора. По приложението на отделните
изисквания и кога те са изпълнени в практиката обаче възникват множество
тълкувателни въпроси, разрешавани противоречиво от съдилищата. Като
изходна позиция за правилното тълкуване на националния закон е важно да
се тълкуват директивата и съображенията за приемането . Съображенията са
изключително ценен и важен източник на тълкувателни знания в тези случаи.
Следва да се подчертае, че задължение на националния съд е да извършва
конформно тълкуване на закона/ Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10 –В това отношение според постоянната съдебна практика от
националните юрисдикции се изисква при прилагане на вътрешното право да
го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на
съответната директива, за да постигнат предвидения от последната резултат и
следователно да спазят член 288, трета алинея ДФЕС. Това задължение за
съответстващо на директивите тълкуване на националното право всъщност е
присъщо за системата на Договора за функционирането на Европейския съюз,
11
доколкото дава възможност на националните юрисдикции в рамките на
своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на правото на Съюза,
когато се произнасят по споровете, с които са сезирани (вж. по-специално
Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др., C-397/01—C-403/01,
Recueil, стр. I-8835, точка 114, Решение от 23 април 2009 г. по дело Angelidaki
и др., C-378/07—C-380/07, Сборник, стр. I-3071, точки 197 и 198, както и
Решение от 19 януари 2010 г. по дело Kücükdeveci, C-555/07, Сборник, стр. I-
365, точка 48)/, като съобрази целите на директивата и само ако има
съмнение или неяснота как се тълкува правото на ЕС, да отправи
преюдициално запитване.
Директивата не предвижда изрично нарушенията на кои нейни норми
следва да се санкционират и по какъв начин. Затова тези въпроси са оставени
на националния законодател и на националната практика, което изрично е
посочено в съображенията към директивата.В чл. 23 от директивата са
поставени изискванията за пропорционалност, ефективност и възпиращ ефект
на използваните санкции. От съображение 47 от посочената директива
следва, че докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки,
то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи (вж. в този смисъл решение от 27 март 2014 г., LCL Le Crédit
Lyonnais, C‑565/12, EU:C:2014:190, т. 43).
В практиката на СЕС са изведени примери за това кои нарушения са
съществени и кои не, но това е само примерно изброяване. Българският закон
въвежда като санкция недействителност на договора при липса на изрично
посочени изисквания, като се предвижда, че по кредита не се дължат лихви и
разноски, а само следва да се върне главницата.
Следва да се посочи, че предвидената санкция по принцип е стандартна
за страните от ЕС и отговаря на изискванията на Директивата в чл. 23,
съгласно практиката на СЕС.
Практиката на СЕС определя ясно за кои нарушения такава санкция не
отговаря на критериите в чл. 23 от Директивата. Що се касае до налагането
поради липсваща информация, която е посочена в Директивата като
задължително съдържание на договора, следва информацията да е съществена
за избора на потребителя дали да сключи сделката, или не. Т.е. липсата на
тази информация трябва да е от естество да засегне правото на потребителя да
формира пълната и вярна икономическа представа за сделката.
В чл. 22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 и чл. 20 и ал. 2, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
А чл. 23 ЗПК предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Именно за разлика от директивата българският закон изчерпателно е
изредил съществените изисквания, които ако бъдат нарушени, ще се стигне
до недействителност на целия договор с последиците по чл. 23 ЗПК.
Първото изискване е всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Следва да се
посочи, че това изискване важи за ОУ и всички приложения към договора,
защото нерядко в тях се съдържа съществена информация, а и по правило те
се считат за неразделена част от договора. При съмнение, съдът и служебно
може да допусне експертиза с цел да установи спазено ли е това изискване.
По принцип в тежест на кредитора е да докаже, че е спазено. Това оригинално
изискване към съдържанието на договора и съответно основание за неговата
недействителност дължи появата си на особености на българския кредитен
пазар, при който се допускаше тенденциозно някои неизгодни клаузи да са с
изключително дребен шрифт, който затруднява потребителя да се ориентира
12
в текста на съответната клауза. В част от съдебната практика се приема, че
това изискване противоречи на пълната хармонизация на директивата, поради
което не следва да бъде прилагано, тъй като в директивата такова изискване
не е предвидено.
В този смисъл Решение № 152 от 17.10.2019 г. по в. гр. д. № 247 / 2019
г. на Окръжен съд – Т. и Решение от 12.10.2020 г. по в. гр. д. № 664 / 2020 г.
на Окръжен съд – Б. – Практиката на Съда на ЕС по повод прилагане на
въпросната директива в националното законодателство, е дала отговор на
редица въпроси, които са относими в настоящото производство. В РЕШЕНИЕ
НА СЪДА (трети състав) от 9 ноември 2016 година по дело C-42/15 е прието
следното: Видно от член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, тълкуван във
връзка със съображение 31 от тази директива, изискването в договора за
кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и
кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може
потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Това изискване
допринася за постигането на преследваната с Директива 2008/48 цел да се
установи във връзка с потребителските кредити пълна и задължителна
хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима,
за да се осигури високо и равностойно равнище на защита на интересите на
всички потребители в Съюза и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (вж. решение 21
април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 61).
Предвид ясния текст на тези разпоредби следва да се приеме, че Директива
2008/48 не предвижда изискване договорът за кредит да съдържа подобно
извлечение под формата на погасителен план. Що се отнася до възможността
на държавите членки да предвидят такова изискване в националната си
правна уредба, важно е да се отбележи, че по отношение на договорите, които
попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат
да приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по
договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област
(вж. по аналогия решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank România, C-602/10,
EU:C:2012:443, т. 63 и 64). Следва обаче да се отбележи, че член 10, параграф
2 от Директива 2008/48 извършва такава хармонизация, що се отнася до
данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит.
Несъмнено съгласно член 10, параграф 2, буква ф) от тази директива в
договора за кредит трябва ясно и кратко да се излагат евентуално и другите
условия по договора. Целта на тази разпоредба обаче е да се предвиди
изискване договорът, изготвен на хартиен или друг траен носител, да включва
всички клаузи или условия, договорени от страните в рамките на
съществуващите между тях договорни отношения по кредита. Същевременно
въпросната разпоредба не бива да бъде тълкувана като допускаща държавите
членки да предвиждат в националната си правна уредба изискване договорът
за кредит да включва данни, различни от изброените в член 10, параграф 2 от
посочената директива. Отделно се посочва, че Член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в
националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани
данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита
за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято
липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение.
Сходни съображения са изложени и в РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести
състав) от 5 септември 2019 година по дело C-331/18. Решенията на съда на
ЕС са задължителни за националните юрисдикции, пред които е висящ спор
със сходно съдържание. Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за
кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител като договорът за
кредит посочва по ясен и кратък начин конкретни данни, които задължително
следва да се съдържат в него, за да може потребителят да прецени обема на
13
своето задължение. В ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит
се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/.Видно от
съдържанието на обсъжданата директива и съдържанието на разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, българският законодател е въвел допълнително изискване
към договора за потребителски кредит всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. По
този начин законодателят е въвел изискване, което не се съдържа в Директива
2008/48/ЕО, но което води до значителна санкция за кредитодателя –
загубване на правото да получи лихви и разноски по кредита. Настоящият
въззивен състав приема, че доколкото разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК в
частта й на изискването всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, не е в
съответствие с Директива 2008/48/ЕО, то не следва да прилага този текст.
Настоящият състав не споделя горното мнение, тъй като директивата
действително предвижда пълна хармонизация на съдържанието на договора,
но не и на формата му и на основанията за недействителност. В този смисъл,
българският закон е предвидил по-висок стандарт на защита, тъй като на
практика е въведена писмена форма със специални технически изисквания,
което не е забранено от директивата и не е уредено от нея, но съответства на
нейните цели, които дават и възможност държавите да въвеждат по-висок
стандарт на защита на потребителя.
Ясната формулировка на основанието обаче не освобождава съда от
преценка за същественост на нарушението, като държи сметка за това, че
освен шрифта, решаващо значение има и стилът, на който е изписан текстът
на договора, тъй че на съда остава преценката за това дали е съществено
нарушението, което да води до недействителност на договора.
Съществува и практика, според която всяко отклонение от шрифт 12
надолу води до нищожност, без значение дали така текстът е четим. /Решение
№ 580 от 22.01.2020 г. по в. гр. д. № 14608 / 2018 г. на Възз. IV-в състав на
Софийски градски съд- С отпечатването на текста на договор за кредит с
шрифт с кегел, по-малък от 12 пункта (както следва да се разбира непрецизно
формулираният израз „размер шрифт – не по-малък от 12“, употребен в
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК), законът – правилото на чл. 22 ЗПК във
връзка с чл. 10, ал. 1 ЗПК, свързва само една последица – нищожност на целия
договор за кредит. Поради това, ако съдът установи по-малък размер на
шрифта, той е длъжен да не признава договора за кредит като валиден
източник на вземане. Вярно е, че последицата, свързана от законодателя с
формулирането на клаузите в текст с твърде малък по размер шрифт изглежда
твърде строга, но съдът не може да замества законодателната воля без
наличие на основание за това от надзаконов характер (конституционна или
международноправна разпоредба), каквато в случая не съществува. Освен
това кредиторът е можел лесно да избегне предвидената в Закона за
потребителския кредит последица, като отпечата договора с изискуемия се от
закона размер на шрифта. Неспазването на това изискване води до
нищожност, която не може да бъде санирана/.
Това крайно виждане не може да бъде споделено, защото следващата се
санкция е съществена и съдът трябва да я налага само в случаи на
закононарушения, които водят до невъзможност или значителна затрудненост
потребителят да се ориентира в текста на договора. Следователно, трябва да
се съблюдава принципът за пропорционалност на санкцията, а това значи във
всеки случай нарушението да се оценява и по критерия същественост и
доколко размера и вида на шрифта са довели потребителя до невъзможност
или значително затрудняване по разчитане клаузите на съответния договор и
14
възможността да вземе решение дали да сключи правоотношението или не,
което следва да е фактически въпрос във всеки конкретен случа, а не
преценката на съда да се формализира само с констатиране дали шрифтът е
със съответната големина под или над установения в закон размер.
В тази връзка и с оглед на търговския оборот от една страна и защита на
обществените отношения, които се уреждат с тази материя, а от друга
правната сигурност, настоящият състав счита, че поради въвеждане на
българския закон на по-строги правила, като императивни, каквото не е
изискването на европейското законодателство, счита, че изискването за
големина на шрифта следва да се счете само като препоръчително с оглед на
европейската директива, а като основание за нищожност на договора като
цяло на формално основание.
С оглед изложените мотиви обаче за недействителност на договора,
сключен между страните, искът следва да се отхвърли изцяло като
неоснователен.
На самостоятелно основание искът за претендираната възнаградителна
лихва е неоснователен, поради погасяване по давност. Вземането е
периодично по см. на чл.11 б „в“ от ЗЗД се погасява в тригодишен период.
Заявлението е подадена на 26.01.2021г. , следователно считано до 16.01.2018г.
акцесорните вземания за лихви са погасени по давност. В случая
възнаградителната лихва от 283,94 лв. се претендира за период от
05.08.2017г. до 05.09.2017г., т.е. за период, през който е настъпило погасяване
по давност, за което от ответната страна има изрично направено в срока по
чл.131 вр. с чл.133 ГПК възражение /арг. чл.130 ЗЗД вр. с бл.111, б „в“ ЗЗД/.
Установи се недействителност на основанието, на което ищецът
претендира вземането си, било като установително, било евентуално като
осъдително при предсрочна изискуемост, настъпила с връчване на исковата
молба.
Искът /установителен или осъдителен при евентуалност/ е
неоснователен изцяло на поддържаното договорно основание.
Съгласно чл.23 ЗПК при недействителност на потребителския договор
длъжникът дължи връщане само на чистата сума, която е получил. С оглед на
диспозитивното начало в гражданския процес обаче в рамките на процеса
съдът не може да присъди чистата получена сума, поради липса на заявено
основание затова. Разпоредбата на чл.23 ЗПК е специална спрямо общата
разпоредба на чл.34 ЗЗД вр. с чл.55 ЗЗД – за последиците при разместване на
имуществени блага при недействителност на договорното основание, въз
основа на което такова е настъпило.
В случая съдът не може да присъди сума, на неподдържано и
непредявено основание, различно от заявеното договорно такова.
Разпоредбата на чл.23 ЗПК е приложима само при поддържането й от ищеца
в исковата молба, доколкото в случая става дума за искане за защита не на
договорно основание, а на основание неоснователно обогатяване –
пр.основание чл.55 ЗЗД вр. с чл.23 ЗПК.
По разноските:
С оглед изхода от спора на ответната страна от ищеца се дължат
направените по делото разноски.
Ответникът претендира разноски за адв.възнаграждение от 600 лв. в
заповедното и от 1000 лв. в исковото.
С Определение № 45 от 23.01.2019г., 1 отделение, по ч.т.д. № 3074 /
2018г. , на ВКС е постановено, че не се следват разноски за длъжника за
подаване на възражение по чл.414 ГПК. Същото не се постановява в
самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за
предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което
15
исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от
задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото
защитата му в исковото производство по реда на чл.422 ГПК би била напълно
аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо. Тъй като ответникът противопоставя именно п р а в о т о си на
мотивиране на възражението, незапретено от закона, следва да се отчете, че
същото следва да бъде упражнявано без злоупотреба / чл.3 ГПК /, каквото би
съставлявало възмездяването за дублираща се адвокатска защита,
кумулативно - по подаване на възражение по чл.414 ГПК и по защитата срещу
иска по чл.422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да
бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл.422 ГПК.
Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се
дезинтересира от основателността на възражението.То е само формална
предпоставка, без самостоятелни правни последици, поради което и изходът
на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална
незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК. Следователно липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното
право.
Ето защо следва да се счете, че единствените разноски, направени от
ответната страна в рамките на исковото производство е за
адв.възнаграждение в размер на 1000 лв. От ищеца още в исковата молба е
направено възражение за присъждане на разноски по съразмерност. Ето защо
и на основание чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за
минималните размери на адв.възнаграждение на ответника се дължат
разноски за адв.възнаграждение, съразмерно с претендирания общ размер на
заявеното материално право от 812,18 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Прекратява производството по гр.д.№ 1717/2021г. по описа на РС Б. за
сумата над 6755 лв. до поискания размер за главницата от 6775 лв., като
недопустимо.
Отхвърля предявеният от „БНП П. П. Ф.“ С.А., вписано в Търговския и
фирмен регистър под №542 097 902, с адрес на управление във Ф., гр. П. бул.
„О.“ № , представлявано от Л.Д., в качеството му на изпълнителен директор и
член на съвета на директорите, чрез „БНП П. П.Ф.“ С.А., клон Б., ЕИК, гр. С.,
жк. „М., Бизнес парк С., сгр., представлявано от законния представител Д. Д.,
чрез юрисконсулт Н. А. М. против Б. Д. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр./с.
Б. КВ. Е., УЛ. С.С. БЛ. , ВХ., ЕТ.5, АП. положителен установителен иск - за
признаване за установено спрямо ответната страна, че съществува вземането
по договор № PLUS- 14644128, обективирано в заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 149/2021по описа
на Районен съд - Б. а именно: 6755.00 лева - главница по договора за кредит;
235,20 - Застрахователна премия за периода 05.08.2017 до 05.01.2018г.; 283.94
лева възнаградителна лихва, начислена върху главницата за периода от
05.08.2017г. до 05.09.2017 г., 2349.47 лева - мораторна лихва, начислена върху
главницата за периода от 05.09.2017 до 15.01.2021г., ведно със законната
лихва за забава, начислена върху главницата и застрахователната премия, от
датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за парично
задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както
и предявеният като евентуален осъдителен иск за същите суми при условията
на предсрочна изискуемост, като неоснователни.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, Осъжда „БНП П. П. Ф.“ С.А., вписано в
16
Търговския и фирмен регистър под №542 097 902, с адрес на управление във
Ф., гр. П. бул. „О. № , представлявано от Л.Д. в качеството му на
изпълнителен директор и член на съвета на директорите, чрез „БНП П. П.
Ф.с“ С.А., клон Б. ЕИК , гр. С. жк. „М., Бизнес парк С., сгр. представлявано
от законния представител Д. Д., чрез юрисконсулт Н. А. М. да заплати на Б.
Д. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр./с. Б.. Е., УЛ. С.С., БЛ. , ВХ., ЕТ. , АП.
сумата от 812,18 /осемстотин и дванадесет лева и осемнадесет стотинки/ лв.
разноски за адв.възнаграждение.
Решението може да се обжалва от страните с въззивна жалба в 2-
седмичен срок от връчването на препис пред БОС, а в прекратителната част
има характер на определение и може да се обжалва с частна жалБа в 1-
седмичен срок от получаване на преписа.
На основание чл.7, ал.2 ГПК, препис от решението да се връчи на
страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
17