Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260325 23.05.2022 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХХІ граждански състав, в публично заседание на двадесети април две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 5424 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Образувано е по искова молба на З.С.С., ЕГН ********** против „Сити кеш“
ООД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по
договор за паричен заем от 30.01.2016 г., което било недействително на
основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент от 40,08 % не отговарял на
действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък
към договорната лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез
с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Били
нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената възнаградителна
лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й –
била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка по чл. 6 от договора също била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й
функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по
чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на
неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на
Директива 2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване
размера на задълженията. Неустойката била включена като обезщетение за
кредитора и предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била
уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на
реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и
ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен
ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9
от сочената разпоредба, тъй като потребителят бил заблуден относно
действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
Поради недействителност на договора, съответно клаузата за неустойка,
получената сума за погасяването й подлежала на връщане. Моли се за присъждане
на 50 лева – представляваща платена неустойка по договора за заем за периода
30.01.2016 г. – 02.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване
на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 20.04.2022 г., е допуснато изменение на предявения иск,
чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно:
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 58.56 лева – недължимо платена неустойка по Договора за паричен
кредит, за периода от 30.01.2016 г. до 02.10.2016 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска.
Клаузата за възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави. На
кредитополучателя били известни отнапред – размерите на получения заем, на възнаградителна
лихва и съотношението помежду им, като същият имал възможност да избере дали да
встъпи или не в договорната връзка. Ограничението за трикратен размер на
лихвата, сочено от ищеца, произтичало от отменени закони, като същевременно
този критерий не отговарял на настоящите пазарни условия и принципа на свобода
на договарянето. Уговорената лихва надвишавала с твърде незначителна стойност
ограничението от 30 %. Размерът й от 169.10 лева при заета сума от 800 лева
била в съотношение 1:5. Ищецът предварително бил запознат с условията на
договора и погасителен план, поради което и нямало неравновесие между правата и
задълженията на страните. Следвало да се държи сметка освен за правата на
потребителите и на тези на кредитора, който носел риск, особено при
сключване на договори за отпускане на
необезпечени и високорискови кредити. Лихвата подлежала на индивидуално
договаряне.
Размерът на неустойката и предпоставките за дължимостта й били
предварително известни на ищеца. Тя не представлявала скрито възнаграждение, а
предвиденото разсрочено плащане на вноски било благоприятстваща клиента
възможност. Неустойката не следвало да се включва към ГПР, съгл. чл. 19, ал.3,
т.1 ЗПК. Не било налице заобикаляне на закона, нито противоречие с добрите
нрави или излизане извън присъщите й функции, в т.ч. и прекомерност. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
По делото не се спори, че между страните е бил
сключен договор за паричен заем от 30.01.2016 г.
От
приетия като писмено доказателство – Договор за паричен заем от 30.01.2016 г.
/л.57-59/, се установява, че „Сити Кеш“ ООД е отпуснало на З.С.С. заем в размер
на 200 лева, с посочен месечен лихвен процент: 3.34 %, а годишният процент на
разходите (ГПР) е 41.71 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 12 седмични
погасителни вноски, в размер 17.51 лева всяка, като общият размер на всички
плащания е записан, че възлиза на 210.14 лева.
Според
чл. 6 от договора за заем, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде
обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: (1) запис на заповед,
издаден от заемателя, (2) банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл.
8 от договора, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в тридневен срок от
сключването му или ако представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 58.56 лева, като
неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 4.88 лева. От
приетите като писмени доказателства по делото - Общи условия по договор за заем
/л.60-63/, се установява, че според чл. 9, ал. 2, поръчителство на едно или две
физически лица, следва да отговаря на следните изисквания: имат осигурителен
доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата
за страната; в случай на двама поръчител, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодател за размер на получавания от тях доход.
Предвид
изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
Ответникът е
небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора
е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл.
9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.22 %, а възнаградителната
лихва– 3.34 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй
като посочените в договора ГПР от 48.22 % и общата сума на
плащанията от 210.14 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй
като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да
се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят
по 4.88 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение,
чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване
на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите
лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция
– която трябва да е в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
заем, включваща договорената главница и лихва и период след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр.,
т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При
това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване
на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен
да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне
на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните
реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т
см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Допълнителен
аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимостта на неустойка по
заема е нищожна, поради противоречие
с добрите нрави.
Критериите дали е налице
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество
и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът
й е посочен, като отделни суми, седмично дължими към погасителната вноска – по 4.88
лева.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума. Само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане
сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните
вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между
неустойката и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е
пречка за възникване на задължение.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Предвид
изложеното, искът е доказан.
Относно неговия
размер, съдът намира следното:
От приетите по
делото като писмени доказателства /неоспорени/ - Справка за кредитна
задлъжнялост, издадена от ЦКР към БНБ с изх. № БНБ-29765/16.03.2021 г. и
Удостоверение за липса на задължения с изх. № 1171/14.04.2016 г., издадено от
„Сити Кеш“ ООД, на ищеца З.С.С., в уверение на това, че кредит № ******, който
клиентът е сключил със „Сити Кеш“ ООД на 30.01.2016 г., е изплатен изцяло, като
изрично е посочено, че по кредита няма непогасени главница, договорна лихва
и/или неустойка /л.79-93/. Последният документ носи подпис за ответника. То представлява извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт, чрез
който категорично се опровергава първоначалното заключение на съдебно –
счетоводната екпертиза, в което е посочено, че при ответното дружество не са
отразени плащания по Договор за паричен заем № ****** от страна на ищеца от
датата на отпускане на кредита – 30.01.2016 г. до датата на завеждане на
исковата молба в съда – 21.05.2020 г. и до датата на проверката от експертизата
– 05.01.2021 г.
След като според договора от 30.01.2016 г. и погасителния план са налице
задължения по процесния договор за главница, договорна лихва и неустойка /за
което възникване на правоотношение няма спор/, а впоследствие се сочи, че
ищецът няма непогасени задължения по договора за кредит за главница, договорна
лихва и/или неустойка, към 14.04.2016 г. (към която дата падежите на всички
вноски по процесния са настъпили), следва логичният извод, че всички начислени
суми са били погасени. Да се застъпи различен извод противоречи на идеята за
предоставяне на потребителски кредити, чиято цел е след усвояване на крайната
сума, същата да бъде върната на кредитора. Ако отразеното в удостоверението не
отговаря на действителното положение, но и плащания всъщност не са извършвани,
то следва, че ответникът е предоставил сумата от 200 лева, но не желае
връщането й, което противоречи на вида и характера на сключения договор за
кредит /който не е такъв за дарение/.
Ето защо, съдът приема, че плащания по договора са извършвани, като
същевременно и всички суми по него /вкл. начислената неустойка, съгл. погасителния
план/ са платени от потребителя, предвид изрично удостовереното от самия
кредитор.
В тази връзка следва да се допълни и следното – с оглед противоречивите
данни по делото и с оглед необходимостта от изясняването му, е допусната
служебно допълнителна задача към ССЕ, а именно: вещото лице да извърши справка
в счетоводството на ответното дружество и да отговори на въпроса: има ли
извършени плащания по договор за паричен заем № ******/30.01.2016 г. от ищеца –
ако да, кога и в какъв размер. На вещото лице, в крайна сметка не са били
предоставени данни и достъп до счетоводството на дружеството, при което
заключението се е базирало само на твърдения на ответното дружество и тяхна
справка, без да са извършвани проверки в счетоводството. По тази причина и,
първоначалното заключение по ССЕ не следва да бъде ценено като доказателство
средство, ползващо ответното дружество, тъй като самата страна не е осигурила
нужното съдействие на вещото лице за пълна и всестранна проверка по поставените
му задачи, като не е предоставила достъп до счетоводството си и по този начин е
създала пречки за изследване и проверка на относими данни за обективно
изясняване на фактите по делото. Както се посочи, на тези изводи на вещото лице,
всъщност противостоят представените по делото и неоспорени писмени
доказателства – погасителен план и удостоверение за липса на задължения, които
доказват, не само че плащания има, но и, че всъщност няма неплатени суми, т.е.,
че всички начислени задължения са погасени.
Отделно и предвид допускането на допълнителна задача към ССЕ, на ответника
двукратно бяха давани изрични указания – да съдейства на вещото лице за
извършване на проверка в счетоводството му относно процесния договор, като бяха
указани и последиците по чл. 161 ГПК, че предвид създадените пречки за събиране
на доказателства, съдът ще приеме, че ищецът е платил именно твърдяната сума за
неустойка по договора за исковия период /л.114 – получено редовно/. Въпреки
това, ответникът не оказа съдействие на вещото лице – според неговите
изявления– въпреки многократните опити, ответното дружество отказало
предоставяне на информация, поради което и изготвяне на експертизата е
препятствано от страната.
В крайна сметка, вещото лице изготви допълнително заключение по ССЕ, като
на база Удостоверение изх. № 1171/14.04.2016 г. за липса на задължения,
издадено от „Сити Кеш“ ООД и Справка за кредитната задлъжнялост на З.С. с изх.
№ БНБ-29765/16.03.2021 г., издадена от ЦКР на БНБ, е направило изводът, че има
извършени плащания по Договор за паричен заем № ********* от 30.01.2016 г. от З.С.,
с които по пера и общо е изплатено изцяло задължението в общ размер на 268.70
лева, от които 200 лева – за главница, 10.14 лева – за договорна лихва и 58.56
лева – за неустойка за обезпечение.
Предвид изложеното, от съвкупната преценка на всички, събрани по делото
доказателства, съдът приема за доказано, че ищецът е заплатил процесната сума
за неустойка по договор в общ размер на 58.56 лева.
Съгласно чл. 23
във вр. с чл. 22 ЗПК
тя се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на
потребителя. Като законна последица върху тази сума следва да се присъди и
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – държавна такса и 250 лева – за
експертиза.
Ищецът,
освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 20) е
посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото
си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично
в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва
да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума следва да се
присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на
обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, да заплати
на З.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: сумата в размер на 58.56 лева /петдесет и осем лева и петдесет
и шест стотинки/ - главница, получена
без основание за погасяване на неустойка, за
периода от 30.01.2016 г. до 02.10.2016 г. по Договор за паричен заем № ***** от ******** г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от постъпване на исковата молба в съда – 21.05.2020
г. до окончателното й погасяване, както и сумата в размер на 300 лева /триста лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ №
29, ет. 7, да заплати на адвокат Е.
Г. И., със служебен адрес: гр. ******************, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца З.С.С. в производството по настоящото гр.д. № 5424/2020
г. по описа на РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ