Р Е Ш Е
Н И Е
№ .............../ 30.06.2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на петнадесети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 637
по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на В.Д.К. и Й.Г.К. срещу Решение № 5737 от 13.12.2019г.
по гр.д. № 15650/2017г. по описа на ВРС, ХХХIII-ти състав, с което на основание чл.
124, ал. 1 от ГПК е прието за
установено по иска на М.С.М. с ЕГН **********, Д.И.М. с ЕГН ********** и Д.И.М.
с ЕГН **********, че В.Д.К. с ЕГН **********
и Й.Г.К. с ЕГН ********** не са собственици на 140 кв.м.
ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2559.215, находящ се в гр. В., ул. "М."№ ****, р-н Приморски, с номер на парцел по предходен план V-2887, квартал 20, целият с площ от 353 кв.м. и при граници: имоти с ид.
№ 10135.2559.63, № 10135.2559.60, № 10135.2559.67 и на изток – останалата част
от имот № 10135.2559.215, както и на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменен Нотариален акт за собственост № 121, том ІІ,
рег. № 11584/29.08.20116г., дело № 219/26.08.2016г. на нотариус Р.К., с рег. №
212 на НК-София, вписан с вх. № 21618/ 29.08.2016г., Акт № 73, том LVII, дело № 12050 по описа на СВп, гр. Варна, с който В.Д.К. е призната за собственик по
давностно владение по обстоятелствена проверка.
Въззивната
жалба е основана на оплаквания за неправилност, необоснованост и постановяване
в противоречие с материалния закон. Развитите доводи са, че съдът е допуснал
нарушение на процесуалните правила, като е приел, че М.М. разполага с активна
процесуална легитимация и приемайки
предявения от нея иск за допустим. Същевременно не е обсъдил в съвкупност
събраните по делото доказателства относими към заявения период на владение от
1974г. до 01.09.2016г., довело до неправилно установена фактическа обстановка
по делото. Изложени са доводи, че КНА притежава обвързваща доказателствена сила
за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта
лице е собственик. В случая, както пред нотариуса, така и в съдебното
производство е установено, че В.К. е владяла имота в рамките на изискуемия срок
на давността, на което основание е придобила собствеността върху спорните части
от имота. Касае се за завладяване на имота – владение върху изцяло чужд имот,
при липса на съсобственост и липса на заявени претенции от трети лица.
Демонстриране на намерението за своене спрямо съсобственик е необходимо
единствено в хипотеза на съсобственост. Когато се касае за владение на чужд
имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическа
власт върху имота няма по отношение на кой да демонстрира намерението си за
своене, поради което следва да се приеме, че приложение намира чл. 68, ал. 1 от
ЗС. Съдът не е посочил на какво основание и кога е възникнала съсобствеността
върху имота и между кои лица, като не е обсъдил възраженията за
недействителност на сделките по НА № 104/1997г. и № 5/2007г. Установено е по
делото, че владението на В.К. е било спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и
несъмнено, като намерението за своене е демонстрирано явно, както спрямо
наследниците на И.М., така и към самия него и към баща си Д.П.. Установено е в
тази връзка, че И.М. бил вписан като син на Д.П. през 2009г., поради което В.К.
е нямало как да знае по-рано за това осиновяване. Не е знаела и за
прехвърлянето на спорния имот през 1997г., поради което е нямало как да
демонстрира намерение за своене спрямо неизвестни за нея лица. Установено е, че
В.К. като собственик се е разпоредила валидно с правото на собственост върху
недвижимия имот в полза на Й.К., която се легитимира като собственик към
настоящия момент. Молят поради всичко изложено да се отмени обжалваното
решение, а предявените искове да се отхвърлят като неоснователни.
В отговор М., Д.
и Д. М.оспорват доводите в жалбата и развиват такива, обосноваващи правилност и
законосъобразност на обжалваното решението. Моля в тази връзка то да бъде
потвърдено.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразената позиция
по спора, като претендират присъждане на разноски за въззивното производство.
При проверка
валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност. По допустимостта на решението, за да се произнесе
съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени
от М.С.М., Д.И.М. и Д.И.М. срещу В.Д.К. и Й.Г.К. отрицателни установителни искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците не са
собственици на 140 кв.м. ид.ч. от поземлен имот, представляващ имот
с ид. 10135.2559.215
по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на Изп. Директор на АГКК,
находящ се в гр. В., ул. “М.” № ***, целият с
площ от 353 кв.м. и при граници: имоти с ид.
10135.2559.67; 10135.2559.66; 10135.2559.61; 10135.2559.60;
10135.2559.59 и 10135.2559.63.
Фактическите твърдения, на които са били основани исковете
са в следния смисъл: ищците са наследници по закон на И.Д. М., п. на
03.08.2009г., като първата в качеството й на съпруга, а последните двама – като
низходящи на починалия наследодател. Приживе наследодателят на основание
договор за покупко продажба по НА № 104/1997г. придобил от продавача и негов
баща Д.М. П. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ 140
кв.м. ид.ч. от дворно място, находящо се в гр. В., на ул. „М.“ № ***, представляващ имот
пл. № 2887 в кв. 20. През 2007г. наследодателят им е надарен от родителите си с
още 11 кв.м. ид.ч. от същото дворно място. Понастоящем ищците живеят в П., като
се прибират в страната през ваканциите
на децата. В процесното дворно място е изградена постройка, собственост на
държавата, актувана с АДС № 396/17.04.1986г., в която постройка се е
самонастанила ответницата В.К., която през 2004г. е придобила само 11 кв.м.
ид.ч. от процесното място с договора за замяна на недвижим имот от 13.12.2004г.
Освен постройката, ответницата владее и ползва цялото място, като не допуска
ищците до имота. С КНА от 29.08.2016г. същата е призната за собственик по
давност на 140 кв.м. ид.ч. от ПИ, целият с площ от 353 кв.м. Два дни по-късно В.К.
дарила на Й.К. 11 кв.м. ид.ч. от мястото, след което й е продала останалите 140
кв.м. ид.ч. от мястото. Съставеният по реда на чл. 587, ал. 2 от ГПК НА не се
ползва с доказателствена сила при оспорване на удостовереното с него придобивно
основание, поради което В.К. не е придобила правото на собственост върху
спорните ид.ч. от имота на основание давност. Съответно прехвърлителната сделка
с този предмет не е произвела вещно-прехвърлителен ефект. Отправили искане в
тази връзка за признаване за установено в отношенията им, че ответниците не са
собственици на 140 кв.м. ид.ч. от имота, както и за отмяна на КНА.
В отговор на исковата молба, ответниците оспорили
допустимостта на предявените искове с довод за липса на правен интерес от
провеждането им. Навели твърдения, че процесната част от имота с площ от 140
кв.м., заедно с придадената към нея по регулация част от 11 кв.м. е била
отразена като самостоятелен имот със стар ид. 10135.2558.64, а другата част
собствена на трети лица /ищците В., по исковете на които делото е прекратено/ –
като имот с ид. 10135.2558.65. Впоследствие двете части са обединени в имот с
ид. 10135.2559.215, но продължават да са реално отделени с ограда и сега, като
всяка реално обособена част е с отделна входна врата и с различни
административни адреси. Оспорили активната процесуална легитимация на М.М. с
довод, че тя не е наследник по закон на И.Д. М., както и че не е била негова
съпруга. Оспорили в тази връзка представеното удостоверение за наследници на л.
29 от делото, в частта сочеща наследствената връзка по отношение на първата
ищца. По иска на последните двама ищци В.К. заявила, че признава предявения
срещу нея иск за собственост, доколкото предявяването на исковата молба –
16.10.2017г. следхожда извършеното от нея валидно разпореждане с имота в полза
на Й.К. с договора по НА № 126/2016г. и понастоящем не е собственик на същия. Й.К.
от своя страна оспорила исковете по същество с твърдения, че е собственик на
спорната част на основание договора по цитирания акт. В условията на
евентуалност заявила, че е придобила собствеността върху реалната част по
давност при владение от 01.09.2016г. до 16.10.2017г., лично и чрез праводателя
си по договора, към което владение присъединила владението на В.К., осъществено
от 1974г. до 01.09.2016г. Владението било осъществено върху реална част от
имот, за която бил отреден по КК стар ид. 10135.2559.64, впоследствие обединен
със стар ид. 10135.2559.65, като по действаща КК двата стари имота са отразени
като един с ид. 10135.2559.215, но при запазена тяхна разделност. Последните са
отделени с ограда и имат самостоятелни входове. При правна конверсия и по
давност В.К. придобила ид.ч. от процесния имот, съответстваща на обема на
владяната от нея РЧ. Ето защо извършеното от нея разпореждане с правото на
собственост върху спорните части е валидно и е произвело вещен ефект. По
отношение установяването на фактическата власт през 1974г. уточнили, че Д.М. П.
е баща на ответницата В.К. от брака му с Ж.В.Д., сключен на 08.01.1953г. С
договора по НА № 19/11.02.1966г. Д.П. придобил в режим на СИО дворно място от
140 кв.м., ведно с част от общата постройка и подобренията в имота. От момента
на раждането си на ***г., както и след сключване на граждански брак с И.С.К.,
ответницата останала да живее в семейното жилище, като е регистрирана на него
още през 1974г. Соченият от ищците техен наследодател И.Д. М. е син на С.И., с
която баща й заживял след прекратяване на втория брак с първата си съпруга.
Оспорили също вещния ефект на алеаторния договор по НА № 104/1997г., както и на
договора за дарение по НА № 5/2007г., доколкото към момента на прехвърлянето,
прехвърлителят Д.П. не е бил собственик на 140 кв.м. ид.ч. и на 11 кв.м. ид.ч. от
имота, тъй като е загубил собствеността поради придобиването й от ответницата
на оригинерно основание. Отправили искане въз основа на всичко изложено
предявените искове да се отхвърлят като неоснователни.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
В НА №
19 от 11.02.1966г. за собственост на придобит имот по Закона за реда за
прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти е обективиран договор, с
който А.Д.К.продал на Д.М. П. дворно място от 140 кв.м., ведно с полумасивна
стая от общата жилищна постройка откъм западната й част, както и подобренията –
навес и кирпичена кухня, който имот се намира в гр. В., ул. „М.“ № ***, пл. №
2887 за сумата от 842 лв.
На
10.07.1967г. Д.М. П. дарил така придобития имот на майка си Т.Д. М.с договор по
НА № 151/1967г., а на 28.11.1973г. Т.Д. М.дарила отново имота от 140/340 кв.м.
ид.ч. на сина си Д.М. П..
От
Удостоверение за раждане, издадено на 25.03.1980г. от Провадийски общински
народен съвет се установява, че В.Д. П.а е родена от майка Ж.В.М.и баща Д.М. П..
Ж.В.М.е починала на 09.11.1982г., когато била наследена от двете си дъщери М.Д.
А.и В.Д.К. /л. 80/.
Първият
граждански брак на Д.М. П., сключен на 08.01.1953г. е прекратен с решение по
гр.д. № 855/03.08.1967г. Вторият граждански брак сключен на 13.05.1970г. е
прекратен с решение от 28.06.1979г. на ВОС. Същият има сключен трети пореден
граждански брак на 31.03.1988г. видно от справката по Удостоверения на л. 191 и
л. 75.
По
Личен регистрационен картон, съставен през 1977г. В.Д.К. е с постоянен адрес ***,
видно от Удостоверение от 29.10.2003г., издадено от Община Варна.
По
делото са приети две удостоверения за наследници на И.Д. М., п. на 03.08.2009г.
Съгласно първото, на л. 29 от делото, издадено на 12.10.2015г. от Община Варна,
след откриване на наследството му призовани да го наследят били М.С.М.
/гражданство – П./, в качеството й на съпруга на починалия и Д. и Д. М.– като
негови низходящи. Съгласно Удостоверението за наследници на л. 74, издадено на
24.08.2016г. от Община Варна като наследници на И.Д. М. се легитимират единствено
двете му деца – Д. и Д. М..
С
алеаторен договор, сключен на 28.07.1997г. и оформен с НА № 104/1997г. Д.М. П.
продал на сина си И.Д. М. придобития от него чрез дарение недвижим имот, а
именно 140/357.5 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 357.5 кв.м.,
находящо се на ул. „М.“ № *** в гр. В., представляващо имот пл. № 2887, ведно с
½ ид.ч. от построената в дворното място жилищна сграда срещу поето от
приобретателя задължение за гледане и издръжка.
С
договор за замяна на недвижим имот срещу движима вещ, сключен на 13.12.2004г. и
обективиран в НА № 140/2004г. Д.М. П. прехвърлил на В.Д.К. собствените си 11
кв.м. ид.ч. от имот, целия с площ от 324 кв.м., представляващ УПИ V-2887,
кв. 20 по плана на 17 подрайон на гр. В.
Същите
11 кв.м. ид.ч. от имота са предмет на последващ договор за дарение от
17.01.2007г. по НА № 5/2007г., с който Д.М. П. и С.И. П.а дарили ид.ч. на сина
си И.Д. М..
С НА №
121 от 29.08.2016г. В.Д.К. е призната за собственик по давностно владение на
140 кв.м. ид.ч. от ПИ с ид. 10135.2559.215, целия с площ от 353, находящ се в
гр. В. на ул. „М.“ № ***,Б.
На
31.08.2016г. тя дарила на Й.К. собствените си 11 кв.м. ид.ч. от имота с
договора по НА № 125/2016г., а с договор за покупко продажба от 01.09.2016г.
продала на същата и собствените си 140 кв.м. ид.ч. от имота, за което е
съставен НА № 126/2016г.
Видно
от документите съдържащи се в преписка с вх. № 94-9437/21.04.2009г. на АГКК -
Варна, обединяването на имоти с ид.
10135.2559.64 и 10135.2559.65 в НИ с ид.
10135.2559.215 е инициирано със заявление на В.К. от 21.04.2009г. /л. 171 и
сл./.
Пред
ВРС е прието заключение на СТЕ, от което се установява следното: при огледа на
място е установено, че ответниците владеят реално обособена част, съставляваща западната
част от процесния ПИ с площ от 151 кв.м., а източната също реално обособена част
от имота с площ от 202 кв.м. се владее от Л.и Л. В.. На място двете части са
оградени от всички страни. Първият и единствен КП за процесния имот е от 1956г.
на „Крайбрежието“. По този план ПИ 10135.2559.215 по КК отговаря на имот 2887,
записан в разписния лист на А.Д.К.с НА № 69/1950г. На комбинирана скица вещото
лице е отразило с черен цвят действащата КК, с виолетов – границите на
владение, както и постройките в имота, с червен и син цвят – действащата
регулация одобрена със заповед № Г-188/03.07.1995г.
По
делото са събрани и гласни доказателства посредством показанията на свидетелите
Т.А./първи братовчед на В.К./, П.И. /непосредствен съсед на имота/ и А.А./втори
братовчед на В./, ангажирани от ответниците и М.И. и С.Ч., ангажирани от ищците.
В
показанията си първата група свидетели установяват, че имотът представлява
парцел разделен на две с телена ограда по средата, като всяка част разполага
със самостоятелен вход, от едната страна живее Л., а от другата – В..
Последната живее в имота от 1969г., а баща й Д.напуснал същия през 1971-1974г.,
когато в него останали да живеят В. и майка й Ж.. От тогава и понастоящем В. е
считала имота за свой, стопанисвала го, ремонтирала го и го поддържала. Никой
не е оспорвал правото й нито е предявявал претенции по отношение на
собствеността на имота.
Втората
група свидетели сочат в показанията си, че в периода 1989-1993г. И.Д. М. бил
студент в гр. В. и живеел в къщата на ул. „М.“ в гр. В. След като завършил
заминал за П..
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
По недопустимата част от решението:
Съгласно
чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи
несъществуването на едно право, когато има интерес от това. С даденото в т. 1
от ТР № 8 от 27.11.2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС разрешение правен
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други
вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се
оспорва. В
производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният
му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на
правен интерес производството се прекратява. Предмет на спора е отричаното от
ищеца право. Установителният
иск е допустим и когато ищецът разполага с
възможността да предяви осъдителен иск за същото право.
В
конкретния случай ищцата М.М. обосновава правния си интерес от установителния
иск с твърдения, че притежава самостоятелно право върху спорния недвижим имот,
което е придобила по наследяване на И.Д. М., в качеството й на преживяла негова
съпруга. Твърдението е оспорено с довод, че ищцата никога не е била съпруга на
сочения наследодател. По делото са приети две удостоверения за наследници на л.
29 и л. 74 и съгласно второто, М.М. не е сред наследниците по закон на И.М., п.
на 03.08.2009г.
Качеството наследник се придобива от
дадено лице по силата на закона и е обусловено от наличието на установени от
закона отношения, като произход, брак, осиновяване и др., като установяването
на лицата, на които законът признава качеството на наследници, може да стане с
различни доказателства, едно от които е удостоверението за наследници. Удостоверението
за наследници е официален свидетелстващ документ и оспорването му в случая съставлява
инцидентно оспорване на брак и затова тежестта на доказване е върху лицето,
което твърди, че е наследник и чийто граждански брак с наследодателя е оспорен.
То следва да установи, че е сключило граждански брак с наследодателя, като
представи актове за гражданско състояние, а ако те са изгубени или унищожени,
може да ангажира и гласни доказателства. При представени две удостоверения за
наследници, в едното от които лицето фигурира, а в другото - не, то не е
установено това лице да е наследник /след като тежестта на доказване е негова,
то доказването следва да бъде главно/. В случая по делото не е проведено главно
доказване по предприетото в отговора оспорване, поради което ищцата не е
доказала фактите, обосноваващи правния й интерес от провеждане на отрицателния
установителен иск. И доколкото правният интерес не е доказан, то съдът приема,
че такъв за М.М. липсва, поради което производството по предявения от нея иск
следва да се прекрати. Постановеното решение в тази част е недопустимо, поради
което и на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК следва да се обезсили.
По
неправилната част от решението:
Няма спор по делото, а и от писмените
доказателства се установява, че В.К. е дъщеря на Д.П. и първата му съпруга Ж.П.а.
Първият граждански брак между родителите й сключен на 08.01.1953г. е прекратен
на 03.08.1967г. По време на първия си брак, на основание договор за покупко
продажба, сключен по реда на ЗРПВПННИ
/Обн., Изв., бр. 90 от
11.11.1958г., отм., ДВ, бр. 26 от 30.03.1973г./, Д.П.
придобил от продавача А.Д.правото на собственост върху дворно място от 140
кв.м., ведно с част от жилищната постройка и подобренията в имота, в гр. В., на
ул. „М.“ № ***, съставляващ пл. № 2887 в кв. 1002 по плана на града. Установено
е по делото от заключението на СТЕ, кредитирано от съда като обективно и
неоспорено по делото, че по КП „Крайбрежието“ от 1956г., процесният ПИ
10135.2559.215 по КК отговаря на имот 2887, записан в разписния лист на А.Д.К..
На основание чл. 103 от ПЗР вр. чл. 13, ал. 1 от СК/1968г. недвижимият имот е
придобит в режим на СИО. Доколкото първият граждански брак на Д.П. с Ж.П.а е
прекратен с решение от 03.08.1967г., то предприетото от съпруга по време на
брака разпореждане с цялото право на собственост върху недвижимия имот по
договор за дарение от 10.07.1967г. по НА № 151/1967г. /л. 180/ не е произвело
вещно-прехвърлителен ефект по отношение ½ ид.ч. от 140/340 кв.м. ид.ч.
от правото на собственост. След прекратяване на първия граждански брак на
03.08.1967г., Ж.П.а придобила останалата ½ ид.ч. от собствеността. По
силата на договора за дарение от 28.11.1973г., обективиран в НА № 132/1973г.
/л. 178/, произвел вещно-прехвърлителен ефект само за притежаваните от
дарителката права, Д.П. придобил прехвърлените от него по-рано ½ ид.ч.
от 140/340 кв.м. ид.ч. от майка му Т.Д. М.. Следователно към този момент
правото на собственост върху спорните ид.ч. от имота са били съпритежавани при
равни части от Ж.и Д.П.и /родители на ответницата В.К./.
Твърденията на В.К., че е установила
фактическа власт върху имота с намерение за своене от 1974г. не са оспорени от
ищците, а се установяват, както от събраните по делото гласни доказателства
посредством показанията на свидетелите А., А.и И., така и от писмените
доказателства по делото /ЛРК на В.К. съставен през 1977г., сочещ адресната
регистрация на лицето към този момент/. Преценени с оглед на всички други данни
по делото, отчитайки възможната заинтересованост на показанията на първите
двама свидетели /братовчеди на ответницата/, съдът кредитира същите като
обективни, последователни, логични, систематизирани и кореспондиращи, както
помежду си, така и съпоставени с показанията на свидетеля И. и с мнозинството
от писмените доказателства по делото. Свидетелите установяват по категоричен и
неопроверган от останалите доказателства начин, че В.К. установила свое
владение върху имота от 1974г., когато баща й напуснал същия. От този момент тя
се е грижила за запазване цялостта, текущата поддръжка и стопанисването на
имота, считайки го за свой. От този момент до сега никога никой не е смущавал
владението й, нито е заявявал собствени права, изключващи нейните. Показанията
на тримата свидетели са плод на непосредствени техни впечатления, трайни са във
времето, еднопосочни са, логически подредени и подкрепени със съвкупността на
писмените доказателства. Същите не са оборени от показанията на свидетелите И.
и Ч., доколкото същите са концентрирани в периода 1989-1993г., по делото
остават изолирани и неподкрепени от други доказателства, като са основани на
посредствени, нетрайни и неконкретизирани впечатления на свидетелите. Ето защо,
съдебният състав не кредитира като достоверни показанията на тези свидетели.
За да докаже, че е придобила имота по
давност ответницата е следвало да установи, че е упражнявала върху имота
фактическа власт /лично или чрез другиго/. При доказан обективен факт, относно
субективната страна на владението ответницата се ползва от презумпцията на чл.
69 от ЗС, по силата на която се предполага, че е владяла имота за себе си.
Тежестта за оборване на презумпцията е на оспорващата страна – в случая ищците
по делото. Приложената от ВРС конструкция – тази, която се прилага при владение
от сънаследници е неприложима в случая. В конкретния случай се твърди, че
фактическата власт с намерение за своене е установена през 1974г. Към този
момент имотът е бил съсобствен между родителите й Ж.и Д.П.и при равни квоти.
Факта, че баща й напуснал имота именно през 1974г. и заживял с настоящата си
съпруга – баба на ищците С.П.а в гр. В.д., не е оспорен от последните. От този
момент ищцата установила владение за себе си, при което предприела всякакви
фактически действия по запазване, реставриране и текуща поддръжка на имота.
Тези действия са били възприети от собствениците, за които не са събрани
доказателства, сочещи на тяхно изрично противопоставяне, предприемане на защита
на собствеността, на препятстване или смущаване на владението на ответницата до
настоящия момент. Въз основа на кредитираните гласни доказателства и относимите
писмени такива, съдът приема, че ответницата В.К. е установила фактическа власт
върху процесния имот през 1974г., с намерение за своене, при необорена
презумпция на чл. 69 от ЗС, при което след изтичане на срока на дългата давност
е придобила правото на собственост на оригинерно основание. Следва да се
посочи, че с оглед забраната по чл. 29 от ЗСГ /отм./ посоченият оригинерен
способ за придобиване правото на собственост е допустим само дотолкова,
доколкото използването му не цели заобикаляне на общите забрани за придобиване
чрез сделка. Съгласно изключението, уредено в третата хипотеза на чл. 15, ал.
1, т. 1 от ЗСГ /отм./, допустимо е сключване на сделка по общия ред, когато
сделката се извършва между роднини по права линия. Щом посочената категория
лица са могли да придобият имота чрез сделка без посредничеството на общинския
/районния/ народен съвет по местонахождението му, то същите субекти могат да
придобият правото на собственост, съответно ограничените вещни права, визирани
в чл. 15, ал. 1 от ЗСГ /отм./ и по давност. В този смисъл е Решение № 3 от
09.1994г. по гр.д. № 2/1994г. на Пленума на ВС, което настоящият съдебен състав
споделя. Следователно, към 1984г. В.К. е придобила правото на собственост върху
спорните идеални части от имота на основание придобивна давност. Ето защо
сключеният от Д.П. алеаторен договор, оформен с НА № 104/28.07.1997г. не е
произвел вещен ефект и правоприемникът по него И.М. – наследодател на ищците не
е придобил права на това основание. Сключеният на 17.01.2007г. договор за
дарение на 11 кв.м. ид.ч. от имота също не е произвел вещен ефект, доколкото
към този момент дарителят Д.П. не е бил собственик на прехвърленото право, с
оглед извършеното от него предхождащо разпореждане предмет на договора за
замяна от 13.12.2004г. по НА № 140/2004г. /л. 173/, а за права на С.П.а по
делото липсват каквито е да е други доказателства.
При формирания извод относно
принадлежността на правото на собственост, извършеното удостоверяване на това
право на В.К. от Нотариуса в специалното производство по реда на чл. 587 от ГПК, обективирано в съставения НА № 121, към момента на съставянето му -
29.08.2016г., е отговаряло на обективната истина. Правният
извод на нотариуса за съществуването на това право към момента на
удостоверяването е верен доколкото по делото не е проведено доказване на
противното. А за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се
докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик, каквото
доказване по делото не е проведено. В качеството си на собственик, със
сключения договор за покупко продажба в изискуемата форма по НА № 126 от
01.09.2016г., В.К. валидно се е разпоредила с правото на собственост върху
процесните 140 кв.м. ид.ч. от имота в полза на ответницата Й.К., която
понастоящем се легитимира като носител на спорното право.
В заключение, предявените отрицателни
установителни искове срещу В.К., която към настоящия момент не се легитимира
като собственик, са основателни и следва да се уважат. Предявените срещу Й.К.
искове са неоснователни и следва да се отхвърлят. С оглед изложените
съображения по искането с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК извлечени от
постановките на ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, не са налице предпоставки за
отмяна на съставения КНА, поради което решението на ВРС в тази част, както и в
частта, с която са уважени предявените срещу Й.К. искове следва да се отмени и
вместо него се постанови отхвърляне на исковете. В частта, с която исковете
предявени срещу ответницата В.К. са уважени, решението следва да се потвърди.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 от ГПК при този резултат, въззивниците
имат право на поискани разноски. Съгласно представени списъци пред първата
инстанция, претендираният размер на разноските от ответниците възлиза на
3 278 лв., включващ 3 000 лв. адвокатско възнаграждение и такси и
депозити. Релевираното възражение за прекомерност на платеното адвокатско
възнаграждение е неоснователно с оглед оценената като висока действителна
правна и фактическа сложност на делото, поради което следва да се остави без
уважение. Реализираните от въззивниците разноски пред настоящата инстанция
съгласно представен списък възлизат на 1 044 лв., включващи платено
адвокатско възнаграждение от 1 000 лв. и държавна такса. Възражението за
прекомерност е неоснователно. С оглед изхода на делото на въззивниците следва
се присъдят 2 185.34 лв., съответно 696 лв. за всяка инстанция.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
ищците имат право на разноски съобразно уважената част от исковете.
Претендираните от същите за първа инстанция разноски съгласно списък възлизат
на 133.50 лв., от които съобразно изхода на делото същите имат право на 44.50
лв. М.М. няма право на разноски.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание чл.
270, ал. 3 и чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 5737 от
13.12.2019г. по гр.д. № 15650/2017г. по описа на ВРС, ХХХIII-ти състав В ЧАСТТА, в която е разгледан по същество предявеният от М.С.М. с
ЕГН ********** отрицателен установителен иск, като процесуално недопустимо.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. 15650/2017г.
по описа на ВРС, ХХХIII-ти
състав и в.гр.д. № 637/2020г. по описа на ВОС, I-ви състав по предявените от М.С.М. с
ЕГН ********** искове за собственост, поради недоказан правен интерес от
провеждането им.
ОТМЕНЯ
Решение № 5737 от
13.12.2019г. по гр.д. № 15650/2017г. по описа на ВРС, ХХХIII-ти състав В ЧАСТИТЕ, с които на
основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК е прието
за установено по иска на Д.И.М. с ЕГН ********** и Д.И.М. с ЕГН **********, че Й.Г.К. с ЕГН ********** не е собственик на 140
кв.м. ид.ч. от
ПИ с идентификатор 10135.2559.215, находящ се в гр. В., ул. "М."№ ****,
р-н Приморски, с номер на парцел по предходен план V-2887, квартал 20, целият с площ от 353 кв.м. и при граници: имоти с ид.
№ 10135.2559.67, № 10135.2559.66, № 10135.2559.61, 10135.2559.60, 10135.2559.59
и 10135.2559.63, както и на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменен Нотариален акт за собственост № 121, том ІІ,
рег. № 11584/29.08.20116г., дело № 219/26.08.2016г. на нотариус Р.К., с рег. №
212 на НК-София, вписан с вх. № 21618/ 29.08.2016г., Акт № 73, том LVII, дело № 12050 по описа на СВп, гр. В., с който В.Д.К. е призната за собственик по давностно владение по обстоятелствена
проверка на същия имот, както и В ЧАСТТА, с която на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК са присъдени разноски по делото, И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ на
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК предявените от Д.И.М. с
ЕГН ********** и Д.И.М. с ЕГН ********** срещу Й.Г.К. с ЕГН ********** искове за приемане за установено в
отношенията между страните, че Й.Г.К. с ЕГН ********** не е собственик на 140
кв.м. ид.ч. от ПИ с
идентификатор 10135.2559.215, находящ се в гр. В.,
ул. "М."№ ****, р-н Приморски, с номер на парцел по предходен план V-2887, квартал 20, целият с площ от 353 кв.м. и при граници: имоти с
ид. № 10135.2559.67, № 10135.2559.66, № 10135.2559.61, 10135.2559.60,
10135.2559.59 и 10135.2559.63.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 5737 от
13.12.2019г. по гр.д. № 15650/2017г. по описа на ВРС, ХХХIII-ти състав В ЧАСТТА, с която на
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е прието за установено по отношение на Д.И.М.
с ЕГН ********** и Д.И.М. с ЕГН **********, че В.Д.К. с ЕГН ********** не е собственик на 140 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2559.215, находящ се в гр. В., ул. "М."№ ****, р-н Приморски, с
номер на парцел по предходен план V-2887, квартал 20, целият
с площ от 353 кв.м. и при граници: имоти с ид. № 10135.2559.67, №
10135.2559.66, № 10135.2559.61, 10135.2559.60, 10135.2559.59 и 10135.2559.63
към настоящия момент.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК М.С.М. с ЕГН **********, Д.И.М. с ЕГН ********** и Д.И.М.
с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТЯТ на Й.Г.К. с ЕГН ********** сумата от 2 185.34 /две хиляди сто осемдесет и пет
лв. и тридесет и четири ст./ лева, представляваща разноски за първата
инстанция и сумата от 696 /шестстотин
деветдесет и шест/ лева – разноски за въззивна инстанция съразмерно с
отхвърлената и прекратена част на исковете.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК В.Д.К. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Д.И.М.
с ЕГН ********** и Д.И.М. с ЕГН ********** сумата от 44.50 /четиридесет и
четири лв. и петдесет ст./ лева, разноски за първата инстанция, съразмерно
с уважената част на исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване
на съобщението за постановяването му по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.