Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Град Свиленград, 18.02.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, І граждански
състав, на деветнадесети януари
две хиляди и двадесет и първа година, в публично заседание, в състав:
СЪДИЯ: ЖИВКА ПЕТРОВА
При съдебен секретар: Ангелина Добрева,
като
разгледа докладваното от Съдията гр. дело № 596 по описа на съда за 2020 год.,
намери
за установено следното:
Производството е образувано по искова
молба от „ЮБЦ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.П.Д.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, с която са предявени искове на основание чл.422, ал.1,
вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, вр. чл.92,
ал.1 от ЗЗД и чл.342 от ТЗ – за
признаване на установено по отношение на ответника наличието на част от паричното
вземане, удостоверено в заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по
частно гр. дело № 464/2020г. по описа на Районен съд – Свиленград, а именно:
сумата 149,34 лв., от която 101,94 лв. – неустойка, представляваща трикратнен
размер на месечни абонаментни такси по Договор за предоставяне на мобилни
услуги с индивидуален клиентски номер 5078709 от 21.12.2012г. и споразумение
към него от 13.10.2015г., и 47,40 лв. - незаплатени оставащи лизингови вноски, дължими
по Договори за лизинг № № ********** и **********, двата от 13.10.2015г.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за цесия от
01.10.2019г. е придобил от «С.Г.Груп» ООД, с ЕИК: *********, прехвърлени на
последното дружество от «Българска
телекомуникационна компания» ЕАД, с ЕИК: *********, вземания, произтичащи от Договор
за предоставяне на мобилни услуги с индивидуален клиентски номер 5078709 от
21.12.2012г. и споразумение към него от 13.10.2015г., Договори за лизинг № №
********** и **********, двата от
13.10.2015г., сключени между ответника К.П.Д. и «Българска телекомуникационна компания»
ЕАД, с ЕИК: *********.
Твърди, че поради неизпълнение на договорните задължения на абоната-ответник, «Българска телекомуникационна компания»
ЕАД на основание чл.50, във вр. с чл.43, т.1 от ОУ на
мобилния оператор, на 07.10.2017г. прекратил
едностранно индивидуалния договор на ответника за ползвания абонамент и издал крайна фактура № **********/
15.07.2017г. на стойност 310,05 лв. В крайната фактура била начислена неустойка
за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги в размер на 190,68
лв., от която се претендирало неплатен остатък в размер на 101,94 лв., представляващ
трикратен размер на месечни абонаментни такси по договор за далекосъобщителна
услуга, както и сумата 47,40 лв. – незаплатени оставащи лизингови вноски по договорите
за лизинг - за периода м.07/2017г. – 13.10.2017г . По Договор за лизинг №
**********/ 13.10.2015г. било предоставено устройство GSM SAMSUNG GALAXY S III NEO,
за което били дължими 3 лизингови вноски в размер на 11,90 лв. всяка или общо
сумата 35,70 лв. По Договор за лизинг № **********/ 13.10.2015г. било предоставено устройство TABLET HUAWEI MEDIAPAD T1 7.0,
за което били дължими 3 лизингови вноски в размер на 3,90 лв. всяка или общо
сумата 11,70 лв. Дължимите лизингови вноски след 07/2018г. били обявени за
предсрочно изискуеми.
Срещу ответника било депозирано
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
за сумата 190,68 лева – неизплатени далекосъобщителни услуги. По образуваното
частно гр. дело №464/2020г. по описа на РС - Свиленград била издадена заповед
за посочената суми, ведно с разноски. Твърди се, че в срока по чл.414, ал.2 от ГПК,
длъжникът подал възражение за недължимост на вземанията. В настоящото
производство ищецът предявява установителен иск за сумата 149,34 лева по издадената заповед за изпълнение, уточнена
по основание и размер с молба – уточнение от 16.12.2020г. Претендира и
разноски, направени в настоящото и в заповедното производство.
В срока по чл.131 от ГПК
е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва исковете като неоснователни. Оспорва твърдяното от ищеца прекратяване на
договора, като посочва, че „БТК“ ЕАД не го е уведомявало за това. Оспорва
изискуемостта на вземанията спрямо него, като било неясно как е определена тя и
кога е началния й момент. Твърди, че не е договарял санкция като неустойка, която да се
начислява при неизпълнение на някое задължение по договора. Същевременно
твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, защото не била индивидуално
уговорена с ответника и той не е имал право да влияе върху размера на неустойката,
която му била определена предварително в бланков договор. Освен това, твърдяната клауза за неустойка
създавала значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни
по договора. Това противоречало и на добросъвестността и създавало основание за
облагодетелстване на търговеца за сметка на ответника като потребител. Претендираната неустойка била нищожна и
поради накърняване на добрите нрави.
Ответникът
посочва, че през процесния период „БТК“ ЕАД не е изпълнило точно своите
договорни задължения. Оспорва
и претендираните суми като лизингови вноски. Отделно от това, процесните
вземания били погасени по давност.
Ответникът
оспорва и представените договори за цесия, като твърди, че същите нямат за
предмет процесните вземания. Изготвеното и представено уведомление за цесия не
пораждало за него никакво действие, тъй като не му било надлежно връчено.
За серията от цесии ответникът научавал
едва с исковата молба.
Предвид
изложеното, ответникът иска съда да отхвърли иска и тъй като не бил дал повод
за образуване на настоящото производство – да не го осъжда за разноски. Прави
възражение за прекомерност на разноските на ищеца, а именно - адвокатско
възнаграждение, предвид ниския размер на исковата претенция и липсата на
каквато и да е фактическа или правна сложност на настоящото производство.
Съдът,
като съобрази събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намери за установено следното от
фактическа и правна страна:
От приложеното за послуждане частно гражданско дело № 464/ 2020г. по описа на РС-Свиленград се установява, че в полза на
ищеца е издадена Заповед № 198/ 17.08.2020г.
за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено ответникът да му заплати сумата 190,68 лева - главница, дължима по Договор с
кл.№ 5078709 от 21.12.2012г.; 13.10.2015г., сключен между длъжника и «Българска телекомуникационна
компания» ЕАД, както и разноски, включващи сумата 25,00 лв. – за държавна такса
и сумата 180,00 лв. – за адвокатско възнаграждение. Предвид изложените
обстоятелства в заявлението по чл.410 от ГПК и приложените към него
доказателства, съдът приема, че паричното вземане, удостоверено в Заповедта, макар неиндивидуализирано по
пера, съдържа паричните вземания, предмет на настоящото производство.
Заповедта е
връчена на длъжника и в срока по чл.414, ал.2 от ГПК той е депозирал възражение
за недължимост на вземането. На основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК на заявителя
е дадено указание да предяви иск за установяване на вземането си. Настоящите искове са предявени
в срока по чл.415, ал.4 от ГПК и същите са допустими.
От приложеното към заявлението Допълнително
споразумение към Договор за електронни съобщителни услуги от 13.10.2015 г.,
сключени между ответника, като „абонат“ с абонатен номер 5078709, и «Българска телекомуникационна
компания» ЕАД /БТК/ се установява, че
дружеството е поело задължение да предоставя на абоната за срок от 24 месеца далекосъобщителни
услуги за мобилни номера ********** и **********, съгласно Общите условия на дружеството,
по абонаментни планове, съответно VIVACOM Smart S и
VIVACOM i-Trsffic M.
Представена
е и Декларация от 13.10.2015г., видно от която абонатът – ответник е получил
екземпляр от Общите условия на БТК, подписан от представител на дружеството,
приема и е съгласен с Общите условия.
По делото е приложен препис от Общите
условия, които по съгласие на страните са част от поетите задължения по възникналото
между тях договорно правоотношение. Общите условия към договора за мобилни
услуги не носят подписа на потребителя, но тяхното приемане е обективирано в
отделно подписаната декларация – съгласие, приложена в заповедното производство.
Изявлението на потребителя представлява писменото приемане на условията към
договора, които стават неразделна част от неговото съдържание.
В чл.50 от раздел XIII от ОУ се съдържат хипотезите на
прекратяване на договора между абоната и мобилния оператор. Видно от чл.50.6,
б.“в“ от ОУ, при неплащане в срок, договора се прекратява едностранно от БТК с
30-дневно писмено предизвестие. По делото не е представено, нито се твърди да
има такова предизвестие. Напротив, твърди се от ищеца да е осъществено на
07.10.2017г. едностранно прекратяване на договора от страна на БТК, поради незаплащане в срок на
издадените от оператора на абоната фактури. Това твърдение не може да се приеме
за доказано, след като между страните по договора липсва уговорена хипотеза за
едностранно прекратяване на договора без предизвестие, в случай на неплащане в
срок на предоставените мобилни услуги. Не се доказва и наличието на други,
визирини в чл.50 от ОУ основания за прекратяване на договора, така че съдът
приема, че същият е действал до изтичане на срока му – 13.10.2017г.
Ищецът е представил и заверени копия на
фактури, издадени от БТК, в които се твърди да се обективирани претендираните
вземания за неустойки и лизингови вноски. Тези фактури съдът приема, че не
представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни
обстоятелства, тъй като те представляват частни свидетелстващи документи по
смисъла на чл.179 от ГПК,
обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства. В този смисъл, те
притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Тези
частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай
че бяха подписана от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно
признание от страна на абоната, че е получил от оператора услугите на стойности,
посочени във фактурите.
В разпоредбите на представеното
споразумение към договора за мобилни услуги (на последната му страница) е
предвидено: „Ако споразумението бъде прекратено преди изтичане на уговорения
срок по искане или по вина на абоната, включително при неплащане на дължимите
суми, абонатът дължи на БТК ЕАД неустойка, равна на оставащите до края на
срока, но не повече от трикратния им размер, месечни абонаменти на услугите на
срочен абонамент, за които договорът се прекратява, включително за допълнителни
услуги, по техния стандартен размер без отстъпка. Освен неустойката за
предсрочно прекратяване, абонатът дължи на БТК ЕАД и възстановяване на част от
стойността на отстъпките от абонаментните планове и от пазарните цени на
устройствата (закупени или предоставени на лизинг), съответстваща на оставащия
срок на договора.“.
В случая задължението за заплащане на
неустойка по договора е обусловено от прекратяване на договора за мобилни
услуги от страна на оператора по вина на длъжника – потребител, т. е. заплащането
на неустойка по договора за мобилни услуги е обусловено от неизпълнението на
задълженията по договора за мобилни услуги. Доколкото не се доказа в
производството по делото мобилният оператор да е изпълнил задължението си да
предостави мобилни услуги на абоната, които да подлежат на заплащане, не е
налице виновно неизпълнение на договора от страна на потребителя, което да е
основание за едностранното му прекратяване от страна на оператора – ищец.
Следователно не е възникнала една от материалноправните предпоставки за
възникване на неустоечното задължение на потребителя да заплати неустойка в
размер на 3-месечните абонаментни такси.
Отделно от това, съдът намира, че клаузата
от споразумението/договора за мобилни услуги, установяваща, че абонатът дължи
неустойка в случай на прекратяване на договора в размер на 3-месечните
абонаментни такси и предоставените отстъпки, е нищожна и тя не поражда права и
задължения за страните.
В трайната
съдебна практика по чл. 290 от ГПК, върховната съдебна инстанция е приела, че
клаузата за неустойка при прекратяване на договор за периодично изпълнение,
какъвто безспорно е процесния, е нищожна, съобразно чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй
като не отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Ето защо, паричното вземане за неустойка по процесния договор е
недължимо и поради това, че почива на нищожна клауза, противоречаща с добрите
нрави. Поради това, права и задължения за страните на основание клаузата за
неустойка не са възникнали и не могат да се претендират. Предвид
изложеното, предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, вр.
с чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
следва да се отхвърли изцяло.
По предявения
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.342 ТЗ - за
заплащане на сумата 47,40 лв., включваща сумата от 35,70 лв. – незаплатени
лизингови вноски за периода м.07/2017г. - 13.10.2017г. за предоставено
устройство GSM SAMSUNG GALAXY S III NEO, дължима по Договор за лизинг № **********/ 13.10.2015г. и сумата 11,70
лв. - незаплатени лизингови вноски за периода м.07/2017г. - 13.10.2017г. за
предоставено устройство TABLET HUAWEI MEDIAPAD T1 7.0, дължима по Договор за лизинг № **********/ 13.10.2015г., съдът намери следното:
Приложени са в
заповедното производство Договор за лизинг № ********** от 13.10.2015 г., по
силата на който БТК се задължава да предостави на ответника устройство GSM SAMSUNG GALAXY S III NEO, за временно и възмездно ползване за срок от 24
месеца, срещу насрещното задължение на лизингополучателя да заплати цената на
устройството от 285,60 лв., на двадесет и три месечни вноски, всяка в размер от
11,90 лв., както и Договор за лизинг № ********** от 13.10.2015 г., по силата
на който БТК се задължава да предостави на ответника устройство TABLET HUAWEI MEDIAPAD T1
7.0, за временно и възмездно ползване за срок от 24
месеца, срещу насрещното задължение на лизингополучателя да заплати цената на
устройството от 93,60 лв., на двадесет и три месечни вноски, всяка в размер от 3,90
лв. В чл.2 от всеки от договорите за лизинг е предвидено правото на
лизингополучателя да придобие собствеността върху предоставеното за ползване
устройство след изплащане на пълната сума. Съгласно чл.3 от договорите, ако
лизингополучателят заяви, че не желае да придобие собстваността върху устройството,
същият се задължава да го върне с врок от 3 работни дни след изтичане на срока
за плащане на всички лизингови вноски. Приложени са и Приемо-предавателен
протокол № ********** от 13.10.2015г., видно от който лизингополучателят е
получил устройството GSM SAMSUNG GALAXY S III NEO, предмет на договора с № **********, както и Приемо-предавателен
протокол № ********** от 13.10.2015г., видно от който лизингополучателят е
получил устройството TABLET HUAWEI MEDIAPAD T1 7.0, предмет на договора с № **********. Съгласно чл.9 от договорите за
лизинг, лизинговите месечни вноски стават предсрочно изискуеми в случай на
прекратяване на договора за предоставяне на мобилни услуги, сключен от
лизингополучателя, освен ако последният не заяви писмено, че желае
продължаването на действието на договорните условия за лизинг. Както се
установи по-горе, договорът за мобилни услуги не е бил прекратен преди изтичане
на срока му, поради което лизинговите месечни вноски не са станали предсрочно
изискуеми на основание посочената разпоредба.
Договорът за
лизинг е консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор,
като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са
насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на
договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се включва в
неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни
задължения. За да възникне задължението за заплащане на уговореното лизингово
възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта,
предмет на лизинговия договор.
От представените
договори за лизинг от 13.10.2015 г. и приемо-предавателни протоколи се
установява, че в деня на сключването им на лизингополучателя са предадени за
временно и възмездно ползване лизинговите вещи, предмет на договорите. При
изпълнението на насрещната престация за предаване на лизинговата вещ, правното
задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото възнаграждение е
станало изискуемо. Съгласно чл.342, ал.2 от ТЗ, лизинговите
вноски представляват възнаграждение за ползването.
Страните са
разсрочили това задължение на 24 лизингови вноски, всяка от които става
изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг,
при фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на заплащане на
задълженията на лизингополучателя, в качеството му на абонат на мобилни услуги,
съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги
(чл.5 от договорите за лизинг), а именно въз основа на фактура, която се издава
ежемесечно в срока, указан във фактурата.
Срокът на
договорите за лизинг е изтекъл. По делото не са представени доказателства, че
лизингополучателят е върнал лизинговата вещ, нито че последният е упражнил
правото си на изкупуване на посочената вещ, което е обусловено от заплащане на
цената на устройството. Във всички случаи, освен при прехвърляне на собствеността,
лизингополучателят дължи връщане на вещта, без да му се възстановяват платените
вноски или без да се освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми
вноски по договора, представляващи възнаграждение по договора.
Обстоятелството,
че възникналите от процесните договори за лизинг парични задължения са изпълнени,
подлежи на пълно и главно доказване по правилата на чл.154, ал.1 от ГПК от
ответника. Ответникът, чиято е доказателствена тежест бе да установи това
правнорелевантно обстоятелство, не ангажира доказателства, че е заплащал в срок
задълженията си към лизингодателя. Ето защо, съдът намира, че в полза на
лизингодателя е възникнало вземането за получаване на претендираните лизингови
вноски. Предвид така установеното неизпълнение на част от задълженията по
договорите за лизинг, следва да се приеме, че към момента на депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК, изискуемостта на вземането е настъпила, доколкото срокът на
договорите е изтекъл преди това. В случая и доколкото не се установи лизинговите
вещи да са били върнати в лизингополучателя, същият е имал и право да обяви
предсрочната изискуемост на вземането, в който смисъл е практиката на Върховния
касационен съд, обективирана в Решение № 72/18.07.2017 г. по т.д. № 3310/2015
г., ТК, ІІ т. о. на ВКС.
Съдът намира
за неоснователно релевираното в срока за отговор на исковата молба възражение
за погасяване на вземанията по договора за лизинг по давност. Вземанията по договор
за лизинг, като периодични платежи, се погасяват с кратката – тригодишна
погасителна давност. В случая, лизинговите вноски се дължат и стават изискуеми,
съгласно сроковете, условията и начина на плащане на задълженията по договора
за мобилни услуги – чл.5 от договорите за лизинг. Съгласно чл.29 от ОУ, „Предоставените
услуги се отчитат месечно и се заплащат през месеца, следващ този на ползването
им. Периодът на заплащане е 15 дни от издаване на сметката/фактурата, като БТК
определя началната и крайната му дата, която не може да бъде по-късно от 29-то
число на месеца“. Т.е. лизинговите вноски за м.07/2017г. стават изискуеми
най-рано на 16.08.2017г. Следователно, до датата на депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК – 13.08.2020г. не е изтекъл тригодишния давностен срок за
вноските с настъпил падеж, дължими за претендирания период.
По така
изложените съображения предявеният иск за установяване дължимостта на
вземанията за лизингови вноски следва да бъде уважен в пълния му предявен
размер за сумата от 47,40 лв.
С оглед събраните по делото доказателства, съдът намира, че прехвърлянето
на процесните вземания в полза на ищеца следва да се счита за надлежно съобщено
на длъжника, на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, респ. че цесията е породила действие за
ответника. Прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД, когато изходящото от цедента
съобщаване за цесията достигне до длъжника. От ищеца
като доказателство е представено изходящо от цедента Уведомление за извършено
прехвърляне на вземания, което е достигнало до длъжника с връчване на преписа
от исковата молба и приложенията, т.е. след завеждане на заявлението по чл.410
от ГПК в съда – 13.08.2020г. Тъй като обаче, настоящото исково производство се
явява продължение на заповедното такова, след полученото уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД ответникът дължи изпълнението по
прехвърлените вземания на ищеца-цесионер. Като факт, настъпил в хода на процеса
и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването от
длъжника-ответник на уведомлението за цесия, дори и като приложение към
исковата молба, следва да бъде съобразено при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК - Решение № 78 от 9.07.2014 г. на
ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.о., ТК.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените
от последния разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
предявените искове. В настоящото производство ищецът е направил разноски за
държавна такса в размер на 25,00 лв. и за адвокатсто възнаграждение в размер на
180 лв. Същите разноски ищецът е направил и в заповедното производство. По
делото е останала несъбрана държавна такса в размер на 50 лв. – по един от
двата обективно съединени иска. Предвид отхвърлянето на единия от предявените
искове и уважаването на втория от тях, направените от ищеца разноски за
държавна такса от общо 50 лв. следва да му се присъдят, като същият следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС-Свиленград несъбраната държавна такса в
размер на 50 лв. Направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение
следва да му се присъдят съразмерно на уважената част от исковете, така че ще
се осъди ответника да му заплати суми от по 57,13 лв. – за заповедното и за
настоящото производство.
В полза на ответника, съобразно изхода на правния спор, се следват
разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, но доколкото такива не са сторени, не следва да
се присъждат. Направените от ответника възражения за недължимост на ръзноските
и за прекомерност на направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение
са неоснователни, тъй като в случая не са налице предпоставките на чл.78, ал.3
и ал.5 от ГПК.
Мотивиран от
изложеното, Съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЮБЦ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.П.Д.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр.
с чл.92 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземане за 101,94 лева -
неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за предоставяне на мобилни
услуги с индивидуален клиентски номер 5078709 от 21.12.2012г. и споразумение
към него от 13.10.2015г., за която сума е издадена Заповед № 198/17.08.2020г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 464/2020г.
по описа на Районен съд - Свиленград.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр. чл.342 от ТЗ, че за „ЮБЦ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, съществува парично вземане спрямо К.П.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за сумата
47,40 лв., включваща сумата 35,70 лв. – незаплатени лизингови вноски за периода
м.07/2017г. - 13.10.2017г. за предоставено устройство GSM SAMSUNG GALAXY S III NEO, дължима по Договор за лизинг № **********/
13.10.2015г. и сумата 11,70 лв. - незаплатени лизингови вноски за периода
м.07/2017г. - 13.10.2017г. за предоставено устройство TABLET HUAWEI MEDIAPAD T1
7.0, дължима по Договор за лизинг № **********/
13.10.2015г., за която сума е издадена Заповед № 198/17.08.2020г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 464/2020г. по описа на
Районен съд - Свиленград.
ОСЪЖДА К.П.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на „ЮБЦ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 82,13
лв. – разноски по делото и сумата 82,13 лв. – разноски по ч. гр. дело № 464/2020г. по
описа на Районен съд - Свиленград.
ОСЪЖДА „ЮБЦ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на районен съд – Свиленград сумата 50,00 лв. –
държавна такса по отхвърляния иск по чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.92 от ЗЗД.
Решението може
да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Хасково в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ: