Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на тридесет и първи май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Христина
Цветкова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 8216 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 32226/04.02.2020
г. по гр. д. № 28866/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I ГО,
36 състав, са отхвърлени предявените от Г.А.Т., ЕГН ********** срещу К.Д.Л.,
ЕГН ********** и Е.К.Л., ЕГН ********** субективно съединени искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила
по давност собствеността върху имот, представляващ апартамент № 55 на втория
етаж в блок 4, вход „Г“, намиращ се в гр. София - СЕК София, ул. „****, състоящ
се от две стаи, кухня, обслужващи помещения, с обща застроена площ от 65,20 кв.
м., при съседи: изток - апартамент от вход „В“, запад - апартамент № 56, север -
двор, юг - двор, заедно с прилежащите му зимнично помещение № 55, при съседи:
изток - коридор, запад - мазета от вход „Д“, север - мазе № 54, юг - мазе № 57
и заедно с 5.740 % идеални части от общите части на вход „Г“ на сградата,
построена върху държавна земя, представляващ понастоящем самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № 68134.511.4.1.55 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район Сердика, ул. „****, бл. 4,
вх. „Г“, ет. 2, ап. № 55, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот
с идентификатор № 68134.511.4, с предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, брой нива на обект: 1, посочена в документа площ: 65,20 кв.
м., прилежащи части: зимнично помещение № 55 и 5.740 % ид. ч. от общите части
на вход „Г“, ниво: 1, съседи на самостоятелния обект в сградата: на същия етаж:
68134.511.4.1.56 и 68134.511.4.1.40, под обекта: 68134.511.4.1.53, над обекта:
68134.511.4.1.58, стар идентификатор: няма.
Осъдена е Г.А.Т. да заплати на К.Д.Л. и Е.К.Л.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 800 лв. - разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5025728/14.02.2020 г. от ищцата Г.А.Т.,
чрез адвокат Д.Ж., с доводи за неправилност и необоснованост на решението.
Твърди се, че съдът не е взел предвид, че най - късно на 25.04.2007 г. К.Л.
доброволно се е съгласил или поне не се е противопоставил Г.Т. да владее
процесния имот като свой и доброволно ѝ е предал владението. След
25.04.2007 г., но не по - късно от 26.04.2007 г. (след погасяване на учреденото
право на ползване поради смъртта на С.Л.) субективното отношение на ищцата към
процесния имот се е променило, като същата е започнала да владее имота като
свой, със знанието и мълчаливото одобрение на ответниците, като е манифестирала
това свое намерение както пред собствениците, така и пред трети лица. Сочи се,
че липсват доказателства за разговори или уговорки между К. и Е. Л.и Г.Т.,
касаещи временно пребиваване и ползване на имота и/или закупуването му от
ищцата. През 2015 г. собствениците К. и Е. Л.за първи път са предявили
евентуални претенции към собствеността на апартамента, но те са били отблъснати
от ищцата. В тази връзка са показанията на свидетелката Н.В., които не са
оборени или поставени под съмнение от ответниците. Именно след смъртта на баба ѝ
- С.Л. на 26.04.2007 г. ищцата е демонстрирала, че владее имота като свой. В
случая предаването на владението се е осъществило с конклудентни действия.
Излагат се и доводи за нарушено право на защита на ищцата в процеса, тъй като
липсват доказателства, че е поискала от ответниците да остане да живее в
апартамента, да закупува процесния недвижим имот, че ответниците са предприели
действия по продажбата на имота. Ищцата никога не е губила или прекъсвала
владението върху имота от 26.04.2007 г. до настоящия момент. От показанията на
свидетеля Р.Г.не може да се установи дали ответникът Л. през 2010 г. е влязъл в
апартамента поради това, че ищцата му е дала ключ и изрично му е позволила, или
това е действие на собственика, който не е загубил владението на имота си. От
друга страна от показанията на свидетелите Л.и В.се установява, че през 2011 г.
ищцата е направила ремонт на жилището със знанието и без противопоставянето на
ответниците. Сочи се неправилност на мотивите на районния съдия, че едва след
като е отблъснала през 2015 г. претенцията на ответниците да възстановят
владението си върху имота, ищцата е променила субективното си отношение от
държател във владелец (в този смисъл показанията на свидетелите В.и Лауридсен).
Съдът не е дал възможност на ищцата да се защити и по направения в решението
извод за наличието на облигационна връзка между страните - договор за заем за
послужване, като по делото няма доказателства, че е налице именно този вид
договор, какви са били параметрите на договора - срок, качество на вещта, начин
на връщане, начин на предаване на собствеността, и на страните не е дадена
възможност да ангажират доказателства в тази връзка. Предвид изложеното се моли
за отмяна на решението и за уважаване на предявения иск. Претендират се
разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответниците К.Д.Л. и Е.К.Л., чрез
адвокат Р.С., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че
обжалваното решение е правилно и обосновано - СРС е преценил свидетелските
показания с оглед всички други ангажирани доказателства по делото, като не е
нарушил процесуалните правила. За да се придобие имот по давност е необходимо
да се докажат два елемента, а именно: упражняване на фактическа власт върху
имота през определен период от време и ясно манифестирана воля, намерение за
своене, като самото владение да е било непрекъснато, необезпокоявано, явно и
несъмнено. В случая ищцата знае, че имотът е придобит от нейния вуйчо, като
няма данни за демонстриране на намерението за своене на имота пред ответниците.
Нещо повече, ищцата е изказвала благодарност на последните, че ползва имота без
да плаща наем, а през периода, в който е живяла в апартамента ответникът Л.,
като собственик, безпрепятствено го е посещавал, за да оцени предстоящи ремонти
в него във връзка с евентуалната му продажба, като
в тази връзка е и снабдяването на ответника със скица на имота през 2015 г.
Освен това именно ответникът е плащал данъчните задължения за имота и
задълженията за такса битови отпадъци през годините, на негово име се е водила
партидата за доставяната електрическа енергия в имота, както и той е вписан
като собственик в Заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на
АГКК в кадастралната карта и кадастралните регистри за този район на гр. София
през 2011 г. Предвид изложеното се моли въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение - потвърдено като правилно и обосновано и за
присъждане на разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба вх. № 2012155/08.05.2018 г. на Г.А.Т., ЕГН ********** срещу К.Д.Л., ЕГН *********
и Е.К.Л., ЕГН **********, с която е предявен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване
за установено, че ищцата е собственик на апартамент № 55, находящ се на втори
етаж в бл. 4, вх. „Г“ в гр. София - СЕК „София“, ул. „****, състоящ се от две
сти, кухня, обслужващи помещения с обща застроена площ 65,20 кв. м., заедно с
принадлежащото му зимнично помещение № 55 и 5.740 % идеални части от общите
части на вх. „Г“ на сградата, построена върху държавна земя, по силата на
давностно владение от 26.04.2007 г. до момента (съгласно уточнение, направено от
ищцата с молба вх. № 261465/17.09.2020 г., пред въззивната инстанция в
изпълнение на дадени от въззивния съд указания). Ищцата излага
твърдения, че нейните баба и дядо - С.Д.Л., починала на 26.04.2007 г. и Д. К.Л.,
починал на 12.04.2000 г., имат две деца - дъщеря Л.Д.С.- майка на ищцата и син
- К.Д.Л., вуйчо на ищцата. С.и Д. Л.са придобили чрез покупко - продажба
процесния имот по време на брака си, през 1990 г. са го прехвърлили с договор
за издръжка и гледане на К.Л. с нотариален акт № 6342/1990 г., като имотът е
придобит в СИО с Е.Л.. Ищцата сочи, че от момента на раждането си живее
необезпокоявано в процесния апартамент и единствена е полагала грижи за дядо си
и баба си до смъртта им, поради което и недвусмислено е заявявала на
невладеещите собственици, че приема апартамента за своя лична собственост.
Излага доводи, че е правила ремонти в имота, засягащи и фасадата му - смяна на
дограма, ремонт на баня, тоалетна, основен ремонт на стаите, подмяна на ВиК и
др., на които невладеещите собственици не са се противопоставили. От 27.04.2007
г. ищцата упражнява фактическата власт върху имота с намерение за своенето му, демонстрирала
е това намерение явно и открито, на което невладеещите собственици не са се
противопоставили, поради което е придобила имота с изтичане на 10 - годишна придобивна
давност. Сочи, че в личните ѝ документи като постоянен адрес е посочен
именно адресът на процесния имот. Моли за уважаване на иска и за присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
са постъпили писмени отговори вх. № 5002156/08.01.2019 г. от К.Д.Л. и вх. №
5037702/06.03.2019 г. от Е.К.Л., с които искът се оспорва като неоснователен.
Ответниците оспорват, че е налице непрекъснато, явно, несмущавано и неоспорвано
владение в продължение на повече от 10 години от страна на ищцата върху
процесния имот. Излагат твърдения, че са негови собственици по силата на
договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане
от 1990 г., като ответникът е изпълнявал това задължение до смъртта на
родителите си - С.и Д. Л.. Оспорват твърдението, че ищцата е живяла в процесния
апартамент от момента на раждането си с доводи, че е живеела на адреса на баща
си до прекратяване на брака на последния с майката на ищцата - Л.С.. След
смъртта на С.Л. на 26.04.2007 г. ответниците са се съгласили ищцата да ползва
имота без да плаща наем, като за ползването поела задължението да поддържа
имота и да си плаща разходите за използваната електрическа енергия, парно, задължения
към етажната собственост и други разходи. За това ищцата изразявала
благодарност, вкл. с подаръци. Когато имало проблем с имота ищцата винаги уведомявала
ответника (през 2009 г. - 2010 г. при изготвяне на кадастралната карта и
кадастралните регистри за имота го уведомила, че следва да представи пред АГКК
документи, удостоверяващи правото на собственост върху имота, а въз основа на
подадените документи със Заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния
директор на АГКК бил предоставен идентификатор на процесния имот и ответникът Л.
бил записан като собственик в регистъра). Л. твърди, че през 2015 г. опитал да
продаде имота, ищцата изразила желание да го купи, през годините правил и
технически огледи заедно с експерт за извършване на ремонтни дейности с цел
запознаване на ищцата с необходимите материали и цени за ремонтите. През всички
години именно ответникът плащал дължимите данъци и такси битови отпадъци. Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на разноски.
По делото е приет, неоспорен
от страните, нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане, том XXXVI, дело № 6342/1990 г., по силата на който на 30.08.1990
г. С.Д.Л. и Д. К.Л. са прехвърлили на сина си К.Д.Л. процесния недвижим имот
срещу задължението на К.Л. да поеме гледането и издръжката на прехвърлителите
до края на живота им, като последните са си запазили правото на ползване върху
прехвърления имот.
По делото е приета схема №
15-20163-20.01.2015 г. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.511.4.1.55, от Служба по геодезия, картография и кадастър - гр. София, в
която като собственик на процесния имот е посочен ответникът - К.Д.Л. по силата
на нотариален акт № 150/30.08.1990 г.
По делото са приети,
неоспорени от страните, квитанции за платени данъци и такси битови отпадъци за
процесния недвижим имот за 2017 г. и 2018 г. от К.Л., както и оспорени от
ответниците платежни документи - фискални бонове, складови разписки, издадени
на ищцата и подписани от нея, за закупени строителни материали за ремонт на
баня в края на 2011 г. (м. 10 - м. 12), фактура от 13.02.2015 г. за доставка и
монтаж на ПВС дограма, с получател ищцата, фактура от 07.03.2015 г. за
закупуване на платове, подписана за получател от ищцата, договор за поръчка от
14.02.2015 г. на щори, сключен между „УНИТЕХ-БГ“ ЕООД и Г.Т. и подписан за
страните, както и договор за поръчка № 36128 на ПВЦ дограма от 10.01.2015 г.
За установяване на фактите по спора в хода на
първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетелите Н. В. В., Д.П. Л., Р. Б. Г. и С. Д. Й.. От разпита
на свидетелката В.- съученичка и приятелка на ищцата, се установява, че откакто
я помни свидетелката ищцата живее в процесния апартамент, а сама - откакто
починали баба ѝ и дядо ѝ, ремонтирала го и го поддържала, през 2015
г. свидетелката научила от ищцата, че вуйчо ѝ желае да ползва жилището.
Ищцата сама се грижела за баба си и дядо си преди смъртта им, при разговор с
баба си, на който присъствал и ответникът, ищцата заявила, че това е нейният
дом, а ответникът - че никой няма да я закача. Според свидетелката ищцата
направила сериозни ремонти - през 2011 г. ремонтирала банята, което отнело
доста ресурси, сменила тапетите, вратите, дограмата, не е чувала при направата
на тези рамонти ищцата да е уведомявала някого. Заедно с В.разглеждали оферти. Банята
била с под - мозайка, тоалетна чиния с казанче от старите, закачено на стената,
боядисана със светлосиня боя, имало мивка и душ, била в окаяно състояние. В.пояснява,
че след 1997 г. отишла да живее в друг квартал, но продължила да поддържа
връзка с ищцата.
От показанията на
свидетелката Л.се установява, че е близка приятелка с ищцата, познават се от
2011 г. Свидетелката ходила често на гости у ищцата, оставала да преспива там,
и по настоящем ищцата живее в процесния апартамент. Свидетелката заявява, че
през 2015 г. присъствала на разговор между ищцата и вуйчо ѝ, който искал
да ползва имота, в който разговор ищцата заявила, че това е нейният дом и няма
да го напусне. Добавя, че ищцата направила множество ремонти в апартамента, на
които присъствала и свидетелката, помагала ѝ. През 2011 г. сама
ремонтирала банята, няколко пъти сменяла тапети, премебелирала жилището,
сложила дограма, оправила едната тераса. Свидетелката заявява, че не знае друг
да има достъп до апартамента, включително да има ключ, а ищцата винаги
недвусмислено е заявявала, че това е нейният апартамент и се е грижила за него
като за такъв. Сама се грижила за баба си и дядо си, докато били живи, вуйчото
не помагал, което свиделката знае от ищцата. От ищцата знае, че баба ѝ
накарала вуйчо ѝ да обещае, че това е домът на Г.и тя ще живее в него и
той потвърдил, че ще спази тази уговорка.
Според свидетеля Г., който познава ответника
от 1992 г. - 1993 г., съседи са, последният има апартамент до ТЕЦ София.
Ответникът споделял на свидетеля, че иска да прави ремонт в банята на
апартамента, като през 2009/2010 г., през зимата, в делничен ден, заедно отишли
да го видят, в апартамента нямало никой, К. отворил, имал ключ, погледнали
банята (без да влизат в други стаи), която не била в добро състояние, имало
залепени тапети, коментирали ремонта, но свидетелят не е извършвал ремонтни
дейност в имота.
От разпита на свидетелката Й.
се установява, че познава семейство Л.от близо 30 години, живеят в един блок в
кв. „Гео Милев“, ответниците имат и друг апартамент близо до ТЕЦ София, където
са живели родителите на ответника. Според свидетелката на абитуриентския бал на
сина на ответниците през 2008 г. ищцата оставила и малко пакетче на К. с
благодарност, че я е оставил да живее в имота без да плаща наем. През 2009 г. -
2010 г. на събирания са присъствали както Г., така и майка ѝ и винаги са
изразявали благодарност към ответника, че ползват жилището без да плащат наем.
Останалите
приети по делото писмени доказателства нямат пряко отношение към предмета на
спора пред въззивната инстанция, поради което съдът не намира за нужно да ги
обсъжда поотделно.
С оглед на така установената
фактическа обстановка, въззивният съд намира следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д.
№ 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. Въззивният
съд намира, че решението е и правилно, като във връзка с доводите във
въззивната жалба следва да се добави и следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено, че ищцата
е собственик по силата на давностно владение на процесния
апартамент № 55.
Придобивната давност е
способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда
вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от
закона срок от време. Съгласно чл.
79, ал. 1 от Закона за собствеността правото
на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 10 години. За да се признае правото на собственост на
основание придобивна давност, разпоредбата на чл.
79 ЗС изисква претендиращият
несобственик да е упражнявал фактическа власт в продължение на 10 (респ. 5
години в хипотезата на чл.
79, ал. 2 ЗС) и демонстриране по отношение на невладеещия
собственик поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите
правомощия за себе си, а именно поведение на пълноправен собственик, за какъвто
се счита. За основателността на иска е необходимо владелецът, който се позовава
на изтекла в негова полза придобивна давност, да докаже в хода на съдебния
процес, че е демонстрирал намерението си за своене на имота по отношение на
действителния собственик, тъй като само по този начин може да се произведе ефектът
на придобивната давност (в този смисъл - решение № 3/20.04.2012 г. по гр. д. №
724/2011 г. по описа на ВКС, II г. о.). Елементите на фактическия състав
по чл. 79 ЗС следва
да се установят по делото при условията на пълно и главно доказване - решение №
836/06.01.2011 г. по гр. д. № 1604/2009 г. по описа на ВКС, I г. о., решение №
8/23.01.2012 г. по гр. д. № 138/2011 г. по описа на ВКС, I г. о. За да е
налице владение, годно да произведе правни последици, е необходимо
упражняването на фактическа власт да е постоянно и непрекъснато (да няма
случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин,
препятстващ евентуално владение на други лица за период по - дълъг от шест
месеца), да е спокойно (да не е установено с насилие или по скрит начин), да е
явно (да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това) и
да е несъмнено (да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това,
че я държи за себе си). Владението като фактическо състояние включва обективен
елемент - фактическа власт и субективен - намерение за своене на вещта.
В разпоредбата на чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която се
предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се установи, че я
държи за другиго. Съгласно трайната практика на ВКС, която настоящият
съдебен състав изцяло споделя, в хипотеза, при която фактическата власт върху
недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за
послужване по чл. 243 ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна на
намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията
по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира
приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота
представлява владение още от момента на установяването си.
След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане,
колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на
държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на
собственост по давност, и само ако държателят
промени намерението си и превърне държането във владение, в негова
полза започва да тече придобивна давност. Но за да се приеме, че е налице
завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се
упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез
действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или
владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит
начин. В тази хипотеза в тежест на този, който се позовава на
придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече
чрез явна промяна на държането във владение (така решение №
291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. по описа на ВКС, II г. о., решение №
270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. по описа на ВКС, II г. о., решение № 196/18.03.2019 г.
по гр. д. № 137/2018 г. по описа на ВКС, І г. о., решение № 12/19.02.2014 г. по
гр. д. № 1840/2013 г. по описа на ВКС, I г. о., решение № 41/26.02.2016 г. по
гр. д. № 4951/2015 г. по описа на ВКС, I г. о., решение № 291/09.08.2010 г. по
гр. д. № 859/2009 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. и др.). В решение №
145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. по описа на ВКС, I г. о. е прието, че общият принцип на справедливостта
изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права
от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани.
Същото разрешение се прилага и
когато са налице търпими действия върху имота. Последните са фактически състояния, при
които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със
собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т. к.
почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната
теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата
незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот,
които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за
които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от
обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични
отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Пример
за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее
в неговата къща (Проф. П. В., Ново вещно право, С. 1995 г., т. 29, стр. 45) - решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. по
описа на ВКС, І г. о. Общото между
държането и търпимите действия е в обективния им елемент - упражняване на
фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от
основанието, на което е установена фактическата власт. При държането
фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на
която и с оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелеца на вещта предава
временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят придобива
противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва вещта
съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между
съконтрахентите. При търпимите действия фактическата власт се придобива също
със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде
изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличности отношения (съседски,
приятелски или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот,
действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право. Ако волята на
лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи
волеизявления относно съществени елементи на сделката, то е налице държане въз
основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята (изрична или
предполагаема) е свързана единствено с междуличностните отношения, то не
възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. В тези
случаи не може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако
лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по отношение на собственика
настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за
своене на имота (в този смисъл са решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. по
описа на ВКС, І г. о. и решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. по
описа на ВКС, І г. о.).
В случая по делото е безспорно, че
процесният имот е прехвърлен на ответниците през 1990 г. с договор за издръжка
и гледане, че ищцата е внучка на прехвърлителите - С.Д.Л., починала
на 26.04.2007 г. и Д. К.Л., починал на 12.04.2000 г.,
а ответникът К.Л. - техен син. Между страните не се спори, че след смъртта на С.Л.
на 26.04.2007 г. ищцата е останала да живее в процесния апартамент със знанието
и съгласието на действителните собственици, и че през процесния период именно тя
е упражнявала фактическата власт върху имота, което се установява и от
показанията на свидетелите В., Л.и Й., които в тази част съдът кредитира като
неопровергани от други доказателства по делото. Съобразявайки цитираната по -
горе съдебна практика въззивният съд приема, че изложените от страните
фактически обстоятелства, както и събраните по делото доказателства, обуславят
извод, че ищцата няма качеството на владелец, в какъвто смисъл са нейните
доводи, или на държател на процесния апартамент, а е упражнявала фактическата
власт върху същия при условията на търпими действия. Ищцата е била допусната в
собствения на ответниците имот с оглед близката им роднинска връзка - това се
установява от показанията на свидетелката Й., които въззивният съд кредитира
като логични и непротиворечиви. Съгласието и на ищцата, и на ответниците, въз
основа на което първата е установила фактическата власт, е свързано изцяло с
личностните им отношения, поради което не може да се квалифицира като
облигационно отношение по заем за послужване (липсват доказателства, въз основа
на които да се направи категоричен извод за постигнато съгласие ответниците да
предоставят имота за временно ползване, а ищцата да е поела задължение да го
върне, каквито са съществените елементи на този договор съгласно чл. 233 ЗЗД).
Този начин на установяване на фактическата власт изключва владението, каквото
според ищцата - въззивник е налице, считано от 25.04.2007 г. В случая ответниците действително са се
съгласили ищцата да продължи да живее в имота, въз основа на близките им
роднински взаимоотношения, но не като негов владелец, а при условията на търпими
действия. Поради това въззивният съд не следва да обсъжда оплакванията
във въззивната жалба за нарушено право на защита на ищцата поради недаване на
указания на страните, че следва да докажат наличието на договор помежду им, с
който са уредили ползването на имота и параметрите на този договор, при липса
на данни, а и на твърдения, такъв договор да е бил сключен. В случая, както се
посочи, за да е налице промяна на основанието, на което се упражнява
фактическата власт, ищцата следва да докаже по делото осъществяване на факти, водещи
до установяване на държане (сключване на договор с ответниците) или владение (чрез
отричане правото на собственост на ответниците и демонстриране на това отричане
пред тях), съответно за да промени държането във владение държателят трябва да
демонстрира промяна в намерението си за своене на имота, която открито да манифестира
спрямо собствениците, което се отнася и за търпимите действия - лицето, което
ги осъществява, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата
промяна - че започва да осъществява фактическата власт с намерение за своене на
имота. Такива факти по делото не са установени.
От ангажираните доказателства не може да се направи извод, че намерението
за своене на имота от страна на ищцата и промяната на основанието, на което
първоначално е установена фактическата власт върху имота от ищцата, са били
доведени до знанието на действителните собственици до 2015 г. или, че са
предприети конкретни действия по
отблъсване владението на последните - че след смъртта на своята баба през 2007
г. ищцата е започнала да владее имота като свой и е манифестирала външно пред
собствениците на имота, ясно и недвусмислено, че владее същия с намерение да го
свои. Действително разпитаните по делото свидетели на ищцата - В.и Л., чиито
показания въззивният съд кредитира, заявят, че единствено ищцата е живяла в
процесния апартамент и се е грижила за него като за свой, че не знаят друг да е
имал претенции спрямо имота, но само по себе си обстоятелството,
че свидетелите на ищцата са я считали за изключителен собственик, не може да
обоснове извод за изгубване на правото на собственост на ответниците поради
завладяване на имота от страна на ищцата. Свидетелката В.не сочи на действия от
страна на ищцата, с които тя е отблъснала владението на ответниците - от заявеното
от свидетелката относно разговора между ищцата, ответника и С.- бабата на
ищцата и майка на ответника, на първо място, не става ясно дали отразява
непосредствени впечатления - дали свидетелката е присъствала на този разговор,
или възпроизвежда споделеното ѝ от ищцата и нейното вътрешно убеждение,
че имотът е неин, а на следващо място не води до извод, че ответникът се е
отказал от правото на собственост с оглед заявеното, че „никой няма да закача“ ищцата.
Това отново е израз на близки, роднински взаимоотношения, но не води до
категоричен извод за признаване на владението на ищцата, съответно за правото
ѝ на собственост върху имота. Следва да
бъде отбелязано, че изразената от бабата на ищцата воля имотът да остане за нея
не би могла да има вещноправни последици, нито да се квалифицира като предаване
на владението, тъй като касае период, следващ извършеното в полза на К.Л.
разпореждане с тези права. Необходимо е да се посочи, че свидетелката В.не
живее във въпросния квартал от 1997 г., поради което и няма преки наблюдения
относно ползването и това дали други лица, вкл. собствениците, са го
посещавали, съответно са имали достъп и претеции спрямо него. Свидетелката
Л.познава ищцата от 2011 г., поради което показанията ѝ не изясняват
релевантни за спора факти за част от процесния период - 2007 г. - 2011 г. Обстоятелството,
че липсват доказателства ищцата да е поискала да закупи имота или ответниците да
са предприели действия по продажбата му, също не обуславят извод за придобиване
на имота по давност. Субективното отношение на ищцата към жилището и това как
са я възприемали свидетелите, съответно фактът, че недвусмислено е заявявала,
че това е нейният апартамент пред разпитаните свидетели, е без значение за
осъществяване на твърдяния придобивен способ, след като промяната на
основанието за упражняване на фактическата власт и намерението за своене на имота не са заявени
пряко, недвусмислено и открито спрямо ответниците до 2015 г. В
тази връзка следва да се ценят и показанията на свидетелката Й., които не се
раколебават от други доказателства по делото, че през 2009 г. - 2010 г. на
събирания, на които са присъствали Г. и майка ѝ, последните са изразявали
благодарност към ответника за ползването на жилището, като е без значение дали
за това са давани подаръци или не, а не воля за своенето му.
Действително доведените от ищцата свидетели са
установили упражняването на фактическа власт върху имота и неговия ремонт в
края на 2011 г. - в този смисъл изслушаните свидетелски покания кореспондират с
представените стокови разписки и фискални бонове за закупени строителни
материали, поради което съдът цени показанията на свидетелите В.и Л.като
обективни и почиващи на лични възприятия относно обстоятелството, че ищцата е
ремонтила жилището и е правила подобрения в него в края на 2011 г. Това обаче
са действия по управление на имота, те са свързани с ползването му и с
фактическата власт върху него, но това не са действия, които сами по себе си
установяват своенето на имота и по какъвто и да било начин отричат правата на
ответниците. Нито непрекъснатото упражняване на фактическа власт, нито
осъществените без участието на ответниците текуща
поддръжка, ремонти и подобрения в имота, изпълват съдържанието на
твърдяното придобивно основание. Извършването на
фактически действия по поддържане и ремонтиране на имота само по себе си (дори
без ангажиране от страна на ответниците и без тяхното противопоставяне) не сочи
на промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като
тези действия са извършвани в интерес на ползващото имота лице. Така установеното
съдът приема, че доказва само действия, свързани с ползването на имота с оглед
задоволяване на нуждите на ищцата, но не и такива, които демонстрират промяна
на намерението, с което се упражнява фактическа власт върху чужд имот. От друга
страна по делото са събрани достатъчно доказателства, че ответникът Л. не се
дезинтересирал от имота - от показанията на свидетеля Г., които въззивният съд
цени като логични, почиващи на непосредствени възприятия, се установява, че
ответникът е разполагал с ключ от процесния апартамент (свидетелят заявява, че
са били сами и ответникът му е отворил, което разколебава тезата на ищцата, че
единствено тя е имала достъп до имота), извършвал е действия, присъщи на
собственика на един имот към 2009/2010 г. - водил е майстор за оглед за бъдещ
ремонт, което води до извод, че правата на ответниците не са били отречени към
2011 г., като достъпът им до имота не е бил възпрепятстван от ищцата. След
като ответниците са разполагали с възможност свободно и безпрепятствено да
посещават имота, респ. достъпът им до него не е бил ограничен, следва да се
приеме, че ищцата не е изпълнила доказателствената си тежест да установи, че е
извършила действия, с които е обективирала спрямо ответниците намерението за
своене на имота за себе си. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с
тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на
ответниците. Липсата на претенции у ответниците да ползват имота (съответно
непротивопоставянето на действията на ищцата и съобразяването с наложеното от
нея положение), при установено въз основа на събраните гласни доказателствени
средства намерение на последните да оставят ищцата да живее спокойно в него,
също не съставлява достатъчно основание за приемането на извод, че за период от
10 години, считано от м.04.2007 г., ищцата е придобила имота въз основа на
осъществено давностно владение. Освен това приетите по делото
приходни квитанции установяват, че като титуляр на партида за имота с оглед
данъчните му задължения в общинската администрация е записан именно ответникът Л.,
за когото има данни, че е заплащал данъците и таксите за битови отпадъци за
имота за 2017 г. и 2018 г. (което се установява от приетите по делото писмени
доказателства, неоспорени от ищцата) и че е записан като собственик на имота
при създаване на кадастралната карта и кадастралните регистри и включването на
имота в тях, което също е индиция, че ответниците не са предали владението на
ищцата. Обстоятелството кой е полагал грижи за С.и Д. Л.преди смъртта им е без
значение за настоящия спор, при липса на данни договорът за издръжка и гледане
да е бил развален по предвидения за това ред.
При
това положение не би могло да се приеме, че ищцата е придобила процесния имот
въз основа на давностно владение, продължило повече от 10 години в
рамките на заявения в исковата молба период. Демонстриране на намерението на
ищцата да владее имота като свой и отблъсване на правата на собствениците е
осъществено едва през 2015 г. (в телефонен разговор, проведен с ответника), но
от тогава до предявяването на иска (08.05.2018
г., а и към настоящия момент) не е изтекъл предвиденият в закона 10 -
годишен давностен срок, поради което следва да
се приеме, че наличието на поддържаното в исковата молба основание за придобиване
на правото на собственост върху имота не е доказано. Действително подобно
намерение - за владение на имота като свой е съществувало в съзнанието на
ищцата още от 26.04.2007 г. (както е заявено във въззивната жалба), но то е
следвало да бъде обективирано недвусмислено чрез действие или изрично
волеизявление спрямо собствениците, с което да се отрекат правата им - като: напр. снабдяване с констативен нотариален акт
за собственост; недопускане на действителните собственици до имота, позовавайки
се на собственическите си права. Вътрешното убеждение на едната от страните по
правоотношението за настъпила промяна в неговото съдържание само по себе си не
би могло да обоснове и обективното настъпване на такава промяна, ако не
достигне до другата страна. Всяко намерение или предложение за промяна в
съществуващо правоотношение, вкл. и на такова за предоставяне на ползване на
имот, следва да бъде обективирано, за да се приеме за осъществило се в
обективната действителност, а оттам и в правния мир. Промяната на
намерението изисква извършване на такива активни действия, които да не могат да
се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на собствениците.
Непротивопоставянето на собствениците на упражняваната от ищцата фактическа
власт до 2015 г. не е равнозначно на съгласие ищцата да владее имота като свой
и не освобождава последната от задължението да докаже, че открито е заявила намерението си
да владее имота пред неговите собственици, каквото доказване според въззивния
съд не е проведено. Ирелевантно е обстоятелствата на кои адреси са регистрирани
страните.
С оглед изложеното, съдът намира, че
наличието на намерение на ищцата да държи имота като свой е
недоказано. Предявените искове правилно са отхвърлени от СРС, поради което и
обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно, включително
и в частта на присъдените разноски.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора право на
разноски имат въззиваемите (ответници), от които обаче не се претендират
такива, съгласно заявлението на процесуалния им представител, направено в
откритото съдебно заседание пред въззивния съд.
Въззивният съд
констатира допусната в диспозитива на първоинстанционното решение очевидна фактическа
грешка при изписване на съседите на процесния
имот, като над обекта вместо правилното 68134.511.4.1.58,
е изписано 6814.511.4.1.58. Посоченото несъответствие подлежи на отстраняване от
първоинстанционния съд, на който делото следва да
бъде върнато с указание за преценка за провеждане на процедура по реда на чл. 247 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 32226/04.02.2020
г. по гр. д. № 28866/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
36 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, I ГО, 36 състав, за преценка за провеждане на процедура по реда на чл. 247 ГПК, съобразно мотивите на решението.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал.
1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.