Решение по дело №151/2022 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                                                                                     № 25

гр.Русе, 28.06.2022 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

                                                                СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева и прокурора Диана Неева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 151 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 – чл.207 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

Ищецът „ГИП-60“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, твърди, че с влязло в сила решение № 1333/14.02.2022 г., постановено по адм.д. № 2387/2021 г. по описа на ВАС, Първо отделение, било отменено решение № 38/10.11.2020 г., постановено по адм.д. № 320/2020 г. по описа на Административен съд – Русе и делото било решено по същество като бил отменен акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 18/121/06440/3/01/04/01 с изх.№ 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“. Твърди, че на 02.10.2020 г., в резултат на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на този акт, той бил принудително изпълнен от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ на ТД на НАП Варна, офис Русе, като от банковата сметка на ищцовото дружество била изтеглена сумата от общо 245 547,32 лева, от които 226 024,61 лева – главница и 19 549,71 лева – лихва, изчислена към посочената дата. Поддържа, че след отмяната на АУПДВ депозирал молба с вх.№ 01-2600/6452 от 23.02.2022 г. при ответника Държавен фонд „Земеделие“, с която го поканил да му възстанови събраните чрез публичния изпълнител суми, както и присъдените с решението на ВАС деловодни разноски, както следва: 226 024,61 лева – главница, 19 549,71 лева – принудително събрана лихва, изчислена към 02.10.2020 г., лихвата върху главницата, считано от 03.10.2020 г. – деня, следващ изтеглянето на посочените суми от банковата му сметка, до окончателното им възстановяване, както и сумата от 6750 лева – деловодни разноски, присъдени с отменителното касационно решение.  На 22.03.2022 г., във връзка с подадената молба, ответникът възстановил по банковата му сметка единствено сумата от 19 549,71 лева, представляваща начислената и принудително събрана лихва върху главницата по незаконосъобразния и отменен акт. Ищецът твърди, че ответникът е процесуално легитимиран да отговаря по предявените в обективно съединение искове. Поддържа, че принудително събраните суми представляват за него имуществена вреда, която е пряка и непосредствена последица от отменения административен акт, поради което счита, че са налице всички елементи от фактическия състав на иска по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 226 024,61 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на предварителното изпълнение на незаконосъобразния и отменен от съда АУПДВ, както и сумата от 34 657,11 лева – мораторна лихва върху главницата, считано от 03.10.2020 г. – датата, следваща деня на нейното удържане от банковата му сметка до 07.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.04.2022 г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.

Ответникът Държавен фонд „Земеделие“, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на исковете. Сочи, че неправилно съдът му е определил 14-дневен срок за отговор, тъй като се касае до исково производство, за което приложение намира не чл.163, ал.2 от АПК, а чл.131, ал.1 от ГПК, по силата на препращането в чл.144 от АПК, който текст регламентира едномесечен срок за отговор на ответника. Сочи, че, сама по себе си, отмяната на АУПДВ на процесуални основания не води до отпадане на материалното основание, на което сумата по главницата се дължи, тъй като понастоящем за същата сума, при съобразяване на отменителното решение на ВАС, бил издаден нов административен акт, а именно решение за налагане на финансова корекция № 18/121/06440/3/01/04/02 с изх. № 01-2600/6452 от 30.05.2022 г. Поддържа, че поради това въпросът за дължимостта на главницата, а оттам – и на акцесорното вземане за мораторната лихва, следва да се реши не в настоящото производство, а евентуално в производството по оспорване на така издаденото решение за определяне на финансова корекция. Твърди, че решението за определяне на финансова корекция също подлежи на предварително изпълнение, поради което вече събраната сума по главницата ще бъде отнесена счетоводно за погасяване на публичното задължение по новоиздадения акт. Заявява, че съществува друг процесуален ред за реализиране на правата на ищеца, поради което и по арг. от чл.8, ал.3 от ЗОДОВ е недопустимо за тях да се води иск по чл.1, ал.1 от същия закон. Сочи, че този ред е принудителното изпълнение на отменителното съдебно решение. Възразява, че самата искова претенция не се основава на твърдения за непозволеното увреждане на ищеца, а представлява искане за възстановяване на удържани суми, дължими на отпаднало основание, т.е. касае се до иск за неоснователно обогатяване, за който ЗОДОВ се явява неприложим. Твърди, че липсва пряка и непосредствена причинна връзка между отменения АУПДВ и претендираните имуществени вреди, тъй като същите са настъпили в резултат на предварителното изпълнение на акта, което било прието за законосъобразно с определение № 11511/10.09.2020 г., постановено по адм.д. № 9436/2020 г. по описа на ВАС, Осмо отделение. С оглед неоснователността на главния иск, счита неоснователен и акцесорният такъв за мораторната лихва. Сочи, че в периода от 03.10.2020 г. до датата на отмяната на АУПДВ с влязло в сила решение – 14.02.2022 г., ответникът е държал сумата по главницата на валидно правно основание, поради което за този период лихва в полза на ищеца не се дължи. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност и недоказаност на предявените искове. Сочи, че процесуалният ред, по който е следвало да бъдат реализирани правата на ищеца е различен – по реда на принудителното изпълнение на влязлото в сила съдебно решение на ВАС, а не по реда на ЗОДОВ, чието приложение било изключено по силата на чл.8, ал.3 от същия закон. Сочи, че не са налице и останалите кумулативни предпоставки за уважаване на претенцията, респ. че вредите се дължат на изключителната вина на ищеца, проявила се в неизпълнението на задълженията му по одобрения бизнес план по договора за отпускане на финансова помощ, поради което, на основание чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, обезщетение за тях на ищеца не се дължи. Счита, че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

На първо място следва да се посочи, че неоснователно ответникът поддържа, че процесуалното му право на отговор на исковата молба е било ограничено, тъй като съдът му бил предоставил 14-дневен срок съгласно чл.163, ал.2 от АПК, а не приложимия според него едномесечен срок по чл.131, ал.1 от ГПК вр. чл.144 от АПК. Както е отбелязано и в определението от 12.04.2022 г., с което делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, с оглед на препращането в чл.204, ал.5 от АПК (нова, ДВ бр.94 от 2019 г.) към правилата на ГПК само досежно изискванията към съдържанието на исковата молба, приложенията към нея и доказателствата, то следва да се приеме, че занапред общото препращане в чл.144 от ГПК не намира приложение, поради което на ответника не следва да бъде предоставян срок за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК, а следва съответно да се прилагат правилата на АПК, регламентирани за оспорването на индивидуалните административни актове [1].

Налице са всички предпоставки, обуславящи допустимостта на исковете. Те са предявени след отмяната на незаконосъобразния АУПДВ с решение № 1333/14.02.2022 г., постановено по адм.д. № 2387/2021 г. по описа на ВАС, Първо отделение (чл.204, ал.1 от АПК) и са насочени срещу процесуално легитимиран ответник (чл.205, ал.1 от АПК), имащ качеството на юридическо лице съгласно чл.11, ал.1 от ЗПЗП.

Неоснователно се явява възражението на ответника, в какъвто смисъл е и заключението на прокурора, за наличието на друг процесуален ред, който да изключва приложението на исковия такъв по ЗОДОВ, като абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за неговата допустимост – чл.8, ал.3 от ЗОДОВ.

Цитираната разпоредба предвижда, че когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. Според поддържаната от ответника теза, редът за възстановяване на сумата по главницата бил чрез предприемане на действия по принудителното изпълнение на отменителното съдебно решение на ВАС.

Тази теза почива на неправилно тълкуване на закона и не може да бъде споделена. Нормата на чл.268, т.2 от АПК действително предвижда, че изпълнителни основания по този кодекс са и влезлите в сила или подлежащи на предварително изпълнение решения, определения и разпореждания на административните съдилища. Макар това да не е изрично посочено в закона, в съдебната практика е безспорно положението, че административноправни задължения от съдебно решение могат да възникнат, само когато с него административният акт се изменя или се отменя, но въпросът се решава от съда по същество. Това е така, защото само в тези случаи правата и задълженията се пораждат или отричат пряко от съдебното решение, в резултат на осъществения върху административния акт съдебен контрол за законосъобразност. И обратно, ако със съдебното решение оспореният административен акт само се отменя, както е в случая, то има единствено конститутивно действие, поради което не представлява изпълнително основание, тъй като търсената с него правна промяна (отмяната на акта) настъпва от момента на влизането му в сила без за това да са необходими каквито и да било други действия по принудителното му изпълнение.

Така е и в настоящия случай. Решение № 1333/14.02.2022 г., постановено по адм.д. № 2387/2021 г. по описа на ВАС, Първо отделение, не съдържа диспозитив, по силата на който да се осъществява следващото от отмяната на оспорения АУПДВ притезание, а именно възстановяването на сумите, изтеглени от банковата сметка на жалбоподателя по силата на допуснатото предварително изпълнение на отменения акт. Щом такова притезание (парично вземане) не е предмет на съдебното решение, то очевидно е, че последното не съставлява изпълнително основание, по силата на което това вземане да може да бъде принудително осъществено. Само за пълнота следва да се посочи, че ищецът е предприел стъпки за доброволното осъществяване на следващите от отмяната на оспорения АУПДВ права като с молба с вх.№ 01-2600/6442 от 23.02.2022 г. е поканил изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ да нареди възстановяването на главницата от 226 024,61 лева и дължимата върху нея лихва, но на 23.03.2022 г. ответникът му възстановил единствено сумата от 19549,71 лева – принудително събраната лихва върху посочената главница по отменения от съда акт.

Неоснователно е и възражението на ответника, според което претенцията на ищеца е недопустима, тъй като се основава не на твърдения за претърпени от него имуществени вреди от отменения акт, а представлява искане за възстановяване на удържани суми вследствие на допуснатото по силата на закона – чл.27, ал.8 от ЗПЗП негово предварително изпълнение. Това възражение също касае допустимостта на иска – чл.8, ал.3 от ЗОДОВ, доколкото се поставя въпроса възможно ли е вземането на ищеца да бъде удовлетворено по реда на чл.128 и сл. от ДОПК – чрез искане за възстановяване на сумата, която се е оказала недължимо събрана в резултат на предприетото срещу ищеца принудително изпълнение. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Чл.128, ал.1 от ДОПК не включва в обхвата си регулация на отношения, свързани с правото на възстановяване на суми като обезщетение поради непозволено увреждане, а единствено правата, породени от форми на неоснователно обогатяване на държавата, свързани с публични вземания, съгласно нормите на данъчното и осигурителното законодателство (в този смисъл вж. решение № 13025 от 26.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5415/2018 г., III о.). Следователно ищецът не би могъл да реализира правата си нито по реда на принудителното изпълнение по АПК на отменителното решение на ВАС, нито чрез искане за възстановяване на принудително събраната сума по реда на чл.128 и сл. от ДОПК.

В случая са налице всички елементи от фактическия състав на иска по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, който изисква наличието на отменен по надлежния ред административен акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда.

Както беше посочено, административният акт - АУПДВ № 18/121/06440/3/01/04/01 с изх.№ 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, от който се претендира да са настъпили имуществените вреди, е отменен като незаконосъобразен с окончателно решение № 1333/14.02.2022 г., постановено по адм.д. № 2387/2021 г. по описа на ВАС, Първо отделение. Според отговора на ответника, актът бил отменен на „формално основание“, тъй като касационната инстанция приела, че редът за събиране на вземането не е този по ДОПК, чрез издаване на АУПДВ, а този по ЗУСЕСИФ, чрез издаване на решение за определяне на финансова корекция, доколкото неизпълнението от страна на ищеца на показателите, заложени в бизнес плана, било възприето от съда като неизпълнение на индикатори по смисъла на чл.70, ал.1, т.7 от ЗУСЕСИФ.  Тук следва да се посочи, че за отговорността по ЗОДОВ е без значение конкретното основание за незаконосъобразност на акта по чл.146 от АПК, чието наличие е довело до отмяната му от съда.

Не се споделя и заключението на прокурора, според което неизпълнението на показателите от бизнес плана от страна на ищеца представлява обстоятелство по чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, изключващо отговорността на ответника поради липса на причинна връзка с увреждането. Дори и такова неизпълнение да е налице и то да се дължи на причини, за които ищецът да отговаря, то не може да бъде взето предвид в настоящото производство. Това е така, защото, както е отбелязано и в отменителното решение на ВАС, това обстоятелство е следвало да бъде установено в производство по определяне на финансова корекция, чийто финален акт подлежи на самостоятелно обжалване. Щом това не е било сторено, а е бил издаден АУПДВ, който е бил отменен от съда като незаконосъобразен, то в настоящото производство по ЗОДОВ не може да бъде проверявано дали са били налице материалните предпоставки, които биха представлявали основание за издаването на един такъв бъдещ (понастоящем вече издаден) административен акт.

Налице е и реално причинена от акта вреда. Видно от заключението на вещото лице по назначената съдебна счетоводна експертиза, в периода от 30.09.2020 г. до 23.09.2021 г., в изпълнение на отменения впоследствие АУПДВ, публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Русе, събрал принудително от ищеца сумата от 226 024,61 лева – главница и 19 549,71 лева – мораторна лихва върху главницата. Няма спор, че последната сума по-късно била възстановена на последния.

В резултат на принудителното изпълнение на отменения впоследствие административен акт имуществената сфера на ищеца била засегната неблагоприятно чрез отнемането на сумата по главницата, което за последния безспорно представлява имуществена вреда. Съдът намира изкуствено и поради това неоснователно разграничението, проведено в отговора на ответника, между вредите от самия акт и вредите от неговото допуснато по силата на закона предварително изпълнение. Вярно е, че първоначално, с определение от 09.07.2020 г., постановено по адм.д. № 320/2020 г. по описа на Административен съд – Русе, било спряно допуснатото по силата на закона – чл.27, ал.8 от ЗПЗП, предварително изпълнение на оспорения АУПДВ, което определение било отменено с определение № 11511/10.09.2020 г., постановено по адм.д. № 9436/2020 г. по описа на ВАС, Осмо отделение като вместо това направеното от ищеца искане за спиране на предварителното изпълнение на акта било оставено без уважение. Това обстоятелство обаче не рефлектира върху крайния извод за незаконосъобразност на отменения акт, доколкото обстоятелствата, които обуславят неговата законосъобразност, и тези, поради чието наличие съдът може да постанови спиране на предварителното му изпълнение (чл.166, ал.4 вр.ал.2 от АПК), са различни. Както съставът на ВАС изрично е посочил в своето определение, „…ако при евентуална отмяна на АУПДВ за търговеца са настъпили вреди от неговото предварително изпълнение те подлежат на възстановяване в самостоятелно съдебно производство“, а това е именно исковото производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

Налице е и изискуемата от чл.4, ал.1 от ЗОДОВ пряка и непосредствена причинна връзка между увреждането, т.е. отменения и предварително изпълнен административен акт, и имуществените вреди за ищеца, изразяващи се в принудително събраната от банковите му сметки сума в размер на 226 024,61 лева. Очевидно е, че ако отмененият административен акт не беше издаден, респ. предварително изпълнен, то вреди в посочения размер за него не биха настъпили, т.е. издаването и изпълнението на административния акт представлява conditio sine qua non по отношение на настъпването на вредите.

Съдът намира неоснователно възражението на ответника, според което имуществени вреди за ищеца не били налице, тъй като сумата, за които те се претендирали, се дължала по силата на новоиздадения административен акт – решение за налагане на финансова корекция № 18/121/06440/3/01/04/02 с изх. № 01-2600/6452 от 30.05.2022 г. Вярно е, че този административен акт също подлежи на предварително изпълнение по силата на закона – чл.27, ал.2, изр.първо вр.чл.73, ал.4 от ЗУСЕСИФ, поради което принципно липсват пречки това изпълнение да бъде насочено върху вече събраната от ответника сума по отменения АУПДВ. Това обстоятелство обаче има отношение изпълнението на настоящото съдебно решение, а не към основателността на предявения иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и не би могло да доведе до неговото отхвърляне, щом вреди от незаконосъобразния административен акт са настъпили. Не съществува и поддържаната в отговора на ответника възможност удържаната сума по отменения административен акт да бъде „отнесена счетоводно“ за погасяване на вземането по решението за финансова корекция. За да бъде извършена подобна счетоводна операция е необходимо тя да има своето правно основание, например извършено от ответника прихващане по реда на чл.170, ал.1 от ДОПК. Според тази разпоредба, извън случаите по чл. 128 - 130 до образуването на производството за принудително изпълнение на публичното вземане компетентният за установяването на публичните вземания орган извършва прихващане по реда на чл.166, ал. 2, когато са налице основания за погасяването му с изискуемо вземане на длъжника за надвнесени или подлежащи на възстановяване суми от публични вземания, и по актове, издадени от същия орган, компетентен да ги определя. Длъжникът се уведомява за направеното прихващане.

Следователно, за да бъде извършено прихващане между вземането по подлежащото на предварително изпълнение решение за финансова корекция и дължимата на ищеца сума за обезщетение за имуществени вреди, която би се дължала на ищеца по силата на настоящото съдебно решение, е необходимо не просто „счетоводното отнасяне“ на дължимата на ищеца сума за погасяване на задължението по решението за финансовата корекция, а издаването на нарочен административен акт, с който да бъде извършено прихващането между двете вземания.

По изложените съображения предявеният главен иск се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.

Акцесорният иск за мораторната лихва се явява частично основателен – за периода от 14.02.2022 г. до 07.04.2022 г. Според задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, при унищожаемите административни актове началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, е влизане в сила на решението, с което те са отменени. В случая решението на ВАС е окончателно и е влязло в сила на датата, на която е постановено – арг. от чл.223 от АПК и чл.296, т.1 от ГПК вр.чл.144 от АПК, т.е. на 14.02.2022 г. Крайният момент на дължимостта на лихвата е деня, предшестващ депозирането на исковата молба в съда – 07.04.2022 г., тъй като от датата на подаването й в съда върху главницата се дължи законната лихва до окончателното й изплащане. Видно от заключението на вещото лице, размерът на лихвата за забава върху главницата от 226 024,61 лева за периода от 14.02.2022 г. до 07.04.2022 г. е 3327,85 лева, до който размер и период искът следва да бъде уважен като бъде отхвърлен до пълния размер от 34 657,11 лева и за периода от 03.10.2020 г. до 13.02.2022 г.

С оглед изхода на делото и на основание чл.10, ал.3, изр.първо от ЗОДОВ, в полза на ищеца следва да бъде присъдена заплатената държавна такса от 25 лева и направените разноски за възнаграждение на вещото лице в размер на 250 лева. Ищецът е претендирал присъждането и на адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева (договор за правна защита и съдействие от 23.05.2022 г. на л.89 от делото). Ответникът е направил възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК. Възражението е основателно. Материалният интерес на делото се изразява в сбора на главницата и мораторната лихва, или сумата от 260681,72 лева. Според чл.8, ал.1, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 100 000 лв. до 1 000 000 лв. минималното адвокатско възнаграждение е 3530 лв. плюс 1 % за горницата над 100 000 лв., т.е. в случая то възлиза на 5136,82 лева. С оглед липсата на правна или фактическа сложност на делото, разноските за адвокатско възнаграждение, подлежащи на присъждане в полза на ищеца, следва да бъдат намалени до посочената сума. От тях, с оглед уважената част на иска и на основание чл.10, ал.3, изр.второ от ЗОДОВ, последният има право на сумата от 4519,47 лева.

Ответникът е претендирал юрисконсултско възнаграждение, което, на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ и чл.24, изр.второ от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед материалния интерес, съдът определя на 300 лева. От същото, съразмерно с отхвърлената част от иска за мораторната лихва спрямо общия материален интерес по делото, ответникът има право на разноски в размер на 36,05 лева.

Следователно ищецът има право на деловодни разноски в общ размер на 4794,47 лева, а ответникът – на юрисконсултско възнаграждение в размер на 36,05 лева. След служебна компенсация на насрещните вземания за разноски, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 4758,42 лева.

Така мотивиран, съдът

                                                  Р  Е  Ш  И :

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул."Цар Борис III" № 136, представляван от изпълнителния директор Николай Каварджиклиев, да заплати на „ГИП-60“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул.“Ниш“ № 36, ет.2, ап.4, представлявано от управителя Иванка Георгиева Пейчева, сумата от 226 024,61 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от отменения с решение № 1333/14.02.2022 г., постановено по адм.д. № 2387/2021 г. по описа на ВАС, Първо отделение, индивидуален административен акт - акт за установяване на публично държавно вземане № 18/121/06440/3/01/04/01 с изх.№ 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, сумата от 3327,85 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 14.02.2022 г. до 07.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.04.2022 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 4758,42 лева – деловодни разноски.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „ГИП-60“ ЕООД, с ЕИК *********, против Държавен фонд „Земеделие“, иск за заплащане на мораторна лихва върху горепосочената главница за горницата над 3327,85 лева до пълния предявен размер от 34 657,11 лева и за периода от 03.10.2020 г. до 13.02.2022 г.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

  СЪДИЯ: