№ 116
гр. Враца, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росица Ив. Маркова
Членове:Христо Н. Христов
Катя Н. Гердова
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело №
20251400500136 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Депозирана е въззивна жалба вх.№ 2000/07.02.2025г. от Н. А. А. , с ЕГН **********, с
постоянен адрес ***, чрез пълномощника му адв.Р. Г. М.-Х. от АК-Враца, със служебен
адрес *** против Решение рег.№ 52/23.01.2025 г. по гр.д.№ 2499/2024 г по описа на РС-
Враца, с което са отхвърлени предявените от Н. А. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
***, против К. Д. Х. - Н., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, искове, както следва:
1/иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 080,25 лв.
/левовата равностойност на 500.00 евро плюс 100,00 лв./, представляваща главница по
сключен на 22.12.2022 г. между Н. А. А., като заемодател и К. Д. Х., като заемател устен
договор за паричен заем; 2/ иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 191,99 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024
г.; 3/ иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 286
ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 230,25 лв.,
представляваща стойността на заплатен от Н. А. А. билет за ферибот Талин-Хелзинки за
24.12.2022 г., включващ лек автомобил и двама пътници – К. Д. Х. и съпруга й, след сключен
между Н. А. А. и К. Д. Х. устен договор за поръчка с уговорка, че стойността на билета ще
му бъде възстановена до 25.01.2023 г.; 4/ иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 40,88
лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 25.01.2023 г. до
07.06.2024 г.
Счита, че първоинстанционното решение е неправилно, необосновано,
незаконосъобразно и постановено при неправилно приложение на материалния закон.
На първо място сочи, че първостепенния съд приел в мотивите си за безспорно
обстоятелството, че Н. А. е предал на ответницата сумата от 500 евро и сумата от 100 лв. на
22.12.2022 г., когато ги е изтеглил от клон на Пощенска банка гр.Враца, но в мотивите си
1
отразил, че е спорно основанието за постъпване на тези суми в патримониума на
ответницата К. Н.. В случая е налице разписка за тези парични суми, върху която е положен
подписа на ответницата и тя не оспорвала този факт.
Не било установено, че тези пари били дадени на Н. и съпруга й за извършване на
хамалски услуги, а именно за изнасяни вещи от апартамента на жалбоподателя и превоз на
багаж до Финландия, видно от свидетелските показания на разпитаните по делото
свидетели.
На второ място сочи в жалбата, че неправилно решаващият съдия приел, че въпреки
предаване на горепосочените суми (от 500 евро и от 100 лв.) от въззивника на въззиваемата
Н. не означавало сключване на договор за заем, поради липса на данни. Игнорирал
показанията на св.Т. И., поради липса на нейни непосредствени впечатления от тази сделка и
не ги приел за достоверни.
Счита, че действително тази свидетелка няма лични възприятия от сделката за заема,
но тя черпила сведения от нейната майка, което е косвено доказателство за съществуването
й.
На трето място въззивника навежда твърдения, че неправилно районния съд дал вяра
на свидетелите на ответницата (нейната майка и нейния съпруг), които са заинтересовани от
изхода на делото. Сочи, че показанията на св. В. кореспондират със свидетелските
показания на св.Т. И. доказващи предаването на сумите от ищеца на ответницата като заем,
които следвало да ги върне.
Освен това вещите транспортирани до Финландия не били тези, които сочели
свидетелите, а били 6 тенекии с мед и книги.
Сочи, че показанията на св. Н. не кореспондирали с показанията на св.Т.И. доказваща,
че ищеца е финансирал пътуването на ответницата до Финландия с дадените пари в заем,
както и закупуване на билетите им за ферибота Талин- Финландия.
На следващо място в жалбата се сочи, че ответницата и съпругът й отричали, че
следвало да се завърнат до края на 2022 г. във Финландия за получаването на социални
финансови помощи от Финландия, като твърдели, че не страдат от липса на финанси, видно
от показанията на св. В.. Въззивника сочи, че ако това не е била причината за пътуването им
до Финландия, теса могли да транспортират багажа и по-късно, т.е. след 01.01.2023 г. Тези
обстоятелства не са коментирани от първостепенния съд в мотивите на съдебният му акт.
Въззиника моли да бъде уважена жалбата му с всички законни последици, като
въззивния съд отмени атакуваното решение на РС-Враца, като неправилно и необосновано и
да постанови друго решение, с което да уважи предявения установителен иск от Н. А.
против К. Н. с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК.
Моли да му бъдат присъдени направените деловодните разноски за двете инстанции.
С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил въззивна молба, имаща характер на писмен
отговор от въззиваемата К. Д. Х., с който оспорва жалбата и счита, че първоинстанционното
решение е правилно законосъобразно.
В отговора се излагат доводи, че показанията на свидетелката Т. И. са фалшиви, тъй
като тя не била присъствала на разговора и уговорката между страните по делото за
пътуването по настояване на Н. А., нито е присъствала на пренасянето на мебелите.
Твърди, че ищеца бил продал жилището си и новите собственици не желаели
мебелите. Сочи се още в отговора, че въпреки това почти 2/3 от мебелите останали в
жилището, защото ищеца не пожелал да плати 800 лв. на фирма да извози мебелите, а тя и
съпругът й изнесли според силите си.
Моли съдът да обърне внимание на защитата на ищеца да не набеждава св. А. В., както
и въззиваемата Н. относно посочените в жалбата обстоятелства.
Въззиваемата Н. потвърждава в отговора, че не й се налагало да пътува до Финландия в
края на 2022г., а то е осъществено по настояване на въззивника Н. А. за превоз на негови
покупки от България и вещи от продаденото жилище.
Процесните суми предмет на делото били похарчени заради ищеца, а именно за гориво
на буса и билет на ферибота и тя няма никакви облаги или обогатяване от тези средства.
2
Сочи, че поради създалата се ситуация и даването на показанията в полицията и в съда, тя
получила паник атаки и здравословното й състояние се влошило.
С писмения отговор не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивника Н. А. А. се явява лично и с процесуалния си
представител, който поддържа въззивната жалба и желае нейното уважаване. Претендира
присъждане на сторените пред настоящата инстанция разноски, за които е представил
списък по чл. 80 от ГПК с въззивната жалба.
Въззиваемата страна К. Д. Х. - Н. се явява лично и оспорва въззивната жалба, като
желае първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Въззивният съд е приел жалбата за редовна и допустима, подадена от надлежна страна
в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за
разглеждане в открито съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата
молба на ищеца.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Районен съд-Враца е бил сезиран със заявление подадено от Н. А. А. за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К. Д. Х. за
заплащане на следните суми: сумата от 1 080,25 лв. /левовата равностойност на 500.00 евро
плюс 100,00 лв./, представляваща главница по сключен на 22.12.2022 г. между Н. А. А. като
заемодател и К. Д. Х. като заемател устен договор за паричен заем; сумата от 191,99 лв. –
мораторна лихва върху главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г.; сумата от
230,25 лв., представляваща стойността на заплатен от Н. А. А. билет за ферибот Талин-
Хелзинки за 24.12.2022 г., включващ лек автомобил и двама пътници – К. Д. Х. и съпруга й,
след сключен между Н. А. А. и К. Д. Х. устен договор с уговорка, че стойността на билета
ще му бъде възстановена до 25.01.2023 г.; 40,88 лв. – мораторна лихва върху главницата за
периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от 07.06.2024 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед
№ 1139/13.06.2024 г. по ЧГД № 1844/2024г. по описа на РС-Враца за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК и са присъдени разноски: 30,87 лв. внесена държавна такса и
400,00 лв. адвокатско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника К. Д. Х., чрез
нейния вуйчо И. А. Г. на 26.06.2024г., която в срока по чл. 414 от ГПК подала възражение вх.
№ 9128/28.06.2024г. срещу заповедта за изпълнение, въз основа на което е инициирано
исково производство по реда на чл.422 от ГПК в законоустановения срок.
Предявен е установителен иск от Н. А. А., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, с
правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. от ГПК, във вр. с чл. 79,ал.1 пр.1 от
ЗЗД вр.чл.240,ал.1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответницата К. Д. Х.
- Н., че същата му дължи следните суми: 1080,25 лв. /левовата равностойност на 500.00 евро
плюс 100,00 лв./, представляваща главница по сключен на 22.12.2022 г. между Н. А. А. като
заемодател и К. Д. Х. като заемател устен договор за паричен заем; сумата от 191,99 лв. –
мораторна лихва върху главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г.; сумата от
230,25 лв., представляваща стойността на заплатен от Н. А. А. билет за ферибот Талин-
Хелзинки за 24.12.2022 г., включващ лек автомобил и двама пътници – К. Д. Х. и съпруга й,
след сключен между Н. А. А. и К. Д. Х. устен договор с уговорка, че стойността на билета
ще му бъде възстановена до 25.01.2023 г.; 40,88 лв. – мораторна лихва върху главницата за
периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от 07.06.2024 г. до окончателното им изплащане; включително и направените в
заповедното производство разноски: 30,87 лв. – заплатена държавна такса и 400,00 лв. –
3
адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№ 1139/13.06.2024 г. по ч.гр.д.№ 1844/2024г. по описа на РС-Враца.
В исковата молба ищеца навежда твърдения, че ответницата е негова племенница
(дъщеря на сестра му А. А.а), която заедно със съпруга си и пълнолетната им дъщеря живеят
във Финландия от дълги години, като получават финансови социални помощи. Ищеца също
от 20 години живее във Финландия и е пенсионер.
Ответницата и семейството й често идвали в България, тъй като си закупили къща в с.
Девене.
Ищеца твърди, че през м. декември 2022 г., преди Коледа, ответницата и съпругът й
отишли при него в гр. Враца и го помолили да им даде пари в заем, за да могат с лек
автомобил да се върнат във Финландия преди края на 2022 г., тъй като социалната система
щяла да ги изхвърли, ако не се явят лично пред съответните служби. Ищецът обещал да
помогне на ответницата, поради което на 22.12.2022 г. изтеглил 500 евро от банковата си
сметка в „Пощенска банка”, които пари дал лично на ответницата, плюс още 100,00 лв. за
получаването на които суми тя се подписала върху вносната оригинална бележка в същият
ден. Сочи, че закупил по банков път билети за ферибот Талин-Хелзинки за ответницата и
съпругът й, както и билет за автомобила им. Била налице устна уговорка с ответницата, тя
да върне парите, които й бил дал в заем, както и разходите за закупуването на билети за
ферибота до 25.01.2023 г.
Поради това, че ответницата не върнала парите на ищеца на уговоР. дата, за него се
породил правен интерес от търсената съдебна защита по заповедното производство, като
впоследствие след оспорване на издадената заповед по чл.410 от ГПК от ответницата, той
инициирал исково производството по реда на чл.422 от ГПК, с което желае съда да признае
за установено, че ответницата му дължи сумите по издадената заповед за изпълнение.
Претендират разноски и в двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор, с който оспорва
твърденията в исковата молба и сочи, че претендираните от ищеца суми не са взети като
заем, а са били дадени като такса за извършени от нея и съпругът й превозни услуги.
Поддържа се, че ищецът бил наел ответницата и съпругът й за извършване на хамалски
услуги и една седмица преди да пътуват за Финландия, те двамата сваляли смет и вещи от
втория етаж на бившия апартамент на ищеца и ги качвали на таванското помещение на нов
адрес, както и изхвърляли ненужни тежки предмети.
Сочи, че ищецът им казал, че фирмите за хамалски услуги са прекалено скъпи и ще ги
обезщети за извършения от тях труд с някаква сума, като не е имало уговорка за връщане на
сумата на определена дата. Тя и съпругът й изобщо не пожелали да пътуват до Финландия и
претендираната от ищеца сума не отговаря на транспортните разходи от България до
Финландия. Твърди се, че ищецът почти насила накарал ответницата да пътува, като
напълнил буса им с негови лични вещи. Поддържа се, че ответницата извършила и друга
договорена дейност на личен придружител на ищеца, тъй като той бил зле със здравето и
имал съмнения, че няма да се справи с личния си автомобил. Посочва се, че претендираната
сума за билет за ферибот била необходима, тъй като между Естония и Финландия няма
сухопътна връзка и нямало как да се прекара багажа на ищеца по друг начин.
Пред първата инстанция са събрани писмени и гласни доказателства.Приложено е
ч.гр.д.№ 1844/2024 г.по описа на РС-Враца.
Обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на настоящия
съдебен състав да приеме за установена следната фактическа обстановка:
Безспорно е по делото, че ищеца и ответницата имат роднинска връзка, като
ответницата К. Д. Х. – Н. е племенница на ищеца – дъщеря на сестрата на последния Н. А.
А..
От представеното от ищеца копие от банково бордеро се установява, че на 22.12.2022 г.
Н. А. А. е извършил покупка на валута – 500 евро в „Пощенска банка“, върху което е
изписан следния текст: „Н. А. дадох на К. Н. 500 eвро и 100 BGN. К. Н. получих 500 евро и
100 лв.”, след който текст е положен подпис.
За установяване защитната теза на страните по делото са разпитани свидетелите К. М.
4
Н., А. А.а В. и Т. И. В..
Страните са роднини от трета степен по съребрена линия, поради което, съгласно чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК, свидетелските показания са допустими.
Свидетелят К. М. Н.(свидетел на ответницата), който е съпруг на ответницата, посочил,
че през зимата на 2022 г. ищеца Н. пребивавал в домът си, като им позвънил по телефона,
да му помогнат да изпразни апартамента си, който продавал в гр. Враца, тъй като е болен и
не може да извършва тежка физическа дейност. Свидетелят и съпругата му К. изнесли стари
вещи от този апартамент, като ищеца пожелал вещите, които са му необходими да бъдат
транспортирани с колата на св.Н. до Финландия, а останалите непотребни вещи да бъдат
изхвърлени.
Н. му обяснил, че няма финансови средства да транспортира тези вещи до Финландия,
но ищеца му заявил, че ще му даде пари за прекарването им. Свидетелят сочи, че Н. дал
около 400-500 евро на съпругата му К., които били платени по банков път. Освен това Н.
закупил и билет за ферибота, свързан с транспорта на вещите и по този начин минали през
границата. Вещите, които превозвали били от апартамента на ищеца и били шест тенекета
мед и книги. Сочи, че няма друг начин да се стигне от България до Финландия с кола, освен
чрез ферибот. Пътуването се осъществило с две коли, като Н. бил със собствена кола, а
свидетелят и ответницата били с тяхна кола.
Св. Н. транспортирал вещите до Финландия, като между него и Н. нямало други
уговорки за плащания помежду им. Същият отрича той и съпругата му К. да са искали пари
на Н., поради финансова невъзможност, както и че е трябвало да се върнат до Нова година
във Финландия.
Другата свидетелката А. А.а В.(свидетел на ответницата), която е майка на
ответницата, се установява, че при разговор с дъщерята, последната й споделила, че в края
на 2022 г. Н. поискал тя(ответницата К.) и съпругът й да му помогнат да изнесе вещи от
неговия апартамент находящ се в гр.Враца и да ги транспортират до Финландия.
Ответницата и съпругът й нямали намерение зимата на 2022г. да се завръщат отново във
Финландия, а искали да пребивават в България. Свидетелката сочи, че дъщеря й нямала
финансови затруднения. Ищеца пожелал да даде пари на ответницата за тази услуга, но
свидетелката не знае размера на сумата. Впоследствие от дъщеря си узнала, че Н. им дал
пари да транспортират багажа му до Финландия.
След това ищеца контактувал със свидетелката по телефона, като й съобщил, че К.
трябва да му върне парите, които той й е дал, като предоставил на свидетелката банкова
сметка на жената, с която живее, за да може К. да върне парите по тази банкова сметка. К.
била изненадана от факта, че ищеца пожелал връщане на парите за извършената от нея и
съпругът й услуга. Свидетелката посочва, че К. и съпругът й живеят във Финландия, като
имат постоянен адрес там. Сочи, че обещала да поговори с дъщеря си, да плаща на Н. по 50
евро на месец за да му издължи сумата, която той бил дал в кантората на адв. Х. през месец
юни 2024 г.
Свидетелката Т. И. В.(свидетел на ищеца), без родство със страните по делото заявила,
че тя познава ищеца Н. А., тъй като живеели в един вход в гр. Враца повече от 25 години.
Свидетелката живеела в апартамента под него, а нейната майка живеела в апартамента до
него, на втория етаж. Майка й била близка със съпругата на Н.. Н. приблизително от 18
години не пребивава в България, но всяка година се завръща. Той продал апартамента си в
края на 2022 г. Свидетелката разбрала от Н., че купувачът искал апартаментът да е празен и
той трябвало да освободи всичко оттам. В. не познава племенницата на Н., но знае от майка
си, че тя и мъжът й изнасяли мебелите от апартамента в продължение на два дни, като не
може да каже какво конкретно са изнесли, но чула от своята майка, че изнесли диван,
електроуреди, пердета. Свидетелката е чувала от майка си, че в края на 2022 г. Н. е дал около
500 евро на племенницата си, като тя се е подписала на някакво листче и е трябвало да ги
върне в началото на 2023 г. Доколкото знаела от майка си, племенницата на Н. и съпругът й
били на някакви помощи във Финландия и в началото на годината трябвало да се подпишат
за нещо. Тази информация майка й имала от Н. при разговор с него. Свидетелката сочи, че в
края на 2022 г. видяла как Н. и племенницата му тръгнали заедно за Финландия с две коли –
5
Н. бил с малка червена кола, а другата кола била стар бус. Н. казвал на майка й, че е купувал
билети за ферибот за около 200-300 лева.
Настоящият съдебен състав счита, че правилно първостепенния съд е кредитирал
показанията на тримата свидетели разпитани по делото относно факта, че в края на 2022 г. е
имало уговорка между страните по делото за изнасяне на вещи от апартамента на ищеца от
ответницата и нейния съпруг, както и относно обстоятелството, че впоследствие тримата
тръгнали заедно за Финландия с два автомобила – лека кола и бус. В тази им част
показанията на свидетелите са последователни и кореспондиращи помежду си. И тримата
свидетели изясняват обстоятелството, че ищецът е дал на ответницата сума в размер на
около 500 евро.
Относно основанието за предаване на процесната сума правилно районния съд е
кредитирал показанията на свидетелите Красимир Н. и А. В., съобразявайки ги по реда на
чл. 172 ГПК, като от тях безпротиворечиво се установява, че същото е станало за извършена
от ответницата и съпруга й услуга по изнасяне на вещи от апартамента на ищеца и
транспортирането на част от тях до Финландия. Свидетелят Н. пряко е участвал в
изпълнението на извършваната услуга и е бил запознат с уговорките между страните, като
показанията му съвпадат с дадените от свидетелката В..
От показанията на свидетелката Т. В., не може да се установи с категоричност факта, че
в края на 2022 г. Н. е дал около 500 евро на племенницата си и тя се била подписала на
някакво листче, които следвало да ги върне в началото на 2023 г., тъй като свидетелката няма
лични непосредствени впечатления и не е била свидетел-очевидец на предаването на парите.
В показанията си пред съда тя пресъздава разказа на своята майка, която пък от своя страна
черпи информация от ищеца при техен разговор, поради което съдът не ги приема за
достоверни.
С атакуваното решение, първостепенния съд отхвърлил исковете на ищеца, като в
мотивите се посочил, че по делото е безспорно установено предаването на сумите от ищеца
на ответницата, но той не е доказал основанието, на което е извършено това разместване на
блага. Посочил, че за да е налице облигационна връзка по договор за заем, следва да са
налице две насрещни, съвпадащи волеизявления, а за това липсват доказателства по делото.
Анализът на така установеното от фактическа страна, налага следните правни
изводи:
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал.
1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по
иска за връщане на предоставената на заем сума, респективно по установителния иск по чл.
422 във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. 240 ЗЗД, ал. 1 ЗЗД: 1/ валидно сключен договор за
заем; 2/ предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя; 3/ настъпил падеж за
връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя и 4/ липса на плащане от страна на
заемодателя. Договорът за заем е двустранен, реален, комутативен и неформален, като за
действителността му е необходимо да бъде постигнато съгласие между страните и
заемодателят да е предал в собственост на заемателя паричната сума, респ. заместимите
вещи. Този договор има сложен фактически състав, който освен съглашение на страните по
него, изисква и реално предаване на сумите. Съгласно задължителната за съдилищата
практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК и съответно обективирана в Решение №
524 от 28.12.2011 год. по гр.д. № 167/2011 г. IV г.о. на ВКС: „Заемът за потребление е реален
договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между
страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума“.
Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването
на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно
доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател, защото той
извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на
договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда насрещно доказване на своите
правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни
правни последици.
Предявеният иск, намира правното си основание в разпоредбата на чл. 240 ЗЗД.
6
Исковата претенция е за плащане сумата от 1080,25 лв. /левовата равностойност на 500.00
евро плюс 100,00 лв./, представляваща главница по сключен на 22.12.2022 г. между Н. А. А.
като заемодател и К. Д. Х. като заемател устен договор за паричен заем, която не е върната,
при формулиран установителен петитум. Или заявеното фактическо основание на иска е
договор за заем, а предмет на исковата защита е пряко изпълнение на договорно задължение
за връщането на заетата сума. Доколкото ищецът твърди да е носител на спорното вземане,
възникнало от договорен източник и неизпълнение от страна на ответника, налице е правен
интерес от търсената защита, следователно и искът е допустим.
Разгледан по същество, предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК, се намери за
недоказан досежно основанието си, въведено от ищеца- договор за заем.
Неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че първостепенния съд приел в
мотивите си за безспорно обстоятелството, че Н. А. е предал на ответницата сумата от 500
евро и сумата от 100 лв. на 22.12.2022 г., когато ги е изтеглил от клон на „Пощенска банка“
гр.Враца, но в мотивите си отразил, че е спорно основанието за постъпване на тези суми в
патримониума на ответницата К. Н.. Сочи, че в случая е налице разписка за тези парични
суми, върху която е положен подписа на ответницата и тя не оспорвала този факт.
Първоинстанационния съд в атакуваното решение е приел за безспорно, че между
страните по делото и от приложените писмени доказателства /банково бордеро, върху което
е обективирана разписка за предаване на сума/ е налице предаване на сумата от 500.00 евро,
както и сумата от 100,00 лв. от ищецът Н. А. А. на ответницата К. Д. Х.. Този факт не се
оспорва и пред въззивната инстанция от ответницата.
Правилно първостепенния съд е приел в мотивите си, че въпреки наличие на предаване
на процесната сума от ищеца на ответницата, то не е доказано основанието, на което е
извършено това разместване на блага.
Вече се посочи, че заемът е реален договор, като за действителността му, законът не
поставя изискване за писмена форма, която би била необходима единствено като форма на
доказване, но тази хипотеза, също не е налице, предвид размера на сумата 500.00 евро и
сумата от 100,00 лв., стоящи извън ограничителното условие по чл. 164, ал.1,т.3 ГПК.
Фактическия състав на каузално правоотношение с източник договор за заем, по дефиниция
и с оглед правните си характеристики, предпоставя получаването на определена парична
сума, срещу задължение за връщането й, по аргумент от чл. 240 ЗЗД. Доказването на
основанието за предаването на сумата, както и поетото задължение за връщането й, като
дължима престация по договора, за които ищецът носи доказателствена тежест, останаха
недоказани от събраните в хода на съдебното дирене гласни доказателства.
От свидетелските показания на Т. В.(свидетел на ищеца) не може да се установи по
категоричен начин наличието на валидно възникнало заемно правоотношение по договор за
заем от 22.11.2022г. Същата свидетелства, че в края на 2022 г. ищеца Н. дал около 500 евро
на племенницата си, като тя се подписала на някакво листче и трябвало да ги върне в
началото на 2023 г. В. не е била пряк свидетел-очевидец на постигнатите договорки между
страните по делото, а пресъздава разказаното от нейната майка, която пък черпи
информация от споделеното й от ищеца. Неоснователни са възраженията във въззивната
жалба, че въпреки, че тази свидетелка няма лични възприятия, то тя черпи сведения от
своята майка, които са косвено доказателство.
В теорията и съдебната практика безпротиворечиво е възприето разбирането, че
пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само чрез косвени
7
доказателства, като във втория случай косвените доказателства трябва да са несъмнено
установени, достоверни и да са в такава връзка и последователност с другите обстоятелства,
че да установява без съмнение главния факт. За разлика от преките, косвените доказателства
дават сведения за основния факт само косвено, установявайки го чрез странични
обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния
факт.(Решение №61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV г.о. на ВКС). В случая
показанията на св.Т. В. не могат да послужат за доказване на главния факт(основанието за
сключване на договора) тъй като тя черпи сведения от своята майка, която от своя страна
черпи информация от ищеца, чрез проведен с него разговор, поради което и тя няма свои
преки наблюдения. В тази връзка в съдебната практика безспорно се приема, че когато
предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е сторено
то, не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като
задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от
задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства
/в т. см. този смисъл решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС,
решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. IV г. о. на ВКС, и решение № 56 от
05.04.2017 г. по гр. д. № 2882/2016 г. на ВКС. /
В случая ответницата пред първата и пред въззивната инстанция изрично се е
противопоставила на твърдението на ищеца за наличие на облигационна връзка,
произтичаща от договор за заем, като е ангажирала доказателства, че предаването на
процесните суми е било въз основа на постигната между тях уговорка за извършване на
услуга от нейна страна и от съпругът й по изнасяне и превозване до Финландия на вещи на
ищеца. При анализ на ангажираните свидетелски показания се установява, че същите
доказват единствено предаване от ищеца на ответницата на горепосочената сума от 500.00
евро и сумата от 100,00 лв., които е получила и е положила подпис в банковото бордеро,
съобразно твърденията в исковата молба, но не се установява по категоричен начин, че
между страните е било постигнато съгласие ответницата да върне на ищеца предоставените
й суми в определен срок.
Въпреки доказателствената тежест, която носи и която изрично му е указана от съда,
ищецът не проведе успешно доказване на твърдяното от него основание- заем, на което
основава претенцията си за връщане на исковата сума. Това води до неоснователност на
иска, основан на заемно правоотношение за размер на 500.00 евро, както и сумата от 100,00
лв., поради което следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
След като главният иск не е доказан, то и останалите предявени искове за сумата от
191,99 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г.;
сумата от 230,25 лв., представляваща стойността на заплатен от Н. А. А. билет за ферибот
Талин-Хелзинки за 24.12.2022 г., включващ лек автомобил и двама пътници – К. Д. Х. и
съпруга й, след сключен между Н. А. А. и К. Д. Х. устен договор с уговорка, че стойността
на билета ще му бъде възстановена до 25.01.2023 г.; сумата от 40,88 лв. – мораторна лихва
върху главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 07.06.2024 г. до окончателното им изплащане; 30,87 лв. –
държавна такса и 400,00 лв. – адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1139/13.06.2024 г. по ч.гр.д.№ 2499/2024г. по описа на РС-
Враца също подлежат на отхвърляне.
8
Достигайки също до този извод за неоснователност и недоказаност на предявените
искове, районният съд е постановил решение, което ще следва да се потвърди изцяло, като
правилно и законосъобразно. При постановяването му не са допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон, като изводите на съда съответстват изцяло на събраните
по делото доказателства.
РАЗНОСКИ:
С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззивника-ищец, не се следват
разноски за въззивното производство, които ще останат за негова сметка.
Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, право на разноски има
въззиваемата страна К. Д. Х.. Искане за присъждане, обаче не е релевирано и доказателства
за направата на такива не са представени, поради което съдът не дължи произнасяне по тях.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен
акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Врачанския Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение рег.№ 52/23.01.2025 г. по гр.д.№ 2499/2024 г по
описа на РС-Враца, с което са отхвърлени, като неоснователни предявените от Н. А. А.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, против К. Д. Х. - Н., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: ***, искове, както следва: 1/иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 1080,25 лв. /левовата равностойност на 500.00 евро
плюс 100,00 лв./, представляваща главница по сключен на 22.12.2022 г. между Н. А. А., като
заемодател и К. Д. Х., като заемател устен договор за паричен заем; 2/ иск с правно
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 191,99 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г.; 3/ иск с правно основание чл. 422
ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 286 ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 230,25 лв., представляваща стойността на заплатен
от Н. А. А. билет за ферибот Талин-Хелзинки за 24.12.2022 г., включващ лек автомобил и
двама пътници – К. Д. Х. и съпруга й, след сключен между Н. А. А. и К. Д. Х. устен договор
за поръчка с уговорка, че стойността на билета ще му бъде възстановена до 25.01.2023 г.; 4/
иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответницата дължи на ищеца сумата от 40,88 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода от 25.01.2023 г. до 07.06.2024 г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10