РЕШЕНИЕ
№ 1389
гр. Пловдив, 26.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на дванадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2414 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано по въззивна жалба, депозирана от адв. Т. –
процесуален представител на Б.Г., срещу решение № 3315 от 07.08.2019 г., на
Районен съд - Пловдив, по гр. дело № 10328 от 2019 г., на XIX гр.с..
С обжалваното решение е било оставено без уважение
искането на Б.В.Г. за предприемане на мерки за защита от домашното насилие
извършено от Р.Г.П.,***, изразяващо се в периодично изпращане от последната на
препоръчани писма до Г. с еднакво съдържание, с които тя иска да го принуди да
даде своето съгласие да подпишат съвместно прекратяване на Договор за наем от
10.09.2012 г., първото от които е изпратено на 02.03.2019 г. и получено от него
на 25.03.2019 г., а второто - изпратено на 20.03.2019 г. и получено на 28.03.2019
г., като с решението Б.В.Г. е осъден да
заплати по сметка на Районен съд - Пловдив сумата от 25 лв. държавна такса по
производството.
С въззивната жалба се моли да бъде отменено изцяло
обжалваното решение и да бъде уважена подадената молба от Б.В.Г. за издаване на
Заповед за защита от домашно насилие. Моли се да бъде прието от настоящия
съдебен състав, че е извършено домашно насилие по отношение на Б.Г.. Твърди се,
че постановеното от Районен съд – Пловдив решение е изцяло неправилно, а
направените правни изводи са необосновани. Посочва се, че голяма част от
доказателствата по делото са останали необсъдени, поради което са били
неправилни изводите за това кои са релевантните факти и обстоятелства. Твърди
се, че неправилно съдът е квалифицирал съдържанието на писмата, като такива, които не
съдържат форма на домашно насилие.
Посочва се, че съдът неправилно не е кредитирал показанията на разпитаните по
делото свидетели а изводът му, че показанията им се основавали не на техни
лични възприятия, а само на споделеното от самия молител, е необосновано.
Твърди се, че е неправилен изводът на съда, че въпросните две писма са били
изпратени само и единствено за да бъде освободена Р.П. от отговорност като
солидарен длъжник по договора за наем, както и е неправилен изводът на съда, че
тези нейни действия не съставлявали актове, по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН. Моли се настоящият състав да
установи, че върху Г. е оказан психически тормоз чрез тези две писма, като
съдът да има предвид, че изпращането на писмата е започнало още през 2015 г. и
че той бил изнудван да прекрати договора си за наем във Франция, под заплаха, че
П. няма да му даде да види дъщеря си, че самите писма са с еднакво съдържание,
че винаги се изпращат на френски език, който не е обичайният език, на който те
са си общували в тяхното семейство, че е
налице основателно опасение, че чрез тях се цели постигане на друга цел,
свързана с ограничаването на контактите на Г. с дъщеря му. Посочва се, че за
разлика от огромната част от делата, които се водят по Законът за домашно
насилие, и които се базират почти винаги само и единствено на устни твърдения,
то в настоящия случай има и категорични писмени доказателства, а именно –
препоръчаните писма от март 2019 г. Моли се да бъде уважена подадената молба за
издаване на Заповед за защита от домашно насилие, след като бъде изцяло
отменено постановеното решение.
Моли се да бъдат наложени исканите от молителя мерки,
а именно: да бъде задължена Р.П. да се
въздържа от извършване на домашно насилие чрез изпращането на препоръчани писма
до Б.В.Г. с искане да подписва прекратяване на договора за наем, сключен от тях
двамата на 10.09.2012г. в Република Франция, Париж; Да бъде задължена Р.П. да
посещава специализирани програми за недопускането на извършването от нейна
страна на психическо и емоционално насилие, както и да бъде задължена Р.П. да не приближава жилището на Б.В.Г.,
местата за неговите социални контакти и отдих за срок от една година.
По делото е постъпил отговор от Р.П. чрез адв. А., с
който се моли да бъде оставена въззивната жалба
без уважение като неоснователна и да бъде потвърдено първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно. Моли се присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН срок от лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е
процесуално допустима. По същество е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че в случая, с изпращането на двете писма от
страна на ответницата, не е бил налице акт на домашно насилие по смисъла на чл.
2, ал. 1 от ЗЗДН, тъй като от посочените действия на въззиваемата страна не е
било налице упражнено психическо насилие. Мотивирал се е, че в процесните две
писма не се констатира да се съдържат каквито и да било агресивни нападки или
обвинения срещу жалбоподателя. Първоинстанционният съд, при анализа на
показанията на разпитаните по делото свидетели, е посочил, че не може да са обоснове
извод за осъществяван спрямо молителя от ответницата постоянен психически
тормоз, тъй като показанията и на тримата свидетели се основават не на техни
лични възприятия, а на споделено им от самия молител и то в момент, предхождащ
непосредствено датата на подаване на молбата за защита в съда.
В тази връзка настоящата инстанция намира, че
всички тези констатации на първоинстанционния съд са правилни, почиват на
обективен анализ на събраните по делото доказателства и настоящият състав
напълно ги споделя.
Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя,
че е било налице психическо насилие. В жалбата се посочва, че съгласно дадената
в обжалваното решение дефиниция за психическо насилие, то представлява
действие, надхвърлящо правилата на закона или на морала, имащо негативно
влияние върху душевния мир на дадено лице. В случая не се установява
изпратените две писма да надхвърлят нито правилата на закона, нито на морала.
Изпратените писма представляват покана от страна на въззиваемата да бъдат
уредени отношенията ѝ с жалбоподателя по повод сключения договор за наем
във Франция. В тях се съдържа не искане или принуда, а молба за съвместно
освобождаване на жилището (видно от използваните изрази в писмата – „..с
настоящото писмо, те моля, още веднъж…“). Настоящият състав приема, че съгласно
съдържанието на писмата може да се направи извод, че молителят по никакъв начин
не е принуждаван от жалбоподателката да прекрати договора за наем, нито е
изнудван от нея да извърши целеното от нея действие. Очевидно е, че целта на
изпращането на писмата е въззивамата да се освободи от солидарната отговорност
по договора за наем, а не да вреди на жалбоподателя или да го подлага на
психическо насилие. Аргументът на жалбоподателя, че П. е следвало да
демонстрира своята воля да прекрати наемното правоотношение чрез изнасянето на
вещите от жилището, според настоящия състав е неоснователен, доколкото е видно
от събраните по делото доказателства – всички изпращани от въззиваемата писма, желанието
ѝ действително е било да бъде прекратено
наемното правоотношение. В тази връзка неоснователно е възражението на
молителя, че ответницата няма интерес от прекратяване на договора за наем, тъй
като действително тя отговаря солидарно и в случай на неплащане на наемните
вноски би могло да бъде проведено принудително изпълнение спрямо нея и то по
отношение на жилище, което не желае да ползва. Обстоятелството, че П. държи
ключ от жилището, както и вещи в него, не е предмет на настоящото производство,
като страните имат възможност да уредят облигационните си отношения по
съответния ред, а не в производство по реда на ЗЗДН.
Правилни са и изводите на първоинстанционния съд, че в
писмата се съдържа субективната оценка на П. за поведението на молителя, като
даването на такава оценка не е забранено от закона, при използването на израза
„ти продължаваш да вредиш на мен и на детето“. В тази връзка е неоснователно
възражението в жалбата, че въобще са били отправяни заплахи или е било налице
агресивно поведение от страна на въззиваемата, видно и от съдържанието на
писмата.
Касателно показанията на разпитаните свидетели,
правилно и много мотивирано първоинстанционният съд е посочил защо счита, че те
се основават не на техни лични възприятия, а на споделено им от самия молител,
като изводите се споделят и от настоящата инстанция. В обжалваното решение
съдът е цитирал части от техните показания, които напълно подкрепят извода му.
Следва да се посочи също и че самите им показания относно притесненията на
молителя звучат житейски нелогично. В тази връзка е важно да се отбележи, че двама
от тримата свидетели са в близка родствена връзка с жалбоподателя – майка му и
брат му, поради което съдът правилно е преценил възможната тяхна
заинтересованост от изхода на делото.
Относно възраженията на жалбоподателя за делото за
домашно насилие, при което жалбоподателят е бил осъден на първа инстанция от
съдия Г., а решението е било потвърдено от ПдОС и твърденията, че двете решения
са били режисирани, то настоящият състав следва да посочи, че тези решения не
попадат в предмета на настоящото производство и не следва да бъдат обсъждани –
предметът на настоящото производство е дали има извършен акт на домашно насилие
с изпращането на двете писма. В същото време става дума за влезли в сила
съдебни актове, притежаващи сила на пресъдено нещо и те не могат да бъдат
преразглеждани в настоящото производство.
Относно възраженията в жалбата за необсъдените, но
станали известни на съда, релевантни факти и обстоятелства, съдът намира, че те
не са били обсъждани именно защото са ирелевантни и не са част от предмета на
делото. По отношение на липсата на обсъждане на целите на П., съдът счита, че
посочените аргументи във въззивната жалба представляват субективните представи
на молителя за целите на ответницата и някаква вероятна нейна стратегия с оглед
на множеството спорове между страните, включително предоставянето на
упражняването на родителските права на детето им, която обаче звучи нелогична.
Посочва се, че при напускането на жилището би се довело до множество
затруднения, както и до възможността да се пропускат процесуални срокове и
възможности, което не може да се счете, че въобще е вярно, стига страната да е
добросъвестна и да полага необходимата грижа при воденето на делата си.
Не се споделя и аргументът, че ответницата е целила да
отнеме постоянното местоживеене на молителя във Франция, за да може да се
затрудни всичко, от което може да се възползва детето, ако упражняването на
родителските права бъдат дадени преимуществено на бащата и детето живее с него
във Франция. С този аргумент жалбоподателят всъщност твърди, че майката цели да
действа против интересите на детето си, данни за което няма по настоящото
производство, а и не е предмет на настоящия иск по ЗЗДН. В тази връзка, с оглед
и на установената по делото липса на психическо насилие във вид на изнудване
или принуда, е видно, че и към настоящия момент жалбоподателят продължава да
живее в жилището си и не го е напуснал. По отношение на липсата на мотиви
относно икономическия аргумент на Г. да продължи да живее в същото жилище, е
нужно да се посочи отново, че това обстоятелство не е предмет на делото –
въпросът е дали има извършено домашно насилие, а не какви са облигационните
отношения между страните.
Относно възражението, че съдът не е обсъдил „защитната
теза“, че писмата представлявали нотариални покани, следва да се посочи, че
тезата през цялото време, включително в настоящото производство, е била, че
писмата представляват покани, наподобяващи нотариалните покани, с молба да
бъдат уредени облигационните отношения между двете страни по повод договора за
наем извънсъдебно. В тази връзка в нито един момент не е било твърдяно, че те
представляват нотариални покани, нито че имат формата или съдържанието на
нотариална покана. Както се установи по делото, действително писмата
представляват един вид такава покана с молба за прекратяване на договора за
наем и очевидно е неправилен изводът в жалбата, че исканото поведение от
молителя зависи само и единствено от преценката на ответницата – доколкото
договорът за наем и към настоящия момент не е бил прекратен.
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 17, ал. 5
от ЗЗДН, следва първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора следва да бъде осъден
жалбоподателят да заплати сторените разноски в производството от въззиваемата
страна в размер на 400 лв, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и
за което са представени доказателства за заплащането му съгласно приложения по
делото договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3315 от 07.08.2019 г., на
Районен съд - Пловдив, по гр. дело № 10328 от 2019 г., на XIX гр.с., с
което е било оставено без уважение искането на Б.В.Г. за предприемане на мерки
за защита от домашното насилие извършено от Р.Г.П.,***, изразяващо се в
периодично изпращане от последната на препоръчани писма до Г. с еднакво
съдържание, с които тя иска да го принуди да даде своето съгласие да подпишат съвместно
прекратяване на Договор за наем от 10.09.2012 г., първото от които е изпратено
на 02.03.2019 г. и получено от него на 25.03.2019 г., а второто - изпратено на
20.03.2019 г. и получено на 28.03.2019 г.
ОСЪЖДА Б.В.Г., ЕГН **********, да заплати на Р.Г.П., ЕГН ********** сумата от 400 лв., представляващи извършени от
страната разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно на основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.