Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.05.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ХРИСТИНА НИКОЛОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 10474
по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 7665 от 16.01.2017г. по гр.д. № 34793/2016г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 14.06.2017г., Софийски районен
съд, 126 състав осъдил Р.Б., представлявана от министъра на финансите, да
заплати на „Е.” ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл.
7 КРБ сумата 12 835.18 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на
произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г., настъпили
вследствие действия на народни представители от 42-тоІ Народно събрание,
извършени на 04.12.2013г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т.
2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014г.,
с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, заедно със законната лихва от
24.06.2016г. до погасяване на задължението, като отхвърлил предявения главен
иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 835.18 лв., с която ищецът
твърди ответникът неоснователно да се е обогатил за негова сметка. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 813.41 лв. - разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 650.55 лв.
С определение от 09.03.2017г., което не е обжалвано от
страните, е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на решението в
частта за разноските.
Срещу решението в частта, с която е уважен заявеният като евентуален иск с
правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ е подадена въззивна жалба от
ответникаД., представлявана от министъра на финансите, с оплаквания за
недопустимост, евентуално – за неправилност на решението в атакуваната част. Решението
било недопустимо, тъй като редът за възстановяване на държавните такси, които
ищецът твърдял да са незаконосъобразно събрани, бил административен, по
предвидения в ЗДТ ред, а предявеният иск за вреди бил недопустим. Решението
било недопустимо и като постановено от съд, който не е компетентен да разгледа
и реши делото. Компетентен да се произнесе по иск с правно основание чл. 4, § 3
ДЕС бил административният съд, по реда на ЗОДОВ. Предявеният иск по чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ бил недопустим и тъй като правната уредба не
предвиждала възможност да бъде ангажирана отговорността на Народното събрание
във връзка с осъществяваната законодателна дейност. Възникващите отношения
между НС и останалите гражданскоправни субекти по повод публичната
нормотворческа дейност не били частни или административноправни и не подлежали
на съдебен контрол. КРБ и ЗКС регламентирали реда, по който се осъществява
контрол върху законодателната дейност на НС, а общите граждански съдилища не
били компетентни да се произнасят по отношение законосъобразността и
противоконституционността на законови нормативни актове. С чл. 22, ал. 4 ЗКС
законодателят предвидил, че НС е единственият компетентен орган да уреди
последиците от обявения за противоконституционен акт, като преценката за
необходимостта от такова уреждане била на НС. В този смисъл било недопустимо
съдът да извършва правораздавателна дейност, като де факто замести акта на НС
по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, което в случая първоинстанционният съд сторил. Излагат
се доводи за недопустимост на решението в атакуваната част във връзка с иск по
чл. 4, § 3 ДЕС, по какъвто районният съд не се е произнасял. Доколкото съгласно
чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се
прилага от деня на влизане в сила на решението на КС, всяко производство, в
което се търси постигане ефекта на обратно действие на решението на КС, вкл.
искове за обезщетяване на вреди, за неоснователно обогатяване или други, се
явявало в противоречие с цитираната конституционна разпоредба и поради това
били недопустими. Евентуално поддържа, че решението в атакуваната част е
неправилно. Дадената от СРС квалификация на спорното право била неправилна, а
освен това за първи път с решението квалифицирал претенцията и по чл. 7 КРБ.
Последната разпоредба нямала пряко приложение, а дори да се приеме обратното,
дадената от СРС квалификация по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ съдържала
противоречие, доколкото отговорността по чл. 7 КРБ била обективна. Неправилно
също първоинстанционният съд приел, че са налице предпоставките на чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. Липсвало възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД
отД. на НС като орган, респ. на народните представители, формиращи този
колективен орган. Липсвали и останалите елементи от фактическия състав на чл.
49 ЗЗД – противоправно поведение, вина, вреди и причинна връзка. Неправилен бил
и изводът на СРС, че липсата на акт на НС по чл. 22, ал. 4 ЗКС не лишава
увреденото лице от правото да търси обезщетение по общия ред. При обявяването
на процесните норми за противоконституционни не били възникнали правни последици,
които се нуждаят от преуреждане. Тълкуването на чл. 22, ал. 4 ЗКС водело до извод,
че законодателят не вменява изрично задължение на НС да преурежда последиците
от прилагането на нормативните актове при всички случаи на обявяване на
противоконституционност. Неправилен бил и изводът на СРС, чеД. следва да носи
имуществена отговорност за действията на НС, тъй като отговорността на
държавните учреждения била идентична в материалноправен аспект. НС било
самостоятелен, правосубектен държавен орган, който съгласно чл. 62 КРБ имал
самостоятелен бюджет и можел да бъде носител на права и задължения. Развиват се
съображения във връзка с предпоставките на обективната отговорност наД. за
вреди от нарушение на общностното право. Моли съда да обезсили като
недопустимо, евентуално да отмени като неправилно първоинстанционното решение в
атакуваната част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли иска.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 21.03.2018г.
Въззиваемата страна „Е.” ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваната част
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство по списък по чл.
80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 14.03.2018г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, първоинстанционният съд е
бил сезиран с обективно евентуално съединени искове:
главен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, по който ищецът твърди, че
получените отД. такси в процесния период са получени без основание, по силата на противоречащи на КРБ и
на правото на ЕС разпоредби;
евентуален иск с правно основание чл. 4, § 3 ЗЕС, по който ищецът
претендира ангажиране на извъндоговорната отговорност наД. за вреди от
нарушение на общностното право – противоречие на въведения режим с чл. 63 и чл.
107 ДЕС и с Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. и Директива
2009/72/ЕО (§ 6 и § 4 и чл.36, б. „д”;
евентуален иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, по
който ищецът твърди, че приемането на противоконституционни норми от народните
представители от 42 НС представлява противоправно поведение, от което е
претърпял имуществени вреди в размер на удържаните от печалбата на ищеца 20 %
такси в процесния период, за коитоД. отговоря в качеството си на възложител на
работата на органа НС, респ. на народните представители.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която заявеният от
ищеца като главен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен. СРС не
се е произнесъл по евентуалния иск за ангажиране извъндоговорната отговорност
наД. за нарушения на общностното право на основание чл. 4, § 3 ДЕС, не е приел
да е сезиран с такъв иск (отговорността
по който е обективна и съгласно практиката на СЕС е налице при наличието на
други предпоставки, различни от тези по чл. 49 ЗЗД), нито в преклузивния срок
по чл. 250 ГПК е правено искане за допълване на решението с произнасяне по този
иск. Предвид посочената в исковата молба поредност на евентуалните претенции и
въведения с въззивната жалба предмет на въззивното производство, въззивният съд
има правомощието да провери правилността на първоинстанционното решение само в
частта му по евентуалния иск по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ.
Обжалваното решение е валидно. Въззивният съд намира, че същото е и
допустимо в обжалваната част, а доводите в жалбата в тази връзка са
неоснователни.
Надлежната процесуална легитимация на страните се извежда от правното
твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Надлежен ответник по иск за вреди в хипотезата на чл. 49 ЗЗД е възложителят на работата, при или по повод
изпълнението на която са причинени вредите. Твърдението на ищеца, че
претендираните за обезщетяване вреди са причинени от противоправните действия
на лица, на коитоД. е възложила осъществяването на определена работа,
определятД. като легитимиран ответник по този иск.Д. разполага с
процесуална правоспособност и доколкото няма процесуална норма, която да
изключва типичната процесуална легитимация при реализиране на нейната
отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД в зависимост от характера на възложената
работа, не може да се отрече възможността искът за вреди да бъде предявен пряко
срещу нея.
Независимо от това, според практиката на ВКС по сходни казуси (по претенции
за неоснователно обогатяване), с обявяването на противоконституционността
на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характера на публично
държавно вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за
връщането им отД. обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища. В този
смисъл са определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на
ВКС, І т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС,
ІІ т.о.;определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на
ВКС, ІІ т.о.,определение № 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на
ВКС, ІІ т.о. и др.
Както беше посочено, по иска с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС районният
съд не се е произнесъл, поради което неотносими за настоящия спор са доводите
във връзка с приложимия процесуален ред и компетентния да разгледа този иск
съд.
Доводите във връзка с реда за осъществяване на контрол върху
законодателната дейност на НС, във връзка с тълкуването на чл. 22, ал. 4 ЗКС и
чл. 151, ал. 2 КРБ касаят все основателността, а не допустимостта на иска.
За неоснователни съдът намира доводите на въззивника във връзка с дадената
от СРС правна квалификация на претенцията по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 7 КРБ. Както беше посочено, с оглед фактическите твърдения в исковата молба
– противоправно поведение на народните представители от 42 НС, изразяващо се в
приемане на противоконституционна разпоредба, както и в бездействие на същите
да уредят последиците от обявения за противоконституционен акт съгласно чл. 22,
ал. 4 ЗКС, в пряка причинна връзка от което поведение ищецът е претърпял
имуществени вреди и при твърдение, чеД. се явява възложител на работата на
народните представители, формиращи колективния държавен орган НС, искът има
правната си квалификация в чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ.
Разпоредбата на чл. 7 се намира в Глава първа „Основни начала”
на Конституцията. Тази конституционна разпоредба прогласява основното
начало, чеД. отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица. Нормата на Конституцията обаче не е пряк път за защита. Тя
прогласява основен принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със
закон. Тази теза е възприета и в Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по гр.д. № 3/2004г. на ВКС,
което е задължително за съдилищата. Според
практиката на ВКС (решение № 133/29.06.2016г. по гр.д. № 5002/2014г., ІІІ ГО,
цитираните в него определение по ч.гр. д. № 3266/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение
по ч.гр.д. № 23/2012г. на ВКС, ІV ГО, определение по ч.гр.д. № 212/2011 г. на
ВКС, ІV ГО, решение № 110/14.06.2013г. по гр.д. № 93/2012г. на ВКС, ІV ГО и
др.), на основание чл. 7 от Конституцията на РБ,Д. отговоря пряко за
вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и
длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон, уреждащ отговорността наД. при
участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални
субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Когато претенцията срещуД. се основава на
твърдения за противоправно поведение (действие или бездействие) на държавни
органи, какъвто е и законодателният орган на Република България, предявеният
иск е допустим предвид конституционно уредената пряка отговорност наД. и е
с правно основание чл. 49 ЗЗД, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може
да се приеме, чеД. е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват
държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от
съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират
в конкретни правоотношения.
Настоящият въззивен състав намира атакуваното решение за правилно по
следните съображения:
Между страните не се спори по фактите -
че ищецът е производител на електрическа енергия чрез собствените му
фотоволтаични централи „Татарево” и „Татарево 2”; че между ищеца и „ЕВН
България електроразпределение” АД са сключени два договора за изкупуване на
електрическа енергия, № 567/28.06.2012г. и № 366/18.05.2012г.; че на 04.12.2013г.
народните представители от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2,
3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл.35а ЗЕВИ за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия; че в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014 г.
ищецът е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 12 835.20 лв., която е била
удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача, както и
че последният е внесъл таксата в държавния бюджет съгласно разпоредбите
на чл. 35б, ал. 1 -4 ЗЕВИ; че с Решение № 13 от 31.07.2014г. на Конституционния съд на Република
България, постановено по конституционно дело № 1/2014г., са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби
на Закона за държавния бюджет за 2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2
и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4
ЗЕВИ.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено от
ответника извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на
вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест
на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК.
В случая въззивният съд намира, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността наД.. В горепосочения широк смисъл следва да се приеме, че е
налице възлагане отД., налице е и противоправно поведение на длъжностните лица,
съставящи колективния държавен орган – НС, изразяващо се както в приемане на
противоконституционна разпоредба (арг. чл. 67, ал. 2 КРБ), така и в бездействие
– неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционна
разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС и в двумесечния срок,
предвиден в ПОДНС; в резултат на това противоправно поведение ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цена на
произведената от него електрическа енергия в размер на исковата сума.
Презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена. Предявеният иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ е основателен и правилно е
уважен от районния съд.
Доводите в жалбата въззивният съд намира за неоснователни. Противно на
поддържаното от въззивника, предвиденото в чл. 151, ал. 2 КРБ относно действието
на решенията на КС не означава конституционосъобразност на атакуваната
разпоредба до влизане в сила на решението на КС. Подобно разбиране противоречи
на правната, а и на елементарната логика. Възприетото от законодателя в чл. 151,
ал. 2 КРБ действие на решенията на КС следва да се разглежда във връзка с
предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни последици от обявения
за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил.
Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна
разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на
противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с
решението на Конституционния съд. Това е така както защото се създава опасност
от законова празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на
конституционно установени права и интереси, смущава се съществуващият правов
ред и правната сигурност. Да се приеме, че предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС е
само право, но не и задължение на НС не отговаря на духа и на разпоредбите на
Конституцията, съгласно която Република България е правова държава и се
управлява според Конституцията и законите на страната. Конституционната уредба
е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова
разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали
от прилагането на противоконституционния закон до решението на КС, вкл. относно
евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на противоконституционна
разпоредба до обявяването й за такава. Поради това въззивният съд споделя
извода на първоинстанционния, че неизпълнението от НС на задължението му по чл.
22, ал. 4 ЗКС не лишава увредените вследствие прилагането на
противоконституционната норма лица да търсят обезщетение за вредите по общия
ред. При това не става дума нито за осъществяван от съда контрол върху
законодателната дейност на НС или за произнасяне от съда по отношение
законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове –
противоконституционността на процесните разпоредби вече е обявена с решение на
компетентния орган – КС, още по-малко съдът при преценка за основателност на
иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ осъществява „де факто” нормотворческа дейност. Съдът
извършва единствено преценка относно наличието на предпоставките за ангажиране
деликтната отговорност наД. за причинени вреди от нейни органи, какъвто
несъмнено е и законодателният орган, за незаконните актове или действия на
койтоД. също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в чл. 7 КРБ.
Крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в атакуваната част. Във връзка
с доводите в жалбата по отношение на присъдените от СРС разноски за първата
инстанция следва да се посочи само, че редът за изменение на съдебен акт в
частта за разноските по действащия ГПК е този по чл. 248 ГПК. Едва постановеният
от първоинстанционния съд акт по този ред подлежи на инстанционен контрол. В
случая ответникът не е поискал от СРС изменение на решението в преклузивния
срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което доводите му във връзка с разноските за
първа инстанция не могат да се обсъждат, а предвид изхода на спора пред
въззивния съд не е налице основание за отмяна на първоинстанционното решение в
тази част.
При
този изход и изричната претенция, на основание чл. 78 ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноски за
настоящата инстанция в размер на 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7665 от 16.01.2017г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение
от 14.06.2017г., постановено по гр.д. № 34793/2016г. на Софийски районен съд,
126 състав в обжалваната осъдителна част.
ОСЪЖДАД., представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Е.” ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК
сумата 600.00 лв. (шестстотин лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 34793/2016г. на
Софийски районен съд, 126 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.